Заветите

Двайсет и четвърта глава

Днес следобед Командир Джъд отново ме привика — нареждането ми беше предадено от младше Око. Командир Джъд би могъл и лично да вдигне телефона и да обсъдим делата си — между неговия кабинет и моя имаше вътрешна гореща линия с червен телефонен апарат — но и той като мен не беше сигурен дали няма да ни подслушват. Освен това според мен нашите срещи очи в очи са му приятни по сложни и перверзни причини. Той ме смята за свое творение — аз съм въплъщението на неговата воля.

— Надявам се, че сте добре, Лельо Лидия — каза той, когато седнах срещу него.

— Прекрасно, хвала. А вие?

— И аз съм в добро здраве, но се опасявам, че Съпругата ми е болна. И това ми тежи.

Не се учудвам. Последния път, когато я видях, Съпругата на Командир Джъд изглеждаше състарена.

— Тъжна новина — казах. — От какво боледува?

— Не е ясно — отговори ми. Никога не е. — Нещо е засегнало вътрешните органи.

— Искате ли консултация в нашата клиника „Утеха и балсам“?

— Още не — отговори. — Сигурно не е нищо сериозно, може дори да си въобразява, както често се оказва с женските оплаквания.

Умълчахме се и се измервахме с поглед. Опасявах се, че той скоро ще остане вдовец и ще си потърси нова невръстна булка.

— Ако мога да ви помогна, само кажете.

— Благодаря, Лельо Лидия. Толкова добре ме разбирате — каза той с усмивка. — Не ви повиках по тази причина обаче. Имаме позиция относно смъртта на Перленото момиче в Канада.

— Какво се е случило всъщност?

Вече знаех отговора, но нямах намерение да го споделям с него.

— Официалната канадска версия е самоубийство — отговори той.

— Съкрушена съм от новината — отвърнах. — Леля Адриана беше една от най-преданите и експедитивни наши служителки… Имах ѝ пълно доверие. Беше изключително храбра.

— Нашата версия е, че канадците прикриват случилото се и всъщност покварените терористи от „Мейдей“ са се възползвали от факта, че Канада безотговорно толерира присъствието им, и са убили Леля Адриана. Само пред вас го казвам, но честно казано, ние сме доста объркани. Кой знае? Може да е просто случайно убийство от ръката на наркоман, каквито стават често в онова упадъчно общество. Леля Сали е била съвсем наблизо, раздавала яйца. Върнала се и заварила трагедията, но мъдро решила, че бързото ѝ завръщане в Галаад е най-добрият ход.

— Много мъдро — съгласих се.

След внезапното си завръщане покъртената Леля Сали дойде право при мен. И ми описа как Адриана е намерила смъртта си.

— Тя ме нападна. Изневиделица, точно преди да тръгнем към Консулството. Не знам защо! Нахвърли ми се и опита да ме удуши, а аз се съпротивлявах. Беше самозащита — хлипаше тя.

— Временно психотично разстройство — казах. — Напрежението от пребиваването в непозната и изтощителна държава като Канада може да окаже такова въздействие. Постъпили сте правилно. Не сте имали избор. Не виждам причина някой друг да разбира за това, а вие?

— О, благодаря, Лельо Лидия. Много съжалявам, че се случи.

— Молете се за душата на Адриана и после я прогонете от съзнанието си — казах. — Имате ли да ми кажете нещо друго?

— Ами вие помолихте да си държа очите отворени за бебето Никол. Съпрузите, които въртят магазина за дрехи на старо „Модна хрътка“, имат дъщеря на същата възраст.

— Интересно предположение — отбелязах. — Възнамерявахте да изпратите доклад през Консулството ли? Вместо да изчакате и да съобщите направо на мен, когато се върнете?

— Ами мислех, че трябва незабавно да узнаете. Леля Адриана го намираше за прибързано, беше категорично против. Разменихме остри думи по този повод. Аз настоявах, че е важно — отбранително уточни Леля Сали.

— Разбира се. Но е рисковано. Такъв доклад може да породи неоснователен слух със сериозни последици. Много пъти сме вдигали фалшива тревога, освен това вероятно всички в Консулството са Очи. Очите са прекалено директни, липсва им финес. Винаги има причина за моите инструкции. За моите заповеди. Не е редно Перлените момичета да предприемат непозволени инициативи.

