24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

19. Планината Фуджи от Шичиригахама

Фуджи край пиниите, през сенките, с надигащи се облаци до нея… Наближава изравняването на нещата. Времето е хубаво, здравето ми — стабилно.

Срещнах двама монаси на пътя вчера и вървях с тях известно време. Бях сигурна, че съм ги виждала и някъде другаде, затова ги поздравих и ги попитах дали това е възможно. Те казаха, че и те самите отивали на поклонение в далечен храм, и признаха, че и аз съм им се струвала позната. Обядвахме заедно край пътя. Разговорът ни се ограничаваше до баналности, макар че ме попитаха дали съм чувала за посещавания от демони храм в Канагава. Колко бързо се разпространяват такива новини. Казах, че съм чула, и размишлявахме над странността на това явление.

След някое време започнах да се дразня. Накъдето и да завиех, все се оказваше, че пътят ни съвпада. Макар да нямах нищо против малко компания, не желаех дълготрайни придружители, а техният път се доближаваше прекалено много до моя. Накрая стигнахме до един разклон и аз ги попитах накъде ще тръгнат. Те се поколебаха, после казаха, че ще тръгнат надясно. Аз тръгнах наляво. След малко ме настигнаха. Казаха, че са променили намеренията си.

Щом пристигнахме в следващия град, предложих на човек с кола добра сума, за да ме откара в съседното село. Той се съгласи, потеглихме и ги оставихме там.

Слязох, преди да стигнем до съседното селище, платих му и го гледах как си отива. След това поех по пешеходната пътека, която бях видяла — тя извеждаше на главното разклонение; него следвах. На едно място се отклоних от пътеката и минах през гората, докато попаднах на друга пътека.

Преспах далеч от нея, щом най-после спрях да нощувам, и на следващата сутрин си направих труда да залича всякакви следи от присъствието си там. Монасите не се появиха повече. Може и да са били съвсем безобидни или пък плановете им — съвсем други, но трябва да бъда вярна на грижливо култивираната си параноя.

Което ме кара да забележа онзи мъж в далечината — западняк, ако се съди по дрехите му… От известно време се мотае насам, прави снимки. Скоро ще го заблудя, разбира се, ако ме следи — дори и ако не го прави.

Ужасно е да си принуден да бъдеш параноик прекалено дълго. Скоро ще започна да подозирам и учениците от началното училище.

Гледам Фуджи, докато сенките се удължават. Ще продължа да я наблюдавам до появата на първите звезди. После ще се измъкна.

И така, виждам, че небето потъмнява, фотографът най-сетне прибира техниката си и си тръгва.

Оставам нащрек, но щом виждам първата звезда, присъединявам се към сенките и избледнявам като деня.