VII Стадион

Ръкописът от Ардуа Хол

Двайсета глава

Минзухарите се бяха стопили, нарцисите се бяха смачкали като хартия, лалетата бяха изпълнили съблазнителния си танц и бяха обърнали наопаки полите на венчелистчетата си, преди да ги съблекат съвсем. Билките, които Леля Клоувър и нейните съратнички полувегетариантки с градинските лопатки отглеждаха край стените на Ардуа Хол, са избуяли. Лельо Лидия, непременно изпийте този ментов чай ще направи чудеса с храносмилането ви! Иде ми да я срежа: „Не си ври носа в моето храносмилане!“, но си напомням, че те всички са добронамерени. Убедително извинение ли е това изобщо, когато килимът е изцапан с кръв?

И аз съм добронамерена, мърморя си понякога тихо. И аз правя всичко за добро или поне за най-доброто възможно, което не е едно и също. И все пак, замислете се колко по-зле би могло да бъде, ако ме нямаше.

Глупости, отговарям понякога. Друг път обаче сама се хваля. Кой твърди, че последователността е добродетел?

Кога е следващият валс на цветята? Люлякът. Толкова благонадежден. Толкова къдрав. Толкова уханен. Скоро отколешният ми враг Леля Видала ще се разкиха. Може би очите ѝ ще се подуят и няма да може да ми хвърля коси погледи с надеждата да ме улови в простъпка, в слабост, в недопустима теологична неправомерност, с която да си подсигури падението ми.

Надявай се, прошепвам си. Гордея се, че винаги съм една крачка пред теб. Но защо само една? Няколко. Катурнеш ли ме, ще завлека със себе си и храма.



Галаад има един отколешен проблем, читателю мой: за едно Божие царство на земята процентът на емигрантите е смущаващо висок. Изтичането на Прислужници например — твърде много се измъкват. Както показва анализът на бягствата, изготвен от Командир Джъд, щом открием и пресечем някой маршрут за бягство, веднага се появява друг.

Буферните ни зони са прекалено пропускливи. По-дивите области в Мейн и Върмонт са само номинално контролирани от нас и там местните жители са, ако не нескрито враждебни, то поне склонни към ерес. От собствен опит знам, че те са и плътно обвързани в мрежа от бракове, която прилича на сюрреалистично плетиво, и ако ги ядосаш, са склонни да мъстят. По тази причина е трудно да ги придумаш да се предават един друг. От известно време витаят подозрения, че сред тях има водачи, които действат или от желание да надхитрят Галаад, или от чисто користолюбие, защото се знае, че „Мейдей“ плаща добре. Каза ни го жител на Върмонт, когото заловихме: „Мейдей — за пари пропей“.

Планините и мочурищата, лъкатушните реки, скалистите заливи, които водят към морето с неговите мощни приливи — цялата помощ е тайна. Местната история познава контрабандисти на алкохол и цигари, наркопласьори, всякакви незаконни търговци. Границите не означават нищо за тях: те се промъкват, пренебрегват всякакви правила, пари сменят собственика си.

Един от чичовците ми се занимаваше с това. И татко се гордееше, понеже близките ми живееха в каравани, подиграваха се на полицията, действаха от обратната страна на системата на наказателното правосъдие. Аз не обаче: аз бях момиче, дори по-зле — умница. Не им оставаше друго, освен да ми избият от главата тези претенции — с юмруци, с ботуши, с каквото имат подръка. Прерязаха гърлото на баща ми преди триумфа на Галаад, иначе лично щях да уредя да се случи. Но стига фолклор.



Неотдавна Леля Елизабет, Леля Хелена и Леля Видала съставиха подробен план за по-строг контрол. Наричаше се Операция „Задънена улица“. План за елиминиране на проблема с емиграцията в североизточните крайморски територии. Планът очертаваше стъпките, необходими за залавянето на Прислужниците бегълки към Канада, и призоваваше към обявяване на извънредно положение в страната, удвояване на броя на полицейските кучета и по-ефикасни начини за провеждане на разпити. Усещах пръста на Леля Видала в последното: тя тайно тъгува, че изтръгването на нокти и изкормването не са в списъка на прилаганите от нас наказания.

