24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

12. Планината Фуджи от езерото Кавагучи

Размишления.

Това е една от най-любимите ми гравюри от серията: Фуджи, видяна от отсрещния бряг на езерото и отразена в него. От двете страни има зелени хълмове и малко селце на далечния бряг над водата. Най-очарователната черта на гравюрата е, че отражението на Фуджи не е същото като оригинала. Положението му е неправилно, склонът е невярно предаден, има шапка от сняг, каквато самата Фуджи няма.

Седя в малката лодка, която бях наела, и гледам назад. Небето е леко замъглено и това е хубаво. Никакъв отблясък, който да разваля отражението. Градът вече не е толкова старомоден, колкото на гравюрата, и се е разраснал. Но подробности от този род не ме занимават, Фуджи се отразява по-добре пред погледа ми, но удвояването пак е смайващо явление за мен.

А и интересно… На гравюрата селцето го няма, няма и образ на лодка във водата. Единственото отражение е на Фуджи. Никаква следа от човешко присъствие.

Виждам отразените сгради близо до брега. И съзнанието ми е раздвижено от други образи, различни от тези, които Хокусай е познавал. Разбира се, потъналият Р’лие ми идва на ум, но мястото и денят са твърде идилични. Той се изличава от паметта ми почти незабавно, за да бъде заместен от потъналия Ис, чиито камбани все още отбелязват часовете под водата. И „Нилс Холгерсон“ на Селма Лагерлъоф, разказът за моряка корабокрушенец, който се озовава в потънал град на дъното на морето, потопен за наказание на алчните му, надменни жители, които още продължават да се мамят един-друг, въпреки че всички са мъртви. Носят богати старовремски дрехи и ръководят делата си, както са правили това и навремето в тази странна страна под вълните. Този моряк е захвърлен при тях, но знае, че не бива да го открият, иначе ще го превърнат в един от тях и никога няма да се върне на земята, няма да види слънцето. Предполагам, че си мисля за тази стара детска история, защото сега разбирам как трябва да се е чувствал морякът. Разкриването ми също би могло да завърши с превръщане, което не желая.

И, естествено, щом се навеждам и виждам собствените си черти във водното огледало, под повърхността му се появява светът на Луис Карол. Да съм гмуркач, търсач на перли, и да се спусна… Да се завъртя надолу и за няколко минути да опозная обитателите на една страна на парадокси и с огромно обаяние…

Огледало, огледало, защо реалният свят толкова рядко съдейства на нашия естетически ентусиазъм?

Половината път е изминат. Стигам до средата на поклонението си, за да се срещна с едно езеро. Време е, а и мястото е подходящо да се вгледам в собственото си състояние, да размисля над всички неща, които ме бяха довели тук, да обмисля какво може да съдържа останалата част от пътуването. Макар че представите могат понякога и да лъжат. Жената, която ме гледа от миналото, ми изглежда сдържана, силна и по-хубава, отколкото бях смятала, че ще бъде. Харесвам те, Кавагучи — езеро с човешка индивидуалност. Лаская те с литературни комплименти и ти ми връщаш благоразположението.

Срещата с Борис смъкна бремето на страха от съзнанието ми. Никакви човешки агенти на моето възмездие не се надигнаха да смущават преминаването ми. Така че везните още не са се наклонили толкова много срещу мен, колкото биха могли.

Фуджи и изображенията. Планина и душа. Дали едно дяволско творение би хвърляло отражение тук долу — някаква мрачна планина, където се вършат пъклени дела по време на цялата история? Спомням си, че Кит вече няма сянка, няма отражение.

Дали все пак той наистина е зъл? Интуицията ми казва „да“. Особено ако прави онова, което смятам, че прави. Казваше, че ме обича, а някога го обичах и аз. Какво ще ми каже, когато се видим отново, тъй като трябва да се срещнем?

Няма да има значение. Каквото и да каже, ще се опитам да го убия. Той вярва, че е непобедим, неразрушим. Аз не вярвам, макар и да съм сигурна, че съм единствената личност на земята, способна да го унищожи. Трябваше ми много време, за да измисля средствата за това, и дори още повече, докато взема решение да ги изпробвам. Останалата част от човешкото население е на трето място.

Потапям пръстите си във водата. Тихичко започвам да си тананикам стара песен, любовна песен. Не ми се иска да напускам това място. Дали втората част от пътуването ми ще бъде огледален образ на първата? Или ще се движа по повърхността на огледалото, ще вляза в това странно царство, което той превърна в свой дом?

Посях семето на криптомерията в самотна долина вчера следобед. Един ден подобно дърво ще стои чудесно там, надживяло нации и армии, луди и мъдреци.

Чудя се къде ли е Р’лие. Избяга сутринта след закуската — може би да гони някоя пеперуда. Не че бих я взела със себе си.

Надявам се, че Кендра е добре. Написах й дълго писмо, в което й обясних много неща. Поверих го на приятел адвокат, който ще й го изпрати някой ден в немного далечното бъдеще.

Гравюрите на Хокусай… Те могат да надживеят една криптомерия. За мен няма да си спомнят от никакви произведения.

Като се нося между световете, представям си срещата ни за хиляден път. Той ще трябва да повтори един стар трик, за да получи каквото иска. Аз ще трябва да изпълня един дори още по-стар, за да се погрижа да не го получи. И двамата сме загубили форма.

Мина много време, откакто прочетох „Анатомия на меланхолията“. Тя не беше това, с което бях искала да се развличам през последните години. Но като виждам една риба да се стрелва покрай мен, си спомням ред — два: „Поликрат Самиус, който хвърли пръстена си в морето и много скоро по чудо си го получи обратно от една риба, уловила се на въдицата му, не беше лишен от меланхолични настроения. Никой мъж не може да се излекува сам…“ Кит захвърли живота си и го спечели. Аз запазих моя и го загубих. Пръстените наистина ли понякога се връщат на когото трябва? А дали една жена може да се излекува сама? Лекарството, което търся, е твърде специално.

Хокусай, ти ми показа много неща. Можеш ли да ми дадеш отговор?

Старецът бавно вдига ръка и посочва своята планина. После я сваля и показва изображението й.

Поклащам глава. Това е отговор, който не е отговор. Той ми отвръща с поклащане на главата и сочи нагоре.

Облаците се струпват високо над Фуджи, но и това не е отговор. Изучавам ги дълго, без да открия в тях някакви интересни образи.

После свеждам очи. Преобърнати под мен, те приемат друга форма. Сякаш изобразяват сблъсък на две въоръжени армии. Гледам очарована как плуват заедно, а силите отдясно постепенно надделяват и потапят тези отляво. Но така десните намаляват.

Сблъсък? Това ли е посланието? И двете страни губят неща, които не искат да губят? Кажи ми нещо, което още не знам, старче.

Той продължава да се вторачва. Отново проследявам погледа му нагоре. Сега виждам дракон, който се гмурка в конуса на Фуджи.

Пак поглеждам надолу. Не са останали никакви войски, само касапница. И тук опашката на дракона се превръща в ръката на умиращ воин, която държи меч.

Затварям очи и посягам към него. Меч от дим за човек от огън.