24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

16. Планината Фуджи от Умезава

Фуджи през полетата от лава и валмата мъгла, през плуващите облаци. Птици в полет и птици на земята. Поне тази е близо. Облягам се на тоягата си и през хаоса съзерцавам спокойната й близост. Урокът е като музикален откъс. Укрепвам по някакъв начин, който не мога да опиша.

По пътя си бях видяла цъфнали черешови дървета, поля, лилави от детелина, обработени ниви, жълти от цъфнала рапица, отглеждана заради маслото й, няколко зимни камелии, които все още пазеха червеното и розовото си, зелени поникнали оризища, тук-там някоя магнолия, напръскана с бяло, сини планини в далечината, мъгливи речни долини. Бях минала през село, където тръстиковите покриви са покрити днес с цветна ламарина — синя и жълта, зелена, черна, червена. Имаше и разстояния, изпълнени със сивосини камъни, толкова изящни за външните градини. Случайна преживяща крава тихо измуча. Скалоподобни редици от покрити с найлон черничеви храсти, където се отглеждат копринени буби. Сърцето ми се разтуптяваше от тези гледки — керемидите, мостчетата, цветовете… Сякаш влизах в приказка от Лафкадио Хърн, беше като завръщане.

Мислите ми бяха повлечени назад към пътя, който бях изминала, към пресечните му точки с електронното ми проклятие. Предупреждението на Хокусай, че вечер пия прекалено много, че гравюрите му могат да се превърнат в капан за мен, може и да се окаже вярно. Кит бе предугадил минаването ми неведнъж. Как ли е могъл?

И тогава ми проблесна. Малката ми книжка с гравюри на Хокусай — тънко, подвързано с плат издание на Чарлс Б. Тътъл — ми беше подарък от Кит.

Възможно е по това време да ме е очаквал в Япония заради Осака. След като епигоните му ме бяха намирали на два пъти — вероятно чрез масирано сканиране на терминалите, — не би ли могъл да свърже движението ми с последователността на гравюрите в „Изгледи от планината Фуджи“ на Хокусай, към които съм силно привързана и той го знае, и просто да екстраполира и да чака? Имам силното подозрение, че отговорът е положителен.

Влизането в информационната мрежа с Кит беше изумително преживяване. Че съзнанието ми се разпръсна и потече, не отричам. Отначало не разбирах, че съм едновременно на много места, че се нося в потоци, че познанието, превъзходството и нещо като величие са край мен и в мен — това също беше особено възприятие. Скоростта, с която се родих, изглеждаше мигновена и това бе усещане за вечност. Достъпът до множество терминали и огромни банки с памет приличаше на единица за всезнание. Възможността за действие с това, което можех да променя в тази област, и последствията за онова място, където все още усещах далечното си тяло, изглеждаха като всемогъщество. А усещането… Опитах сладостта с Кит до мен и в мен. Тя се беше самопредала и възродила в новото прераждане, беше свобода от мирските желания, освобождение…

— Остани завинаги с мен! — сякаш казваше Кит.

— Не — сякаш отговарях аз, унесена, открила, че се променям още повече. — Не мога да се предам толкова лесно.

— Дори и заради единението и потока свързваща енергия?

— И тази чудесна липса на отговорност?

— Отговорност? За какво? Това е чисто съществуване. Тук няма минало.

— Значи съвестта изчезва.

— За какво ти е тя? И бъдеще няма!

— Тогава всички действия губят смисъла си.

— Вярно е. Действието е илюзия. Последствието е илюзия.

— И парадоксът триумфира над разума.

— Парадокс няма. Всичко е помирено.

— Тогава знанието умира.

— Съществуването е единственото знание.

— Сигурен ли си?

— Почувствай го сама!

— Чувствам го. Но това не е достатъчно. Изпрати ме обратно, преди да съм се превърнала в нещо, което не искам да бъда.

— Какво повече от това би могла да желаеш?

— Въображението ми също ще умре. Усещам го.

— А какво е въображение?

— Нещо, родено от чувство и разум.

— Нима сега не се чувстваш добре?

— Да, чувствам се. Но не искам това усещане да е самотно. Когато докосвам чувството с разум, виждам, че то понякога не е нищо друго освен оправдание за неспособността ти да приключиш със сложността.

— Тук можеш да се справиш с всякаква сложност. Погледни данните! Нима разумът не ти показва, че това положение надвишава многократно онова, което ти е било известно само допреди миг?

— Но аз не мога да имам доверие и само на разума. Разумът без чувства е довел човечеството до извършването на чудовищни неща. Не се опитвай да разглобиш въображението ми по този начин.

— Ти ще запазиш разума и чувствата си!

— Но те се изливат неконтролируемо — с тази буря от блаженство, този дъжд от данни. Те ми трябват съединени, иначе въображението ми е загубено.