— Добра работа — похвалих я. — Изглежда много изчерпателно. Ще го прегледам задълбочено и те уверявам, че твоите тревоги споделя и Командир Джъд, който предприема мерки, макар да не мога да споделя подробности в момента.

— Хвала — отговори Леля Елизабет, но не звучеше прехласната от радост.

— Тези бягства трябва да бъдат пресечени веднъж завинаги — заяви Леля Хелена и потърси с поглед подкрепа от Леля Видала.

Тупна с крак за повече убедителност, което сигурно беше болезнено за нея заради падналите сводове на стъпалата ѝ: беше увредила ходилата си като млада, защото беше носила обувки на „Бланик“ с тринайсетсантиметрови токчета. Днес такива обувки биха предизвикали изобличаването ѝ като предателка.

— Разбира се — съгласих се вежливо. — Освен това, изглежда, се е превърнало в бизнес, поне отчасти.

— Трябва да прочистим целия регион! — отсече Леля Елизабет. — Сътрудничат си с „Мейдей“ в Канада.

— И Командир Джъд смята така — уверих я.

— Тези жени трябва да изпълнят дълга си към Божествения план като всички нас — каза Леля Видала. — Животът не е забавление.

Бяха скалъпили плана си, без да поискат предварително разрешението ми — което беше проява на неподчинение — аз се чувствах длъжна да го предам на Командир Джъд, още повече че дори да не го сторя, той със сигурност ще научи и ще забележи моята проява на недисциплинираност.



Същия следобед трите ме посетиха. Бяха въодушевени при акции в северната част на Ню Йорк бяха заловени седмина квакери, четирима активисти на движението „Обратно към земята“, двама канадски водачи за лов на лосове и един контрабандист на лимони, всеки от които беше заподозрян във връзки с Тайната женизница. След като изтръгнехме от тях цялата допълнителна информация, която бе възможно да притежават, щяхме да се отървем от тези хора, освен ако нямаха стойност като разменна монета: не за пръв път се правеха размени на заложници между „Мейдей“ и Галаад.

Разбира се, бях запозната с тези събития.

— Поздравления — казах. — Всяка от вас има заслуги, макар че няма да бъдат огласени. Естествено, Командир Джъд ще застане под светлината на прожекторите.

— Естествено — каза Леля Видала.

— Чест е да служим — каза Леля Хелена.

— На свой ред трябва да ви предам новини лично от Командир Джъд. Но да си остане между нас. — Те се приближиха, всички обичаме тайни. — Двама високопоставени активисти в Канада са елиминирани от нашите агенти.

— Пред Неговите очи! — каза Леля Видала.

— Перлените ни момичета са изиграли основната роля — додадох.

— Хвала! — обади се Леля Хелена.

— И една случайна жертва — казах. — Леля Адриана.

— Какво се е случило с нея? — попита Леля Елизабет.

— Очакваме разяснения.

— Ще се молим за душата ѝ — каза Леля Елизабет. — А Леля Сали?

— Мисля, че е в безопасност.

— Хвала!

— Разбира се — съгласих се. — Лошата новина обаче е, че открихме пробив в сигурността си. Двамата активисти на „Мейдей“, изглежда, са получавали информация от предатели в Галаад. Някой им е предавал съобщения оттук, информирал ги е за нашите операции по сигурността и дори за нашите агенти и доброволци в Канада.

— Кой може да е? — попита Леля Видала. — Това е вероотстъпничество!

— Очите се опитват да установят — поясних. — Затова, ако забележите нещо подозрително, каквото и да е от страна на когото и да е, дори в Ардуа Хол, веднага ми съобщете.

