Заветите

Двайсет и пета глава

Сега ще опиша приготовленията за брака, който ми предложиха да сключа заради проявен интерес към начина, по който се правеше това в Галаад. Поради обрата, който настъпи в живота ми, имах възможността да наблюдавам процеса и от двете страни: от страната на бъдещата булка и от страната на Лелите, които отговаряха за подготовката.

Уреждането на собствения ми брак протичаше по обичайния начин. Същината на участващите страни, както и тяхното съответно положение в Галаадското общество, би трябвало да оказват някакво влияние на наличния избор. Целта обаче във всеки отделен случай беше една и съща: всички момичета — и от добрите, и от не толкова добрите семейства — трябваше да бъдат омъжени рано, преди да имат шанс да срещнат неподходящ ухажор и да се стигне до така нареченото преди влюбване или, още по-лошо, до загуба на девствеността. Този позор трябваше да бъде избегнат на всяка цена, защото последиците понякога бяха жестоки. Никой не би желал детето му да бъде убито с камъни, а подобно петно върху семейството можеше да се окаже незаличимо.

Една вечер Пола ме повика в дневната — беше изпратила Роза да ме измъкне от черупката ми, както се изрази тя — и ми нареди да застана пред нея. Подчиних се, защото беше безпредметно да не го правя. Командир Кайл беше тук, Леля Видала също. Имаше още една Леля — за пръв път я виждах — която ми представиха като Леля Табана. Запознах се вежливо с нея, но сигурно гласът ми е прозвучал нацупено, защото Пола натърти:

— Нали разбирате какво имам предвид?

— На такава възраст е — каза Леля Табана. — Научили сме я на всичко, което знаем. Ако останат в училището прекалено дълго, започва да им вреди.

— Жена ли е вече? — попита Леля Табана и ме измери изпитателно с поглед.

— Разбира се — увери я Пола.

— И това не са подплънки? — кимна Леля Табана към гърдите ми.

— Категорично не! — каза Пола.

— Ще се изумите какво опитват някои семейства. Тя има хубав ханш, не е от онези, тесните. Я да ти видя зъбите, Агнес.

Какво се очакваше да направя? Да раззина широко уста като при зъболекаря ли? Пола Забеляза объркването ми.

— Усмихни се — каза тя. — Поне веднъж.

Разтеглих устни в някаква гримаса.

— Идеални зъби — установи Леля Табана. — Много е здрава. Е, в такъв случай започваме да търсим.

— Само сред семействата на Командири — каза Пола. — Не по-ниско.

— Ясно — потвърди Леля Табана.

Записваше си на някакъв клипборд. Наблюдавах благоговейно как движи пръстите си, стиснали молива. Какви ли могъщи символи изписваше?

— Още е твърде малка — каза Командир Кайл, когото вече не мислех за свой баща. — Като че ли.

За пръв път от много време му бях признателна.

— Не е малка на тринайсет. Зависи — каза Леля Табана. — Отразява им се великолепно, ако им намерим подходящ кандидат. Веднага се приспособяват. — Изправи се. — Не се тревожи, Агнес — обърна се тя към мен, — ще можеш да избираш най-малко между трима кандидати. За тях ще бъде чест — увери тя Командир Кайл.

— Съобщете ни, ако се нуждаете от още нещо — обади се любезно Пола. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ясно — отговори Леля Табана. — Ще направите ли обичайното дарение на Ардуа Хол, когато резултатът е задоволителен?

— Разбира се — отвърна Пола. — Молим се да успеете. Да отвори Бог!

— Пред Неговите очи — отговори Леля Табана.

Двете Лели си тръгнаха, като се усмихнаха и кимнаха на моите неродители.

— Можеш да вървиш, Агнес — освободи ме Пола. — Ще те държим в течение как се развиват нещата. Навлизането в благословеното състояние на омъжена жена трябва да се осъществи предпазливо, но за това ще се погрижим двамата с баща ти. Ти си много привилегировано момиче. Дано да го оценяваш. — Удостои ме със злобна усмивчица: прекрасно съзнаваше, че говори празни приказки. Всъщност аз бях неудобен израстък, от който трябваше да се отърват по приемлив за обществото начин.