— О, аз не знаех… не го обмислих добре. Но въпреки това Леля Адриана не биваше…

— Колкото по-малко го обсъждаме, толкова по-скоро ще отмине. Знам, че намеренията ви са били добри — успокоих я.

Леля Сали се разрида.

— Наистина, така беше.

Изкушавах се да ѝ напомня, че и пътят към ада е постлан с добри намерения, но се сдържах.

— Къде е въпросното момиче сега? — попитах. — Сигурно е заминала някъде след отстраняването на родителите ѝ.

— Не знам. Може би не трябваше да взривяват магазина толкова скоро. Така щяхме да имаме възможност да…

— Съгласна съм. Посъветвах ги да не прибързват. За съжаление, агентите на Очите в Канада са млади, прекалено въодушевени и много обичат експлозиите. Откъде са знаели обаче? — Замълчах и вперих пронизващия си поглед в нея. — Нали не сте обсъждали с никого подозренията си, че има вероятност това момиче да е бебето Никол?

— Не. Само с вас, Лельо Лидия. И с Леля Адриана, преди тя да…

— Да си остане между нас тогава — казах. — Не е необходимо да се провежда съдебен процес. А сега мисля, че се нуждаете от почивка и възстановяване. Ще ви уредя престой в прекрасния ни молитвен дом „Марджъри Кемп15“ в Уолдън. За нула време ще станете нов човек. Колата ще ви откара след половин час. А ако Канада започне прекалено да шуми около злощастния инцидент в апартамента — ако изявят желание да ви разпитат или дори да ви обвинят в престъпление — просто ще заявим, че сте изчезнали.

Не желаех смъртта на Леля Сали — просто не исках тя да говори, както и стана. Молитвеният дом в Уолдън е много дискретен.

Последваха още благодарности през сълзи от страна на Леля Сали.

— Не ми благодарете. Аз трябва да благодаря на вас.

— Леля Адриана не е пожертвала живота си напразно — казваше Командир Джъд. — Вашите Перлени момичета ни насочиха към плодотворна следа — направихме и други открития.

Сърцето ми се сви.

— Радвам се, че момичетата ми са били от полза.

— Както винаги, благодаря ви за инициативата. След операцията ни в магазина за дрехи, посочен ни от вашите Перлени момичета, вече сме сигурни как са си обменяли информация през последните години активистите от „Мейдей“ и техните известни контакти тук, в Галаад.

— Как?

— Чрез обирите… чрез специални операции… открихме камера за микроточки. В момента я проучваме.

— Микроточки ли? — попитах. — Какво е това?

— Стара технология, която вече не се използва, но е напълно приложима. Документите се заснемат с миниатюрна камера, която намалява изображението до микроскопични размери. След това се отпечатват в миниатюрни пластмасови точки, които може да бъдат поставени на почти всяка повърхност и разчетени от получателя със специален уред, който е толкова малък, че може да се скрие в писалка например.

— Удивително — възкликнах. — Неслучайно в Ардуа Хол говорим за завист към писалката.16

Той се засмя.

— Именно. Ние, притежаващите писалки, трябва да се стараем да бъдем безукорни. Много интелигентно решение на „Мейдей“ да използват този стар метод, за който малцина са чували. Както се казва: ако не знаеш, няма да забележиш.

— Колко изобретателно — отбелязах.

— Това е само единият край на канала, този на „Мейдей“. Както ви споменах, другият край е в Галаад — получателите на микроточките тук, които отговарят със свои съобщения. Все още не сме идентифицирали тези субекти — един или няколко.

— Помолих колегите си в Ардуа Хол да държат ушите и очите си отворени на четири — казах.

— Няма по-подходящи хора за това от Лелите — съгласи се той. — Имате достъп до всяка къща, а по-фината ви женска интуиция долавя неща, за които ние, мъжете, сме глухи.

— Ще надхитрим „Мейдей“ — стиснах юмруци и издадох челюстта си напред.

