24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

2. Планината Фуджи от една чайна в Йошида

Разглеждам гравюрата. Мека синева на небето при зазоряване, Фуджи отляво, гледан през прозореца на чайната от две жени, други превити, дремещи фигури като кукли на полица…

Сега вече тук не е така. Те са си отишли, както и бъчварят — хората, чайната, онова разсъмване. От онзи миг са останали само планината и гравюрата. Но това е достатъчно.

Седя в трапезарията на хана, където прекарах нощта, изяла съм закуската си, пред мен има кана чай. И други закусват, но нито един наблизо. Избрах тази маса заради гледката през прозореца, която напомня онази от гравюрата. Хокусай, мълчаливият ми спътник, може би се усмихва. Времето беше достатъчно снизходително към мен, за да мога да спя на открито миналата нощ, но по време на поклонничеството си се отнасям ужасно сериозно към изчезналите сцени от това пътешествие на живот — смърт, което съм предприела. То е донякъде въпрос на търсене, донякъде на чакане. Съвсем възможно е да бъде прекратено по всяко време. Надявам се да не стане така, но примерите от живота рядко са съответствали на надеждите ми — или, ако става дума, на логиката, желанията, пустотата или каквото и да е от собствения ми опит, с който съм ги сравнявала.

Всичко това не е най-подходящото поведение и занимание в един сложен ден. Ще си изпия чая и ще гледам планината. Небето се променя дори докато го гледам…

Промени… Трябва да внимавам, когато напускам това място. Има райони, които трябва да се избягват, да се вземат предпазни мерки. Бях отработила всичките си движения — от оставянето на чашата, ставането, задвижването, вървежа, — докато отново се озова на полето. Все още трябва да следвам образци, защото светът — целият, плътно — е номерирано подреден. Малко рискувам с идването си тук.

Не съм толкова уморена, колкото си мислех, след вчерашното ходене цял ден и приемам това за добър знак. Въпреки всичко се бях опитвала да поддържам вида си добър. На стената от дясната ми страна виси разгънат свитък, изобразяващ тигър, и ми се ще това също да е добро предзнаменование. Родена съм в годината на Тигъра и силата и мълчаливите движения на голямата раирана котка са това, което най-много ми трябва. Пия за теб, Шир Хан — котка, която живее сама. Трябва да сме твърди точно когато трябва, меки — в съответния момент. Да улучиш момента…

Да започна с това — имахме почти телепатична връзка с Кит. Тя ни притегляше един към друг, ставаше все по-силна с годините, в които бяхме заедно. Съпричастие, близост, мечтателност… Любов? Тогава любовта може да е и оръжие. Подхвърли монетката й и ще ти покаже среден пръст.

Гори ярко, Шир Хан, в джунглата на сърцето. Този път ние сме ловците. Да улучиш момента, е всичко — и суки, началото…

Наблюдавам промените в небето, докато настъпва равномерно просветление и се задържа постоянно. Довършвам чая си. Ставам и си вземам механиката, надявам раничката си, хващам тоягата си. Отправям се по късия коридор, който води към една странична врата.

— Мадам! Мадам!

Това е един от работещите в хана — дребен мъж с изплашено изражение.

— Да?

Той кима към багажа ми.

— Отивате ли си?

— Да.

— Не сте си платили.

— Оставила съм парите за стаята си в един плик на тоалетната масичка. На него пише „За касиера“. Снощи научих точно колко струва.

— Трябва да платите на рецепцията.

— Когато пристигнах, не се записах на рецепцията. Ако желаете, ще ви придружа до стаята ми, за да ви покажа къде са парите.

— Съжалявам, но това трябва да се направи на касата.

— Аз също съжалявам, но съм ви оставила парите и няма да отида на рецепцията.

— Не е правилно. Ще трябва да извикам управителя.

Въздъхвам.

— Не — казвам аз. — Не искам. Ще отида във фоайето и ще уредя напускането си така, както уредих пристигането си.

Връщам се. Завивам наляво към фоайето.

— Парите ви — казва той. — Щом сте ги оставили в стаята, трябва да се качите и да си ги вземете.

Поклащам глава.

— Предадох си и ключа.

Влизам във фоайето. Отивам до стола в ъгъла — най-отдалечения от служителите. Сядам. Дребният човек ме следва.

— Ще кажете ли на хората зад бюрото, че искам да си платя? — питам го аз.

— Номерът на стаята ви?…

— Седемнайсет.

Той леко се покланя и отива към плота. Говори с жена, която ме поглежда няколко пъти. Не мога да чуя думите им. Накрая той взема от нея ключ и тръгва. Жената ми се усмихва.

— Той ще донесе ключа и парите от стаята ви — казва тя. — Хареса ли ви при нас?

— Да — отговарям. — Щом сте се погрижили за това, вече ще си тръгвам.

И се надигам.

— Моля почакайте — казва тя, — докато се оформят документите и ви издам квитанция.

— Не искам квитанция.

— От мен се изисква да ви я издам.

Сядам обратно. Държа тоягата между коленете си. Сграбчвам я с двете си ръце. Ако се опитам да си тръгна сега, тя вероятно ще извика управителя. Не искам повече да привличам нито капка внимание към себе си. Чакам. Контролирам дишането си. Изпразвам мозъка си.

След малко човекът се връща. Подава й ключа и плика. Тя шумоли с хартиите. Пъха някакъв формуляр в една машина. Чува се кратко механично потракване. Тя измъква формуляра и го гледа. Брои парите в моя плик.

— Платили сте точно, госпожо Смит. Ето ви квитанцията.

Тя откъсва горния лист от един кочан. Във въздуха се появява някакво особено усещане, сякаш тук преди секунда е паднала светкавица. Бързо ставам.

— Кажете ми — питам — това тук частна собственост ли е или е част от верига?

Междувременно вървя, защото знам отговора, преди да ми го кажат. Усещането се засилва, локализира се.

— Верига сме — отговаря тя и се оглежда неспокойно.

— С централна администрация?

— Да.

Зад жената, на специалното място, където сетивата се събират, за да опишат действителността, виждам да се оформя фигура на прилепоподобен епигон. Тя вече усеща присъствието й, но не може да разбере. Остава ми само мо чи чу, както казват китайците — незабавно действие без мисъл и колебание. Стигам до плота, слагам на него тоягата си под съответния ъгъл, навеждам се сякаш да си взема квитанцията и бутам тоягата си така, че тя се хлъзва, прелита над плота и преди да падне, малкият й метален връх се спира в корпуса на компютърния терминал. Осветлението незабавно угасва. Епигонът се свива и се разсейва.

— Токът спря — констатирам, вдигам жезъла си и се обръщам да си тръгна. — Приятен ден.

Чувам я, че се обажда на момчето, за да провери електрическото табло.

Излизам от фоайето и посещавам тоалетната, където за всеки случай вземам таблетка. След това се връщам в малкото коридорче, пресичам го и напускам зданието. Бях приела, че това рано или късно ще се случи, така че не бях неподготвена. В този случай микроминиатюрната верига в жезъла ми беше достатъчна и макар че бих предпочела това да стане по-късно, може би за мен беше добре, че стана точно сега. След тази опасност се чувствам по-жива, по-бдителна. Това усещане, това познание ще ми е от полза.

То не ме достигна. Нищо не неправи. Основното положение е непроменено. Радвам се, че извлякох изгода на такава ниска цена.

И все пак искам да съм далече и на открито, където съм силна, а онова — слабо.

Крача в свежия ден, късче от живота ми е на планината по времето за закуска.