Качих се в стаята си. Трябваше да го предвидя — подобни неща се случваха на момичета, които не бяха много по-големи от мен. Един ден някое от тях просто преставаше да идва на училище — Лелите не обичат суетнята и изблиците на чувства, не си падат по сълзливите сбогувания. После се чуваха слухове за годеж, сетне и за сватба. Никога не ни позволяваха да ходим на тези сватби, дори ако момичето ни е било близка приятелка. Започнат ли да те подготвят за сватба, това е краят на предишния ти живот. При следващата си публична поява ще си облечена със синята рокля на Съпруга, а неомъжените момичета трябва да те пропускат да минаваш първа.

Такъв предстоеше да стане моят живот. Щяха да ме прогонят от собствената ми къща, от къщата на Табита, от къщата на Зила, Вира и Роза, защото на Пола ѝ беше дошло до гуша от мен.

— Днес няма да ходиш на училище — каза ми Пола една сутрин и това беше краят.

След това цяла седмица не се случи нищо, освен че аз се измъчвах и мусех, но тъй като го правех самичка в стаята си, нямаше никакво значение.

Трябваше да завърша омразната бродерия, колкото да се занимавам с нещо — композицията беше купа с плодове, подходяща за табуретка за крака за бъдещия ми съпруг, който и да е той. В единия ъгъл избродирах мъничък череп — в моето съзнание беше на мащехата ми Пола, но ако някой ме попиташе, смятах да отговоря, че е memento mon, напомняне, че всички ще умрем някой ден.

Не можеха да ми възразят, защото мотивът беше благочестив: такива черепи имаше по надгробните плочи в стария църковен двор близо до нашето училище. От нас се очакваше да ходим там само на погребения, защото на плочите бяха написани имената на покойниците, които щяхме да опитваме да четем, а четенето води до поквара. Четенето не беше за момичета — само мъжете бяха достатъчно силни да се справят с неговото въздействие. И разбира се, Лелите, защото те не бяха като нас.

Бях започнала да се питам как една жена става Леля. Леля Ести веднъж спомена, че трябва да имаш призвание, от което да ти става ясно, че Бог иска от теб да помагаш на всички жени, не само на едно семейство. Как обаче Лелите усещаха това призвание? Откъде черпеха силата си? По-специален ли беше мозъкът им — нито женски, нито мъжки? Бяха ли изобщо жени под униформите си? Възможно ли беше да са предрешени мъже? Немислимо беше дори да подозирам подобно нещо, но щеше да е истински скандал, ако се окажеше така! Как ли щяха да изглеждат Лелите, ако бъдат принудени да се обличат в розово?

На третия ден от моето безделие Пола поръча на Мартите да донесат няколко кашона в стаята ми. Време било да прибера всичките си детски неща. Вещите ми можело да отидат на склад, тъй като скоро вече нямало да живея там. А после, когато започна да се разпореждам в новото си домакинство, можело да реша дали да бъдат дарени на бедните. Не толкова облагодетелствано момиче от някое Иконосемейство щяло много да се зарадва на куклената ми къща например, макар да не била от най-качествените и да била доста занемарена, но едно пребоядисване щяло да направи чудеса.

Куклената къща от години стоеше край прозореца ми, стаила в себе си щастливите часове, които бях прекарала с Табита. Вътре беше куклата Съпруга, седнала на масата в трапезарията, вътре бяха двете възпитани момиченца, Мартите печаха хляб в кухнята, а Командирът седеше затворен в кабинета си. След като Пола излезе, грабнах Съпругата от стола ѝ и я запокитих в другия край на стаята.

Двайсет и шеста глава

След това Леля Габана доведе цял екип, отговорен за избор на гардероба ми, защото според Пола аз не съм била способна да избера как да се обличам за времето до сватбата си и най-вече на самото сватбено тържество. Разберете, аз не бях самостоятелна личност — макар да принадлежах към привилегированата класа, бях просто невръстно момиченце, на което щяха да надянат прангите на съпружеството. Така ми звучеше — глухо, метално, като захлопването на метална врата.

Може да се каже, че въпросният екип отговаряше за подготовката на сцената: за костюмите, почерпката, декорите. Никой от тях не беше силна личност, поради което им бяха възложени тези спомагателни дейности. Макар всички Лели да имаха висок статут, Пола — която беше много властна жена — съумяваше донякъде да се разпорежда с Лелите от сватбената група.

Придружавани от Пола, трите пристигнаха в стаята ми, където, след като бях завършила бродерията за табуретката, аз подреждах пасианс.

