24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

5. Планината Фуджи от Фукагава в Едо

Токио. Чужденци и бъркотия. Движение и замърсяване. Шум, цвят и лица, лица, лица. Някога обичах сцени като тази, но прекалено дълго съм била далече от големи градове. И да се върна в такъв град е свръх силите ми, почти ме парализира.

Нито пък това е старият Едо от гравюрата и аз поемам пореден риск, като идвам тук, въпреки че предпазливостта определя всяко мое движение.

Трудно е да се намери мост, към който да се приближиш под ъгъл, подобен на този, от който Фуджи се вижда на гравюрата от низината. Водата не е със същия цвят и бърча нос от миризмата. Този мост не е онзи мост, тук няма никакви мирни рибари, зеленината е изчезнала. Хокусай рязко издишва и се вторачва като мен във Фуджи-сан изпод металната дъга. Неговият мост е грациозна дъга от дърво, произведение от отминали дни.

И все пак има нещо в свода и фантазията на всеки мост.

Харт Крейн би могъл да намери поезия и тук. „Арфа и олтар на разтопена ярост…“

А мостът на Ницше, който е човешкото, прострян напред към свръхчовека…

Не. Този мост не ми харесва. По-добре никога да не бях се забърквала с това, което е преходно. Нека това да е моят pons asinorum.

Със съвсем леко движение на главата оправям перспективата. Сега изглежда така, сякаш Фуджи подпира моста и без нея той ще се счупи като Бифрост[1] и с това ще попречи на демоните от миналото да нападнат нашия днешен Асгард или може би на демоните от бъдещето да щурмуват нашия древен Асгард.

Отново си премествам главата. Фуджи пада. Мостът остава цял. Сянка и вещество.

Пушекът на един камион ме кара да потреперя. Всъщност току-що съм дошла, а ми се струва, че съм тук прекалено дълго. Фуджи изглежда твърде далечна, а аз — прекалено видима. Трябва да се оттегля.

Дали това е урок или само сбогуване?

Урок, защото сърцевината на конфликта е пред очите ми: няма да бъда повлечена по моста на Ницше.

Хайде, Хокусай, укийо-е — призрак от минала Коледа, — покажи ми друга сцена.