Достатъчно време за любов

Прелюдия10 I

При отварянето на вратата на стаята седящият до прозореца мъж, който начумерено гледаше навън, се обърна.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Аз съм Айра Уедърал от Семейство Джонсън, прародителю. Pro tem11 председател на Семействата.

— Доста време ти отне. И не ми викай „прародител“. А защо само „pro tem председател“? — изръмжа човекът в креслото. — Толкова ли, мамка му, е зает председателят, че няма време да се види с мен? Или не заслужавам дори това?

И през ум не му мина да стане, нито пък покани посетителя си да седне.

— Моля да ме извините, сър. Аз съм най-висшият в йерархията на Семействата. Ала вече отдавна — от няколко века — е прието най-главният в Семействата да се титулува „pro tem председател“… заради възможността вие да се появите и да вземете председателското чукче.

— Нима? Та това е нелепо. Не съм председателствал събрание на настоятелството от хиляда години. И „сър“ звучи също толкова зле, колкото „прародител“ — обръщай се към мен по име. Минаха два дни, откакто наредих да те повикат. Заради живописните гледки по пътя ли дойде? Или е отменено правилото, което ми позволява да бъда изслушван от председателя винаги, когато поискам?

— Не съм осведомен за това правило, Старши! Вероятно е въведено доста преди моето време. Но винаги е дълг и чест за мен, а и удоволствие, да ви поднеса почитанията си. Ще съм щастлив и поласкан да ви наричам по име, ако ме уведомите как се казвате сега. Що се отнася до закъснението, трийсет и седемте часа след получаването на повикването ви прекарах в изучаване на древноанглийския, тъй като ме уведомиха, че не общувате на никой друг език.

Старейшината леко омекна.

— Вярно е, че не съм много наясно с брътвежите, чрез които се общува тук — паметта ми погажда номера напоследък. Вероятно съм отговарял мудно дори когато съм разбирал въпросите. Името… забравих под кое име се записах, когато ме настаниха тук. Мм… Удроу Уилсън Смит беше името ми като дете. Никога по-късно не съм го използвал. Предполагам, че Лазарус Лонг е името, което съм употребявал най-често. Викай ми Лазарус.

— Благодаря ви, Лазарус.

— За какво? Зарежи тия тъпи формалности. Не си дете, иначе нямаше да си председател. На колко години си? Наистина ли си научил майчиния ми език само за да си поприказваш с мен? И то за по-малко от два дни? От самото начало ли започна? Аз научавам нов език поне за цяла седмица, а после ми трябва още една, за да изгладя произношението.

— На триста седемдесет и две стандартни години съм, Лазарус — почти четиристотин земни. Научих класически английски, когато приех да върша тази длъжност, но като мъртъв език, за да чета в оригинал старинните записи на Семействата. След вашето повикване усвоих говоримо северноамериканския диалект от двайсети век — вашия „майчин език“, както се изразихте — тъй като лингвистичният анализатор определи, че говорите именно на него.

— Доста умна машина. Може би говоря така, както съм говорил като хлапе — твърдят, че мозъкът никога не забравя първия език. В такъв случай говорът ми на човек, роден в район на зърнопроизводители, сигурно е рязък и груб като стърженето на ръждясал трион… докато ти говориш провлечено, като съчетаваш тексаския маниер с оксфордски британски. Чудато. Предполагам, че машината избира най-близкия до заложения в нея вариант.

— Вероятно сте прав, Лазарус, въпреки че не съм наясно с техническите подробности. Акцентът ми затруднява ли ви?

— Ни най-малко. Произношението ти е супер. Докарваш го повече до нивото на образования среден американец от онова време, отколкото до диалекта, който усвоих като дете. Обаче аз разбирам всякакъв говор — от блугъмски до йоркширски, диалектът не е проблем. Но е много мило от твоя страна, че се притесняваш. Трогнат съм.

— Радвам се да го чуя. Езиците ми вървят, нямах особени проблеми. Опитвам се да разговарям с всеки член на настоятелството на родния му език и съм свикнал бързо да зубря новите езици.

— Така ли? Въпреки това е твърде мило — чувствах се като звяр в клетка, докато нямаше с кого да си приказвам. Тези тъпаци не знаят бъкел английски — Лазарус кимна към двамата техници-подмладители в защитни екипи и с шлемове за еднократна употреба, които чакаха на максимална дистанция от събеседниците, в далечния край на стаята, — с тях не мога да си говоря. Е, по-високият разбира някои неща, но не достатъчно, за да си лафим. — Лазарус подсвирна, сочейки по-високия: — Хей, ти! Кресло за председателя, по-живо!

Жестовете му ясно показваха какво иска. Техникът докосна пулта за управление на най-близкото до него кресло, което веднага се придвижи към Лазарус, като направи завойче и спря близо до него.

Айра Уедърал благодари — на Лазарус, не на техника — и седна, после въздъхна, докато креслото го проучваше и обгръщаше.

— Удобно ли е? — попита Лазарус.

— Напълно.

— Нещо за ядене или за пиене? Или цигара? Може би трябва все пак да ти превеждат думите ми?

— Не, благодаря ви. Но мога ли аз да поръчам нещо за вас?

— Не сега. Тук ме тъпчат, сякаш съм гъска, даже веднъж ме храниха насила, да ги вземат дяволите. Щом като сме се разположили удобно, нека пристъпим към сериозния разговор. — Внезапно той изрева: — КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВЯ В ТОЗИ ЗАТВОР?

Уедърал отговори спокойно:

— Това не е затвор, Лазарус, а ВИП апартаментът на клиниката за подмладяване „Хауард“ на Нови Рим.