— Ето на това му викам дух, Лельо Лидия! — каза той. — Двамата сме чудесен екип!

— Истината ще възтържествува — казах.

Цялата треперех, надявах се той да приеме реакцията ми за справедливо негодувание.

— Пред Неговите очи — отговори Командирът.

След това, читателю мой, имах нужда да се възстановя. Отправих се към „Шлафли Кафе“17, столовата на Ардуа Хол, за чаша топло мляко. След това дойдох тук, в библиотека „Хилдегард“, за да продължа пътуването си към теб. Смятай ме за свой водач. А себе си мисли като скитник в тъмна гора. Скоро ще стане още по-тъмно.

При последната ни среща на страницата те отведох на стадиона, оттам ще продължа. С течение на времето постепенно си създаваш рутина. Нощем спиш, ако можеш. Издържаш някак дните. Прегръщаш плачещите, макар да признавам, че плачът стана досаден за мен. Воят също.

През първите вечери направиха опит за музикално изпълнение — няколко по-оптимистично настроени и енергични жени решиха да разпеят другите и опитаха да подхванат „Ние ще победим“ и други подобни стари песни от вече позабравените преживявания по някогашните летни лагери. Трудно си спомняхме думите, но поне беше някакво разнообразие.

Нямаше пазачи, които да ни попречат. Към третия ден обаче въодушевлението започна да понамалява и хората замърмориха: „Тишина, моля!“, „За бога, млъкнете!“, затова след няколко обидени възражения — „Просто опитвам да помогна“ — скаут лидерите замлъкнаха.

Аз не бях сред пеещите. Защо да хабя сили? Не бях в музикално настроение. Чувствах се по-скоро като плъх в лабиринт. Можех ли да се измъкна? И как точно? Защо бях тук? Някакво изпитание ли беше? Какво се опитваха да установят?

Както може да се допусне, някои от жените сънуваха кошмари. Стенеха и се мятаха или се надигаха рязко в леглата с различни викове. Не ги критикувам, и аз сънувах кошмари. Да ви опиша ли един от тях? Не, няма. Прекрасно знам колко бързо човек се изморява от кошмарите на другите, защото вече съм слушала много подобни рецитали. Опре ли ножът до кокала, единствено собствените ти фантоми представляват интерес и имат значение.

Сутрин ни събуждаше сирена. Онези, чийто часовници не бяха отнети — не бяха прибрали всички — ни осведомиха, че сирената звучи в шест сутринта. Закусвахме с хляб и вода. Колко вкусен ми се струваше този хляб! Някои се нахвърляха и се тъпчеха, аз обаче се стараех да се храня бавно. Дъвченето и преглъщането отклоняват мислите и не им позволяват да буксуват. Пък и така запълвах време.

Следваха опашките пред тоалетните и късмет, ако твоята се случи запушена, защото никой нямаше да дойде да я отпуши. Моята теория? Подозирам, че пазачите нощем пъхаха разни неща в тоалетните, за да усложнят допълнително положението. Някои чистници опитаха да ги почистят, но осъзнаха колко е безполезно и се отказаха. Напоследък примирението, отказването се превръщаха в зараза, и то доста силна, признавам.

Споменах ли, че нямаше тоалетна хартия? Как тогава? С ръка, после опитваш да измиеш пръстите си под тънката струйка, която понякога течеше от кранчетата, а друг път — не. Сигурна съм, че и това бяха направили нарочно — за да ни вдигат на крак и да ни повалят отново, когато им скимне. Представях си ликуващата физиономия на садистичния кретен, на когото са поверили задачата да върти кранчето и да контролира притока на вода.

Предупредиха ни да не пием водата от чешмите, някои жени проявиха неблагоразумието да го направят. Последваха повръщане и диария, които вероятно зарадваха допълнително мъчителите ни.

Нямаше и хартиени кърпи. Нямаше никакви кърпи.

Бършехме ръцете си — мити или немити — в полите.

Извинете, че отделям толкова много време на битовите условия, но сигурно ще се учудите колко важни стават такива подробности — основни неща, които си приемал за даденост и за които почти не си се замислял, докато не ти ги отнемат. Докато се унасях в мечти — всички мечтаехме, защото принудителното бездействие, лишено от събития, подтиква към бленуване — често си представях красива, чиста и бяла тоалетна. О, бих се задоволила и с мивка с обилна и бистра вода.

