Достатъчно време за любов

Вариации на тема XIV Вакханалия79

Пътеката преминаваше през горичката от дяволски дървета в северния край на Буундок, след което завиваше надясно, към дома на Лазарус Лонг, но аз едва забелязах всичко това, защото бях зашеметен от изявлението на Минерва Лонг. Аз съм неин баща? Аз?

— Затвори си устата, синко — каза Старейшината, — става течение. Скъпа, ти го порази.

— О, боже!

— Престани да се правиш на изплашена сърничка или ще бъда принуден да те хвана за носа и да ти излея в устата две унции80 осемдесет градусов алкохол, разреден с плодов сок. Не си направил нищо лошо. Представлява ли интерес за теб алкохолът, Джъстин?

— Да — отвърнах с копнеж. — Когато бях млад, се интересувах от едно-единствено нещо освен алкохола.

— Ако въпросното друго нещо не са жените, ще трябва да ти намерим уютна монашеска килия, където да си се напиваш на спокойствие. И все пак са жените — познавам те по-добре, отколкото предполагаш. Както и да е, ще изпием по едно. Само без участието на тези двете — те са потенциални алкохолички.

— Клевета…

— … макар за съжаление да има нещо вярно…

— … но ние постъпихме така само веднъж…

— … и никога няма да се повтори!

— Не се предавайте толкова лесно, деца. По-добре да знаете колко можете да носите, отколкото след време да закъсате заради невежеството си. Ще пораснете, ще понатрупате някой друг килограм — и вече ще можете да се справяте с алкохола. Стига Ищар да не е объркала нещо в гените ви, но не вярвам. Да се върнем на въпроса, Джъстин. Да, ти си един от родителите на Минерва. И това е голям комплимент за теб, тъй като всичките двайсет и три хромозомни двойки бяха избрани след анализ на образците от тъкани на хиляди съвършени хора. Извършихме колосални математически изчисления, за да отчетем резултата от всички възможни комбинации. Прибави и познанията на Ищар в генетиката и няколко незначителни съвета от моя страна; нашата скъпа приятелка стана точно такава, каквато искаше да бъде.

Замислих се и реших, че проблемите трябва да са били доста повече, отколкото при обикновено раждане. От унеса ме извади докосването на Минерва. Лазарус продължаваше да говори:

— Минерва можеше да си избере мъжко тяло, двуметров ръст, тегло над сто килограма… Но тя предпочете да бъде такава, каквато е: стройна и стеснителна жена… Всъщност за стеснителността не съм много сигурен. Какво ще кажеш, скъпа?

— Лазарус, никой не знае кои гени са носители на това качество. Обаче смятам, че съм го наследила от Хамадриад.

— Аз пък смятам, че е от компютъра, който познавах… при това си прибрала стеснителността си оттам изцяло — в Атина безспорно няма и капка свян. Както и да е. Някои от родителите на Минерва вече са мъртви; други са живи, но изобщо не подозират, че са станали донори на образци от тъканта си. Трети — като мен и Хамадриад — са хем живи, хем знаят, че са родители донори. Ще срещнеш някои от останалите родители, Джъстин — те живеят на Терциус и за тях случилото се не е тайна. Но Минерва няма близка роднинска връзка с никой от тях. Какво е една двайсет и трета? Генетикът консултант дори не би използвал помощта на компютър, веднага ще каже, че рискът е абсолютно приемлив. Още повече че сред предшествениците на родителите на Минерва не са известни хора с увреждания. Ти можеш да й направиш дете без никакви притеснения. Аз също мога.

— Но ти ми отказа! — Изведнъж стеснителността на Минерва изчезна, а в очите й проблесна гняв. Реакцията й на думите на Лазарус ме смая.

— Хайде, хайде, скъпа! Та тогава ти беше само на година! Още не беше достатъчно голяма, въпреки че Ищар се погрижи първата менструация на клонинга да бъде още преди ти да се пренесеш в него. Попитай ме друг път; може да останеш изненадана. Джъстин, просто исках да хвърля светлина върху роднинската ви връзка с Минерва. Подобна връзка съществува, да, но е достатъчно малка, за да може да изпитвате помежду си и други чувства, освен роднински.

— Поласкан и зарадван съм — отвърнах аз, — обаче не мога да разбера защо сте избрали точно мен.

— Ако искаш да узнаеш коя твоя хромозомна двойка е използвана и защо, обърни се към Ищар, тя ще се консултира с Атина и ще ти каже. Съмнявам се, че Минерва все още помни тези подробности.

— Но аз помня! Реших да запазя тези спомени. Джъстин, исках да притежавам математически способности. Трябваше да избирам между вас и професор Оуенс. Избрах вас, защото сте ми приятел.

Виж ти! Джек Харди-Оуенс е блестящ теоретик. В сравнение с него аз съм най-обикновен математик.

— Каквито и да са били причините, скъпа братовчедке, аз съм щастлив, че сте ме избрал за един от своите родители донори.

— Кацаме! — обяви едно от червенокосите момичета, Лапис Лазули. Малката нула-гравитационна лодка се приземи. Изненадващо бе, че една нова колония разполага с подобно най-модерно средство за придвижване.

— Благодаря ви, капитане! — отвърна Лазарус.

Близначките изскочиха от лодката. Аз и Старейшината помогнахме на Минерва да слезе. Тя прие с изящно достойнство съвсем ненужната наша подкрепа — друг изненадващ за мен аспект на колониалния живот; в Нови Рим предпочитат да минават без подобни архаични церемонии.

За пореден път установявах, че обитателите на Буундок са по-учтиви и по-церемониални от жителите на Секундус. Предполагам, че представите ми за живота в пограничните райони се бяха изградили чрез прочетените от мен множество романи, в които брадати сурови мъже отблъскват нападенията на диви и опасни животни, докато мулетата отнасят бързо закритите фургони към далечния хоризонт.

— Хъмпти-Дъмпти, марш в леглото! — нареди капитан Лазули. Нула-гравитационната лодка се повдигна и с клатушкане отлетя нанякъде. Момичетата се приближиха към нас, едната хвана ръката ми, другата се хвана за Лазарус, Минерва тръгна между двама ни. Бих съсредоточил цялото си внимание върху луничавите червенокоски, ако Минерва не бе наоколо. Не че чак толкова обичам децата; според мен някои от тях са направо ужасни, особено ако са преждевременно развили се. Но в конкретния случай намирах интелекта на децата по-скоро за очарователен, отколкото дразнещ. Освен това откривах в забавните им детски личица чертите на Старейшината и ако бях сам в момента, сигурно нямаше да спра да се смея.

