24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

3. Планината Фуджи от Ходогая

Намирам място с преплетени борове близо до Токайдо и спирам да погледна Фуджи измежду тях. Пътниците, които преминават през първия час на моето бдение, не приличат на пътниците на Хокусай, но няма значение. Конят, паланкинът, сините дрехи, големите шапки са изчезнали в миналото и за вечни времена пътуват вече само на гравюрата. Търговец или благородник, крадец или прислужник — решавам да гледам на тях така или иначе като на поклонници, стига само да са във, през или вън от живота. Моята болнавост, бързам да кажа, може да бъде извинена, тъй като имах нужда от допълнително лечение. Сега обаче съм се стабилизирала и не знам дали медикаментите или медитацията са причината за моята повишена проницателност във финеса на светлината. Фуджи почти се движи в полезрението ми.

Поклонници… Не забравям скитанията на Мацуо Башо, който казва, че всички ние сме пътници във всеки миг от живота си. Спомням си също размишленията му за лагуните Мацушима и Кисагата — първата притежава ободряваща красота, втората — красотата на ридаещо лице. Разсъждавам над вида и израженията на Фуджи и съм объркана. Печал? Покаяние? Радост? Възторг? Те се мяркат и отминават. Липсва ми гениалността на Башо, за да ги уловя в една-единствена характеристика. И дори той… Не знам. Себеподобните си говорят помежду си, но словото трябва да стигне до отсрещния. Очарованието винаги съдържа известно отсъствие на разбиране. В този момент е достатъчно и да гледаш.

Поклонници… Мисля също за Чосър, докато гледам гравюрата. Неговите пътешественици са си прекарвали добре. Разказвали са си един на друг мръсни историйки, небивалици и приказки с поука накрая. Те са яли, пили и са се шегували един с друг. Кентърбъри е тяхната Фуджи. Празнували са по пътя. Книгата свършва, преди да са пристигнали. Удобно.

Не съм кучка без чувство за хумор. Напълно е възможно Фуджи наистина да ми се присмива. Ако е така, много бих искала да се присъединя към нея. Наистина не харесвам настроения като това и късче мечтателно прекъсване би ми дошло добре, стига да се представи подходящ обект. Дори най-сериозните загадки на живота не могат да работят на пределна скорост през цялото време. Щом те имат почивки, и аз искам. Може би утре…

По дяволите! За присъствието не подозират ни най-малко, иначе епигонът нямаше да дойде. Все пак бях много внимателна. Подозрението не е увереност и съм сигурна, че действията ми бяха достатъчно бързи, за да не успеят да се потвърдят. Сегашното ми местопребиваване е извън достъп, пък и не може да бъде научено. Бях се оттеглила в изкуството на Хокусай.

Бих могла да преживея остатъка от дните си на спокойния бряг на Орегон. Мястото не е лишено от възможности за удоволствия. Но май Рилке беше казал, че животът е игра, която трябва да играем, преди да сме научили правилата. Така ли правим? И има ли правила наистина?

Може би чета прекалено много поети.

Но нещо, което ми прилича на правило, изисква от мен да направя това усилие. Справедливост, дълг, отмъщение, защита — трябва ли да претегля всяко от тях и то да се окаже част от онова, което ме подтиква? Тук съм, защото съм тук, защото следвам правила — каквито и да са те. Разбирането ми е ограничено до последователността.

Неговото не беше. Той винаги можеше да направи интуитивно отклонение. Кит беше образован, учен, поет. Какво богатство! Аз съм по-дребна във всяко отношение.

Кокузо, пазителят на родените в годината на Тигъра, променя това настроение. Аз не го искам. Това не съм аз. Нека да е възпаление на стари рани, дори възобновяване на демиелитизацията. Но да не съм аз. И да свърши скоро. Сърцето ми е болно и причините ми са сериозни. Дай ми сили да се откъсна от тях, Ловецо в бамбука, господарю на онези, които са голи. Отнеси унинието, сглоби ме отново, изпълни ме със сила. Уравновеси ме.

Наблюдавам играта на светлината. Дочувам отнякъде детска песен. След малко започва да вали слаб дъжд. Нахлузвам пончото си и продължавам да гледам. Много съм уморена, но искам да видя как Фуджи ще се появи от мъглата, която се е надигнала. Пийвам вода и малко бренди. Остава само най-слабо очертание, Фуджи става призрачна планина от даоистка рисунка. Чакам, докато небето започва да потъмнява. Знам, че този ден планината няма да дойде при мен отново, и трябва да си намеря сухо място да спя. Това трябва да ми е за урок от Ходогая: придържай се към настоящето. Не се опитвай да си излъскваш идеите. Бъди достатъчно разумна, за да влезеш някъде, щом вали.

Натъквам се на малка горичка. Заслон, обор, гараж… Всичко, което застане между мен и небето, ще свърши работа.

След някое време го намирам. Никакъв бог не навестява съня ми.