Естествено, всички започнахме да миришем. Освен трудностите с тоалетната, всички спяхме с ежедневното си облекло и не сменяхме бельото си. Някои от нас вече бяха в менопауза, но други още не бяха, затова към вонята на пот, сълзи, изпражнения и урина се добави и тази на съсирена кръв.

Превърнаха ни в животни, в добитък в кошара, извадиха на показ животинската ни природа. И ни я навряха под носа. Принудиха ни да се смятаме за нещо по-нисше от човеци.

Остатъкът от деня се разтваряше като отровно цвете — венчелистче по венчелистче, мъчително бавно. Понякога отново ни щракваха белезници, понякога — не, после ни извеждаха в колона и ни настаняваха на откритите седалки под палещото слънце, а веднъж — за късмет — под прохладния дъждец. През нощта воняхме на мокри дрехи, но не толкова на себе си.

Час по час виждахме да пристигат нови микробуси, да стоварват нови партиди жени и да заминават празни. И отново риданията на новопристигналите, виковете и крясъците на пазачите. Колко отегчителна е тиранията в разгара си! Сценарият неизменно беше един и същ.

На обяд пак имаше сандвичи, а веднъж — в деня, когато валеше — ни дадоха и морковени пръчици.

— Несравнимите ползи от здравословното хранене — отбеляза Анита.

През повечето дни съумявахме да сядаме една до друга, а нощем — да спим в близост. Преди това тя не ми беше приятелка, просто колежка, но ми беше приятно да бъда с човек, когото познавам и който олицетворяваше предишните ми постижения, предишния ми живот. Може да се каже, че се сближихме.

— Ти беше страшно добра съдийка — прошушна ми тя на третия ден.

— Благодаря. Ти също — прошепнах в отговор.

Миналото време прозвуча смразяващо.

Научавах съвсем малко за другите жени в нашия сектор. Понякога имената им. Имената на фирмите, за които са работили. Някои от адвокатските кантори бяха специализирали в областта на семейното право: разводи, попечителство и тъй нататък, така че, ако жените вече бяха врагът, разбирах защо са поставени на прицел. Никоя жена не беше защитена, независимо дали работи в областта на вещното, търговското или корпоративното право — имаш ли утроба и юридическо образование, комбинацията беше смъртоносна.

Следобед се извършваха екзекуции. Неизменното шествие на обречените със завързани очи до центъра на игрището. С течение на времето започнах да забелязвам все повече подробности — някои от жените едва пристъпваха, други бяха почти в безсъзнание. Какво им се беше случило? И защо бяха избрани да умрат?

Все един и същи мъж с черна униформа ни поучаваше по микрофона:

— Бог ще възтържествува!

После изстрели, свлечени безжизнени тела. За труповете идваше камион. Къде ги погребваха? Изгаряха ли ги? Или това им струваше прекалено много усилия? Може би просто ги отнасяха на някое сметище и ги оставяха на гаргите.

На четвъртия ден забелязахме промяна — сред стрелците имаше три жени. Не бяха в делово облекло, а в дълги кафяви дрехи, подобни на халати за баня, със завързани под брадичката шалове. Това привлече вниманието ни.

— Чудовища? — прошепнах на Анита.

— Как е възможно? — прошушна тя удивено в отговор.

На петия ден сред стрелците имаше шест жени в кафяво. Настана бъркотия, когато една от тях, вместо да се прицели в жените с превръзка на очите, се завъртя и застреля един от мъжете с черни униформи. Светкавично я повалиха с удари на земята и я надупчиха с куршуми. Откъм откритите седалки се разнесе колективен вопъл.

Е, това е един от възможните изходи, помислих си.

През следващите дни нови жени се присъединяваха към нашата група от адвокати и съдии, но числеността ѝ не се променяше, защото всяка нощ елиминираха по няколко души. Извеждаха набелязаните жертви една по една, между двама пазачи. Не знаехме нито къде ги отвеждат, нито защо. Никоя не се върна.