— Момент — изрекох аз и дръпнах Лорелай за ръката. Всички се спряха. Погледнах отново към сградата. — Лазарус, а кой е архитектът?

— Не знам — отвърна Старейшината. — Вече над четири хиляди години откакто не е между живите. Оригиналът принадлежи на някой от големците на Помпей — град, разрушен преди четирийсет века. Видях възстановения модел на тази къща в музея на един град, наречен Денвър, и веднага направих няколко снимки. Просто ми хареса. Естествено, снимките отдавна са се изгубили. Обаче, когато разказах за сградата на Атина, тя изрови от историческата секция на архивите си руините на постройката и с помощта на моето описание проектира къщата. Построихме няколко по-малки модела, като, естествено, спазихме съвършените пропорции. После Атина го изгради с помощта на радиоуправляеми елементи. Страшно удобно е за тукашния климат — той е почти същият като в древния Помпей. Освен това аз предпочитам къщите с вътрешни дворове. По-сигурно е, дори когато живееш на безопасно място.

— Между другото, къде е Атина? Главният компютър, имам предвид.

— Тук. Тя построи подземните етажи, докато все още се намираше в „Дора“. Премести се в тях и после изгради над себе си нашия дом.

— Компютърът предпочита да се чувства в безопасност и да е близо до хората, с които общува — простичко рече Минерва. — Лазарус… извинявай, скъпи, но ти нещо си се объркал. Тези събития се случиха не преди три години, а доста по-отдавна.

— Уф, да, наистина. Минерва, когато станеш на моите години — а на теб несъмнено ти предстои дълъг живот — и ти ще бъркаш последователността на събитията. Късата памет на съществата от плът и кръв е нещо, което е трябвало да приемеш още преди да се преселиш в новото си тяло. Поправка, Джъстин — Минерва проектира сградата, не Атина.

— Атина е тази, която я построи — уточни Минерва. — Оставих на нея всички технологични подробности, запазих за себе си само най-общи спомени.

— Който и да е строителят, съоръжението е прекрасно — казах аз.

Внезапно се разстроих. Едно е да възприемеш объркващата идея, че младата жена пред теб някога е била компютър и да си спомниш, че някога, на много светлинни години разстояние, си работил с този компютър. Но нашият разговор изведнъж ме накара да почувствам в сърцето си, че очарователното момиче, чиято топла ръка лежеше в дланта ми, наистина до неотдавна е била компютър и е проектирала сградата. Този факт ме разтърси — въпреки че съм стар историограф и загубих способността си да се учудвам още преди първото подмладяване.

Влязох в сградата и смущението ми моментално се изпари, защото върху нас се нахвърлиха две прекрасни млади жени и започнаха да ни целуват. Познах едната веднага щом чух името й — дъщерята на Айра, Хамадриад, която наистина изглеждаше като дриада81. Другата бе стройна блондинка, чието име — Ищар — също ми бе познато. В стаята имаше и мъж, не по-малко красив от двете жени. Стори ми се, че и с него сме се виждали вече, макар да не можех да си спомня кога и къде. Червенокосите близначки също използваха случая да ме разцелуват хубаво, тъй като не бяха имали възможността да го сторят по-рано.

Целувките, с които се поздравяват в Буундок нямат нищо общо с ритуалните докосвания с устни, които се практикуват в Нови Рим. Дори близначките ме целуваха по такъв начин, че нито за миг не бих могъл да се усъмня в половата им принадлежност; получавал съм далеч по-безобидни целувки от зрели жени, които са имали много сериозни намерения спрямо мен. Обаче най-много ме смая младият човек, който се представи като Галахад. Той ме прегърна и след като ме целуна и по двете бузи, последва целува и по устата ми. Въпреки изненадата си се опитах да отговоря по възможно най-добрия начин, на който съм способен.

Вместо да ме пусне да се отдръпна, той ме хлопна по гърба и рече:

— Джъстин, просто не мога да повярвам, че те виждам отново! Това е прекрасно!

Дръпнах се назад, за да го огледам добре. Трябва да съм го зяпал с недоумение, защото той примигна, а после каза тъжно:

— Иш, избързах с хвалбите! Хамадрага, дай ми кърпичка, да си поплача. Той ме е забравил… след всичките неща, които ми каза навремето.

— Обадия Джонс! — спомних си. — Какво правиш тук?

— Плача, след като бях унизен пред цялото си семейство.

Не знам от колко отдавна не се бяхме виждали. Може би поне от век — оттогава не бях стъпвал в хауардовското университетско градче. По онова време Обадия беше блестящ специалист по древни култури, млад, с великолепно чувство за хумор. Порових се из паметта си и си припомних за седемте часа, прекарани с него и с още двама учени — за щастие от женски пол. Не можех да си припомня нито лицата, нито имената на дамите. Но неговият игрив и весел характер помнех прекрасно — той бе доста приятна компания.

— Обадия — изрекох строго, — защо се наричаш Галахад? Пак ли се криеш от полицията? Лазарус, аз сам обезпокоен от присъствието на този мошеник във вашия дом. Дръжте под око дъщерите си!

— Ах, това име — понижи гласа си Галахад. — Недей да го повтаряш, Джъстин. Аз се промених, смених и името си. Нали няма да ме издадеш? Обещай ми, приятелю! — Той се усмихна и продължи с обичайния си тон: — Да отидем оттатък да пийнем по чаша ром. Лази, коя е дежурна днес?

— Лори. Денят е четен. Но аз ще й помогна. Да разредя ли рома?

— По-добре му сложи подправки. Искам да организираме посрещането, с което Борджиите са удостоявали старите си приятели.

— Непременно, чичо Глупи. А кои са тия Борджии?

— Известно семейство. С него са свързани най-великите дни на възходи и падение в историята на Старата Земя, захарче мое. Хауардовците на своето време. Те са се държали много любезно с гостите си. Аз съм техен потомък и съм наследил семейните им тайни.

— Лаз — обади се Лазарус, — помоли Атина да ти разкаже за Борджиите, докато приготвяш питието за Джъстин.

— Разбрах; той отново се майтапи…

— … заради което ще го гъделичкаме…

— … докато не му потекат сълзи…

— … и не почне да моли за пощада…

— … и не обещае да се държи прилично…

— … нямаме никакви проблеми с него. Хайде, Лази.

Буундок ми се стори по-приятен и впечатляващ, отколкото очаквах. От над деветдесетте хиляди кандидати за първата вълна преселници Айра и Лазарус избраха само седем хиляди, поради което населението на Терциус в дадения момент едва ли надхвърляше десет хиляди души.

