Достатъчно време за любов

27 март 1917 година григ.

Мое скъпо семейство!

Ще повторя главното съобщение: попаднах тук три години преди срока, на 2 август 1916 година, но и сега искам да ме вземете на 2 август 1926 година. Повтарям — двадесет и шеста. Основното и алтернативните места на срещата се пазят в съответната база данни. Моля ви, убедете Дора, че причина за всичко е предоставената от мен невярна информация и тя няма никаква вина.

Прекарвам времето си по най-невероятен начин. Първо си оправих финансовото положение, после установих контакт с бившето си семейство, като се срещнах с дядо си (става дума за Айра Джонсън, Лира); първо се запознах с него, а после се възползвах от нагла лъжа и от очевидната семейна прилика, за да спечеля доверието му. Дядката е убеден, че аз съм нерегистриран в архивите син на покойния му брат. Той сам стигна до тази мисъл, аз нямам нищо общо. За щастие всичко се подреди съвсем добре и сега играя ролята на братовчед в собствения си някогашен дом; не живея там, но винаги се радват да ме видят, което радва и мен. Разрешете ми да ви разправя как стоят нещата в семейството, защото всички вие произхождате от тези тримата: от Дядката, мама и Уди.

За Дядката вече доста съм ви разправял, вижте в онова, дето го редактира Джъстин. Не променяй нищо, Джъстин, просто имай предвид, че Дядката не е двуметров гигант, а е почти същият като мен на ръст. Гледам да прекарвам с него всяка минута, която ми отдели, а именно — играем шах по няколко пъти седмично.

Сега мама. Вземете Лиз или Лор, добавете към пет килограма на подходящите места, плюс петнайсет земни години и далеч по-голямо чувство за собствено достойнство (хайде стига, не се засягайте!). Да, и коси до раменете, винаги накъдрени по краищата. За останалото не се знае на кого прилича, защото съм видял само главата и ръцете й (това се обяснява с интересния местен обичай винаги и навсякъде да се носят дрехи, закриващи цялото тяло). Ако говорим за тялото, мама има тънки глезени (веднъж ми се отвори случай да ги зърна). Но не смея да прекалявам с оглеждането, защото инак дядо ще ме изхвърли от къщата.

Татко. Сега той отсъства. Забравил съм го как изглежда, както съм забравил и лицата на всички роднини, освен дядовото (физиономията му е горе-долу същата като моята сега!), но видях таткови снимки: леко мяза на президента Теди Рузвелт (Атина, имай предвид, че става дума за Теодор, а не за Франклин, ако имаш снимки и на двамата).

Нанси. Същата е като Лаз или Лор три стандартни години преди полета ми дотук. Вярно, има по-малко лунички, но е чудесно момиче, като се изключат случаите, в които губи самообладание. Проявява значителен интерес към младите самци и аз предполагам, че дядо вече дава зор на мама да разправи на Нанси за Хауардовците — внучката му трябва да се омъжи за член на едно от Семействата.

Карол. И тя е същинска Лаз или Лор, но с две години по-млада от Нанси. Интересува се не по-малко от нея от момчета, но напразно: мама я държи много строго. Брадичката й потреперва честичко. Смятам, че мама не се впечатлява особено от гледката.

Брайън-младши. Тъмнокос е, прилича на татко. Млад капиталист: работи като вестникарче и по съвместителство пали уличните газови лампи. Има договор за разпространение на билетите на местното кино, като прехвърля тази работа на по-малкия си брат и на четири други хлапета, плаща им с билети за кино, оставя по някой за себе си, а остатъка продава на загуба в местното училище (за четири цента, вместо за пет). Държи на ъгъла бар, където се продава сода (сладка пенлива напитка), но планира да го прехвърли на брат си през идното лято, защото вече е почнал друг бизнес. (Доколкото си спомням, Брайън е забогатял още млад.)

Разрешете ми да уточня някои подробности, отнасящи се до семейството ни. То процъфтява — според местните разбирания, — но това се изразява само в притежанието на голяма къща и на добро съседско обкръжение. Обаче татко е преуспял бизнесмен, освен това Хауардовците получават добра издръжка за децата си, а мама ги има вече осем. За всички ви понятието „Хауардовци“ означава преди всичко генетична наследственост и традиция, но в това „тук и сега“ под него се подразбират парите, изплащани за издръжката на децата. Сиреч нещо като племенно развъждане, в което ние, хората, играем ролята на добитък.

Мисля, че татко добре инвестира парите, получавани от мама за раждането на деца Хауардовци, и доколкото си спомням, не ги харчи. Не знам как е било при останалите, но аз получих известна сума след първата си женитба. Тези дошли изневиделица пари нямаха нищо общо с плащанията, заслужени поради плодовитостта на първата ми съпруга. Ожених се по време на икономическа криза и сумата доста добре ни подпомогна.

Но да се върна към децата. Момчетата работят — принудени са да го правят, инак няма да имат нищо друго освен дрехи и обувки. На момичетата се дават дребни суми, но пък те са длъжни да домакинстват и да помагат на мама при възпитанието на най-малките. Така става, защото в това общество е прекалено трудно едно момиче да печели пари, докато на момчето се предоставят безчет възможности (този ред ще се промени още в края на века, но през 1917 година беше непоклатим). Децата на семейство Смит работят вкъщи (мама ползва услугите на обществената пералня веднъж седмично и това е всичко), но момчето (момичето), което намира начин да припечели извън дома до известна степен се освобождава от домакинстване. Не му се налага да отработва времето, прекарано извън дома и запазва за себе си припечеленото, което харчи или спестява по свое усмотрение. Последното се поощрява, защото татко добавя известни суми към спестяванията.

И ако кажете, че татко и мама преднамерено възпитават от децата си хора, които обичат парите, ще се окажете прави.