На шестата нощ отведоха Анита. Случи се много бързо. Понякога набелязаните жертви крещяха и се съпротивляваха, но Анита не го стори, а аз признавам засрамено, че спях, когато са я убили. Събуди ме сирената сутринта и нея просто я нямаше.

— Съжалявам за приятелката ви — прошепна ми една състрадателна душа, докато стояхме на опашка пред тоалетната.

— И аз съжалявам — прошепнах в отговор.

Ала вече се подготвях за онова, което несъмнено предстоеше. Със съжаление няма да решиш проблема, казах си. И колко вярно се оказа прозрението ми през годините — през следващите много, много години.

На седмата нощ дойде моят ред. Анита беше елиминирана тихомълком — онази тишина сама по себе си въздействаше деморализиращо, защото явно бе напълно възможно да изчезне човек, без никой да забележи и без да се чуе нито звук. На мен обаче не ми беше писано да си отида по този начин.

Събуди ме ритник в хълбока.

— Ставай и нито гък! — разнесе се рязък глас.

И преди да успея да се разбудя, ме изправиха грубо и ме помъкнаха нанякъде. Край мен се чуваше мърморене, някой каза: „Не“, друг изруга: „Мамка му“, трети: „Да благослови Бог“, а четвърти каза: „Cuídate mucho“18.

— Мога и сама да вървя! — възразих, но това не повлия на ръцете, които ме стискаха под мишниците.

Дойде краят, помислих си — ще ме застрелят. Не, не, поправих се, това го правят следобед. И веднага си възразих: глупачка, разстрелът може да стане навсякъде и по всяко време, пък и не е единственият начин.

През цялото време бях съвсем спокойна, макар да е трудно за вярване, пък и самата аз вече не го вярвам: не бях съвсем спокойна, а мъртвешки спокойна.

Ако си представях, че вече съм мъртва, необезпокоявана от бъдещи тревоги, всичко щеше да ми бъде по-лесно.

Помъкнаха ме по коридори, после през задния вход и ме качиха в някаква кола. Този път не беше микробус, а автомобил „Волво“. Задната седалка имаше тапицерия — мека, но стегната, а климатикът ми се стори като полъх от рая. За жалост, свежият въздух ми напомни за собствените ми неприятни миризми. Въпреки това се насладих на лукса, макар да бях притисната между двамата си едри пазачи. И двамата мълчаха. За тях бях просто пратка, която трябваше да транспортират.

Колата спря пред полицейско управление. Само дето вече не беше такова — табелата беше закрита и на входната врата се мъдреше изображението на крилато око. Емблемата на Очите, само че тогава още не го знаех.

Качихме се по предните стълби: спътниците ми вървяха с едри крачки, а аз се препъвах. Стъпалата ме заболяха — бяха отвикнали да пристъпват, а обувките ми бяха прокъсани и мръсни след дъждовете, жаркото слънце и различните субстанции, на чието действие бяха изложени.

Тръгнахме по коридора. Зад затворените врати се чуваха баритонови гласове, мъже с униформи като на двамата до мен минаваха забързано покрай нас с грейнали целеустремени погледи и отривисти гласове. Неволно изпъваш гръб, видиш ли униформа, лъскави значки на ревера, пагони. Никакво изгърбване!

Влязохме в една от стаите. Зад голямо бюро седеше мъж, който смътно ми заприлича на Дядо Коледа: пълен, с бяла брада, розови бузи и червен нос. Усмихна ми се широко.

— Седнете ето там — каза.

— Благодаря — отговорих.

Не че имах избор — двамата ми спътници вече ме натискаха да седна на стола и ме привързваха към ръкохватките му с пластмасови каишки. След това излязоха и тихо затвориха вратата на стаята. Останах с впечатлението, че се изсулиха заднешком, сякаш пред някакъв древен цар с божествен статут, но всъщност не ги виждах зад гърба си.

— Нека се представя — каза мъжът. — Аз съм Командир Джъд от „Синовете на Яков“.

Това беше първата ни среща.

— Допускам, че вие знаете коя съм — отговорих.

— Точно така — потвърди той с лека усмивка. — Извинете за неудобството, което се налага да изтърпите.