В Буундок живееха само неколкостотин души. В центъра му бяха разположени няколко ниски постройки за обществени или полуобществени прояви. Повечето колонисти бяха разпръснати из различни селища. Къщата на Лазарус Лонг беше безспорно най-впечатляващото съоръжение, което бях забелязал на планетата — ако не се броят пресеченият конус на огромната яхта на Старейшината и още по-големият транспортен космически кораб, разположени на космодрума, където беше и моят автоколет.

(Космодрумът беше равнина с площ няколко квадратни километра. Всъщност названието „космодрум“ бе преувеличено. Не се забелязваше нито едно складово помещение. Но автомаяк сигурно имаше; не го бях видял, но едва ли бих се приземил толкова безпроблемно, ако липсваше.)

Домът на Старейшината се открояваше сред недовършените постройки в селището. Очевидно живелият преди векове римлянин е бил отличен архитект. Сградата беше двуетажна с вътрешна градина. На всеки етаж бяха разположени между дванайсет и шестнайсет големи стаи плюс обичайните спомагателни помещения. Но за какво са му на осемчленно семейство двайсет и четири или повече стаи? Подобно пространство би подхождало на някакъв богаташ от Нови Рим, за да задоволи егото му, но в новосъздадената колония изглеждаше неуместно, а и изобщо не се връзваше с представата ми за Старейшината, изградена след задълбочено изследване на живота му.

Обяснението се оказа много просто. Помещенията в половината сграда бяха заети от подмладителната клиника и от болницата; в тях можеше да се влезе направо от улицата. Броят на семейните стаи не беше константен; стените между тях бяха подвижни. При увеличаване на потребностите на колонията или на числеността на семейството имаше готовност за преместването на клиниката и болничния отсек някъде наблизо в града.

(Провървя ми — когато пристигнах, нямаше пациенти нито в клиниката, нито в болницата. В противен случай повечето от възрастните членове на семейството щяха да са доста заети.)

Броят на членовете на семейството изглеждаше също толкова неопределен, колкото и броят на стаите. Предположих, че обитателите са осем: трима мъже — Старейшината, Айра и Галахад; три жени — Ищар, Хамадриад и Минерва; две деца — Лорелай Ли и Лапис Лазули. Оказа се, че има още две момиченца, току-що проходили, както и малко момченце. Освен това аз не бях нито първият, нито последният, поканен да живее в дома за неопределено време. Не беше ясно и дали подобен престой означава, че съм гост на семейството, или че съм негов член.

Отношенията вътре в семейството също бяха крайно неразбираеми. Колонистите винаги си имат семейства. Колонист-самотник — в тази фраза има вътрешно противоречие. Но на Терциус всички колонисти бяха Хауардовци, а сред нас са разпространени най-различни видове брак, с изключение може би само на пожизнената моногамия.

На Терциус нямаше никакви закони относно брака; Старейшината беше решил, че не са необходими. Малкото закони, действащи на планетата, бяха отбелязани в миграционния договор, съставен от Айра и Лазарус. Съдържанието му включваше обичайните договорености със земевладелците и определяше ръководителя на колонията за абсолютен арбитър, докато не подаде оставка. Но в документа нямаше нито дума за брака и семейните взаимоотношения. Колонистите регистрираха новородените, както бе прието сред Хауардовците, а компютърът Атина играеше ролята на архивар. При прегледа на записите установих, че вместо да се изброяват предшествениците на децата, в документацията се нанася генетичен класификационен код — система, която генетиците на Семействата от векове настояваха да бъде въведена (и аз бях съгласен с тях), но която изискваше специалистите по генеалогия наистина здраво да се трудят. Особено ако бракът не е регистриран, което се случваше от време на време.

Открих една двойка с единайсет деца: шест негови, пет нейни и нито едно съвместно. Направих си извода от кодовете им, които бяха абсолютно несъвместими. По-късно се запознах с тях — прекрасно семейство, процъфтяваща ферма и никакъв признак, че сред тайфата деца има някое, което да не признава двамата за свои родители.

Обаче семейството на Старейшината беше още по-неопределено. Естествено, генетичните предшественици се документираха при всяко раждане, но… кой за кого беше женен?

Банята им наистина беше „декадентска“, както ми бе обещано. Състоеше се от салон и освежител и беше предназначена за почивка и развлечение на семейството. Заемаше изцяло една от страните на първия етаж. Вътрешните стени лесно се махаха и при топло време банята бе отворена откъм градината (когато пристигнах навън бе топло).

От обстановката би останал доволен и най-придирчивият сибарит: в центъра на помещението, точно срещу фонтана в градината, също имаше фонтан. И двата бяха оградени от широк ръб, на който човек можеше да седне, да отпусне уморените си крака и да се наслади на напитката си. В единия ъгъл имаше сауна, в другия — душове, покрай тях — сложен пулт за управление. В залата имаше и дълъг басейн; в единия му край — син на цвят — водата достигаше до коленете, а в другия — червен — дълбочината бе до брадичката. От двете страни на басейна беше разположена по една вана — доста обширна за сам човек, но напълно удобна за двама или трима. Забелязваха се кушетки, на които човек би могъл да подремне, докато същевременно е потопил във водата уморените си нозе; имаше и козметична маса с дуо-огледало, в което човек след помощ от Атина можеше да види не само лицето си, но и тила си; единият ъгъл бе покрит с мек килим, върху който бяха натрупани множество възглавнички — големи и малки, твърди и меки. Естествено, и барът с освежаващи напитки бе налице… Ако съм пропуснал нещо, то вината е моя, а не на проектанта. Всички останали, по-обичайни методи за наслада също бяха подръка.

В началото не забелязах, че в осветяването на банята има някаква система, но по-късно разбрах, че Атина постоянно променя нивото на осветеност във всичките части на голямата стая в зависимост от събитията, които се случват: по-ярка светлина за тези, които се изправят, по-слаба — за желаещите да подремнат и така нататък. Компютърът се съобразяваше и с личните молби: около червенокосите главички на близначките винаги имаше облак светлина, където и да се намират.

В банята и в градината звучеше тиха музика, която се подбираше от Атина, освен ако някой не я помолеше за нещо различно… Този компютър сякаш пазеше в паметта си цялата музика, която някога е била написана. Атина можеше да пее в хор с близначките и същевременно да взима участие в три отделни разговора, водещи се в три различни части на банята. Самоосъзнал се компютър от нейната класа — способен да управлява Секундус — би могъл, разбира се, да води и още повече разговори едновременно, но аз за пръв път имах възможността да наблюдавам на живо как става това — не се случва често големите компютри да бъдат членове на семейство.

Останалата част от къщата почти не беше автоматизирана. Не че не беше във възможностите на Атина — просто въпрос на вкус. Домакините ми си готвеха сами, а Атина просто наблюдаваше нищо да не изгори и засичаше времето за приготвяне на дадено ястие. Тя на два пъти извика Хамадриад от банята в кухнята; втория път жената излетя навън гола и мокра, без да има време дори да си облече халата.

