24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

13. Планината Фуджи от Коишикава в Едо

Сняг по покривите на къщите, по вечнозелените растения, на Фуджи — както изглежда, тъкмо започва да се топи тук-там. Прозорец, изпълнен с жени — гейши, бих казала, — гледат през него, една от тях показва три тъмни птици високо в бледото небе. Моят най-близък до гравюрата изглед към Фуджи за съжаление е без сняг, без гейши и слънчев.

Подробности…

И двата са интересни и налагането им един върху друг е една от най-големите сили на естетиката. Не мога да не си мисля само за гейшата Комако при топлите извори в „Снежна страна“ — романа на Ясунари Кавабата за самотата и за пропиляната, повяхваща красота, който винаги ми се е струвал великата антилюбовна история на Япония. Гравюрата връща в паметта ми целия разказ. Отрицанието на любовта. Кит не беше Шимамура, защото наистина ме искаше, но само при неговите специални условия, които трябваше да останат неприемливи за мен. Себичност или себеотрицание? Няма значение…

А птиците, които гейшата показва?… „Тринайсет начина да погледнеш един кос“? И по същество. Никога не можахме да постигнем съгласие за ценностите.

Двата гарвана? Да прибавим и свадливата гарга на Тед Хюз? Може, но няма да хвърляме жребий. По една илюзия за всяка алюзия — къде е вчерашният сняг?

Подпирам се на тоягата си и изучавам своята планина. Искам да направя това при възможно най-голям брой от спирките си, преди да стигна до конфронтацията. Не е ли честно? Двайсет и четири начина да погледнеш планината Фуджи. Хрумва ми, че би било добре да вземеш нещо от живота и да го видиш от различни гледни точки — като фокус на моето съществуване или може би като покаяние за пропуснатите възможности.

Кит, идвам, както веднъж ме бе помолил, но по свой собствен път и по собствени причини. Бих искала да не се налагаше да го правя, но ти ме лиши от истински избор по този въпрос. Следователно действията ми всъщност не са моите собствени, а твои. Значи съм станала твоя собствена ръка, обърната срещу теб, част от някакво космическо айкидо.

Вървя през града след мръкване, като избирам само тъмни улици, където всички учреждения и магазини са затворени. Така съм в безопасност. Щом трябва да вляза в града, винаги избирам защитено място за през деня и ходя по тези улици нощем.

Намирам малък ресторант на ъгъла на една от тях и вечерям. Мястото е шумно, но храната е добра. Вземам си лекарството, пийвам малко саке.

След това си позволявам разкоша да вървя пеша, вместо да взема такси. Трябва да измина дълъг път, но нощта е ясна, пълна със звезди, и въздухът е приятен.

Вървя близо десет минути, като се вслушвам в шума на уличното движение, в музиката на далечно радио или магнетофон, във вика от съседна улица, във вятъра, носещ се високо над мен, потриващ грубата си козина о стените на сградите.

Тогава усещам внезапно йонизиране на въздуха.

Пред мен няма нищо. Обръщам се, завъртам тоягата си в отбранително положение.

От един вход се появява епигон с шесткрако кучешко тяло и глава като гигантско огнено цвете и се плъзва покрай фасадите на зданията към мен.

Следя напредването му с тоягата си и финтирам, когато се приближава достатъчно. Удрям — за съжаление, както се оказва, не с нужния край. Косата ми се изправя, когато се завъртам на пътя му, сека, отстъпвам, после отново нанасям удари. Този път металният край минава през подобната на цвете глава.

Бях включила батериите, преди да нападна. Зарядът причинява дисбаланс. Епигонът отстъпва, главата му се надува. Преследвам го и го удрям пак, този път в средата на тялото. Той се раздува още повече, след това се свива в дъжд от искри. Но аз вече съм се обърнала настрани и нанасям нов удар, защото усещам приближаването на друг още докато се разправям с първия.

Този се придвижва със скокове като кенгуру. Забърсвам го с тоягата си, но на минаване покрай мен дългата му членеста опашка ме удря. Неволно отхвръквам от удара, който получавам, и инстинктивно въртя тоягата пред себе си, докато отстъпвам. Той се обръща бързо и също отстъпва. Този е четирикрак и вдигнатите му предни крайници са фонтани от огън. Лицето му е само очи, те пламтят и те боли, като ги гледаш.

Присяда на задни лапи, после скача отново.

Търкулвам се под него и нападам, докато се спуска. Но не улучвам, той се обръща и пак напада, въпреки че продължавам да мушкам. Той скача, аз се обръщам и удрям нагоре. Май че уцелих, но не съм сигурна.

Той се приземява съвсем до мен, вдига предните си лапи. Но този път не скача. Просто пада, задните му крака се поприбират бързо, сякаш си регулират дължината за по-съвършен скок.

Когато се хвърля, улучвам го право в средата с нужния край на тоягата. Той продължава да скача и да пада дори когато лумва и започва да се разпада. Докосването му ме вцепенява за момент, усещам как зарядът му протича от рамото през гърдите ми. Виждам го как се разцепва в последна мигновена светкавица и изчезва.

Бързо се обръщам, но трети не излиза от входа. Над главата ми също няма. По улицата се катери кола, която обаче забавя ход. Нищо. За момента потенциалът на накрайника трябва да се е изтощил, макар че съм озадачена от това, колко дълго трябваше да се зарежда, за да произведе само двата последни удара, които нанесох. Най-добре е бързо да изчезвам.

Но щом тръгвам, един глас ме вика от колата, която вече е спряла до мен.

— Мадам, за момент, моля.

Колата е полицейска и младият мъж, който се е обърнал към мен, е с униформа и има много странно изражение.

— Да, офицер? — отзовавам се аз.

— Видях ви само преди миг — каза той. — Какво правехте?

Смея се.

— Вечерта е толкова приятна — отговарям, — а улицата беше пуста. Помислих си, че мога да потренирам ката с моя бо.

— Отначало ми се стори, че нещо ви напада, че виждам нещо…

— Сама съм, както виждате — обяснявам аз.

Той отваря вратата и изскача навън. Включва фенерче и насочва лъчите му по тротоара към входа.

— Пускахте ли фойерверки?

— Не.

— Имаше искри и светкавици.

— Вероятно грешите.

Той души въздуха. Изучава тротоара много старателно, после и канавката.

— Странно — казва той. — Далече ли отивате?

— Не много.

— Приятна вечер.

Връща се в колата. След миг продължава нагоре по улицата.

Бързо тръгвам пак. Искам да се измъкна от този район, преди да се е натрупал нов заряд. Искам да се махна оттук и просто защото на това място се чувствам неспокойна.

Озадачена съм от лекотата, с която са ме намерили. Къде съм сбъркала?

— Моите гравюри — сякаш казва Хокусай, след като бях стигнала до целта си и бях пила твърде много бренди. — Помисли си, дъще, иначе ще те вкарат в капана.

Опитвам, но Фуджи ми смачква главата, изстисква мислите ми от нея. Епигони танцуват по склоновете й. Заспивам неспокоен сън.

На утрешната светлина може би ще видя…