24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

14. Планината Фуджи от Мегуро в Едо

Гравюрата пак не е моята действителност. Тя показва селяни от бедно селце, терасирани склонове, самотно дърво, стърчащо на хълма вдясно, Фуджи с шапка от сняг, частично затъмнена в подножието на склона.

Не мога да открия нищо, което да се доближава до нея, макар че изгледът ми към Фуджи е отчасти препречен — препречен по подобен начин като затъмнения склон — от пейката, на която седя в малък парк. Това ще свърши работа.

Частично блокиран като мисленето ми. Има нещо, което би трябвало да виждам, но то е скрито от мен. Почувствах го в момента, когато се появиха епигоните — като дяволите, изпратени да приберат душата на Фауст. Но аз никога не съм сключвала договор с дявола… Само Кит — и това беше наречено женитба. Нямаше как да знам колко ще е сходно.

Сега… Това, което ме обърква, е как откриха местонахождението ми въпреки всичките ми предпазни мерки. При среща главата ми трябва да служи на мен, а не на някой друг. Причината за това надхвърля личното, макар че няма да отричам, че и то има дял.

В „Хагакуре“ Ямамото Цунетомо разказва, че Пътят на самурая е Пътят на смъртта, че човек трябва да живее така, сякаш тялото му вече е мъртво, за да спечели пълната си свобода. Не е толкова трудно да следвам такова поведение. Частта за свободата обаче е по-сложна. Когато някой вече не разбира напълно природата на неприятеля, действията му поне отчасти са ръководени от неизвестността.

Моята мистериозна Фуджи е все още тук в своята цялост, знам, въпреки частичната липса на визуални данни. По същата причина би трябвало да мога да продължа линиите, които бях видяла досега, по отношение на силите, които ме тормозят. Нека се върнем към смъртта. Изглежда, там има нещо, макар че сякаш има и само толкова, колкото можеш да кажеш за нея, а аз вече го казах.

Смърт… Ела полека… Играехме една салонна игра — посочвахме странни причини във въображаеми смъртни актове: „Изяден от чудовището в Лох Нес.“ „Стъпкан от Годзила.“ „Отровен от нинджа.“ „Преселен.“

Кит се беше вторачил в мен, смръщил вежди, когато предложих последната причина.

— Какво искаш да кажеш с това „преселен“? — попита той.

— Е, винаги можеш да се хванеш за нещо техническо — казвам аз, — но все пак си мисля, че ефектът е един и същи. „Енох бе преселен, за да не види смърт“ — Послание на Павел към евреите, 11:5.

— Не разбирам.

— Това значи да те преселят право на небето, без да си играят с обичайните приключения тук на земята. Някои мюсюлмани вярват, че Махди е преселен.

— Интересна концепция — каза той. — Ще трябва да помисля над това.

И очевидно беше помислил.

Винаги съм смятала, че Куросава би могъл да свърши страхотна работа с „Дон Кихот“. Да кажем, че този стар джентълмен живее в съвременността — образован човек, очарован от ранните дни на самураите и от Кодекса на бушидо[3]. И, да кажем, толкова силно се идентифицира с тези идеи, че един ден си загубва разсъдъка и започва да се мисли за старовремски самурай. Намъква някаква не по мярка броня, която е намерил някъде, взема своята катана, втурва се да спасява света. Накрая е унищожен от него, но се придържа към Кодекса. Тази му посветеност го отделя и го облагородява при цялата му нелепост. Никога не ми се е струвало, че Дон Кихот е просто пародия на рицарството — особено след като научих, че Сервантес е служил при Дон Хуан Австрийски при битката за Лепанто. Защото може да се твърди, че Дон Хуан е бил последният европеец, ръководил се от средновековния рицарски кодекс. Възпитан в романтиката на средновековието, той е водил живот, подчинен на тези правила. Какво значение е имало, че самите средновековни рицари не са ги спазвали? Той е вярвал в тях и е постъпвал според вярата си. При всеки друг това би било само забавно, ако времето и обстоятелствата не му бяха предоставили възможност да действа в няколко важни случая. Той е победил. Сервантес не може да не е бил силно впечатлен от стария си военачалник и кой знае как това е повлияло на по-сетнешните му литературни опити. Ортега-и-Гасет нарича Дон Кихот „готически Христос“. Достоевски го възприема по същия начин и при опита си да обрисува подобна на Христос фигура в образа на княз Мишкин също усеща, че лудостта е необходимо предварително условие за подобно състояние в съвременността.

Което е предисловие да декларирам убеждението си, че Кит беше поне отчасти луд. Но той не беше готически Христос. Един електронен Буда би бил много по-близо.

— Дали информационната мрежа няма будистка природа? — попита ме той един ден.

— Разбира се — отговорих. — Нима всичко не я носи? — После видях израза в очите му и добавих: — Откъде, по дяволите, да знам?

Тогава той изсумтя и наклони резонансния си диван, спусна индукционния шлем и продължи своя ускорен от компютър анализ на шифъра на Луцифер със 128-битов ключ. Теоретично би отнело хиляди години да го пропукаш с груба сила, но отговорът беше необходим след две седмици. Нервната му система се сля с информационната мрежа, той беше в състояние да дава резултати.

Не бях забелязала как диша от известно време. Чак по-късно осъзнах, че след като е свършил работата си, му се налага да медитира все по-продължително, докато все още е свързан със системата.

Когато разбрах, смъмрих Кит, че го е домързяло да изключи апаратурата.

Той се усмихна.

— Потокът — каза. — Не се спираш на едно място. Вървиш с потока.

— Можеш да щракнеш ключа, преди да тръгнеш с потока, и да намалиш сметките ни за тока.

Той поклати глава все още усмихнат.

— Но това е онзи особен поток, с който аз вървя. Навлизам все по-далече и по-далече с него. Трябва и ти да опиташ някой път. Имаше моменти, когато ми се струваше, че и аз мога да бъда преселен в него.

— Езиково или теологично?

— И двете — отговори той.

И една нощ наистина отиде с потока. Намерих го на сутринта — заспал, както си помислих — на неговия резонансен диван, с шлем на главата. Този път поне беше изключил терминала. Оставих го да си почива. Нямах представа до колко късно може да е работил. Привечер обаче започнах да се тревожа и се опитах да го събудя. Не можах. Беше в кома.

По-късно, в болницата, електроенцефалограмата му беше равна. Дишането му беше станало изключително повърхностно, кръвното налягане — твърде ниско, пулсът — слаб. Състоянието му продължи да се влошава през следващите два дена. Лекарите му направиха всички изследвания, за които можаха да се сетят, но не успяха да определят причината за състоянието му. Понеже някога бе подписал документ, изискващ да не се вземат никакви героични мерки за продължаване на съществуването му, ако му се случи нещо необратимо, не го включиха на изкуствено дишане, помпи и системи, след като сърцето му беше спряло за четвърти път. Аутопсията беше незадоволителна. Смъртният акт гласеше само: „Спиране на сърцето. Възможна цереброваскуларна злополука.“ Последното беше чиста спекулация. Не бяха открили никакъв признак за това. Органите му не бяха предоставени на нуждаещи се, както бе искал някога, от страх, че с тях би могъл да се разпространи някакъв странен нов вирус.

Кит — като Марли — беше мъртъв и можеше да започне.