Къпането с Лази и Лори наистина се оказа забавно, но изморително, тъй като те пискаха, кикотеха се и бърбореха в обичайния си маниер, като изговаряха всяка фраза заедно, но редувайки се. Реших, че те имат телепатична връзка помежду си и дори заподозрян, че понякога могат да четат мислите и на хората около себе си. Обаче не се опитах да разбера дали догадките ми са верни.

Първо ме намазаха целия с благоуханен течен сапун и настояха за същата услуга от мен, а когато се опитах да им откажа, ме заплашиха с „плач и треперене на брадичките“. Накрая заявиха, че чичо Глупи (старият ми приятел Обадия, понастоящем Галахад) ги къпе по-хубаво, въпреки че на всеки е известно колко мързелив е той. А може би не ги харесвам достатъчно, за да искам да им разтрия хубаво гърба? Ако се оженя за тях, ще ми се наложи да летя на техния кораб; разбира се, те са още девствени — не защото нямат възможност да се освободят от девствеността си, да не съм се притеснявал за това, тъй като мама Хамадриад и мама Ищар ги въвеждат в тънкостите на сексуалността и охотно ще ускорят обучението им, ако поискам да се оженя за тях… Нали, мамо Хамадриад? Кажи му!

Хамадриад, която на метър разстояние от нас сапунисваше Айра, увери момичетата, че точно така ще постъпи, ако те ме убедят да се оженя за тях по-бързо. Знаех, че девойките се шегуват с мен, а майка им — една от майките им — се включва в играта им, но все пак се замислих — дали не пропускам великолепна възможност? Лазарус бе достатъчно близо, за да чуе всичко, но не им нареди да спрат да ме дразнят, а вместо това ме посъветва да не сключвам с тях договор за по-дълго от десет години, тъй като такава е горната граница на евентуалния им интерес към мен. Момичетата се възмутиха от изявлението му, но той им каза, че е най-добре да си измият краката, ако са решили да се омъжват същата вечер. Те се раздразниха още повече, прекъснаха къпането ми и го нападнаха от двете му страни.

Подхванал опитващите се да се съпротивляват момичета под мишниците си, Лазарус се поинтересува дали приемам да съм им настойник, или просто да ги хвърли в дълбокия край на басейна.

Наложи се да се приема. Измихме се под душовете и се насочихме към басейна. Тъкмо бях влязъл до раменете във водата и придържах момичетата, които не достигаха до дъното, когато нечии длани закриха очите ми.

— Лельо Тами! — извикаха момичетата и бяха извън басейна още преди да успея да се обърна.

Пред мен бе Тамара Спърлинг. Мислех си, че е на Секундус и се наслаждава на живота в провинцията. Тамара Великолепната, Тамара Уникалната — най-великият артист в своята професия, и то не само според мен. Сигурен съм, че имаше и много други мъже, които се обрекоха на безбрачие, след като тя напусна Нови Рим.

Тя бе влязла в къщата, беше видяла къпещото се семейство, бе хвърлила роклята си в градината и дори без да има време да свали сандалите си, беше закрила очите ми с длани.

Защо? Ние често бяхме вечеряли заедно и — ако може да се вярва на чутото от мен същия следобед — тя бе готова живее заедно с мен, ако го желая. Дали го желаех? Петдесет години по-рано при всяка наша среща й бях предлагал брачен договор на каквито поиска условия и бях спрял чак след като тя търпеливо и с мек тон ми обясни, че не иска да има повече деца и не възнамерява да се омъжва отново.

И ето че пак беше пред мен — подмладена (не че това имаше значение), изглеждаща млада и изпълнена със сили… и колонистка. Зачудих се кой ли я бе убедил да емигрира? Завидях му — трябваше да е някой със свръхчовешки способности. Както и да е — ако Тамара беше готова да раздели с мен леглото си, дори само за една нощ — заради старото ни познанство, аз с радост бях приел този дар на боговете. Тамара! Името й звучеше като камбанен звън за мен.

Тя разцелува двете мокри момичета, а после скочи във водата и целуна и мен.

— Скъпи мой — прошепна меко, — скъпи! Когато чух, че си тук, на бегом се втурнах насам. Ми ларона д’вашти мийд ду?

— Да! И всяка друга нощ, в която си свободна.

— Не толкова бързо по английски, дорийт ми; уча го — бавно, защото дъщеря ми иска помощниците й в клиниката за подмладяване да говорят на език, непознат за повечето от пациентите… и защото в нашето семейство се говори по-скоро на английски, отколкото на галакта.

— Значи сега си подмладител? И имаш дъщеря тук?

— Ищар, детер ми; не знаеше ли, пецан ми-ми? Не, само медицинска сестра съм. Но се уча и Ищар казва — надява се, че ще стана помощник-техник след половин шепа години. Прекрасно — не е ли?

— Да, прекрасно е. Но каква загуба за изкуството!

— Бланджор — рече тя радостно и разроши мократа ми коса. — Тук даже подмладена — забеляза ли? — с изкуството не мога да се изхраня. Прекалено много желаещи, мили, млади и красиви… — Близначките, които стояха около нас и слушаха, замръзнаха за момент. Тамара ги прегърна и ги притегли към себе си. — Ето ти пример. Това са ми внучките. Нетърпеливи са да израснат по-високи, за да могат да легнат и пак да станат ниски. — Тя целуна и двете. — Какви огнени къдрици имат. Аз нямам.

Започнах да обяснявам, че нито възрастта, нито червените къдрици имат значение, но се усетих, че подобен комплимент за Тамара можеше да стане причина за „плач с треперещи брадички“. Късно — фонтанът отново изригна:

— Лельо Тами, ние не сме нетърпеливи…

— … само практични и подготвени…

— … във всеки случай той не иска да се омъжи за нас…

— … той просто ни дразни…

— … и ти не можеш да бъдеш наша баба…

— … защото тогава щеше да си баба и на нашето старче приятелче…

— … което е нелогично, невъзможно и смешно…

— … затова си оставаш просто нашата „леля Тами“.

Щях да сметна логиката им за двойна ентимема82, ако не беше тоталният безпорядък в разсъжденията им; все пак се съгласих с тях, защото не можех да си представя Тамара като баба на Старейшината. Така че смених темата:

— Тамара, скъпа, ще ми позволиш ли да ти сваля сандалите и да ги изнеса навън и да ги сложа да се сушат?

Не се наложи Тамара да ми отговаря.