— Затвор, казах! Само дето няма хлебарки. Този прозорец не може да бъде строшен и с лост. Тази врата се отваря от всеки глас с изключение на моя. Ако трябва да отида до клозета, някой от тези тъпаци ме води под ръка. Май се страхуват да не се удавя в тоалетната чиния. По дяволите, дори не знам кога общувам с мъж и кога — с жена, и това също не ми харесва. Нямам нужда някой да ме крепи, докато ходя да пишкам. Възмутен съм!

— Ще видя какво може да се направи, Лазарус. Но притесненията на техниците са разбираеми. Лесно е човек да се нарани в банята — а те чудесно знаят, че наказанието за старшия техник ще е жестоко и извънредно, ако вие претърпите злополука, все едно каква. Доброволци са и добре им се плаща. Така че са изнервени.

— Значи правилно съм разбрал. Затвор! Ако това е място за подмладяване… КЪДЕ Е БУТОНЪТ МИ ЗА САМОУБИЙСТВО?

— Лазарус, „всеки човек има право на смърт“.

— Да, това са мои думи! Тук би трябвало да има такъв бутон — ето, виж, демонтиран е. Така че съм в затвор, без да съм осъден, като при това ми е отнето моето главно право. Защо? Вбесен съм, човече! Осъзнаваш ли ти на каква опасност се излагаш? Никога не дразни старо куче — като нищо са му останали сили за още едно ухапване. Въпреки че съм толкова стар, мога да ти счупя ръцете, преди да довтасат онези глупаци.

— Моля — счупете ги, ако това ще ви достави удоволствие.

— Хм… — Лазарус Лонг изглеждаше объркан. — Не, не си заслужава усилията. Ще те закърпят, за трийсет минути ще те направят чисто нов. — Той внезапно се ухили. — Но мога да ти счупя врата и после бързичко да ти строша черепа. Тогава и подмладителите няма да ти помогнат.

Уедърал не помръдна, нито пък изглеждаше притеснен.

— Сигурен съм, че сте в състояние да го направите — изрече той спокойно. — Но не мисля, че бихте убили един от своите потомци, без да му дадете шанс да говори, за да защити живота си. Вие сте мой далечен предшественик по седем различни линии, сър.

Лазарус прехапа устни — не изглеждаше щастлив.

— Синко, имам толкова потомци, че за мен кръвното родство не е от голямо значение. Но си напълно прав. През целия си живот никога не съм убивал човек без причина. — Той пак се ухили. — Но ако не ми бъде върнат бутонът за самоубийство, може и да направя едно изключение специално за теб.

— Лазарус, ако пожелаете, ще наредя да монтират този бутон веднага. Но ще ми позволите ли първо да ви кажа десет думи?

— Уф — промърмори Лазарус неприветливо. — Добре. Десет думи. Но не единайсет.

Уедърал се поколеба за част от секундата, после започна да отброява с пръстите си:

— Научих-езика-ви-за-да-обясня-колко-сте-ни-нужен.

— Десет, както се бяхме разбрали — съгласи се Лазарус. — Но за да разясниш значението им, ще ти трябват петдесет. Или петстотин. Или пет хиляди.

— Или нито една — коригира го Уедърал. — Можете да получите бутона си, без да ми дадете какъвто и да било шанс да ви обясня. Обещах.

— Хм — каза Лазарус. — Айра, стари мошенико, ти ме убеди, че наистина си ми роднина. Съобразил си, че не бих се самоубил, без да чуя какво имаш предвид, още повече след като знам, че си назубрил с толкова мъка един мъртъв език само за да си поприказваме. Добре, слушам те. Можеш да започнеш с обяснението какво правя тук. Аз знам — знам — че не съм подал молба за подмладяване. И изведнъж се събудих тук и открих, че работата е наполовина свършена. Затова повиках председателя. И така, защо съм тук?

— Ще позволите ли да се върнем малко по-назад? Първо вие кажете на мен какво правехте в приют за бездомни, в най-лошата част на Стария град?

— Как какво съм правел? Умирах! Спокойно и благопристойно, като уморен кон. Това правех, докато твоите всезнайковци не ме спипаха. Можеш ли да си представиш по-подходящо място от приюта за бездомници за един човек, който не желае да го притесняват, докато е зает с умирачката си? Плащаш си престоя в аванс и те оставят на мира. Е, взеха ми и малкото, което имах — дори обувките. Но аз го очаквах — при сходни обстоятелства и аз бих се отнесъл към себе си по същия начин. А обитателите на такива приюти почти винаги се държат добре с онези, които са по-зле и от тях — всеки би донесъл чаша вода или нещо друго на един болник. Ето какво исках най-много — да се усамотя и да приключа пътя си по мой собствен начин. Докато не довтасаха твоите копои. Кажи ми как ме намериха?

— Най-изненадващото е не това, че ви открихме, Лазарус, а фактът, че спецчастите… или „копоите“, както се изразихте, изгубиха сума ти време, за да установят самоличността ви, а после да ви намерят и задържат. Заради което шефът на отдела изгуби работата си. Не понасям некомпетентността.

— Значи ти го изхвърли? Твоя си работа. Но защо? Успях да стигна до Секундус от Далечен край и не смятам, че оставих някакви дири. Всичко се промени, откакто за последен път имах вземане-даване със Семействата… понеже купих последното си подмладяване на Зенит. Сега Семействата обменят ли информация със Зенит?

— О, Небеса, не, Лазарус, не бихме им изпратили нито една учтива дума. Сред настоятелството има влиятелно малцинство, което предпочита Зенит да бъде унищожена, вместо просто да продължаваме с ембаргото.

— Да… ако някоя новоизобретена бомба удари Зенит, не бих скърбил повече от трийсет секунди. Но аз си имах причини да свърша работата именно там, въпреки че трябваше доста да се поизръся за ускорено клониране. Ала това е друга история. И така, синко, как точно ме открихте?

