24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

10. Планината Фуджи от Еджири

Този път вземам автобус по обратния път. Прекалено уморена съм, за да вървя пеша. Бях си изпила лекарството, както може би трябваше да правя през цялото време. Все пак трябва да минат няколко дни, преди да настъпи някакво облекчение, и това ме плаши. Всъщност не мога да си позволя такова състояние. Не съм сигурна какво да правя — знам само, че трябва да продължа.

Гравюрата е измамна, защото част от силата й се крие във въздействието на силния вятър. Небето е сиво, Фуджи е замъглена на фона, хората на пътя и двете дървета зад него еднакво страдат от поривите на вятъра. Дърветата се огъват, хората се гушат в дрехите си, високо във въздуха се носи шапка и някой и друг нещастен преписвач или автор вижда изтръгнатия си ръкопис да отлита към небето. (Това ми напомни една стара карикатура — издателят казва на автора: „Нещо странно се случи с вашия ръкопис по време на парада за празника на свети Патрик.“) Сцената пред мен е по-малко активна в метеорологично отношение. Небето наистина е покрито с облаци, но вятър няма, Фуджи е по-тъмна, по-ясно очертана, отколкото на гравюрата, наоколо не се виждат никакви борещи се с вятъра пешеходци. Има много повече дървета съвсем близо до мен. Всъщност аз стоя до малка горичка. В далечината се виждат постройки, които липсват на картината.

Тежко се облягам на тоягата си. Живей по малко, умирай по малко. Бях стигнала до десетата си спирка и все още не знам дали Фуджи ми дава сила или ми я отнема. Може би и двете.

Отправям се към гората. Докато вървя, редки капки дъжд докосват лицето ми. Няма никакви пътни знаци, наоколо — никой. Промъквам се навътре, по-далече от пътя, и най-после стигам до открито местенце, на което има няколко големи и малки скали. Ще стане лагер. Не искам нищо друго — само да прекарам деня в почивка.

Скоро запалвам малък огън, мъничкият ми чайник е сложен на камъни над него. Далечен тътен на гръмотевица нюансира притесненията ми, но засега дъждът се бави. Обаче земята е влажна. Постилам пончото си и докато чакам, сядам. Наточвам нож и го оставям настрана. Ям малко бисквити и изучавам карта. Предполагам, че би трябвало да изпитвам известно удовлетворение, тъй като нещата се развиват почти така, както смятах. Бих искала да е така, ама не.

Някакво неопределено насекомо, което жужеше някъде зад мен, престава да бръмчи. След миг чувам пукане на клонче. Ръката ми мигновено грабва тоягата.

— Недей — казва глас зад мен.

Обръщам глава. Той стои на девет — десет крачки от мен, човекът в черно, обицата си е на мястото, дясната му ръка е в джоба на сакото му. Там май има и още нещо, насочено към мен.

Оставям тоягата и той се приближава. Ритва странично тоягата ми и тя се озовава в средата на поляната, далече от обсега ми. Тогава той вади ръка от джоба си — оставил е вътре това, което държеше. Бавно обикаля до противоположната страна на огъня, като междувременно не откъсва поглед от мен.

Сяда на кръгъл камък, слага ръце на коленете си, пита:

— Мери?

Не отговарям на името си, но и аз го гледам. Светлината на меча от съня с Кокузо проблясва в съзнанието ми, насочена към него, и чувам богът да изрича името му, но не съвсем.

— Котузов! — казвам тогава.

Човекът в черно се усмихва — показва, че зъбите, които някога бях счупила, сега са чудесно поправени.

— И аз отначало не бях сигурен, че си ти — изрича той.

Пластичната хирургия е смъкнала най-малко десет години от лицето му, както и много от обветреността заедно с няколко белега. Промени има и около очите и бузите. И носът му е по-малък. Всичко това е значително подобрение от последния път, когато се бяхме виждали.

— Водата ти кипи — най-сетне се обажда той. — Ще ми предложиш ли чаша чай?

— Разбира се — и аз посягам към торбата, където имам допълнителна чаша.

— Бавно.

— Дадено.

Намирам чашата, леко изплаквам и двете с топла вода, приготвям чая.

— Не, не ми я подавай. — Той протяга ръка и взема чашата от земята.

Потискам желанието си да се усмихна.

— Нямаш ли бучка захар? — пита той.

— Съжалявам.

Въздиша и бърка в джоба си, от който измъква малка манерка.

— Водка? В чая?

— Не ставай глупава. Вкусовете ми се промениха. Това е ликьор „Дива пуйка“, чудесен подсладител. Ще си сложиш ли малко?

— Нека го помириша.

В аромата му има някаква сладост.

— Добре — съгласявам се и той капва в чая ни от него. Отпиваме. Не е лошо.

— Колко време мина? — пита той.

— Четиринайсет години, почти петнайсет — отговарям. — В началото на осемдесетте.

— Да.

Той разтрива челюстта си.

— Чух, че си се оттеглила.

— Правилно си чул. Беше около година след нашата последна… схватка.

— Турция, да. Омъжила си се за човек от твоята кодираща секция.

Кимам.

— Овдовяла си след три-четири години. Дъщеря, родена след смъртта на съпруга ти. Върнала си се в Щатите. Установила си се някъде в провинцията. Това е всичко, което знам.

— Това изобщо е всичко.

Той пак отпива от чая.

— Защо се върна?

— По лични причини. Отчасти сантиментални.

— Под фалшиво име ли?

— Да. Свързано е със семейството на мъжа ми. Не желая да узнават, че съм тук.

— Интересно. Искаш да кажеш, че те ще следят пристигащите също толкова старателно, колкото ние?

