24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

8. Планината Фуджи от Тагонура

Излязох с лодка, за да погледна назад към плажа, склоновете и Фуджи. Все още съм в блестящо състояние. Засега съм се примирила с него. Междувременно денят е светъл, морският бриз — прохладен. Лодката се люлее ужасно, тъй като рибарят и синът му, на които платих да ме изведат, я насочват по мое искане така, че да видя гледката, най-близка до тази от гравюрата. Носовете на корабите ми представят много от местната архитектура. Прелом в културната еволюция, където основната идея е околната среда? Морето е живот? Като извличаме прехраната си от вълните, винаги сме в морето? Или морето е смърт, то може да се надигне, за да порази земите ни и да отнеме живота ни всеки момент? Следователно ние носим това memento morí дори по покривите над главите си и по стените, които ги крепят? Или това е знак за нашата власт над живота и смъртта?

Или нищо от това. Някому може да се стори, че тая в себе си силно желание за смърт. Не е вярно. Желанията ми са точно противоположни. Може наистина да използвам гравюрите на Хокусай за нещо като тест на Роршах за самопознание, но това, което възбужда съзнанието ми, е по-скоро обаянието на смъртта, отколкото желанието за смърт. Вярвам, това е разбираемо за хора, поставени в критични условия с много близък край.

Засега стига. Това беше само за опипване на острието, за да проверя остротата му. Установявам, че оръжието ми е все още в ред, и го прибирам в ножницата.

Синьосива Фуджи, поръсена със сняг, дълга извивка на естествения наклон от лявата ми страна… Сякаш никога не виждам два пъти една и съща планина. Ти се променяш толкова, колкото и аз, при това си оставаш това, което си. Което значи, че и за мене има надежда.

Навеждам поглед към мястото, където делим това качество с морето — тази огромна, жива мрежа от данни. Сходно и все пак различно ти си се борила с това море, докато аз…

Птици. Нека ги послушам, нека погледам известно време тези въздушни пътешественици, които се гмуркат и се хранят.

Гледам мъжете, които се трудят с мрежите. Много отпускащо е да наблюдаваш сръчните им движения. След някое време задрямвам.

Заспивам, сънувам и в съня си виждам бог Кокузо. Не може да е друг, защото когато измъква оръжието си, блестящо като слънце, и го насочва към мен, произнася името си. Повтаря го многократно, докато аз треперя пред него, но нещо не е наред. Знам, че ми говори друго, че не просто ми съобщава кой е. Посягам, но не мога да хвана смисъла. Тогава той премества върха на сабята си и сочи нещо зад мен. Обръщам глава. Виждам човека в черно — пилота, наблюдателя на гома. Той ме изучава — точно както ме изучаваше и онази вечер. Какво ли търси в лицето ми?

Събужда ме силно люшване на лодката, когато попадаме в по-бурно море. Залавям се за планшира, зад който стоя. Бърз оглед наоколо ми показва, че не сме в опасност, и пак обръщам очи към Фуджи. Надсмива ли ми се тя? Или това е кискането на Хокусай, който клечи до мен и рови за мръсни картини във влагата на дъното с дълъг, изсъхнал пръст?

Ако една тайна не може да се разбули, трябва да се запази. По-късно тогава. Ще се върна към посланието, когато съзнанието ми се придвижи до ново положение.

Скоро на борда измъкнаха още един товар риба, за да стане пътуването пикантно. Колкото и да се извъртат, те не могат да избегнат мрежата. Мисля си за Кендра и се питам как ли се справя. Надявам се, че ядът й към мен е затихнал. Вярвам, че не е избягала от своя плен. Оставих я на грижите на познати в примитивна, изолирана общност на югозапад. Не харесвам онова място, нито съм твърде привързана към обитателите му. Но все пак те са ми задължени за няколко големи услуги — преднамерено оказани в ония времена — и ще я държат там, докато това-онова премине. Виждам нежните й черти, очите на сърна, копринената коса. Будно, грациозно момиче, свикнало на известен лукс, обичащо продължителните вани и честите душове, новите дрехи. Може би в момента е изпръскана с кал и прашна от търкалящите се в локвите свине, плевенето, саденето, брането на зеленчуци или която и да е от основните незначителни дейности. Може би ще е добре за характера й.

Трябва да придобие някакъв друг опит освен вечното предпазване от възможна ужасна съдба.

Времето минава. Изваждам обяда си.

По-късно размишлявам за Фуджи, Кокузо и страховете си. Дали сънищата са само театър на страхове и желания на приспаното съзнание, или наистина понякога отразяват неподозирани аспекти на действителността — може би за да предупредят? Да отразят… Казано е, че съвършеното съзнание отразява. Шинтай с арката и светилището си е място наистина свещено за бога — малко огледало, — а не иконите. Морето отразява небето, препълнено с облаци или синя пустота. Като Хамлет човек може да измисли много тълкувания на странното, но само едно трябва да има ясно очертание. Още веднъж връщам в съзнанието си моя сън, лишен от всякакви въпросителни. Нещо се размърдва…

Не. Почти го бях хванала. Но посегнах твърде рано. Огледалото ми се счупи.

Когато се вглеждам в брега, възниква въпросът за синхрона. Има ново групиране на хора. Изваждам малкия си бинокъл и махам капака му, но вече знам какво ще видя.

Той пак е в черно. Говори с двама мъже на плажа. Единият от тях жестикулира към нас през водата. Разстоянието е прекалено голямо, за да се различат ясно чертите, но знам, че това е същият човек. Но сега това не е познатият ми страх. Бавен гняв се надига в моята хара. Ще се върна на брега и ще се срещнем. Той е само един мъж. Вече ще се справя с него. Не мога да си позволя повече неизвестност от тази, която съм си осигурила досега. Трябва да го посрещна както трябва, да го отстраня или да се съобразявам с него.

Казвам на капитана веднага да ме откара на брега. Той мърмори. Риболовът върви добре, още е твърде рано. Предлагам му още пари. Съгласява се неохотно. Дава на сина си съответните нареждания за лодката и я насочва.

Стоя на носа. Нека хубавичко ме разгледа. Изпращам гнева си напред. Мечът е също толкова свещен предмет, както и огледалото.

Докато Фуджи нараства пред мен, мъжът гледа към нас, подава нещо на другите и после се обръща и бавно се отдалечава. Не! Няма как да ускорим движението си и при такъв ход той ще си отиде, преди да стигна до сушата. Изругавам. Искам незабавно удовлетворение, а не продължаваща тайнственост.

И хората, с които беше говорил… Ръцете им потъват в джобовете, те се смеят, след това се отдалечават в друга посока. Скитници. Дали им е платил за някакви сведения, които са му дали? Така изглежда. Дали сега са се отправили към някоя кръчма, за да изпият цената на моето спокойствие? Викам след тях, но вятърът отнася думите ми. И те ще са си отишли, преди да пристигна.

И това се сбъдва. Когато най-после заставам на плажа, единственото познато лице е лицето на моята планина, сияеща като гранат под косите лъчи на слънцето.

Забивам нокти в дланите си, но ръцете ми не стават криле.