— Дреболия — отговорих с непроницаемо изражение.

Глупаво е да се шегуваш с хора, които имат пълен контрол над теб. На тях не им допада, смятат, че не си даваш сметка докъде се простира властта им. Сега, когато аз разполагам с власт, не насърчавам прояви на насмешливост от подчинените си. Тогава обаче бях лекомислена. Впоследствие поумнях.

Усмивката му се стопи.

— Признателна ли сте, че сте жива? — попита той.

— Ами да — уверих го.

— А признателна ли сте, че Бог ви е създал в женско тяло?

— Да, струва ми се. Не съм се замисляла.

— Не съм сигурен, че сте достатъчно признателна — отбеляза той.

— В какво би се проявила достатъчната признателност? — попитах.

— В сътрудничество с нас.

Споменах ли, че той носеше правоъгълни очилца? Свали ги и замислено впери поглед в тях. Без помощта им очите му не блестяха толкова.

— Какво имате предвид под „сътрудничество“? — попитах.

— Отговорете само с „да“ или „не“.

— Аз съм юрист, съдия. Не подписвам празни договори.

— Не сте съдия. Вече не. — Натисна копче на интеркома си. — В Инкубатора — разпореди той. После каза на мен: — Да се надяваме, че ще станете по-признателна. Ще се моля за такъв резултат.

Ето така попаднах в Инкубатора за признателност. Оказа се килия в изолатора на бивш полицейски участък, приблизително четири на четири крачки. Имаше койка, но нямаше дюшек. Имаше и кофа, предназначена за отпадни продукти от човешката храна, както бързо установих, защото вътре все още имаше от тях, ако се съди по миризмата. Вече нямаше лампа, останал беше само контакт, но без ток. (Разбира се, след известно време пъхнах пръста си вътре, и вие бихте го направили.) Единствената светлина проникваше откъм коридора отвън, през процеп, през който скоро щяха да започнат да се появяват неизбежните сандвичи. Да се терзая в мрака — това бяха намислили за мен.

Опипом намерих дъската на нара и приседнах. Ще се справя, казах си. Ще издържа.

И се оказах почти права. Ще се изненадате колко бързо се затлачва съзнанието в отсъствието на други хора. Сам, човекът не е пълноценен — ние съществуваме по отношение към другите. А аз бях сама, скоро щях да стана никой.

Прекарах известно време в Инкубатора. Не знам колко. От време на време през плъзгащата се преграда ме наблюдаваше нечие око. Друг път наблизо се разнасяше и писък или поредица от писъци — показна жестокост. Понякога чувах продължително стенание, друг път — сумтене и пъшкане, които звучаха сексуално и сигурно бяха. Безпомощните са толкова изкусителни.

Нямаше как да разбера дали тези шумове са истински, или на запис, дали не целяха просто да изопнат нервите ми и да разклатят моята решимост. Каквато и да беше тя — защото всъщност няколко дни по-късно изпуснах нишката. Нишката на своята решимост.

Останах сама в полутъмната си килия незнайно колко време, но едва ли е било много дълго, ако съдя по дължината на ноктите си, когато ме извадиха оттам. Когато си сам на тъмно обаче, времето тече по различен начин. Струва ти се по-дълго. Не си сигурен кога спиш, кога си буден.

Имаше ли насекоми? Да, имаше. Не ме хапеха, затова допусках, че са хлебарки. Усещах миниатюрните им крачета по лицето си, нежно, колебливо, сякаш кожата ми беше от тънък лед. Не ги убивах. След известно време закопняваш за допир, какъвто и да е.

Един ден, ако изобщо беше ден, трима мъже влязоха в килията ми без предупреждение, насочиха фенерче към моите примигващи полуслепи очи, запратиха ме на пода и ме удостоиха с поредица прецизно прицелени ритници и други прояви на внимание. Звуците, които издавах, ми бяха познати — чувала ги бях край себе си. Няма да навлизам в подробности, ще кажа само, че участваше и електрошок.

Не, не ме изнасилиха. Сигурно вече бях твърде стара и жилава за тази цел. Или пък се гордееха с високия си морал, но едва ли.