Тестето карти, което използвах, беше обичайното за Галаад, но ако не е познато за външните хора, ще го опиша. Естествено, нямаше букви на картите за асо, цар, царица и вале, а на другите карти нямаше цифри. Асото представляваше голямо Око, което гледа от един облак. Царят беше Командир с униформа, цариците бяха Съпруги, а валетата — Лели. Картите с лице бяха най-силни. От цветовете пиките бяха Ангели, спатиите бяха Пазители, карите бяха Марти, а купите — Прислужници. Всяка карта с лице имаше бордюр от по-дребни фигурки: на картата за Съпруга от Ангелите беше изобразена синя Съпруга с бордюр от дребни Ангели, облечени в черно, а картата на Командира от Прислужниците имаше бордюр от мънички Прислужници.

По-късно, когато получих достъп до библиотеката на Ардуа Хол, изследвах тези карти. В далечното минало купите са били потири. Може би затова Прислужниците бяха избрани да бъдат купи — защото те бяха безценен съсъд.

Трите Лели от групата, отговорна за гардероба ми, влязоха в моята стая.

— Агнес, ако обичаш, прибери си играта и се изправи — нареди Пола с най-любезния си тон и най-омразен за мен, защото знаех колко е фалшив. Подчиних се и тя ми представи трите Лели: Леля Лорна — пълничка и усмихната, Леля Сара Лий — попрегърбена и мълчалива, и Леля Вети — напрегната жена, която все се извиняваше.

— Идват за проба — каза Пола.

— Какво? — попитах.

Никой за нищо не ме предупреждаваше, не смятаха за нужно.

— Не се казва „какво“, а „моля“ — поправи ме Пола. — Проба за дрехите, които ще носиш на курса си за Предбрачна подготовка.

Пола ми нареди да съблека розовата училищна униформа, която продължавах да нося, защото нямах други дрехи, освен бялата рокля, с която ходех на църква. Застанах в средата на стаята по бельо. Не беше студено, но усетих, че кожата ми е настръхнала под преценяващите погледи. Леля Лорна ми взе мерки, а Леля Бети ги записа в малък тефтер. Наблюдавах я внимателно — винаги наблюдавах Лелите, когато си записваха някакви тайни работи.

След това ми разпоредиха да облека отново униформата и аз се подчиних.

Заеха се да обсъждат дали ще ми трябва ново бельо преди сватбата. Според Леля Лорна не било зле да ми направят, но Пола заяви, че не е необходимо, защото въпросният период ще бъде кратък, бельото, което имам, ми е по мярка. Пола спечели.

След това трите Лели си тръгнаха. Върнаха се няколко дни по-късно с два комплекта дрехи: един за пролетта и лятото и един за есента и зимата. Виждала бях момичета на моята възраст с такива рокли и знаех какво означават: пролетното зелено беше символ на новопокаралите листа, показваше, че момичето е готово за женитба. Иконосемействата обаче нямаха право на подобни разточителства.

Дрехите, които ми донесоха Лелите, бяха употребявани, но не бяха износени, защото никой не ползваше зеленото облекло дълго. Бяха ги коригирали, за да ми станат. Полите бяха с дължина десет сантиметра над глезена, ръкавите — до китките, с широка талия, а яката — висока. Всяка дреха вървеше в комплект с подходяща шапка с периферия и панделка. Мразех ги, но умерено — можеше да бъде и по-зле. Известна утеха ми носеше фактът, че бях подсигурена за всички сезони: може би щеше да минат и есента, и зимата, без да се налага да се омъжа.

Старите ми дрехи в розово и мораво бяха отнесени, за да бъдат почистени и използвани от по-малки момичета. Галаад беше във война, ние не изхвърляхме нищо.

Двайсет и седма глава

След като се снабдих със зелените дрехи, ме записаха за ново обучение — в училището за предбрачна подготовка „Рубини“, където момичета от добри семейства се подготвяха за брачен живот. Имаше библейско мото: „Кой ще намери добродетелна жена? Тя струва повече от бисер“.

И това училище беше поверено на Лелите, но макар да носеха същите безлични кафяви униформи, учителките тук бяха по-стилни. Те трябваше да ни научат как да изпълняваме ролята на господарки на изтъкнати домакинства. Казвам „да се държим“ в двояк смисъл: от нас се очакваше да бъдем актриси на сцената на бъдещия си дом.

