24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

6. Планината Фуджи от Каджиказава

Замъглена, мистична Фуджи над водата. Въздух, който навлиза чист в ноздрите ми. Има дори рибар почти където трябва — само позата му не е така драматична, както на оригинала, дрехите му са по-модерни — над безкрайните серии от вълни на Фурие, настъпващи към брега.

По пътя насам посетих малък параклис, ограден с каменна стена. Беше посветен на Кванон, богиня на състраданието и милосърдието, утешителка във времена на опасност и скръб. Влязох. Обичах я, когато бях момиче, докато научих, че тя всъщност била мъж. Тогава се почувствах измамена, почти предадена. В Китай беше Куан Ин и също толкова милосърдна, но там е отишла от Индия, където е била бодхисатва на име Авалокитесвара, мъж — „Господар, който гледа надолу със съчувствие“. В Тибет той е Чен-ре-зи — „Този със съчувстващите очи“, — който се възражда редовно като Далай-Лама. Не повярвах на цялото това въображаемо търчане от негова/нейна страна и за мен Кванон загуби нещо от очарованието си от това повърхностно смесване на история и антропология. И все пак влязох. Отново посещаваме мисления ландшафт на детството по време на тревога. Постоях известно време и детето в мен затанцува за момент, после замря неподвижно.

Гледам рибаря над онези вълни — по-малка версия на големия рибар на Хокусай, който за мен винаги е символизирал смъртта. Дребни смърти се въртят около него, човекът се влачи в сребърен капан. Спомням си разказ от „Арабските нощи“ — и той произхождащ от американските индианци. Мога да видя и християнски символизъм или архетип на Юнг. Но си спомням как Ърнест Хемингуей е казал на Бърнард Беренсън, че тайната на най-великата му книга е в това, че в нея няма никакъв символизъм. Морето си е море, старецът си е старец, момчето си е момче, рибата — риба, а акулите са същите като другите акули. Хората сами товарят тези неща с още смисъл, като опипват повърхността в търсене на нещо повече. Поне това за мен е разбираемо. Прекарах ранните си години в Япония, късното ми детство мина в Съединените щати. В мен има една част, която обича да вижда нещата алюзорни и обвити в тайнственост. А американската ми част никога на нищо не вярва и винаги търси истинската история зад видимата.

Като цяло бих казала, че е по-добре да не се вярва, макар че от някаква точка трябва да се очертаят линии на тълкуване, преди разместването на основанията, което си позволявам, да залее съзнанието ми. Такава съм, няма сега да се отказвам от тази страна на характера си, която добре ми служеше в миналото. Това не обезсилва гледната точка на Хемингуей повече, отколкото моята, защото никой няма монопол над мъдростта. В сегашното ми положение обаче вярвам, че в моята се съдържа повече потенциал за оцеляване, защото аз си имам работа не само с неща, но и с по-близките до почитани през вековете сили и принципи. Бих искала да не е така и епигонът да е само артефакт, сроден с кълбовидната мълния, изучавана от Тесла. Но зад него има нещо толкова сигурно, колкото и това, че в жълтия самолет имаше пилот.

Рибарят ме вижда и ми маха. Усещането е особено — това неочаквано общуване с примес на философско отклонение. И аз с удоволствие му махвам в отговор.

Изненадана съм от готовността, с която приемам това чувство. Усещам, че е свързано с общото ми физическо състояние. Всичкият този чист въздух и ходене пеша явно са укрепили силите ми. Сетивата ми са по-остри, апетитът ми — по-голям. Позагубила съм килограми и съм понаправила мускули. Не съм имала нужда от лекарство от няколко дена.

Чудя се…

Дали е много хубаво? Вярно, трябва да пазя силите си. Трябва да съм готова за много неща. Би ли могло това да бъде в разрез с цялостния ми план? Равновесие, може би ще трябва да потърся равновесие…

Смея се за първи път не помня откога. Смешно е да задълбаваш така в живота и смъртта, в болестта и здравето като някой герой на Томас Ман, когато си изминал едва четвърт от пътуването си. По този път ще ми трябва цялата ми сила — и може би още повече. Ако времето ми свърши, ще трябва да си направя собствено суки. Междувременно решавам да се радвам на това, което имам.

Когато ударя, ще бъде едновременно с последния ми дъх.

Знам го. Явление, познато на художниците баталисти от много направления. Спомням си историята, която разказа Ойген Херигел, за учението при майстор по киудо, за натягането на лъка и чакането, чакането, докато нещо даде сигнал за отпускането на тетивата. Две години е правил това, преди неговият сенсей да му даде стрела. Забравила съм колко още след това е репетирал действието със стрелата. После всичко това започва да се свързва, безвременният миг на навременността ще дойде и стрелата трябва да полети, да полети към целта. Минало е много време, докато разбере, че този миг идва винаги в края на едно издишване.

В изкуството, както и в живота. Изглежда, че много важни неща — от смъртта до оргазма — стават в момент на пустота, в точката на несигурност в дишането. Изглежда, всички те са отражение на смъртта. Това е много дълбоко проумяване за човек като мен, защото силата ми категорично трябва да бъде извлечена от моята слабост. Това е контролът, умението да се намери този особен момент, който ме смущава най-много. Но както при ходенето, говоренето или износването на дете, вярвам, че нещо в мен знае къде е то. Вече е твърде късно да се опитвам да направя от него мост към съзнанието си. Имам малките си планове. Подредих ги на полица в дъното на съзнанието си. Трябва да ги оставя и да се обърна към други неща.

Междувременно попивам момента с дълбока глътка солен въздух, като си казвам, че океанът си е океан, рибарят си е рибар и Фуджи е само една планина. После бавно го издишвам…