— Трябва да побързаме, за да успеем навреме…

— … защото мама Хамадриад приключва с лицето му и ще се прехвърли на гърдите му…

— … и ако не побързаме ще се наложи да отидем на вечеря абсолютно голи…

— … а на парти не се отива никога в подобен вид…

— … и вие двамата е добре да побързате…

— … защото приятелчето ще хвърли яденето на прасетата. Извинявайте!

Измъкнах се от басейна и Тамара заразтрива гърба ми. Това не беше наложително, тъй като наблизо имаше сешоарна, но когато Тамара ми предложи нещо, винаги отговарям с „да“. Подсушаването отне известно време: докосвахме се един-друг и разговаряхме. Нима може човек да си прекара времето по по-приятен начин?

Когато приключихме, се запитах дали да не използвам козметика (по принцип не употребявам козметични препарати често, ограничавам се с депилатори), но в този момент една от близначките се върна тичешком и ми връчи синя хламида. Изрече запъхтяно:

— Лазарус ви предлага тази дреха; ако не ви хареса, ще ви донеса нещо друго, но всъщност може и да не обличате нищо, тъй като през нощта е топло, а и вие сте член на семейството ни, защото сте баща на Минерва, значи сте един от нас.

Стори ми се, че открих известна закономерност в разположението на луничките.

— Благодаря ти, Лорелай, ще облека хламидата.

Винаги съм смятал, че в домове с достатъчно свободни нрави, особено когато вечер е топло, човек може да ходи облечен както си иска. Но аз бях почетен гост и не можех да се явя на вечеря необлечен, макар и да се намирах сред „семейството си“.

— Очакваме ви, само дето аз съм капитан Лазули, но всъщност е все едно, защото аз съм тя. Извинявайте. — Тя моментално изчезна.

Облякох хламидата, после излязохме в градината и взехме роклята на Тамара — тя беше в същия син цвят, както и моята дреха, а благоуханието, носещо се от нея, напомняше за златния век в Древна Елада. Не рокля, а синя мъгла. Беше по-дълга от хламидата ми, което също беше уместно: в Древна Гърция, по време на златната й ера, мъжете са носили по-къси дрехи от жените, обратно на обичаите на Секундус (още не знаех каква е модата на Терциус). Ние си подхождахме един с друг и аз се чувствах щастлив.

Случайност? Когато Старейшината е наблизо, „случайностите“ никога не са случайни.

Вечеряхме в градината; всяка двойка седеше на един от диваните, подредени във формата на шестоъгълник, за шеста страна на който служеше фонтанът. Атина управляваше танца на водата и на цветните светлинки в нея. Всички жени с изключение на Тамара помагаха в поднасянето на храната; сервитьорки бяха Лори и Лази — и без това никой не можеше да ги накара да си седят спокойно на дивана. Когато празненството започна, Айра седеше с Минерва, Лазарус — с Ищар, Галахад — с Хамадриад, а близначките — заедно. Но жените обикаляха масите като шахматисти по време на сеанс, сменяха местата си, изпиваха по няколко глътки и след кратка прегръдка продължаваха нататък. Всички, освен Тамара, чийто допир усещах с коленете си през цялото време на празненството. Беше чудесно, че тя не се местеше; аз не съм стеснителен, но предпочитам да не показвам галантността си, освен ако не е необходимо. Просто ми беше приятно да усещам допира на топлото й тяло.

През това време до Лазарус, който в началото седеше до Ищар, седна Минерва, после я смени една от близначките, не съм сигурен точно коя, и така нататък.

Няма да описвам празненството; ще кажа само, че не съм очаквал подобно нещо в нововъзникнала колония и ще добавя, че ми се е налагало да плащам в знаменитите ресторанти на Нови Рим значително по-скъпо за далеч по-лоша вечеря.

Всички, освен Лазарус и сестрите му, бяха в цветни псевдогръцки облекла. Лазарус бе облечен като шотландски главатар от преди две и половина хилядолетия: шотландска пола и шапка, кожена кесия, кама. Имаше и широк меч с две остриета, който бе оставил настрана, но така, че да му е подръка, сякаш очакваше, че ще му се наложи да го използва. Мога да гарантирам, че по законите на отдавна забравените шотландски кланове той нямаше никакво право да се облича като вожд. Съмнявам се и че изобщо имаше право да носи шотландски дрехи. Веднъж той беше казал, че е „наполовина шотландско уиски, наполовина сода“; друг път беше споменал пред Айра Уедърал, че за пръв път е облякъл шотландска поличка по времето (малко преди полета на „Ню Фронтиърс“), когато такъв стил бил популярен в родината му, сетне установил, че дрехата му харесва и започнал да я носи навсякъде, където местните обичаи го позволяват.

В тази нощ разкошната му премяна бе допълнена от внушителни мустаци.

Неговите сестри близначки бяха облечени по абсолютно същия начин. Още се чудя дали беше в моя чест, да ме впечатлят ли искаха, или просто да ме развеселят. А може би и трите неща едновременно.

С удоволствие бих прекарал тези три часа в уединение — щях да храня Тамара и да й позволя да храни мен, щях да се наслаждавам на душевния покой, предизвикан от допира на тялото й. Но Старейшината разчиташе, че ние, членовете на този затворен кръг (а той наистина беше затворен, защото сега гласът на Атина се чуваше откъм фонтана), ще си правим компания и ще водим разговори, както е прието в светските салони в Нови Рим. Тъй и постъпихме; бяхме се потопили в атмосфера на всеобща нежна хармония с неочаквани нюанси на изящество, добавяни от близначките, които успяваха да сдържат изблиците на чувства и да изглеждат по-възрастни. Разговорът бе започнат от Лазарус, който се обърна към Айра:

— Айра, как би постъпил, ако през тази врата сега при нас влезе бог?

— Щях да му кажа да си изтрие краката. Ищар не допуска богове с изцапани обувки в къщата.

— Но всички богове имат глинени крака.

— Вчера ти разправяше съвсем друго.

— Днес не е вчера, Айра. Виждал съм хиляди богове и всички те имаха глинени крака. И всичките лъжеха. — Лазарус започна да изброява с пръстите си: — Първо, за изгода на шаманите. Второ, за изгода на кралете. И трето, винаги за изгода на шаманите. Обаче срещнах и хиляда и първия бог.

Лазарус замълча. Айра ме погледна.

— В този момент се очаква да кажа: „Хайде, разказвай!“ или нещо от този род, а останалите да подхванат в хор: „Да, да, Лазарус!“. Подобен вариант притежава известни достойнства, тъй като ще ни останат поне двайсет минути, за да се наядем и напием както трябва.

