24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

7. Планината Фуджи от подножието

Огън отвътре, зимни следи отгоре като кичури побеляла коса. Гравюрата е малко по-страшна от действителността тази вечер. Тази ужасна червена отсянка не грее над мен срещу орда буреносни облаци. И все пак не съм равнодушна.

Трудно е да не застанеш с известен трепет пред древните сили на Огнения кръг, да се хлъзгаш назад през геологичните ери към времето на създаване и разрушаване, когато са образувани новите земи. Великите потопи, бомбените взривове и заслепявания, танцът на светлината като корона…

Медитирам върху огъня и се променям.

Миналата нощ спах в двора на малък шингонски храм сред храсти, оформени като дракони, пагоди, кораби и чадъри. В храма множество най-обикновени поклонници и свещеникът изпълни за нас гома — огнена служба. Огньовете на Фуджи ме помнят, както тя ми напомни за Фуджи.

Свещеникът, млад мъж, седна пред олтара, където беше съдът с огъня. Занарежда молитвата и запали огъня, а аз гледах напълно омагьосана от ритуала, когато той започна да подхранва огъня със сто и осем дървени пръчици. Те, както ми казаха, са сто и осемте илюзии на душата. Макар и да не ми е познат пълният им списък, почувствах, че мога да изляза с няколко нови. Няма значение. Той пееше, прозвънваше със звънчето, удряше гонгове и барабани. Погледнах към другите хенро. На всички лица беше изписана пълна вглъбеност. На всички освен на едно.

Друга фигура се беше присъединила към нас в пълната тишина и застана в сенките от дясната ми страна. Целият беше облечен в черно, а голяма, висока яка скриваше долната част на лицето му. Бе се вторачил в мен. Когато очите ни се срещнаха, той отмести поглед и се загледа в огъня. След малко направих същото.

Свещеникът добавяше тамян, листа, масла. Огънят цвъртеше и пръскаше, пламъците подскачаха, сенките танцуваха. Започнах да треперя. Имаше нещо познато в този мъж. Не можех да го определя, но трябваше пак да го погледна.

Много бавно се придвижвах надясно през следващите десет минути, сякаш се стремях да си намеря по-добро място, за да наблюдавам церемонията. След това внезапно се обърнах и отново погледнах към мъжа.

Хванах го, че ме изучава, и той пак бързо отмести очи. Но танцът на пламъците този път го освети право в лицето и рязкото дръпване на главата му я извади от прикритието на яката.

След този мигновен поглед вече бях сигурна, че това е човекът, който бе пилотирал малкия жълт самолет над мен миналата седмица в Тамагава. Макар че не носеше златна обица, имаше засенчена вдлъбнатина в меката част на лявото ухо.

И нещо повече. Сега, когато видях цялото му лице, бях убедена, че съм го виждала някъде преди години. Имам необикновено добра памет за физиономии, но по някаква причина не можех да наместя тази в предишния й контекст. Той обаче ме изплаши и почувствах, че за това има сериозна причина.

Церемонията продължаваше, докато и последната пръчица бе сложена в огъня, и свещеникът завърши литургията си, докато дървото изгоря и угасна. Тогава той се обърна, ограден от светлина, и каза, че е време всеки, който боледува, да се натрие с лечебен дим, ако желае.

Двама поклонници пристъпиха напред. Бавно се присъедини трети. Пак хвърлих поглед надясно. Мъжът бе изчезнал така безшумно, както се бе и появил. Огледах целия храм. Той не се виждаше никъде. Почувствах докосване по лявото си рамо.

Обърнах се и видях свещеника, който тъкмо ме беше докоснал леко с тризъбия меден предмет, използван от него по време на церемонията.

— Ела — каза той — и поеми дим. Имаш нужда от лечение на лявата ръка и рамото, на лявото бедро и стъпалото.

— Как разбра? — попитах го аз.

— Тази вечер ми е дадено да виждам. Ела.

Той посочи място вляво от олтара и аз отидох там, стресната от способността му да прониква навътре, защото с напредването на деня местата, които беше посочил, бяха започнали все по-силно да се схващат. Бях се въздържала да взема лекарството си, като се надявах, че пристъпът ще стихне от само себе си.

Той ме масажира, като втриваше дима от загасващия огън в местата, които бе посочил, после ми показа как да продължа сама. Послушах го и накрая, както обикновено, втрих малко и в главата си.

След това претърсих всичко, но странния ми наблюдател го нямаше никъде. Намерих си скришно място между краката на един дракон и опънах спалния си чувал. Нищо не смути съня ми.

Събудих се преди разсъмване и открих, че вцепенените ми телеса са възвърнали чувствителността си. Много се зарадвах, че пристъпът е отминал без лекарство.

През останалата част от деня, тъй като пътешествах тук, в подножието на Фуджи, се чувствах изненадващо добре. Дори сега съм изпълнена с необикновена сила и енергия и това ме плаши. Ами ако димът от огнената церемония някак е повлиял на лечението? Страх ме е от това, което той би могъл да причини на плановете ми, на решителността ми. Не съм сигурна, че ще знам как да се справя с това.

И така, Фуджи, господарю на Скрития огън, аз пристигнах здрава и изплашена. Ще преспя тук тази нощ. На сутринта ще продължа. От такова разстояние твоето присъствие ме смазва. Ще се оттегля към по-различна, по-далечна перспектива. Дори ако трябваше да се изкатеря по теб, дали бих хвърлила сто и осем пръчици в свещеното ти огнище? Мисля, че не. Има някои илюзии, които не искам да разрушавам.