24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

23. Планината Фуджи от Едо

Вървя отново в облачната вечер. Колко време мина, откакто говорих с Кит? Твърде дълго, сигурна съм. Някой епигон може да дойде и да ми прегради пътя всеки момент.

Ограничих търсенето си до три храма — нито един от тях не е този от гравюрата, това е сигурно, само онази най-горна част от него, видяна от невъзможен ъгъл — Фуджи отзад покрай върха му, дим, облаци, мъгла помежду им, — но имам усещането, че един от трите ще свърши работа в синевата на вечерта.

Минах покрай всичките много пъти като кръжаща птица. Не ми се ще да правя нещо повече, защото чувствам, че правилният ми избор скоро ще бъде направен. Стана ми ясно преди известно време, че започнаха да ме следят, този път — истински, по време на обиколките ми. Изглежда, най-големите ми страхове не са били безпочвени. Кит използва и живи агенти, не само епигони. Как ги е издирил и как ги е принудил да му служат, не си правя труда да гадая. Кой друг би ме следил точно сега, за да види дали ще изпълня обещанието си и да ме застави, ако се наложи?

Забавям крачка. Но който е зад мен, прави същото. Не още. Много добре.

Приижда мъгла. Ехото от стъпките ми става по-глухо. Също и ехото от стъпките зад гърба ми. За съжаление.

Насочвам се към другия храм. Забавям се отново, когато наближавам. Всичките ми сетива са изострени, нащрек.

Нищо. Никой. Това е добре. Времето не е проблем. Продължавам.

Приближавам се до двора на третия храм. Това трябва да е той, но искам някакво движение на моя преследвач да ми даде знак. Тогава, разбира се, трябва да се разправя с тази личност, преди да се придвижа и аз. Надявам се, че няма да е много трудно, защото всичко ще зависи от този малък сблъсък.

Забавям се още повече — не се появява нищо освен влагата на мъглата по лицето ми и по кокалчетата на ръката ми, обхванала тоягата. Спирам. Ровя в джоба си за кутията цигари, която бях купила преди няколко дена, докато бях в празнично настроение. Бях се усъмнила, че биха могли да съкратят живота ми.

Щом вдигам една към устните си, чувам думите:

— Желаете ли огънче, мадам?

Кимам, докато се обръщам.

Един от двамата монаси ми поднася запалка и я щраква. За първи път забелязвам корав, груб ръб от външната страна на дланта му. Беше го пазил грижливо от погледа ми преди това, когато бяхме пътували заедно. Другият монах се появява отзад, от лявата му страна.

— Благодаря.

Поемам дим и го изпускам да се присъедини към мъглата.

— Изминахме дълъг път — констатира мъжът.

— Да.

— И поклонението ви стигна до края си…

— О! Тук ли?

Той се усмихва и кима. Обръща глава към храма.

— Това е нашият храм — казва той, — където боготворим новия бодхисатва. Той ви чака вътре.

— Може да почака, докато си изпуша цигарата — възразявам.

— Разбира се.

С небрежен поглед изучавам човека. Вероятно е много добър каратека. А аз съм много добра с бо. Ако бяхме само двамата, бих заложила на себе си. Но като са двама, при това сигурно и вторият е не по-слаб от този… Кокузо, къде е твоят меч? Внезапно се изплашвам.

Обръщам се, пускам цигарата, атакувам. Той е готов, разбира се. Няма значение. Нанасям първия удар.

В това време обаче другият мъж ме заобикаля и аз трябва да се въртя и да се защитавам в кръг, в кръг. Ако това продължи много дълго, те ще успеят да ме уморят.

Чувам охкане, когато засягам нечие рамо. Все пак е нещо…

Бавно ме заставят да отстъпя, да се оттегля към стената на храма. Ако ме изтласкат още, стената ще пречи на ударите ми. Опитвам се отново да спечеля загубеното пространство, да нанеса решителен удар…

Внезапно мъжът от дясната ми страна пада, зад гърба му се вижда тъмна фигура. Нямам време да правя предположения. Насочвам вниманието си към първия монах и след миг нанасям удар, после — и друг.