Но аз няма да играя по неговата свирка. Той иска да ни разкаже как е избил боговете на Джокейра83 с помощта на детски пистолет и моралното си превъзходство. Тази история вече я има в мемоарите му — в четири противоречащи си една на друга версии; защо трябва да се обременяваме с пети вариант?

— Не беше детски пистолет, а бластер — „Ремингтън-19“, с пълен заряд, най-модерното оръжие за онези дни. След като ги изтрепах, вонята беше по-отвратителна, отколкото в Хормон Хол в деня след получаване на заплатите. И моето превъзходство никога не е било морално; просто успявам да изработя враговете си преди те да са изработили мен. Ала основното в историята, която Айра не ми дава да разкажа, е, че тези топки бяха истински богове, защото нито шаманите, нито кралете получаваха някаква част от плячката, те също бяха сред изиграните. Джокейрите изпълняваха ролята на питомни животни, те бяха собственост на своите богове — богове в същия смисъл, в който човек може да бъде бог за кучето. Заподозрях го след като подлудиха горкия Слейтън Форд и едва не го убиха. А осемстотин или деветстотин години по-късно аз и Анди Либи го доказахме. „Как?“ — ще попитате…

— Няма да попитаме.

— Благодаря ти, Айра. След всичкото това време джокейрите не се бяха променили ни най-малко — речта им, обичаите, постройките — всичко сякаш бе замръзнало в една точка. Подобно нещо може да се случи само с домашни животни. А дивите зверове — такива като човека, променят начина си на живот в зависимост от обстоятелствата. Често ме е спохождала идеята да се върна пак там и да видя дали тези домашни животни не са освирепели след загубата на стопаните си. Или може би просто са легнали на земята и са измрели? Съмнявам се; двамата с Либи извадихме късмет, че успяхме да се измъкнем от планетата и да си опазим топките цели, когато челюстите им щракаха по петите ни.

— Разбираш ли какво имах предвид, Джъстин? Версия номер три: джокейрите изпадат в кома веднага след изпепеляването на господарите им — но Либи не фигурира в нея.

— Татко Айра, ти не разбираш нашето приятелче…

— … той не лъже…

— … а е просто артист…

— … и говори иносказателно…

— … той е освободил тези същества…

— … които са били жестоко потискани.

— Джъстин — каза Айра Уедърал, — трудно ми е да се справям дори с един Лазарус Лонг. А представяш ли си какво ми е с трима? Предавам се. Ела тук, Лори, и дай да те гризна за ушето. Минерва, скъпа моя, измий си прекрасните ръчички и виж дали Джъстин няма нужда от още вино. Джъстин, вие сте единственият тук, който би могъл да съобщи някакви новини. Какво става на борсата?

— Тенденцията към спадане на цените се задълбочава. Ако имате собственост на Секундус, по-добре да занеса инструкции на брокерите ви. Лазарус, направи ми впечатление, че охарактеризирахте човека като „диво животно“.

— Така си е. Можеш да го убиеш, но не и да го опитомиш. Подобни опити са предизвиквали най-жестоките кръвопролития в историята.

— Не го оспорвам, прародителю. Аз съм математик-историограф и този факт ми е известен. Но достигнаха ли до вас новините от полета на „Авангард“? Първият „Авангард“, имам предвид — този, който излетял преди началото на Диаспората84.

Лазарус подскочи толкова внезапно, че Ищар за малко да падне от дивана. Той я подхвана.

— Извинявай, миличка. Продължавай, Джъстин.

— Всъщност не възнамерявах да говоря точно за „Авангард“…

— А аз искам да чуя какво можеш да кажеш именно за него. Недей да възразяваш; такива са правилата тук. Разправяй, синко.

Протоколът за провеждане на партита се пръсна на парчета. Заразказвах, като започнах с някои сведения от древната история. Вече никой не помни, че Ню Фронтиърс не е първият звездолет. Той е имал предшественик — Авангард, напуснал Слънчевата система няколко години преди командвания от Лазарус Лонг Ню Фронтиърс. Авангард потеглил към Алфа Центавър, но не стигнал дотам: няма признаци за посещение на единствената планета от земен тип, обикаляща около Алфа Центавър А — единствената звезда от спектрален клас G в тази област на пространството.

Но корабът все пак бил намерен, абсолютно случайно — движещ се по отворена орбита, страшно далеч от мястото, където би трябвало да бъде според всички разумни предположения, базирани на първоначалната мисия на кораба. Открили го преди около сто години, но — такива са проблемите на историографията, когато звездолетите са най-бързото средство за свръзка — новината за него преминала през пет колонизирани планети, преди да достигне до Секундус и архивите. Това се случи няколко години, след като Лазарус напусна Нови Рим, и няколко години преди аз да потегля към Буундок като официален куриер на pro tem председателката. Не че стогодишното закъснение имаше значение за някого, освен за вманиачените специалисти. За повечето хора звездолетът бе безинтересна част от древната история.

Оказало се, че всички на борда на Авангард са загинали, корабът е преминал в икономичен режим, конверторът му автоматично се е изключил, почти цялата атмосфера е изтекла навън, всичките записи са повредени, неразбираеми или непълни. Авангард представлявал интерес само за антикварите. Обаче за учените като мен ще си остане неизчерпаема съкровищница, стига да не го загубим отново — космосът е дълбок.

Най-интересното нещо било открито, когато с помощта на компютри изчислили траекторията, по която се е движил Авангард. Оказало се, че седем века по-рано корабът е преминал покрай звезда, подобна на Слънцето. Проверката на системата установила наличието на планета от земен тип. Тя била населена от Homo sapiens. Но не чрез Диаспората. Чрез Авангард.

— Няма никакво съмнение, Лазарус. Няколкото хиляди диваци на планетата, наречена Островът на Питкеърн — не си спомням каталожния й номер — произлизали от добрали се до планетата седем века по-рано пътници на Авангард. Вероятно са използвали малък кораб. Те се били върнали в предцивилизационен стадии на развитие и ако планетата бе открита преди кораба, щяха да тръгнат приказки за възникването на човешка цивилизация на планета, различна от Старата Тера.

След като жаргонът им бил пуснат през лингвистичен анализатор-синтезатор се установило, че в основата на езика им стои английският, който се използвал на Авангард. Естествено, речникът се съкратил, появили се нови думи, синтаксисът дегенерирал — но езикът си останал същият.

— А митовете им, Джъстин? — поинтересува се Галахад-Обадия.

Бях принуден да си призная, че не помня всичко, но обещах да направя пълно копие на информацията и да го изпратя с първия кораб.

— Старши, туземците се оказали толкова диви и свирепи, че при опитите да се установи контакт с тях загинали много учени — доста повече от диваците.

