24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

21. Фуджи от планините Тотоми

Отишли са си старите дървари, бичили гредите на дъски, оформяли ги. Само Фуджи остава — от сняг и облаци. Човекът от гравюрата работи по стария начин като бъчвар от Овари. И все пак, като се оставят настрана рибарите, които просто вземат препитанието си от природата, това са единствените две гравюри в книгата ми, които изобразяват хора, активно променящи нещо в своя свят. Заниманията им са прекалено традиционни за мен, за да видя в тях Дева Мария или енергетични природни преобразуватели. Те биха могли да вършат същата работа и хиляда години преди Хокусай.

И все пак това е човешкият род, преобразяващ света, и тази сцена ме повежда по пътя на годините към това време, към този ден на сложни инструменти и мащабни изменения. Виждам в нея образа на онова, което ще се извърши по-късно, на металната кожа и пулсиращите потоци, които светът ще се наложи да носи. И Кит също е тук — богоподобен, понесен от електронните вълни.

Смущаващо. Все пак, макар и запазило старата гъвкавост, сякаш и това също е само едно мигновено зърване на човешкото движение във времето и независимо дали печеля или губя, суровият материал остава и накрая ще триумфира над всякакви пречки. Наистина бих искала да вярвам в това, но трябва да предоставя сигурността на политиците и проповедниците. Моят път е трасиран и обгърнат от видението на това, което трябва да се направи.

Не видях фотографа отново, макар че вчера зърнах монасите, разположили се на лагер до склона на далечна планина. Разгледах ги с бинокъла си — бяха неотдавнашните ми спътници. Не бяха ме забелязали, заобиколих и ги отминах. Пътищата ни повече не се кръстосаха.

Фуджи, вече съм взела със себе си двайсет и един изгледа от теб. Живей по малко, умирай по малко. Кажи на боговете, ако го мислиш, че светът скоро ще загине.

Продължавам да вървя пеша, спирам да нощувам рано в нива близо до манастир. Не искам да влизам там след преживяното в една съвременна света обител. Лягам си недалеч на скрито място сред камъни и пиниеви фиданки. Сънят ми идва лесно, продължава до някакъв странен час.

Внезапно се събуждам трепереща в тъмнина и тишина. Не мога да си спомня шум отвън или сън отвътре да са ме събудили. И все пак ме е страх дори да помръдна. Дишам предпазливо и чакам.

Идва при мен като лотос по вода, извисява се над мен, носи звезди като корона, сияе с млечна, божествена светлина. Това е образ на бодхисатва с изящни черти, доста приличащ на Кванон, в дрехи, изтъкани от лунни лъчи.

— Мери.

Гласът му е мек и горещ.

— Да? — отзовавам се аз.

— Ти се върна да пътуваш из Япония. Идваш при мен, нали?

Илюзията е разбита. Това е Кит. Грижливо е изваял своята форма на епигон и я е приел, за да ме посети. В манастира трябва да има терминал. Ще се опита ли да ме насили?

— Бях на път да се срещна с теб, да — успявам да изрека.

— Можеш да се присъединиш към мен сега, ако ще го правиш.

Той протяга чудесно оформена ръка като за благословия.

— Трябва да изясня няколко дребни въпроса, преди да се съединим.

— Какво би могло да бъде по-важно? Видях медицинските картони. Наясно съм със състоянието на тялото ти. Трагично ще бъде да умреш по пътя, толкова близо до възвеличаването си. Ела сега.

— Чакал си толкова дълго, че това ще е нищо за теб.

— За тебе съм загрижен, не за себе си.

— Уверявам те, ще взема всички предпазни мерки. Междувременно има нещо, което ме смущава.

— Кажи ми го.

— Миналата година имаше революция в Саудитска Арабия. Тя изглеждаше обещаваща за саудитите, но пък заплашваше снабдяването на Япония с гориво. Изведнъж на хартия новото управление започна да изглежда много лошо, а една контрареволюционна групировка заприлича на по-силна и по-умерена, отколкото беше в действителност. Велики сили се намесиха успешно на страната на контрареволюционерите. Сега те са на власт и са дори още по-лоши от първото правителство, което беше свалено. Изглежда възможно, макар и неразбираемо за хората, компютърните сведения по целия свят някак си да заблуждават. И сега конференцията в Осака се организира, за да се изработи ново споразумение с последния режим. Като че ли Япония ще получи много голям дял в него. Ти някога ми каза, че стоиш над такива светски въпроси, но се питам така ли е. Ти си японец, обичаш родината си. Би ли могъл да си замесен в това?

— И какво, ако съм? Това е толкова дребен проблем в светлината на вечните ценности. Ако има нюанс на сантименталност към такива неща, останал в мен, не е непочтено да помагам на страната и народа си.

— А щом си го направил, няма ли някой ден пак да получиш подтик да се намесиш по друг въпрос, когато навикът и сантименталността ти подскажат да постъпиш така?

— И какво от това? — отговаря той. — Само протягам пръст и изтривам малко прах от илюзията. Ако е въпросът, това ме освобождава дори още повече.

— Разбирам — казвам аз.

— Съмнявам се, че разбираш, но ще разбереш, когато се присъединиш към мен. Защо не го направиш сега?

— Скоро — съгласявам се. — Първо да си уредя нещата.

— Ще ти дам още няколко дена — казва той — и после трябва да бъдеш с мен завинаги.

Навеждам глава.

— Скоро пак ще се видим — казвам му.

— Лека нощ, любов моя.

— Лека нощ.

Той се понася отново, краката му не докосват земята и минава през стената на манастира.

Посягам към лекарството си и брендито. По двойна доза от всяко…