Случих се в един клас със Сонамит и Бека от училище „Видала“: ученичките от „Видала“ често продължаваха в „Рубини“. Не беше минало много време от последната ми среща с тях двете, но ми се струваха много по-възрастни. Сонамит беше увила тъмните си плитки на тила и си беше изскубала веждите. Не бих казала, че беше красива, но беше много оживена. Отбелязвам, че за Съпругите оживлението беше проява на безочие, затова те използваха думата „неодобрително“.

Сонамит каза, че с нетърпение очаква да се омъжи. Всъщност само за това говореше — какви съпрузи ѝ избират, тя какви предпочита, как нямала търпение. Искаше вдовец към четиресетте, който не е обичал много първата си Съпруга и няма деца, който заема висок пост и е красив. Не желаеше млад глупак, който не е правил секс, защото щяло да се получи неловко — ами ако не знаел къде да си пъхне онази работа? Открай време беше цапната в устата, но сега беше станала още по-дръзка. Сигурно беше научила тези нови, по-грубички изрази от някоя Марта.

Бека беше отслабнала още повече. Кафяво-зелените ѝ очи, възголеми за лицето, сякаш бяха станали още по-големи. Увери ме колко се радва, че сме заедно, но изобщо не се радвала, че сме в този клас. Умолявала семейството си да не я омъжват още — била твърде млада, още не била готова — обаче им предложили много удачен кандидат: най-големия син на Командир от „Синовете на Яков“, който също скоро щял да стане Командир. Майка ѝ я увещавала да не прави глупости, защото скоро нямало да получи толкова изгодно предложение, а с напредването на възрастта вариантите щели да стават все по-лоши. Ако навърши осемнайсет и все още не е омъжена, щели да я смятат за стара стока и никой нямало да ѝ предложи Командир; щяла да извади късмет, ако докопа дори Пазител. Баща ѝ, зъболекарят доктор Гроув, обяснил, че е необичайно Командир да поиска момиче като нея от по-долните обществени слоеве, поради което ще е оскърбително да откажат, а Бека не искала да го съсипва, нали?

— Но аз не желая! — виеше тя пред нас, когато Леля Лизе не беше в стаята. — Някакъв мъж да пълзи по теб като червей! Гнусота!

Направи ми впечатление, че тя не се изрази в бъдеще време — вече се чувстваше отвратена. Какво ѝ се беше случило? Нещо отблъскващо, за което не можеше да говори? Спомних си колко беше разстроена от разказа за наложницата, накълцана на дванайсет къса, но не ми се искаше да я питам: допуснеш ли прекомерна близост до позора на друго момиче, той ще опетни и теб самата.

— Няма да е толкова неприятно — уверяваше я Сонамит. — Помисли си колко много неща ще имаш! Собствена къща, собствена кола и Пазители, собствени Марти! А ако не можеш да родиш бебе, ще ти дадат Прислужници, колкото е нужно!

— Пет пари не давам за коли, Марти и дори за Прислужници — каза Бека. — Ужасно усещане е… онази мокрота.

— Кое точно? — попита през смях Сонамит. — Езика им ли имаш предвид? Не е по-неприятно от кучешкия език!

— Много по-неприятно е! — възрази Бека. — Кучетата са дружелюбни.

Не споделих как аз се чувствам във връзка с предстоящия си брак. Не можех да им разкажа за онзи преглед при доктор Гроув — все пак той беше баща на Бека, а Бека ми беше приятелка. Така или иначе, реакцията ми беше по-скоро нежелание и отвращение, които ми се струваха тривиални в сравнение с неподправения ужас на Бека. Тя беше убедена, че бракът ще я съсипе. Щеше да се почувства съсипана, заличена, сякаш се е стопила като сняг и от нея не е останало нищо.

Когато Сонамит не беше с нас, попитах Бека защо майка ѝ не иска да ѝ помогне. И тогава бликнаха сълзите: Бека научила от тяхната Марта, че това не е истинската ѝ майка. Позорно било, но и нейната истинска майка била Прислужница: „Като твоята, Агнес“, додаде тя. Официалната ѝ майка използвала този факт срещу Бека — защо толкова се страхувала от секса с мъж, след като онази блудница, майка ѝ, явно изобщо не се е измъчвала от подобни страхове? Тъкмо обратното!

Прегърнах я и я уверих, че разбирам.