— Нормално. Синко, тези диваци са си вършели своята работа на собствената си планета. Неканените гости са били длъжни да очакват подобно отношение. Трябвало е да отидат подготвени.

— Съгласен съм с вас. Псевдоаборигените изяли трима учени, преди гостите да се сетят как трябва да се действа. Наложило се да се използват хуманоидни роботи с дистанционно управление. Но аз исках да обърна внимание не върху свирепостта на диваците, а върху техния интелект. Не знам дали ще ми повярвате, но всичките използвани тестове показали, че интелектуалното равнище на тези примитивни хора надхвърляло нормата. И то доста. Всичките попаднали между степените „изключително надарен“ и „гений-плюс“ в скалата.

— Очакваш да се учудя? Защо?

— Та те са диваци! И трябва да са се изродили заради браковете между близки роднини!

— Джъстин, дразниш ме, много добре го знаеш… Да не би Айра да те е подвел да се държиш по подобен начин? Добре, хващам се на въдицата. Терминът „дивак“ описва културно състояние, а не равнището на интелекта. А браковете между роднини в условия, критични за оцеляването, не увреждат генетичния фонд. Ти каза, че са канибали — възможно е да изяждат увредените екземпляри. Ако се съди по състоянието на кораба, предците им са се приземили на планетата, без да вземат със себе си нищо или почти нищо. С голи ръце и абсолютно невежи. При такива условия са можели да оцелеят само най-способните и най-умните. Джъстин, по равнището на интелекта си екипажът на Авангард превъзхождаше нас, Хауардовците от Ню Фронтиърс; признакът, по който се бяхме събрали ние, бе дълголетието; тях са ги избирали според ума им. Твоите диваци са потомци на гении. Само Аллах знае какво са преживели и през какво са минали, но във всеки случай по време на тези изпитания глупавите са загивали, а умните са оцелявали. Какво ни подсказва всичко това?

Признах си, че съм му подхвърлил провокационен въпрос, за да видя как ще реагира. Старейшината кимна замислено.

— Знам, че не си глупак, синко; поръчах на Атина да провери списъка на предшествениците ти. Но винаги съм се чудел как сравнително умни и сравнително добре информирани хора — ние не попадаме в тази категория, никой тук не страда от излишна скромност — често не са в състояние да разрешат вечния въпрос: кое е по-хубавото нещо, копринената кесия или свинското ухо? Ако наследствеността не беше по-важна от околната среда, сигурно би могъл да научиш един кон да смята.

Когато бях млад, сред „интелектуалния елит“ имаше хора, които наистина вярваха, че могат да научат конете да смятат: стига да се започне достатъчно рано, да се вложат достатъчно средства, да се използва специална методика, да се притежава безкрайно търпение и да се внимава да не се засегне конското его. Тези хора бяха толкова искрени в намеренията си, че стремежите на конете да си останат просто коне им се струваха черна неблагодарност. А всъщност бяха прави… само дето „да се започне достатъчно рано“ би трябвало да означава милиони години по-рано.

Диваците ще се справят с проблемите си; те не могат да не победят. Още по-интересна е обаче обратната страна на проблема. Джъстин, даваш ли си сметка, че ние, Хауардовците, погубихме Старата Тера?

— Да.

— Не, синко. Казваш това само за да приключим разговора по-бързо. Тогава няма да ни остане нищо, освен да пиянстваме и да прегръщаме момичетата.

— Чудесно! — провикна се Обадия-Галахад и сграбчи Минерва, която се намираше до него. — Малка както-и-да-се-казваш, имаш ли да кажеш нещо за последно?

— Да.

— Какво?

— Просто „да“. Това е последната ми дума.

— Галахад — намеси се Ищар, — ако имаш намерение да изнасилваш Минерва, отидете от другата страна на фонтана. Искам да чуя какво мисли Джъстин по въпроса.

— Как бих могъл да я изнасиля, когато тя не се съпротивлява? — оплака се Галахад.

— Ти винаги си бил в състояние да разрешиш този проблем. И не вдигайте шум. Джъстин, аз съм изумена. Струваше ми се, че сме постъпили достатъчно благородно, като сме предоставили на Старата Тера новите технологии — нямало е по-значимо нещо, което да сме можели да им дадем. Последните емигрантски кораби са се връщали само наполовина натоварени, не е ли така?

— Аз ще отговоря на този въпрос — изръмжа Лазарус.

— Джъстин може да потвърди думите ми. Виновни са не Хауардовците, а ние двамата с Либи. Анди Либи създаде оръжието, а аз нанесох смъртоносния удар. Космическите пътешествия погубиха земята.

— Дядо, не те разбирам — Ищар изглеждаше обезпокоена.

— Нарича ме така, когато смята, че се държа лошо — обясни ми Лазарус. — Това е нейният начин да ме напляска. Иш, ти си млада и мила и през целия си живот си учила биология, а не история. Земята беше обречена при всички случаи; космическите пътешествия просто ускориха края й. Още през 2012 на нея беше невъзможно да се живее. Така че прекарах следващия век в скитане, въпреки че из цялата Слънчева система не намерих кой знае колко привлекателно място. Не станах свидетел на погубването на Европа, не бях на Земята, когато в родината ми властваше отвратителна диктатура85. Върнах се, когато привидно нещата се бяха оправили, за да установя, че всичко си е постарому. Така че се наложи Хауардовците да бягат.

Но космическите пътешествия не могат да подобрят положението на една пренаселена планета. Даже съвременните кораби не биха могли, а вероятно и тези, които ще се изобретят в бъдеще. Защото глупавите хора не желаят да изоставят склоновете на родния си вулкан, дори когато той започне да дими и гърми. Да потеглят към космоса се решават само тези, които са достатъчно умни, за да предвидят катастрофата, преди тя да е започнала; които са достатъчно смели, за да платят цената — напускането на дома, раздялата с приятели и роднини, с всичко — и да потеглят. Те не са много на брой — само малка част от процента. Но са напълно достатъчно.

Аз се обърнах към Ищар:

— Отново естествен отбор. Ако — както предполага Лазарус, а статистиката е на негова страна — всяка миграция се осъществява от хора със способности над средните, значи тя сортира човечеството: на новата планета кривата на интелектуалните способности тръгва рязко нагоре, докато на старата планета поема почти незабележимо надолу.

— Почти незабележимо, но трябва да се има предвид още нещо! — възрази Лазарус. — Тази крива показва развитието на мозъка. Спомням си една държава, която загуби ключова война само защото прогони половин дузина гении. По-голямата част от хората не могат да мислят. Те или не искат да използват мозъците си, или, ако ги използват, го правят не както трябва. Тези, които мислят правилно, точно, съзидателно и без да се самозалъгват, са изключително малка част от човечеството. И именно те мигрират, когато имат възможност.