Трите се умълчаха и се спогледаха. Предупреждението ми обхващаше и тях.

— О, не може да бъде — каза Леля Хелена. — Само си представете какъв позор би било това за нас!

— Всички в Ардуа Хол са безупречни — отсече Леля Елизабет.

— Но човешкото сърце е непочтено — отбелязах. — Междувременно браво на вас. Осведомете ме какво сте научили от квакерите и за всичко останало.



Записвам, записвам, но често се опасявам, че е напразно. Черното мастило за рисуване, което използвам, вече свършва — скоро ще трябва да мина на синьо. Няма да ми е трудно да реквизирам шишенце от запасите на училище „Видала“ — там преподават рисуване. Ние, Лелите, се снабдявахме с химикалки от черния пазар, но вече не е възможно — доставчикът от Ню Брънзуик е арестуван, след като досега твърде често успяваше да се промъква между капките.

И така, разказвах ви за микробуса със затъмнени стъкла — не, връщам се страница назад и виждам, че сме пристигнали на стадиона.

Там с Анита ни побутнаха да вървим надясно. Присъединихме се към стадо жени — описвам ги като стадо, защото ни подбираха точно като стадо. Тази група беше насочвана към най-евтините скамейки, отделени с жълта лента като на местопрестъпленията. Сигурно бяхме към четиресет жени. След като ни настаниха, свалиха белезниците. Вероятно им трябваха за други затворнички.

Двете с Анита седнахме една до друга. От лявата ми страна имаше жена, която не познавах, но ме осведоми, че е адвокат. От дясната страна на Анита седеше друга адвокатка. Зад нас — четири съдийки, пред нас — още четири. Всички бяхме съдийки или адвокатки.

— Явно ни разпределят по професии — отбеляза Анита.

Точно така се оказа. В миг на невнимание от страна на охраната жената в края на редицата ни успя да размени няколко думи с жената от съседния сектор. Там бяха лекарки.



Не бяхме обядвали, но и не ни дадоха храна. През следващите часове микробусите продължаваха да пристигат и да изсипват неохотните си пътнички.

Никоя не беше млада. Жени на средна възраст с професия, с костюми и хубави прически. Без чанти обаче — не ни позволиха да си вземем чантите. Без гребен, червило, огледало, без освежаващи смучещи бонбони, без хартиени кърпички. Удивително е колко разголен се чувстваш без тези неща. Поне навремето.

Слънцето приличаше, а ние нямахме нито шапки, нито слънцезащитен крем — представях си как по залез ще съм червена като домат. Поне седалките имаха облегалки. Нямаше да бъдат неудобни, ако бяхме там за развлечение, обаче не ни развличаха, а и не ни позволяваха да станем да се разтъпчем — всеки опит за такова нещо предизвикваше крясъци. Естествено, ако седиш неподвижно, ще ти стане досадно и ще те заболят задникът, гърбът и мускулите на бедрата. Несъществена болка, но все пак болка.

Корях се наум, колкото да минава времето. Глупачка, глупачка, глупачка: вярвах във всички онези щуротии за живота, в свободата, демокрацията и правата на човека, които бях попила, докато следвах право. Вечни истини, които защитаваме открай време. Аз зависех от това като от заклинание.

Гордееш се, че си реалистка, укорявах се, ами хайде, изправи се пред фактите тогава. Тук, в Съединените щати, е извършен преврат, както е ставало в миналото в редица други страни. Всяка принудителна промяна на управлението винаги е следвана от мерки за смазване на опозицията. Тя се предвожда от образованите, затова те ще бъдат елиминирани първи. Ти си съдия, харесва ли ти, или не, ти си образована. Няма да те искат в обкръжението си.