— Не знаех, че тук вие следите пристигащите.

— Точно сега ги следим.

Чува се нов гръмотевичен тътен. Още няколко капки падат върху ни.

— Бих искал да вярвам, че наистина си се оттеглила — казва той. — И аз вървя натам, както знаеш.

— Няма причина да се връщам на работа. Наследих прилична сума — достатъчна, за да се грижа за себе си и за дъщеря си.

Той кима.

— Ако имах такъв стимул, и аз нямаше да съм в бизнеса — продължава той. — По-скоро щях да си седя вкъщи и да чета, да играя шах, да се храня редовно и да пия. Но трябва да признаеш, че е голямо съвпадение да си тук точно когато се решава бъдещето на няколко нации.

Поклащам глава:

— Прекъснала съм връзките си с много неща.

— Нефтената конференция в Осака. Започва две седмици след сряда. Вероятно смяташ да посетиш Осака по това време?

— Няма да ходя в Осака.

— Значи куриер. Някой оттам ще се срещне с теб тук — обикновен турист в някоя точка от пътуването ти, за да ти предаде…

— Боже мой! Нима мислиш, че всичко е конспирация, Борис? Аз се занимавам единствено с някои лични проблеми и посещавам места, които означават нещо за мен. А конференцията нищо не означава.

— Добре. — Той допива чая си и оставя чашата. — Наясно си, че знаем, че си тук. Само дума пред японските власти, че пътуваш с фалшиви документи, и те ще те изритат. Така ще е най-лесно. Никаква вреда не е причинена, а един агент е обезвреден. Само че ще е жалко да ти развалям пътешествието, ако наистина си само туристка…

Гадна мисъл ми минава през ума, когато виждам накъде бие. Знам, че моите мисли са много по-гадни от неговите. Това е нещо, което научих от една странна стара жена, с която някога работех, но тя не приличаше на стара жена.

Допивам си чая и вдигам поглед. Той се усмихва.

— Ще направя още чай — казвам аз.

Виждам, че горното копче на ризата ми се разкопчава, когато се навеждам малко встрани от него. Тогава се надвесвам с неговата чаша и си поемам дълбоко дъх.

— Ще размислиш ли над това, да не ме предаваш на властите?

— Бих могъл — казва той. — Мисля, че разказът ти може би е верен. Но дори и да не е, няма да поемеш вече риска да пренасяш каквото и да било, след като знам за теб.

— Всъщност наистина искам да довърша това пътуване. — Примигвам малко по-често. — Бих направила всичко, за да не ме отпращат обратно точно сега.

Той хваща ръката ми.

— Радвам се, че го казваш, Марюшка — отговаря. — Аз съм самотен, а ти си все още хубава жена.

— Така ли мислиш?

— Винаги съм мислил така, дори тогава, когато ми разби зъбите.

— Съжалявам за това. Беше просто работа, знаеш.

Ръката му се премества към рамото ми.

— Разбира се. И без това, след като ги оправиха, изглеждат по-добре от преди.

Заобикаля и сяда до мен.

— Много пъти съм мечтал да направя това. — Казва го, докато разкопчава останалите копчета на ризата ми и токата на колана ми.

Нежно гали корема ми. Усещането не е неприятно. Мина твърде много време.

Скоро сме съвсем голи. Той не бърза и когато е готов, охотно го приемам в себе си. Добре, Борис. От мен — ездата, от теб — падането. Бих могла да се чувствам почти виновна. Ти си по-нежен, отколкото смятах, че можеш да бъдеш. Започвам да дишам, както се полага — дълбоко и бавно. Концентрирам вниманието си върху моята и неговата хора, отдалечени само на сантиметри. Усещам енергиите ни мечтателни и топли, раздвижени. Скоро насочвам потока им. Той усеща това само като удоволствие, може би по-изтощаващо от друг път. Когато свършва обаче…

— Казваш, че имаш проблеми? — Пита с такова мъжко посткоитално великодушие, което обикновено се забравя след няколко минути. — Ако мога да ти помогна с нещо, тук-там имам по някой и друг свободен ден. Харесвам те, Марюшка.

— Това е нещо, което трябва да свърша сама. Все пак ти благодаря.

Продължавам процеса.

По-късно, когато се обличам, той лежи и ме гледа.

— Сигурно остарявам, Марюшка — размишлява той. — Ти ме измори. Струва ми се, че бих могъл да спя цяла седмица.

— Почти е така — казвам аз. — След една седмица отново ще се чувстваш прекрасно.

— Не разбирам…

— Работиш прекалено много, убедена съм. Тази конференция…

Той кима.

— Може би си права. Наистина ли не си замесена?…

— Наистина нямам нищо общо с конференцията.

— Добре.

Измивам чайника и чашките си. Слагам ги в раницата.

— Ще бъдеш ли така добър да се преместиш, Борис? Пончото, мисля, ще ми трябва много скоро.

— Разбира се.

Става бавно и ми го подава. Започва да се облича. Диша тежко.

— Оттук накъде?

— Мишима-гое — отговарям, — за поредния изглед към моята планина.

Той поклаща глава. Дооблича се и сяда на земята, облегнат на един пън. Изважда манерката си и отпива. После ми я подава.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Трябва да продължавам.

Намирам тоягата си. Когато отново го поглеждам, той се усмихва слабо, унило.

— Ти вземаш много от един мъж, Марюшка.

— Така трябва — отвръщам.

Тръгвам. Днес ще мога да извървя над трийсетина километра, сигурна съм. Дъждът завалява още преди да изляза от горичката. Листата шумолят като криле на прилеп.