Двайсет и осма глава

Леля Лизе трябваше да ни учи на обноски и обичаи: коя вилица да използваме, как да наливаме чай, да се отнасяме вежливо към Мартите и да избягваме емоционална близост с Прислужниците, ако се окаже, че се нуждаем от Прислужница. Всеки имаше своето място в Галаад, всеки служеше посвоему и всички бяха равни пред Бога, обаче дарбите на някои хора бяха различни от дарбите на други, учеше ни Леля Лизе. Настане ли объркване в дарбите и всеки се опитва да прави всичко, единственият възможен резултат е вреден хаос. Никой не очаква от една крава да бъде птица!

Тя ни учеше на основни правила в градинарството с акцент върху розите, защото това беше подходящо хоби за една Съпруга, учеше ни и как да преценяваме качеството на храната, която се готви и поднася на трапезата ни. В тези времена на оскъдица в цялата държава беше много важно да не разхищаваме храната, да се възползваме от пълния ѝ потенциал. Леля Лизе ни напомняше, че животни умират заради нас. И зеленчуци, додаваше набожно. Трябвало да бъдем признателни за Божието изобилие. Неуважително към Провидението — и дори греховно — било да се отнасяме непочтително към храната, като не я приготвяме добре или я изхвърляме неизядена.

Затова се учехме как се пошира яйце, на каква температура се сервира киш и какво отличава различните супи и чорби. Вече не помня много от уроците, защото така и не ми се наложи да ги прилагам на практика.

Тя ни припомни и молитвите, които е подходящо да се отправят преди хранене.

В качеството си на глава на домакинството, съпрузите ни щели да казват молитвите, но в тяхно отсъствие — както се случвало често, защото те работели до късно, за което не бивало да ги корим — щяло да бъде наше задължение да отправяме молитвите от името на — дай боже — многобройната си челяд. На това място пускаше тънка усмивка.

Наум си повтарях измислената молитва, с която двете със Сонамит се забавлявахме, когато бяхме близки приятелки в училище „Видала“:

Кискането ни се чуваше надалеч. Тогава си мислехме, че се държим много зле! Ала колко невинни и безполезни ми се струват тези дребни бунтовни прояви сега, докато се подготвям за брака си.

Лятото напредваше. Леля Лизе ни запознаваше с основните правила за вътрешно обзавеждане, но окончателния избор на стила на дома ни, разбира се, щеше да направи нашият съпруг. Тя ни научи да аранжираме цветя — и в японски, и във френски стил.

Когато стигнахме до френския стил, Бека беше дълбоко обезсърчена. Сватбата ѝ беше насрочена за ноември. Съпругът, когото ѝ бяха избрали, беше посетил семейството за пръв път. Приели го в дневната, където си поговорил с баща ѝ, а тя просто седяла и мълчала — така повеляваше етикетът, от мен щяха да очакват същото — но на нас призна, че цялата настръхнала. Мъжът имал пъпки и редки мустачки, а езикът му бил бял.

Сонамит се засмя и обясни, че сигурно е заради паста за зъби, сигурно мъжът си е измил зъбите точно преди да отиде у тях от желание да ѝ направи хубаво впечатление, което било мило, нали? Бека обаче каза, че ѝ се иска да я повали тежка болест, не само продължителна, но и заразна, защото така ще бъде отменена сватбата.

На четвъртия ден от обучението ни във френски стил за аранжиране на цветя, когато се учехме да подреждаме симетрични вази за официални поводи с контрастни, но допълващи се цветя, Бека поряза лявата си китка с градинските ножици и се наложи да я закарат в болницата. Раната не беше фатално дълбока, но въпреки това тече много кръв. Съсипа белите маргаритки.

Гледах я, когато го направи. Никога няма да забравя изражението ѝ — за пръв път го виждах толкова свирепо и силно се притесних. Тя сякаш беше станала друг човек — много по-буен — макар и само за момент. Когато парамедиците дойдоха и я откараха, вече бе възвърнала спокойствието си.

— Довиждане, Агнес — каза ми, но аз не знаех как да отговоря.

— Това момиче е незряло — заяви Леля Лизе. Носеше косата си на кок, много елегантно. Гледаше ни косо, вирнала дългия си патрициански нос. — За разлика от вас — додаде тя.

Сонамит грейна — беше готова за зрелостта, аз също се усмихнах едва-едва. Помислих си, че се уча как да изпълнявам функцията си, как да изпълнявам ролята си. Или по-точно — как да изпълнявам ролята си по-добре отпреди.