Но моят спасител не се справя толкова добре. Вторият монах го разтърсва и започва да му нанася удари, които трошат кости. Моят съюзник все пак разбира нещо от борба без оръжие, защото заема защитна позиция и блокира много от ударите, а понякога и напада. Но силите им явно са неравни.

Накрая подкосявам един крак и нанасям нов удар в рамото. Нападам още три пъти, докато противникът ми е долу, но той се извърта и пак се изправя. Чувам остър вик отдясно, но не мога да отклоня очи от противника си.

Той напада и този път с внезапен удар улучвам сляпото му око. Извръщам се тъкмо навреме, защото съюзникът ми лежи на земята и вторият монах ми налита.

Или имам късмет, или той е ранен. Улучвам го бързо и мигновено нанасям серия светкавични удари, които го задържат на земята, изкарват го от строя и го отстраняват завинаги.

Тичам при третия мъж и запъхтяна коленича до него. Бях видяла златната му обица, докато се биех с втория монах.

— Борис! — хващам ръката му. — Защо си тук?

— Казах ти… че мога… да си взема няколко дена… за да ти помогна. — От крайчето на устата му се стича кръв. — Намерих те. Снимах… И виждаш… Потрябвах ти.

— Съжалявам — казвам. — Признателна съм ти, но съжалявам. Ти си по-добър човек, отколкото си мислех.

Той стиска ръката ми.

— Казах ти, че те харесвам, Марюшка. Много лошо… че нямахме… повече време…

Навеждам се и го целувам, изцапвам с кръв устата си. Ръката му се отпуска в моята. Никога не съм имала вярна преценка за хората — само постфактум.

И се изправям. Оставям го тук, на мокрия паваж. Нищо не мога да направя за него. Влизам в храма.

Около входа е тъмно, но има много оброчни светлини в задната част. Не виждам никого наоколо. И не мислех, че ще видя. Трябва да са били само двамата монаси, които ме тласкаха към терминала. Отправих се към светлините. Сигурно е тук някъде отзад.

Докато търся, чувам шума на дъжда по покрива. Зад светлините има малки стаички от всяка страна.

Той е тук, в една от тях. И още щом прекрачвам прага, усещам познатото йонизиране, което ми показва, че Кит се подвизава някъде наоколо.

Подпирам тоягата си на стената и се приближавам. Слагам ръка на бръмчащия терминал.

— Кит — казвам. — Дойдох.

Никакъв епигон не изниква пред мен, но усещам присъствието му и той сякаш ми говори, както в онази толкова далечна нощ, когато легнах на дивана и си сложих шлема.

— Знаех, че ще бъдеш тук тази вечер.

— Аз също — отговарям.

— Свърши ли всичките си важни дела?

— Повечето.

— И вече си готова да се съединиш с мен?

— Да.

Отново усещам онова движение, почти сексуално по природа, докато той се влива в мен. След миг ще ме отнесе в царството си.

Татемае е това, което показваш на другите. Хонне е истинското ти намерение. Както предупреждава Мусаши в „Книга за водите“, опитвам се да не издавам своето хонне дори в този момент. Просто протягам свободната си ръка и събарям тоягата си така, че при включени батерии металният й връх пада върху терминала.

— Мери! Какво направи? — Той вече е в мен, когато бръмченето спира.

— Отрязах пътя ти за отстъпление, Кит.

— Защо?

Острието вече е в ръцете ми.

— Това е единственият ни път. Давам ти този джигай, съпруже мой.

— Не!

Усещам, че се опитва да задържи ръката ми, докато издишвам. Но е твърде късно. Острието вече се движи. Усещам го да влиза в гърлото ми, наместено е добре.

— Луда! — крещи той. — Не знаеш какво направи! Не мога да се върна!

— Знам.

Когато се свличам върху терминала, сякаш чувам засилващ се рев зад гърба си. Това е Голямата вълна, дошла най-после за мен. Съжалявам единствено че не направих това на последната спирка — освен ако, разбира се, Хокусай не се опитваше да ми покаже точно това тук, зад малкото прозорче, отвъд мъглата, дъжда и нощта.