— Сър, от седемдесет години има заповед за издирването ви, търсят ви не само тук, но и на всяка планета, където се намират представители на Семействата. Що се отнася до самия начин… Спомняте ли си задължителната за всички имигранти ваксинация срещу риайбърската треска?

— Да. Подразни ме, но не си заслужаваше да се вдига шум, понеже знаех, че съм се запътил за онзи мизерен приют. Знаех, че ще умра съвсем скоро, Айра. Това беше прекрасно, готов бях да умра. Но не исках да си отида там, в космоса, в пълна самота. Исках да чувам човешки гласове наоколо и да усещам мириса на човешки тела. Детинско от моя страна. Но по времето, когато се приземих, вече бях стигнал твърде далеч.

— Лазарус, риайбърската треска не съществува. Когато на Секундус пристигне човек, при когото са безрезултатни всички обичайни методи за идентификация, „риайбърската треска“ или някоя друга несъществуваща чума се използва като претекст да се вземе от този човек малко тъкан, докато му се инжектира стерилизиран неутрален физиологичен разтвор. Никога не биха ви позволили да напуснете космодрума, без да идентифицират генетичната ви структура.

— Така значи? А какво правите, когато пристигне кораб с десет хиляди имигранти?

— Натъпкваме ги в карантинни бараки, докато не ги проверим всичките. Но в наши дни подобни групи идват рядко поради мизерното състояние на Старата Тера. Обаче вие, Лазарус, пристигнахте сам, с частна яхта на стойност между петнайсет и двайсет милиона крони…

— Трийсет.

— … на стойност трийсет милиона крони. Колко души в Галактиката могат да си позволят нещо подобно? И колцина от избраниците биха предпочели да пътуват сами? Подобно нещо би трябвало да отекне като камбанен звън в мозъците на всички служители на космодрума. Вместо това те просто са ви взели тъкан, повярвали са на твърдението, че ще отседнете в „Ромулус-Хилтън“, и са ви пуснали да си вървите… и без съмнение, преди да се мръкне, вече сте се снабдили с други документи…

— Изобщо не се съмнявай — съгласи се Лазарус. — Но твоите копои трябва да са в течение, че бизнесът с производство на фалшиви документи процъфтява. Бях твърде уморен, иначе щях да си ги изфалшифицирам лично. За по-сигурно. Затова ли ме хванахте? От търговеца с ментета ли изкопчихте всичко?

— Не, така и не го открихме. Между другото, бихте ли ми казали кой е той, за да…

— Да, ама не бих могъл — прекъсна го рязко Лазарус. — Дискретността беше едно от условията, включени в сделката. Хич не ми пука колко от вашите правила нарушава той. И — кой знае? — може пък отново да имам нужда от неговите услуги. Несъмнено ще има и други нуждаещи се, които също колкото мен ще копнеят да се измъкнат на копоите ти. Айра, не се съмнявам в добрите ти намерения, но не ми харесва системата за идентификация. Преди век се зарекох да избягвам многолюдните места, където се изискват документи, и обикновено съм следвал това си правило. Трябваше да го спазя и този път. Ала не очаквах, че ще ми трябват каквито и да било документи още много дълго. Дявол да го вземе — само два дни, и щях да съм мъртъв! Поне така мислех. Та как ме хванахте?

— Трудно. Щом научих, че сте на планетата, обърнах всичко надолу с главата; онзи началник-отдел не беше единственият потърпевш. Но вие просто така се бяхте укрили, че хвърлихте в недоумение силите на реда. Моят началник на сигурността изказа мнението, че са ви убили и са се отървали от тялото ви. Казах му, че ако случаят е такъв, по-добре е да се замисли за преселването си от тази планета.

— Карай по същество! Искам да знам къде се издъних.

— Не бих казал, че се издънихте, Лазарус, понеже успяхте да се скриете, въпреки че всички ченгета и доносници на планета ви издирваха. Но аз бях сигурен, че не сте убит. О, и на Секундус стават убийства, особено тук, в Нови Рим. Но са предимно банални съпружески вендети и също намаляха, откакто наредих на полицията наказанията да са аналогични на престъпленията и екзекуциите да се извършват на Колизеума. Във всеки случай бях убеден, че човек, успял да оцелее над две хилядолетия, не би допуснал да го убият в някоя тъмна алея. Ето защо приех, че сте жив и се запитах: къде бих се скрил аз на мястото на Лазарус Лонг? Потопих се в дълбока медитация и помислих по въпроса. После се опитах да проследя стъпките ви, доколкото те ни бяха известни. Между другото… — Pro tem председателят отметна плаща си, измъкна голям пакет с пощенско клеймо върху него и го подаде на Лазарус. — Ето го съобщението, което сте оставили за съхранение в тръста „Хариман“.

Лазарус пое пакета.

— Разпечатан е.

— От мен. Преждевременно, признавам си — но вие сте го адресирали до мен. И единствено аз го прочетох. А сега ще забравя за него. Ще ви кажа само, че не съм изненадан, че сте оставили състоянието си на Семействата… обаче съм трогнат, задето сте завещали яхтата си лично на председателя. Това е чудесен кораб, Лазарус, дори мъничко ми се иска да го имам… но не чак толкова, че да желая да го наследя толкова скоро. Ала аз се бях заел да ви обясня колко се нуждаем от вас, а си позволих да се отклоня от целта.

— Аз не бързам за никъде, Айра, а ти?

— Аз? Сър, нямам по-важни задължения от разговора със Старейшината. Освен това хората от моя персонал управляват тази планета доста по-ефикасно, когато не ги държа твърде изкъсо.

Лазарус кимна в съгласие.