— Нека се губи тогава. То е послужило на целта. Стига му толкова! Можеш ли изобщо да си въобразиш нещо, което вече не си получила тук?

— Още не мога да разбера и в това е силата му. Ако е имало намерение с искрица божественост в него, познала съм го само чрез въображението си. Бих дала всичко друго, но от него няма да се откажа.

— И това ли е всичко? Никаква възможност?

— Никаква. Но дори само то е твърде много, за да се отрека от него.

— А любовта ми към теб?

— Ти вече не обичаш по човешки начин. Пусни ме да се върна.

— Добре. Ще си помислиш над това. Ще се върнеш.

— Върни ме! Веднага!

Махнах шлема от главата си и бързо се изправих. Върнах се в банята, после — в леглото. Доста време спах като упоена.

Дали щях да мисля различно за възможностите, бъдещето, въображението, ако не бях бременна — нещо, което подозирах, но още не бях му го казвала, и което той не успя да научи, тъй като вниманието му беше съсредоточено върху спора ни? Харесва ми да мисля, че отговорът ми би бил същият, но никога няма да го знам със сигурност. Състоянието ми беше потвърдено от местен лекар на другия ден. Направих посещението, което бях отлагала, защото животът ми тогава се нуждаеше от някаква сигурност — сигурност в каквото и да е. Екранът в кабинета остана тъмен три дена.

Четях и медитирах. После една вечер светлината се появи отново:

Активирах клавиатурата. Написах една-единствена дума:

След това изключих индукционния диван и шлема. Изключих и цялата система.

Телефонът иззвъня. Вдигнах.

— Ало?

— Защо не? — попита ме той.

Изпищях и затворих. Беше проникнал в телефонната мрежа, беше придобил глас.

Телефонът звънна пак. Обадих се отново.

— Никога няма да намериш покой, докато не дойдеш при мен — каза той.

— Ще дойда, ако ме оставиш на мира — отговорих аз.

— Не мога. За мен си специална. Искам те при себе си. Обичам те.

Затворих. Звънна се отново. Откачих телефона.

Разбрах, че скоро ще трябва да си тръгна. Бях смазана и потисната от всички спомени за съвместния ни живот. Бързо си събрах нещата и се махнах. Наех си стая в хотел. Щом се установих, телефонът иззвъня — отново беше Кит. Регистрацията ми беше минала през компютър и…

Накарах ги да изключат телефона ми от централата. Закачих на вратата табелката „Не безпокойте“. На сутринта видях телеграма, която се промушваше под вратата. От Кит. Искаше да говори с мен.

Реших да замина надалече. Да напусна страната, да се върна в Щатите.

За него беше лесно да ме следва. Оставяме електронни следи почти навсякъде. По кабела и спътниците, по оптичните влакна той можеше да бъде където си поиска. Като нежелан обожател ме тормозеше с обаждания, прекъснати телевизионни програми, за да светнат послания на екрана, вмъкваше се в собствените ми разговори с приятели, адвокати, посредници, магазини. Няколко пъти — какъв ужас! — дори ми изпрати цветя. Моят електрически бодхисатва, небесната ми хрътка не ми даваше покой. Ужасно е да си женен за постоянстваща информационна мрежа.

Установих се на село. Нямах нищо в дома си, с което да може да ме достигне. Изучавах начините да избягаш от системата, да се изплъзнеш от многобройните й сензори.

В малкото случаи, когато бях проявила небрежност, незабавно ме достигаше. Беше научил някакъв нов трик и се убедих, че го е разработил, за да ме вземе в своя свят насила. Би могъл да натрупа заряд в някой терминал, да го излее в нещо като кълбовидна мълния или животно и да изпрати това нетрайно произведение на близко разстояние, за да изпълни волята му. Разкрих слабостта му обаче в дома на мой приятел, когато някой дойде при мен, удари ме с ток и се опита да ме избута близо до един терминал — вероятно за да ме пресели. Ударих епигона, както Кит след това го назова в телеграма с обяснения и извинения, с най-близкия предмет, който ми попадна — запалена настолна лампа, която влезе в полето му и веднага прекъсна веригата му. Епигонът беше унищожен и така научих, че и слаб електрически пробив дестабилизира тези форми.

Стоях си на село и отглеждах дъщеря си. Четях, практикувах бойните си изкуства и се разхождах из горите, катерех се по планините, карах яхти, къмпингувах. Всичко това бяха селски занимания, много удовлетворителни за мен след живот, изпълнен с интриги, конфликти, заговори и контра-заговори, насилие и после — онзи малък временен остров на сигурност с Кит. Бях доволна от избора си.

Фуджи отвъд застиналата лава… Пролет… Сега съм върната. Изборът не беше мой.