През ранните години от живота си правех неща, което ме убеждаваха, че ще бъдат непостижими за мен. Никой в семейството ми не беше учил в колеж, презираха ме, задето се записах, но успях със стипендии и работа нощем на разни смотани места. Така каляваш характера си. Добиваш упорство. Решена бях да не допусна да ме елиминират. Само че колежанското ми лустро тук изобщо не ми беше от полза. Трябваше отново да се върна към инатливото дете от низините на обществото, към решителната черноработничка, към умната свръхамбициозна жена, към стратегическата кариеристка, стигнала до върха, от който току-що бях свалена. Трябваше да разработя правилните подходи, но най-напред да установя кои са.

Не за пръв път се озовавам натясно. И съм успявала. Това беше моята история пред мен самата.



Към средата на следобеда се появиха бутилки с вода, които ни раздадоха трима мъже: единият носеше бутилките, другият ги раздаваше, а третият беше насочил към нас оръжието си, да не би някоя да скочи, да започне да се мята или да се разбеснее, каквито бяхме крокодили.

— Не може да ни държите тук! — провикна се една жена. — Не сме направили нищо нередно!

— Не ни е позволено да говорим с вас — отговори човекът, който раздаваше шишетата.

Не ни пускаха до тоалетната. Появиха се струйки урина, които се стичаха между седалките към игралното поле. Целяха да ни унижат с това отношение, да сломят съпротивата ни, но съпротива срещу какво, питах се. Ние не бяхме шпиони, не криехме никаква тайна информация, не бяхме воини във вражеска армия. Или пък бяхме? Ако се вгледах дълбоко в очите на тези хора, дали щях да срещна погледа на човешко същество? Ако ли не, тогава какво?

Опитах да се поставя в положението на хората, които ни държаха под контрол. Какво си мислеха? Какво целяха? Какво се надяваха да постигнат?



В четири часа ни поднесоха истински спектакъл. Двайсет жени на различна възраст и с различен ръст, но всички с делови костюми, бяха отведени в средата на игрището. Казвам „отведени“, защото бяха със завързани очи. Ръцете им бяха в белезници пред тялото. Бяха подредени в две редици от по десет души. Предната редица беше заставена да коленичи като за групова снимка.

Мъж с черна униформа ораторства по микрофона как грешниците били неизменно видими за Божието око и как грехът им щял да ги разобличи. Долових полутон на съгласие, подобен на вибрация, от страна на пазачите и на помощниците. Мммм… като форсирането на двигател.

— Бог ще възтържествува — завърши ораторът.

Разнесе се баритонов хор от „амин“. След това мъжете, които ескортираха жените със завързаните очи, вдигнаха пушките си и ги разстреляха. Прицелиха се точно, жените се килнаха на земята.

Всички ние по скамейките простенахме едновременно. Чух ридания и писъци. Някои от жените скокнаха на крака, разкрещяха се… не различавах отделните думи, но те бързо бяха заглушени от удари с прикладите на пушките по тила. Само по веднъж, достатъчно беше. Отново точен мерни’: — тези мъже бяха обучени.

От нас се искаше да гледаме, не да говорим — посланието беше ясно. Но защо? Ако ще ни убиват, защо им трябваше тази демонстрация?



По залез ни раздадоха сандвичи — по един на всяка. Моят се случи с яйчена салата. Срам ме е да призная, че го излапах с удоволствие. Чух някой да повръща, но учудващо рядко при дадените обстоятелства.

След това ни заповядаха да станем. Изнизахме се редица по редица — в злокобно мълчание и много дисциплинирано — и ни поведоха по коридорите към съблекалните долу. Там щяхме да пренощуваме.

Нямаше никакви удобства, нито дюшеци, нито възглавници, но поне имаше тоалетни, колкото и да бяха мръсни. Нямаше пазачи, които да ни пречат да разговаряме, но не помня защо предполагахме, че никой не ни слуша. По онова време вече не разсъждавахме трезво.

Оставиха да свети — незначителна пощада.

Не, не беше пощада. Беше просто удобство за онези, които дърпаха конците. Пощадата на онова място просто не съществуваше.

Загрузка...