— И моята система винаги е била такава във времената, когато си позволявах да се забърквам в делата на Семействата. Поеми цялата тежест, после възможно най-бързо я прехвърли върху подчинените си. Има ли някакви проблеми с демократите в днешно време?

— Демократите? О, сигурно имате предвид егалитаристите12? Отначало си помислих, че говорите за Църквата на свещения демократ. Оставихме тази църква на мира, те не ни пречат. Обаче съществува егалитарно движение, което се появява на всеки няколко години, разбира се, всеки път под ново име. Партията на свободата, Лигата на угнетените — имената не подсказват, че главната им цел е да изгонят всички мошеници, започвайки с мен, и на мястото им да сложат свои собствени мошеници. Изобщо не ги тормозим, просто проникваме в техните редици, а после някоя нощ арестуваме водачите им заедно с техните семейства и когато съмне, те вече са поели нанякъде извън планетата, като преселници по принуда. Депортираме ги. „Да живееш на Секундус не е право, а привилегия!“

— Цитираш мен.

— Разбира се. Точните ви думи от договора, с който сте прехвърлили Секундус на фондацията. В него се казва, че няма друга форма на управление на планетата, освен правилата, които настоящият председател намери за необходими, за да поддържа реда. Ние останахме верни на споразумението си с вас, Старши — аз съм единственият шеф, докато настоятелите не намерят основание да ме заменят.

— Така го бях замислил — съгласи се Лазарус. — Разбира се, синко, това си е твоя работа и аз никога няма да докосна председателското чукче отново, обаче се съмнявам, че е твърде умно да се отървавате от всички смутители. За да си опечеш пита, трябва да сложиш и мая. Обществото, което се е освободило от всичките си недоволстващи, тръгва по нанадолнището. Превръща се в стадо овце. В най-добрия случай строители на пирамиди, в най-лошия — западнали диваци. Може би по този начин се лишавате от едната десета от процента творчески личности. От своята мая.

— Страхувам се, че наистина е така, Старши, и това е още една причина, поради която се нуждаем от вас…

— Казах, че повече няма да докосна онова председателско чукче!

— Ще ме изслушате ли, сър? Няма да ви моля за това, въпреки че според древния обичай е ваше право, стига да пожелаете. Но бих могъл да се възползвам от съветите ви…

— Съвети не давам. Хората никога не се вслушват в тях.

— Съжалявам. Просто бих искал да получа шанс да обсъдя проблемите си с човек, по-опитен от мен. Относно онези смутители… Ние не ги отстраняваме по стария начин — всички те са живи, или поне повечето от тях. Заточението на човек на друга планета е по-приемливо от една смъртна присъда поради формално обвинение в измяна; така се отърваваме от неудобния, без да разгневяваме твърде съседите му. Същевременно не го губим — него или тях — а ги използваме за осъществяването на експеримент: всички заточеници се закарват до една и съща планета — Блаженство. Чували ли сте нещо за нея?

— Не и под това име.

— Смятам, че бихте могли да попаднете там само случайно, сър. Ние пазим съществуването й в тайна от обществеността, за да можем да я използваме като Ботани Бей13. Планетата не е чак толкова хубава, колкото подсказва името, но все пак е добра; напомня за Старата Тера — Земята, имам предвид — преди тя да бъде съсипана, или за Секундус от времето на нашето заселване. Достатъчно е сурова, за да създаде изпитания за хората и да пресее слабаците, но и достатъчно спокойна, за да се задомиш, ако не се боиш от черната работа.

— Като те слушам — хубаво местенце. Може би човек би трябвало да се вкопчи в него. Туземци има ли?

— Представителите на протогосподстващата раса са съвсем свирепи диваци… ако все още са оцелели. Не знаем дали е така, защото дори не поддържаме служба за свръзка там. Тази местна раса нито е достатъчно интелигентна, за да бъде цивилизована, нито пък достатъчно покорна, за да бъде поробена. Като нищо биха се развили, и то по свой собствен начин, но са имали лошия късмет да се сблъскат с Homo sapiens, преди да са подготвени за подобна среща. Но не в това е същността на експеримента: преселниците със сигурност ще надделеят в надпреварата, ние не ги изпращаме там с празни ръце. Обаче, Лазарус, тези хора вярват, че могат да създадат идеалното правителство чрез управление на мнозинството.

Лазарус изсумтя.

— Вероятно те наистина могат, сър! — упорстваше Уедърал. — Нямам причини да твърдя обратното. И точно в това се състои експериментът.

— Синко, ти да не си глупак? Естествено, не си, иначе настоятелите нямаше да те държат на тази длъжност. Но… на колко години каза, че си?

— Деветнайсет столетия по-млад съм от вас, сър — спокойно отвърна Уедърал, — и ни най-малко няма да оспоря мнението ви. Но не мога да съм убеден на базата на собствения си опит, че експериментът няма да сработи, понеже никога не съм виждал управления от демократичен тип, дори и по време на многобройните ми пътувания извън планетата. Само съм чел за тях. От прочетеното произтича, че нито едно от тези управления не е изградено от популация, чиито членове до един вярват в демократичната теория. Така че не знам какво ще се получи сега.

— Хм… — Лазарус изглеждаше разстроен. — Айра, възнамерявах да ти проглуша главата с познанията си за подобни правителства. Но ти си прав, ситуацията е съвсем нова и не знаем как ще се развие. Разбира се, имам обосновани предположения, но и хиляда убедителни мнения не струват колкото един практически експеримент. Това е доказано от Галилей и опитът е единственото сигурно нещо, с което разполагаме. М-м… всички така наречени демокрации, които някога съм виждал или за които съм чувал, са формирани било то принудително отгоре, било то са градени постепенно от простолюдието, открило, че може да гласува за хляб и зрелища известно време, докато системата се разруши. Съжалявам, но не съм наясно какви ще са резултатите от експеримента ви. Предполагам, че ще е най-жестоката тирания, която можем да си представим, тъй като управлението на мнозинството дава на безскрупулните силни личности безброй възможности да потискат останалите. Но не знам. А твоето мнение какво е?

