24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

9. Планината Фуджи от Наборито

Привързана съм към тази гравюра: портата на шинтоисткото светилище се появява над морето при отлив и хората изравят миди измежду потопените развалини, Фуджи, разбира се, се вижда през портата. Дали не е християнска църква под вълните, свързана с Мидата на Бога, минава ми през ума. Географията обаче ме спасява.

А действителността е съвсем различна. Не мога да уточня мястото. В същия район съм и Фуджи е разположена както трябва, но портата сигурно е изчезнала много отдавна и няма никаква възможност да разбера къде тук има потънал храм.

Седя на един хълм, гледам над водата и изведнъж се усещам не просто уморена, а изтощена. Бях стигнала далече и бързо през последните няколко дена и усилията ми, изглежда, ме бяха довършили. Ще седя тук и ще гледам морето и небето. Поне сянката ми — мъжът в черно — не се е мяркала след плажа на Тагонура. Котенце гони пеперуда в подножието на моя хълм, като подскача във въздуха и белите му лапки просветват. Пеперудата набира височина и избягва с порива на вятъра. Котето седи известно време, вперило очи в нея.

Отправям се към един склон, който си бях набелязала от преди — там може би е завет. Оставям вързопа си, развивам спалния чувал с пончото под него. След като си свалям обувките, бързо се пъхвам вътре. Май че съм понастинала и крайниците ми са много тежки. Би ми се искало да си платя и да спя под покрив тази нощ, но съм твърде уморена, за да търся подслон.

Лежа и гледам появата на светлините в потъмняващото небе. Както винаги при крайна умора сънят не идва лесно. Дали това е законната умора или е симптом на нещо друго? Обаче не искам да вземам лекарства само за да се предпазя, така че известно време се опитвам да не мисля за нищо. Не помага. Умирам за чаша горещ чай. Поради липсата му пийвам малко бренди, което за малко стопля вътрешностите ми.

Все пак сънят ми се изплъзва и решавам да си разкажа приказка, както правех, когато бях малка и исках да накарам света да се превърне в мечта.

И така… Някога по време на безредиците след смъртта на бившия император Сутоку неколцина странстващи монаси минали оттук, срещнали се по пътя, по който се отправили да търсят облекчение от войните, земетресенията и ураганите, тормозили толкова време страната. Надявали се да намерят религиозна общност ида водят съзерцателен живот в тишина и спокойствие. Стигнали до нещо, което приличало на изоставен шинтоистки храм близо до морето, и се спрели да пренощуват в него, като се питали каква ли чума или бедствие би могло да отнесе служителите му. Сградата била в добро състояние и не се виждали никакви следи от насилие. Тогава обсъдили възможността да направят от нея свое убежище и те да станат служители на Шинто. Запалили се от идеята и прекарали по-голямата част от нощта в разговори за плановете си. На сутринта обаче от вътрешността на храма се появил стар свещеник, сякаш за да се захване с ежедневните си задължения. Монасите го разпитали за историята на светилището и той ги осведомил, че някога тук имало и други, които му помагали в службите, но отдавна, по време на специалните им молитви една нощ на брега, били прибрани от бурното море. И не, това не бил всъщност храм на Шинто, макар че външно изглеждал такъв. Бил по-скоро храм на много по-стара религия, на която той може би бил последният останал привърженик. Но те били добре дошли да се присъединят към него и да научат за нея, ако желаят. Монасите бързо обсъдили това помежду си и решили, че тъй като мястото изглежда приятно, би било хубаво да останат тук и да научат от стареца каквото може да им каже. Така че останали да живеят в странния храм. Отначало някои доста се смущавали, защото нощем сякаш чували призив на мелодични гласове от вълните и с морския вятър. И понякога им се струвало, че чуват стария свещеник да им отговаря. Една нощ един от тях проследил гласовете и видял стария свещеник да стои на брега с вдигнати ръце. Монахът се скрил и после заспал в цепнатина между скалите. Когато се събудил, пълна луна светела високо в небето, а старият свещеник бил изчезнал. Монахът отишъл на мястото, където стоял онзи, и видял много следи по пясъка — всичките от ципести крака. Потресен, монахът се върнал и разказал преживяното на другарите си. После те прекарали цели седмици в опити да зърнат следа от краката на стария свещеник, които винаги били увити и овързани. Не успели, но с течение на времето това сякаш губело значението си все повече и повече. Учението му им влияело бавно, но постоянно. Започнали да му помагат в ритуалите му и научили името на този нос и на неговото светилище. Това била последната надморска останка на голям потънал остров, за който той ги уверил, че в някакви чудни случаи се издигал и разкривал потънал град, обитаван от служителите на господарите му. Името на града било Р’лие и те щели да са щастливи да отидат там един ден. Тогава това вече им се сторило добра идея, защото били забелязали, че кожата между пръстите им някак се удебелява и нараства, а самите пръсти ставали по-силни и по-дълги. Сега монасите участвали във всички ритуали, които ставали все по-отвратителни. Накрая, след един особено кървав ритуал, обещанието на стария свещеник било изпълнено, но наопаки. Вместо да се издигне островът, носът потънал, за да се съедини с него, като понесъл със себе си храма и всички монаси. Така че гадостите им сега са предимно водни. Но приблизително веднъж на всеки век целият остров наистина се издига над водата за една нощ и тълпи от монаси тръгват по брега, за да търсят жертви. И, разбира се, това ще е точно тази нощ…

След тази приказка, основана на най-любимите ми приспивни истории, най-после ме обхвана чудесното предусещане за настъпваща дрямка. Очите ми се затварят. Плавам на сал, отрупан с бали памук… Аз…

Шум! Над мен! Откъм морето. Нещо се движи към мен. Бавно, после бързо.

Адреналинът изпраща огнен поток през крайниците ми. Предпазливо, тихо протягам ръка и хващам тоягата си.

Чакам. Защо сега, когато съм отслабнала? Трябва ли опасността винаги да идва в най-неподходящия момент?

Щом нещо се удря в земята до мен, чува се тупване и аз изпускам дъха, който бях задържала досега.

Това е котката — малко по-голяма от котенце, — която бях видяла по-рано. Приближава се с мъркане. Протягам ръка и я погалвам. Тя се потрива о мен. След малко я пъхвам при себе си в чувала. Тя се сгушва до тялото ми, все още мъркаща, топла. Хубаво е да имаш нещо, което ти вярва и иска да е с теб. Наричам котката Р’лие. Само за една нощ.