Както каза Джъстин, статистиката почти не отчита съществуването на тези хора. Но качеството им създава огромната разлика. Отсечете главата на едно пиле й то няма да умре веднага, даже ще продължи да тича още по-енергично. Но само за известно време. После ще падне и ще умре.

Космическите пътешествия отсякоха главата на Земята. Вече две хиляди години от нея мигрират най-блестящите умове. Остава й само да пърха с криле, докато умре. Което ще стане скоро, мисля. Но не се чувствам виновен: не виждам грях в това, че са се спасили по-умните — та предстоящата смърт на Земята се усещаше още през двайсети век, когато аз бях млад, а космическите пътешествия тъкмо започваха и още не бяха междузвездни. Трябваше да минат повече от два века, за да се задвижи процесът. Първата миграция на Хауардовците може да не се брои — тя беше спонтанна и не се осъществяваше от най-добрите умове.

По-късната миграция на Семействата на Секундус имаше много по-голямо значение; Хауардовците успяха да се освободят от некачествения материал, който ги беше последвал. Но още по-важна бе миграцията на не-хауардовците. Винаги съм се чудил какво би станало, ако не бяха политическите ограничения за напускане на Китай. Малкото китайци, добрали се до звездите, винаги са се озовавали сред победителите. Предполагам, че средният жител на Китай е по-умен от средния жител на останалата част от Земята.

Разбира се, формата на очите и цветът на кожата сега нямат никакво значение. Един от най-първите Хауардовци е бил Робърт К. М. Ли от Ричмънд, Вирджиния. Някой знае ли първоначалното му име?

— Аз — обадих се.

— Естествено, че го знаеш, Джъстин, така че си трай. Това се отнася и за теб, Атина. Някой друг знае ли го?

Никой не отговори. Лазарус продължи:

— Ли Чоу Мо. Роден е в Сингапур, родителите му са от Кантон, Китай. Той беше втори по математически способности сред екипажа на Ню Фронтиърс, след самия Анди Либи.

— Господи! — обади се Хамадриад. — Аз съм негова потомка, но не знаех, че е толкова добър математик.

— А известно ли ти беше, че е китаец?

— Лазарус, не съм сигурна какво означава „китаец“. Земната история не е най-силната ми страна. Да не е свързано с религията? Нещо като „юдеи“?

— Не съвсем, скъпа. Важното е, че тези неща вече нямат значение. В наши дни много малко хора знаят, че знаменитият Закър Барстоу, моят партньор в отвличането на кораба, беше четвърт негър — вече никой не се вълнува от тази подробност. Говори ли ти нещо думата „негър“, Хамадриад? Няма отношение към религията.

— Означава „чернокож“ и предполагам, че някой от бабите или дядовците му е бил от Африка.

— Ето какво се получава, когато се правят изводи въз основа на непълни данни. И двамата дядовци на Зак бяха мулати от Лос Анджелис, голям град в моята родина. Тъй като нашите линии са се пресичали много често, не е изключено в жилите на всеки от вас да тече африканска кръв. Което статистически е еквивалентно на твърдението, че сте потомци на Карл Велики. Но аз много се отклоних от темата. Космическите полети погубиха Земята — но това е само според една от гледните точки. Обратната страна на монетата показва по-радостния и по-важния факт: несъмненото подобряване на качеството на расата, а може би дори спасението й. Сега хората не само че са повече, отколкото са били на Земята, но те са станали по-умни и по-ефективни. Млъквам, имате думата. Лази, престани да се опитваш да ме гъделичкаш, върви при Галахад; Минерва има нужда от почивка.

— Лазарус, само още един отговор, моля те — обади се Ищар. — Това, което каза за Хауардовците, много ме учуди. Ти изтъкна на преден план интелекта. А нима дълголетието не е важно?

С учудване видях как най-старият сред хората се намръщи, докато мислеше, без да бърза с отговора. Навярно същият въпрос го е измъчвал не по-малко и преди хиляда години. Опитах се да отгатна отговора, но не успях.

— Ищар, единственият коректен начин да се отвърне на въпроса ти е да се каже едновременно и „да“, и „не“, което просто означава, че не разполагам с еднозначен отговор. Но това е само част от истината: много отдавна един от хората с кратък живот ми доказа, че нашият живот всъщност не е по-дълъг. — Той погледна Минерва. Тя придоби тържествено изражение. — Защото всички живеем в своето настояще. Тя… той… схващането на Георг Кантор86 (благодарение на когото математиката, преди да се появи Либи, е била толкова изкривена), че съществува достоверна и обективна истина, е погрешно; всеки човек изживява живота си в своето настояще, независимо колко години живее.

Истината има и още една страна. Животът е прекалено дълъг, когато човек не се наслаждава на своето настояще. Спомняте си времето, когато аз не можех да се радвам на живота и исках да се разделя с него. Вашите умения, а също и коварството ви — недей да се изчервяваш, скъпа — промениха нещата и аз вече съм доволен от своето настояще. Никога не съм ви разказвал, че дори когато чаках първото си подмладяване, аз се страхувах, че тялото ми отново ще бъде младо, но духът ми ще си остане същият. И не ми разправяйте, че думата „дух“ не означава нищо. Знам, че не може да бъде дефинирана… но означава нещо съвсем определено за мен.

Но дори и това все още не е цялата истина. Ще се опитам да обясня какво имам предвид. Въпреки че дългият живот би могъл да бъде бреме, той е и благословен. Защото имаш време да се учиш, време да мислиш, време да не бързаш, имаш и достатъчно време за любов.

Е, стига толкова сериозни разговори. Галахад, избери някоя по-лека тема. Джъстин, недей да се ежиш; говорих достатъчно. Ищар, скъпа моя, очарователното ти стройно тяло е толкова красиво. Легни тук, нека да те напия с брендито; искам хубаво да се отпуснеш преди нещото, което възнамерявам да направя с теб.

Тя с готовност се приближи към Лазарус, като спря по пътя само за да целуне обещаващо Айра, след което се обърна с мек, но уверен тон към нашия прародител:

— Любими наш, готова съм да се подчиня на всяко твое желание и без бренди.

— Брендито щеше да послужи за анестезия, мамо Ищар. Искам да ти демонстрирам някои неща, които ми показа навремето Голямата Ани. Така и не рискувах да ги пробвам по-късно. Може и да не доживееш до сутринта. Не се ли страхуваш?

Ищар се усмихна лениво и блажено.

— Ужасно се страхувам.

Галахад прикри устата на Лапис Лазули с длан. Тя го ухапа.

— Спри, Лаз. Нека всички да видят това. Може да е нещо ново.