— Според компютрите…

— Хич не ме интересуват компютрите! Айра, и най-сложната машина, създадена от човешкия мозък, притежава всички ограничения на същия този мозък. Всеки, който мисли другояче, не познава втория закон на термодинамиката. Попитах те за твоето мнение.

— Сър, въздържам се от мнение, тъй като не разполагам с достатъчно данни.

— М-м… да… Започваш да остаряваш, синко. За да постигне нещо или дори за да живее дълго, човек трябва да предполага и предположенията му да са правилни, отново и отново, без да има достатъчно данни за логичен отговор. Ти май ми разправяше как си ме намерил?

— Да, сър. Този документ, завещанието ви, недвусмислено ми показа, че очаквате да умрете скоро. Тогава — Уедърал направи пауза и се усмихна кисело, — „трябваше да предполагам правилно, без да имам достатъчно данни“. Отне ни два дни да издирим магазина, откъдето сте купили дрехи, за да понижите набиващия се на очи статус и да се приспособите към местната мода. Предполагам, че веднага след това сте се сдобили с фалшивите документи.

Той направи нова пауза. Лазарус не се обади и Уедърал продължи:

— Отне ни още половин ден, за да намерим магазина, където сте смъкнали още повече статуса си, стигайки почти до дъното, но май сте прекалили, тъй като продавачът ви е запомнил заради плащането в брой и заради закупуването на дрехи втора употреба, които дори като нови не биха имали по-добър вид от онова, с което сте били облечен в момента. О, той се престорил, че вярва на вашата история за „бал с маски“, и е държал устата си затворена. Магазинът му търгува с крадени вещи.

— Разбира се — съгласи се Лазарус. — Уверих се, че е мошеник, преди да пазарувам от него. Но нали каза, че си е мълчал?

— Докато не му освежихме паметта. Мошениците са в трудна позиция, Лазарус: те трябва да имат постоянен адрес. Това може да ги принуди понякога да бъдат честни.

— О, аз не обвинявам добрия стар чичко. Грешката си е моя: позволих си да се набивам на очи. Бях уморен, Айра, пък и годините ми тежат вече, та се отпуснах. Само преди век бих свършил работата по-артистично — винаги съм знаел, че е далеч по-трудно да понижиш статуса си убедително, отколкото да го повишиш.

— Не мисля, че си заслужава да се срамувате от професионализма си, Старши: държахте ни в заблуда почти три месеца.

— Синко, никой на този свят не оценява по достойнство „добрите опити“. Продължавай нататък.

— След това дойде редът на грубата сила, Лазарус. Този магазин е в най-окаяната част на града; завардихме района и хвърлихме там хиляди наши хора. Не ни се наложи да търсим дълго — бяхте в третия бълхарник, който проверихме. Лично аз ви открих, бях с една от претърсващите групи. После генетичната ви структура потвърди самоличността ви — Айра Уедърал се усмихна едва забележимо. — Но още преди генетичният анализатор да съобщи кой сте, ние вече ви преливахме кръв. Не бяхте в добра форма, сър.

— В адски лоша форма бях, направо умирах — и това си беше лично моя работа. А ти по-добре да си беше гледал своята, Айра. Осъзнаваш ли какъв мръсен номер ми извъртя? Човек не бива да умира два пъти… пък аз вече бях минал през най-лошото и бях готов за края си със същата лекота, с която бих легнал да спя. И тогава ти се напъха там, където не ти е работата. Още не бях чувал някой да е бил подлаган на насилствено подмладяване. Ако имах и най-малки подозрения, че си променил правилата, никога не бих се мяркал близо до тази планета. Сега трябва да премина през всичко отново. Или с помощта на бутона за самоубийство — а самоубийството е идея, която винаги съм презирал — или по естествения начин. Което сега вероятно ще ми отнеме сума време. Къде е старата ми кръв? Запазихте ли я?

— Ще се осведомя от директорката на клиниката, сър.

— Хм. Това не е отговор, така че не си прави труда да ме лъжеш. Ти ме поставяш пред дилема, Айра. Дори без да съм преминал пълната терапия, вече се чувствам по-добре, отколкото през последните четирийсет години или дори повече, което означава, че или трябва пак да чакам дълги отегчителни години, или да използвам този бутон, когато тялото ми спре да казва: „Хайде да го отложим!“ Ти, мошенико, дето си пъхаш гагата в чужди дела, с какво право… не, не би могъл да имаш право точно на това. Какви етически принципи те накараха да попречиш на смъртта ми?

— Ние се нуждаем от вас, сър.

— Това не е етическо основание, а само прагматично. Нуждата не е взаимна.

— Старши, изучих живота ви толкова задълбочено, колкото позволяват архивните материали. Стори ми се, че вие често сте действали прагматично.

Лазарус се ухили.

— Точно така, момчето ми! Чудех се дали ще имаш нахалството да се опиташ да го усучеш с някакви високи морални принципи като проклетите проповедници. Не се доверявам на хора, които говорят за етика, докато пребъркват джобовете ми. Но с ония, които действат в свой собствен интерес и си го признават, обикновено съм способен да измисля някакъв начин за взаимодействие.

— Лазарус, ако ни позволите да довършим подмладяването ви, ще ви се доживее отново. Мисля, че го знаете — не ви се случва за пръв път.