Джордж. Той е на десет земни години и е по-малкият партньор на Брайън-младши. Негова сянка и вечен помощник. Така ще е още няколко години, докато Джордж не натупа здравата Брайън.

Мери. Осемгодишна, същинско момче с лунички. Мама с доста мъки се опитва да направи от нея госпожица. Все пак благата настойчивост на мама и вродените данни ще победят: когато порасне, Мери ще е перлата на семейството и ще бъде много ухажвана. Мразех всичките й поклонници, защото едно време бях неин любимец. От всичките ми братя и сестри само Мери ми беше истински близка. Човек може да се чувства сам и сред голямо семейство и аз израснах като самотник. Единствената ми компания бяха Дядката — винаги — и Мери — за кратко време.

Удроу Уилсън Смит. Остават му още няколко месеца до навършването на петата година. Това е най-големият пакостник, раждал се някога на света. Принуден съм да призная, че този пакостник и негодник представлява същото онова семе, от което израсна най-прекрасното цвете в историята на човечеството, а именно вашето добро старче приятелче. Засега успя да наплюе бомбето ми, разумно оставено от мен на закачалката извън обсега му на действие; неведнъж съм чувал от него какви ли не дръзки изказвания, като най-мекото беше „пак се домъкна тоя глупак с бомбето“. Освен това ме изрита в корема, когато се опитах да си поиграя с него (грешката е моя — не исках да го докосвам, но реших да се отърва от тази рационална притеснителност), и ме обвини, че ментя, докато играехме шах, макар че мошеникът е той: накара ме да погледна през прозореца, като в същото време премести дамата ми на съседното поле. Хванах го в крачка… и така нататък.

Но аз продължавам да играя с него на шах, защото се каня да завържа отношения с всички членове на първото ми семейство през краткото време, отредено ми да прекарам сред тях; пък и Уди все едно ще играе на шах при всяка възможност, а ние с дядо сме единствените шахматисти, склонни да понасят двубоите с това отровно създание (дядо го перва по тила при нужда, докато аз не съм удостоен с подобна привилегия). Обаче, ако не се опасявах за последиците, направо бих му извил врата. Интересно, какво ли би станало после? Нима половината човешка история би изчезнала напълно, а другата би се променила неузнаваемо? Не, парадоксите са лишени от смисъл: самият факт, че се намирам тук, е доказателство, че в настоящото „тук и сега“ съм успял да овладея справедливия си гняв срещу малкия негодник.

Ричард. На три години е, но страшно лесно се привързва, пълна противоположност е на Уди в това отношение. Обича да седи на коляното ми и да слуша разни истории. Най-любимата му приказка е за вълшебния кораб и червенокосите близнаци Лаз и Лор, които летят с него в небето. Когато общувам с него, ме гложди лека тъга: Дики ще загине съвсем млад по време на въздушно нападение над място, което се казва Иуо Ийма.

Етел. Слънчева усмивка, съчетана с мокри пелени, още не участва в разговорите.

Такова е моето (нашето) семейство през 1917 година. Смятам да остана в Канзас Сити до завръщането на татко — а дотогава има съвсем малко време, — после се каня да замина някъде, защото все пак нещата тук са доста сложни, въпреки че е приятно. Трябва да намина да ги видя след края на войната… но сигурно няма да го направя. Твърде много хора ще ми се наложи да поздравявам.

За да обясня всичко, редно е да разкажа за някои обичаи.

До връщането на татко мога да бъда приет в този дом официално само като партньор на Дядката по шах и нищо повече, въпреки че старецът, а може би и мама, смятат, че съм син на чичо Нед. Защо ли? Ами защото съм „млад ерген“, а според местните правила омъжената жена не може да се сприятелява с един млад ерген, особено пък когато мъжът й отсъства от дома. Табуто е толкова строго, че дори не се и опитвам да го нарушавам… по отношение на мама. Тя също не ме поощрява. Пък и Дядката няма да ми го позволи. Затова се отбивам в собствения си дом само за да се видя със стареца. Когато се обаждам по телефона, задължително питам дали той е вкъщи и така нататък.

О, разбира се, когато вали дъжд, ми е позволено да предложа на семейство Смит да ги върна с колата от църквата. Разрешено ми е да общувам с децата, но само ако не ги развалям — което според мама означава да харча за всяко хлапе не повече от пет цента. Миналата събота ми позволиха да заведа шест от децата на пикник. Уча Брайън да шофира. Смята се, че интересът ми към децата е съвсем оправдан: според мама и Дядката така компенсирам самотата от миналото и това, че съм израснал като сирак.

Единственото, което не мога да си позволя, е да остана насаме с мама. Не бива да влизам в къщата без Дядката, в противен случай ще направя впечатление на съседите. Много внимавам в това отношение — защо мама да си има ядове заради нарушаването на племенното табу?

Пиша ви в наетия от мен апартамент на пишеща машина, направо няма да повярвате, че съществува подобно устройство. Време е да приключвам — тепърва ще ходя до града и двойно ще обработвам листчето, за да мога да ви го пратя. Обикновено пропилявам цял ден за обработката, понеже се налага да наемам лаборатория и да унищожавам всички междинни резултати, за да не ги мерне случайно хазаинът, който има ключ от апартамента ми. Когато се върна от Южна Америка, ще се снабдя със собствена лаборатория и ще я държа в автомобила си. През идното десетилетие навсякъде ще има павирани пътища, така че смятам да пътешествам по този начин. Ще изпращам както преди писма при първа възможност с надеждата, че поне едно от тях ще достигне до вас след векове. Както казва Джъстин: най-важното е писмото да преодолее близките три века. Ще се старая в тази насока.

С цялата си любов за всички вас,

Лазарус