Ритането и електрошоковете се повториха още два пъти. Три е вълшебно число.

Дали плаках? Да, сълзите рукнаха от двете ми видими очи, от влажните ми плачещи човешки очи. Имах обаче и трето око, по средата на челото си. Усещах го — беше студено като камък. То не плачеше, то гледаше. А зад него някой мислеше: ще ви го върна. Не ме интересува след колко време, нито колко низости ще трябва да изтърпя междувременно, но ще ви го върна.

И после, след неопределен период и без предупреждение, вратата на моята килия в Инкубатора издрънча и се отвори, вътре нахлу светлина и двама мъже с черни униформи ме извлякоха навън. Не обелиха нито дума. Аз вече бях развалина, едва се крепях на краката си и вонях още по-силно. Поведоха ме — по-скоро ме помъкнаха — по коридора, по който ме бяха завели в килията, през входната врата и обратно в климатизирания микробус.

След това се озовах в хотел — наистина, в хотел! Един от онези грандхотели, приличаше на „Холидей Ин“, ако това име ви говори нещо, макар че едва ли. Какво стана с известните търговски марки от едно време? Отнесени от вихъра. По-точно от бояджийската четка и от бригадите по разрушаване на сгради, защото докато ме влачеха през фоайето, вътре работеха хора, които заличаваха надписите.

В преддверието не ме посрещна любезно усмихнат служител от рецепцията, а някакъв мъж със списък. Протече разговор между него и двамата ми водачи, после ме напъхаха в един асансьор, поведоха ме по застлан с килим коридор, където вече си личеше отсъствието на камериерки. След още месец-два щяха да имат сериозен проблем с мухъла, установи размекнатият ми мозък, докато отваряха с магнитна карта някаква врата.

— Приятно прекарване — каза единият от придружителите ми.

Не мисля, че пожеланието му беше иронично.

— Три дни пълно възстановяване — каза вторият. — Ако ти трябва нещо, звънни на рецепцията.

И заключиха вратата след себе си. Върху малката масичка имаше поднос с портокалов сок, един банан, зелена салата и порция контрабандна сьомга! Легло с чаршафи! Няколко хавлиени кърпи, почти бели! Душ! И най-вече — красива керамична тоалетна! Свлякох се на колене и отправих прочувствена молитва, но не помня към кого и за какво.

След като излапах цялата храна — пет пари не давах дали е отровена, толкова ѝ се зарадвах — през следващите няколко часа си вземах душове. Само един не ми беше достатъчен — толкова много пластове мръсотия трябваше да отмия! Огледах вече позарасналите си драскотини, жълтите и морави синини. Бях отслабнала — ребрата ми се брояха, след десетилетно отсъствие отново се бяха очертали вследствие на тъпченето с нездравословни храни. По време на кариерата ми като юрист приемах тялото си като средство, което ме придвижваше от едно постижение към следващото, но у мен се беше зародила нова нежност към него. Колко розови бяха ноктите на краката ми! Колко сложна бе плетеницата на вените по ръцете ми! Не можех обаче да добия ясна представа за лицето си в огледалото в банята. Чий беше този образ? Чертите ми се струваха размазани.

След това спах дълго. Когато се събудих, ме очакваше нова порция вкусна храна: Бьоф Строганов с гарнитура от аспержи, прасковена мелба за десерт и о, щастие, чаша кафе! Бих изпила едно мартини, но сигурно в новата епоха алкохолът нямаше да фигурира в женското меню.

Вмирисаните ми стари дрехи бяха изнесени от невидими ръце — май щях да живея, загърната в белия хавлиен халат от хотела.

В съзнанието ми все още цареше хаос. Приличах на пъзел, захвърлен на пода. На третата сутрин обаче — или пък беше следобед — се събудих с прояснена мисъл. Като че ли отново бях способна да разсъждавам и да ми хрумне думата „аз“.

Освен това и сякаш като признание на този факт ме очакваше чиста дреха. Не беше точно роба с качулка и не беше от власеница, но нещо подобно. Вече бях виждала такива на стадиона, носеха ги жените, които стреляха. Тръпки ме побиха.

Облякох дрехата. Какво друго да сторя?