— Докога, сър? Щом съм имал на разположение повече от две хиляди години да опитам всичко? И съм видял толкова планети, че те избледняват в паметта ми? И съм имал толкова жени, че не помня имената им? „Да кацна сетен път се моля само, на родната планета, дала ми живот…“14 Не мога да направя дори и това; прекрасната зелена планета, на която съм роден, се е състарила повече дори от мен самия; завръщането там не би било щастливо, а би ми донесло само сълзи. Не, синко, въпреки всички подмладявания настъпва време, когато единственото разумно нещо, което може да направи човек, е да изключи осветлението и да заспи… А ти, дявол да те вземе, ми отне тази възможност!

— Съжалявам… Не, не съжалявам. Но моля за прошка.

— Е добре… може и да я получиш. Ама не сега. Та я кажи за какво съм ви изтрябвал толкова? Спомена за някакъв друг проблем освен смутителите, дето ги изселвате.

— Да, въпреки че той не ми дава достатъчен повод да се намеся в правото ви да умрете по свой собствен начин, защото мога да го разреша по един или друг начин. Мисля, че Секундус става твърде пренаселен и цивилизован…

— Убеден съм, че е така, Айра.

— Ето защо смятам, че Семействата трябва да се преместят отново.

— Съгласен съм, въпреки че не съм заинтересован. Известно е, че когато на една планета започнат да се изграждат милионни градове, населението се доближава до критичната си маса. След един или два века живеенето там става невъзможно. Имаш ли вече конкретна планета предвид? И мислиш ли, че можеш да накараш членовете на настоятелството да дойдат с теб? А Семействата ще последват ли настоятелството?

— „Да“ — на първия въпрос, „може би“ — на втория, и вероятно „не“ — на третия. Имам предвид една планета, кандидат за „Терциус“. Не е по-лоша от Секундус, а може би дори е по-хубава. Смятам, че мнозина от членовете на настоятелството ще се съгласят с моите разсъждения, но не съм сигурен във всеобщата поддръжка, от която се нуждае подобно преместване — Секундус е прекалено удобна, за да забележат повечето хора неминуемата опасност. Що се отнася до Семействата — не, не мисля, че ще успеем да убедим повечето от тях да се размърдат и да се преместят… но дори и неколкостотин хиляди ще са достатъчни. Отрядът на Гедеон15… следите ли мисълта ми?

— Дори я изпреварвам. Миграцията винаги е свързана със селекция и подобрение. Елементарно е. Ако го направят. Ако. Айра, аз изгубих адски много време, за да обясня тази идея на Семействата, когато се премествахме тук през двайсет и трети век. И изобщо не бих успял, ако Земята не бе станала неприятно място. Пожелавам ти късмет — ще имаш нужда от него.

— Не очаквам да успея, Лазарус. Искам да опитам. Но ако не сполуча, ще си подам оставката и ще се преселя някак. На Терциус, ако ми се удаде да организирам достатъчно голяма група, за да създадем жизнеспособна колония, или в противен случай — на някоя колонизирана, но слабо населена планета.

— Наистина ли си го решил, Айра? Или, когато му дойде времето, ще започнеш да се самозалъгваш, че наистина е твое задължение да не се отказваш? Ако човек е властолюбив — а ти си, иначе не би заемал този пост, — трудно ще склони да абдикира.

— Решил съм го, Лазарус. Да, обичам да ръководя, знам. Надявам се да предвождам Семействата при техния трети Изход. Но не разчитам на това. Така или иначе имам доста добри шансове да събера жизнеспособна колония — млади хора, на по сто или най-много двеста години, без съдействието на фондацията. Обаче, ако не успея и в това начинание — той сви рамене, — емиграцията ще остане единственото нещо, което си струва да опитам, понеже Секундус не ми предлага нищо повече. Може би се чувствам като вас навремето, сър. Не възнамерявам цял живот да бъда pro tem председател. Заемам тази длъжност вече от век. Достатъчно е. При положение че не успея да се справя.

Лазарус мълчеше замислен. Уедърал чакаше.

— Айра, монтирай онзи бутон за самоубийство за мен. Само че утре. Не днес.

— Да, сър.

— Не искаш ли да узнаеш защо? — Лазарус взе големия пакет със завещанието си. — Ако ме убедиш, че възнамеряваш да се преселиш — в ада или под водата, без да те интересува мнението на настоятелството, аз искам да пренапиша този текст. Вложенията ми и парите ми в наличност, тук и на други места — ако някой не ги е откраднал, докато съм бил обърнат с гръб — събрани накуп, могат да променят нещата в положителна посока. Вероятно са достатъчно, за да е успешна миграцията, в случай че настоятелството не я подпомогне със средства на фондацията. А то няма да го направи.

Уедърал не каза нищо. Лазарус го погледна свирепо:

— Майка ти не те ли е учила да казваш „Благодаря“?

— За какво, Лазарус? Че ми давате нещо, което няма да ви трябва след смъртта ви? Ако го направите, то ще е, за да погъделичкате своята суета, а не защото искате да ми помогнете.

Лазарус се ухили:

— Така е, по дяволите! Бих могъл да поставя условие да наречете планетата „Лазарус“. Но по никакъв начин не бих настоявал. Както и да е, разбрахме се взаимно. И си мисля… Харесваш ли хубавите играчки?

— А? Да. Колкото и да ми се иска да ги презирам, не мога да не си призная.

— Продължаваме да се разбираме. Мисля да завещая „Дора“ — това е моята яхта — лично на теб, а не на председателя на Семействата… ако ти оглавиш миграцията.

— Ах… изкушавате ме да ви благодаря.

— Недей. Просто бъди добър с нея. Хубав кораб е, само с добро са се отнасяли с нея. От нея ще стане добър флагман. С минимално преоборудване — осведоми се по въпроса от компютъра й — тя ще приеме двайсет или трийсет души. С нея ще можеш да кацаш на планетите, да разузнаваш и после отново да се издигаш — нещо, на което обикновените ти транспортни средства най-вероятно не са способни.

— Лазарус… не искам да наследявам нито яхтата, нито парите ви. Разрешете да завършат подмладяването ви и елате с нас, човече! Ще ви отстъпя лидерското място. Или ако желаете, няма да имате никакви задължения. Но елате с нас!

Лазарус се усмихна тъжно и поклати глава:

— Участвал съм в шест рисковани колонизации на девствени планети, без да броим Секундус. Всичките — на планети, открити от мен. Отказах се от тези неща преди векове. Всичко омръзва с течение на времето. Мислиш ли, че Соломон е обслужил всичките си хиляди жени? Ако е така, как ли се е представил пред последната? Горкото момиче! Измисли за мен нещо ново за вършене и може би никога няма да докосна онзи бутон за самоубийство и все пак ще дам всичко от себе си, за да помогна на колонията ви. Това ще е справедлива сделка… тъй като половинчатото подмладяване е съвсем незадоволително — нито се чувствам добре, нито мога да умра. Така че съм изправен пред две възможности: или бутона за самоубийство, или довършване на лечението… магаре, умиращо от глад между две купи сено. Обаче ми предложи нещо наистина ново, Айра, а не нещо, което съм правил пак и пак. И аз, също като онази стара блудница, съм се изкачвал по същите стъпала прекалено много пъти и краката ме болят.

— Ще обмисля проблема, Лазарус. Ще го изследвам дълбоко и систематично.

— Залагам седем към две, че няма да намериш нещо, което не съм правил досега.

— Наистина ще се опитам. А вие нали ще оставите на мира бутона, докато аз мисля?

— Не обещавам. Във всеки случай първо ще преправя завещанието. Можеш ли да се довериш на най-висшия си юридически експерт? Вероятно ще ми трябва малко помощ… защото това завещание — той потупа пакета, — според което Семействата наследяват всичко, ще влезе в сила на Секундус, независимо от недостатъците си. Но ако оставя състоянието си на частно лице, имам предвид теб, някои от потомците ми, напълно прекарани, ще нададат вой — „незаконно въздействие“, и ще се опитат да го оспорят. Айра, те ще поддържат запора над завещанието в съда, докато капка по капка цялото състояние не отиде за таксите по делото. Нека да избегнем това, а?

— Можем. Направил съм промени в правилата. На тази планета човек може преди смъртта си официално да завери завещанието си и ако са допуснати грешки, съдът е длъжен да помогне на клиента текстът на документа да се редактира така, че най-добре да отговаря на целите му. След като човек постъпи по този начин, нито един съд не би се занимавал с протести, а завещанието автоматично влиза в сила след смъртта на клиента. Разбира се, ако впоследствие той промени текста, новото завещание трябва да премине през същата процедура, което не е никак евтино. Затова пък чрез официалната нова заверка човек избягва взаимоотношенията с адвокати, които нямат нищо общо със завещанието впоследствие.

Лазарус се ококори от удоволствие:

— Не разгневи ли някои адвокати?

— Дотолкова ги разгневих — отвърна сухо Айра, — че във всеки курс до Блаженство има и доброволни емигранти, а адвокатите така разгневиха мен, че някои от тях станаха емигранти, без да са доброволци. — Pro tem председателят се усмихна кисело. — Веднъж даже казах на своя върховен съдия: „Уорън, наложи ми се да отменя твърде много от вашите решения. Вие сте търсили под вола теле, погрешно сте тълкували законите и сте игнорирали справедливостта от момента на заемането на тази длъжност. Вървете си у дома. Вие сте под домашен арест до старта на «Последен шанс». През деня ще имате възможност да уредите личните си дела, придружен от стража.“

Лазарус тихо се засмя:

— Трябваше да го обесиш. Можеш да предположиш с какво се е заел, нали? Сигурно си е отворил магазин на Блаженство и е влязъл в политиката. Ако все още не са го линчували.

— Това си е негов и техен проблем, не мой. Аз никога не допускам човек да бъде екзекутиран само защото е глупак, но ако ми е твърде неприятен, го гоня. Излишно е да се потите над новото си завещание, ако ви е необходимо такова. Просто го издиктувайте с поправките и поясненията, които сметнете за необходими. После ще пуснем текста през семантичен анализатор, за да го приведе в безупречен от юридическа гледна точка вид. След като ви задоволи, можете да го изпратите на Върховния съд, а ако желаете, негов представител може да дойде при вас и да легализира завещанието. После то може да бъде отменено само с указ на новия pro tem председател. Което смятам за твърде малко вероятно; настоятелството не би допуснало на поста човек, способен на подобно нещо. Надявам се това да ви отнеме доста време, Лазарус, за да получа честен шанс да издиря за вас нещо ново, нещо, което да ви възвърне интереса към живота.

— Добре. Но не протакай. Не можеш да ме залъжеш с приказките на Шехерезада. Кажи да ми изпратят записващо устройство — да речем, утре сутринта.

Уедърал като че ли понечи да каже нещо, но си замълча. Лазарус го погледна пронизващо:

— Записва ли се този разговор?

— Да, Лазарус. Озвучено холоизображение на всичко, което се случва в стаята. Но — моля за извинение, сър! — стига само до моето бюро и няма да влезе в архива, докато не го проверя и одобря. Така че нищо лошо не се е случило досега.

Лазарус сви рамене:

— Забрави за това. Айра, още преди векове осъзнах, че няма тайни в общество, достатъчно многолюдно, за да са му необходими удостоверения за самоличност. Законите, защитаващи личната свобода, просто правят труднозабележими бръмбарите — микрофони, обективи и прочее. Не съм се замислял за това досега, защото съм приел за дадено, че правото ми на лична свобода ще бъде нарушавано всеки път, когато посещавам подобни места. От което изобщо не ми пука, освен ако не съм се заел с нещо, което местните закони не позволяват. Тогава променям тактиката с някоя по-гъвкава.

— Този запис може да бъде изтрит, Лазарус. Единствената му цел е да ме убеди, че за Старейшината са положени подобаващите грижи — а аз няма да прехвърля отговорността на друг.

— Казах — забрави. Но съм изненадан от твоята naïveté16 — човек, заемащ такъв пост, да си мисли, че записът ще „пее“ само на неговото бюро. Готов съм да се обзаложа на каквато поискаш сума, че той ще отиде на още едно, две или три други места.

— Ако е така, Лазарус, и ако аз успея да го установя, Блаженство ще се сдобие с няколко нови колонисти, след като първо прекарат няколко неприятни часа на Колизеума.

— Това няма значение, Айра. Ако някой глупак иска да следи как един много стар човек пъшка на гърнето или взема душ — нека заповяда. Лично ти спомагаш за това, щом като смяташ, че записът е тайна, предназначена само за теб. Службите за безопасност винаги шпионират босовете си и няма начин за противодействие — става дума за синдром, който върви заедно с работата. Вечерял ли си? Ще се радвам на компанията ти, стига да имаш време.

— За мен би било наистина голяма чест да вечерям със Старейшината.

— О, остави това, момче — няма добродетели в старостта, само дето отнема много време. Бих желал да останеш, защото ми е приятна човешката компания. Тези двамата там не стават за компания; дори не съм сигурен, че са хора. Може би са роботи. Защо носят такива водолазни костюми и блестящи шлемове? Предпочитам да виждам човешки лица.

— Лазарус, тази екипировка напълно ги изолира. За да защити вас, не тях. От инфекция.

— Какво? Айра, когато някое насекомо ме ухапе, то умира. Както и да е, щом те трябва да носят тези екипи, защо ти си дошъл с дрехите, с които си ходиш на улицата?

— Не съвсем, Лазарус. За своята цел се нуждаех от директен разговор, лице в лице. Така че последните два часа преди да вляза тук, бях подложен на прецизен преглед на физическото ми състояние, последван от стерилизация — от главата до петите — на кожата, косата, ушите, ноктите, зъбите, носа, гърлото; дори ме накараха да вдишам някакъв газ, чието име не знам, но никак не ми хареса. Междувременно дрехите ми бяха стерилизирани още по-усърдно. Пакетът, който ви донесох — също. Този кабинет беше стерилен и продължава да е такъв.

— Подобни предпазни мерки са глупави, Айра. Или пък моят имунитет е бил умишлено отслабен?

— Не. Или поне така смятам. Няма причина за това, тъй като всичките присадени органи, естествено, ще бъдат приготвени от собствения ви клонинг.

— Значи мерките са излишни. Ако не съм прихванал нищо в оня бълхарник, от къде на къде ще се заразя от нещо тук? А аз не се заразявам никога. Работил съм като лекар по време на епидемия. Не ме гледай учудено — медицината е просто една от над петдесетте професии, които съм упражнявал. Някаква непозната чума на Ормузд, като двайсет и осем процента измряха, а всеки се разболя. С изключение на твоя покорен слуга, който дори нямаше хрема. Така че кажи на онези — не, ти ще говориш направо с директорката на клиниката, защото пренебрегването на йерархията руши морала, въпреки че не знам защо трябва да се безпокоя за морала на тази организация, като се има предвид, че гостувам тук не по собствено желание. Та кажи на директорката, че ако трябва да имам бавачки, искам да са облечени като бавачки. Или още по-добре — като хора. Айра, ако желаеш сътрудничество с мен от какъвто и да било вид, трябва да започнеш да сътрудничиш с мен. Иначе възнамерявам да им разглобя екипировката с голи ръце.

— Ще поговоря с директорката, Лазарус.

— Добре, а сега да вечеряме. Но първо да пийнем — а ако директорката има нещо против, кажи й откровено, че отново ще трябва да ме храни насила и не се знае в чие гърло ще влезе сондата, защото не съм в настроение да ме разиграват. Има ли на тази планета някакво истинско уиски? Предишния път, когато бях тук, нямаше.

— Не и такова, каквото бих пил. Но местното бренди, мисля, че е добро.

— Добре. Бренди със сода за мен щом това е най-доброто, което можем да направим. Бренди „Манхатън“, ако някой знае какво е това.

— Аз знам и харесвам древните напитки — научих някои неща за тях, когато изучавах живота ви.

— Хубаво. Тогава, ако обичаш, поръчай вечеря и напитки за нас, а аз ще слушам — да видим колко думи ще успея да схвана. Мисля, че паметта ми постепенно започва да се възстановява.

Уедърал заговори на единия от техниците, но Лазарус го прекъсна:

— Сладкият вермут трябва да бъде една трета от чашата, не една втора.

— Така значи? Вие разбрахте това?

— Общо взето. Индоевропейски корени, с опростени синтаксис и граматика — започвам да си го припомням. По дяволите, когато човек е трябвало да учи толкова много езици като мен, не е трудно да се обърка. Но всичко се възстановява в паметта ми.

Обслужиха ги толкова бързо, сякаш екипът предварително е бил готов да достави всичко, което Старейшината и pro tem председателят поискат.

Уедърал повдигна чашата:

— За дълъг живот!

— Да не дава Господ! — изръмжа Лазарус, сръбна и направи гримаса. — Пфу! Котешка пот. Но има алкохол вътре. — Отпи отново: — По-добре е, когато ти сковава езика. И така, Айра, достатъчно дълго го усуква. Каква беше истинската причина, поради която ме лиши от абсолютно заслужения покой?

— Лазарус, ние се нуждаем от вашата мъдрост.