Заветите

Шейсет и шеста глава

Спряхме до кораба. На палубата се виждаха три силуета, фенерче просветна за кратко.

— Седни на ръба и преметни крака — каза нечий глас.

Някой ме хвана за ръката. И после се озовахме на палубата.

— Капитан Мишименго — каза гласът. — Да влезем вътре.

Чу се тихо бучене и усетих, че корабът се движи.

Влязохме в малка кабина с плътни завеси на прозорците, няколко контролни уреда и нещо, което вероятно беше радарът на кораба, макар че нямах възможност да го огледам по-отблизо.

— Радвам се, че успяхте — каза капитан Мишименго. Ръкува се с нас — липсваха два от пръстите му. Беше набит, около шейсетгодишен, с почерняла от слънцето кожа и къса черна брада. — Ето нашата история, ако някой ви попита: това е шхуна за лов на треска, на слънчеви батерии, с резервен двигател с гориво. Плаваме под ливански флаг. Доставили сме товар от треска и лимони със специално разрешително, което ще рече за черния пазар, и сега се връщаме обратно. Денем не бива да се показвате — научих от своя човек, чрез Бърт, който ви докара на пристана, че скоро ще започнат да ви търсят. Има къде да спите — в трюма. Ако дойдат от бреговата охрана, проверката няма да е обстойна — познаваме се с тези типове.

Той потри пръстите си, за да покаже, че им плащат — познавах жеста.

— Имате ли някаква храна? — попитах. — Не сме хапнали почти нищо цял ден.

— Ясно — каза капитанът.

Поръча ни да го почакаме и се върна с две чаши чай и няколко сандвича. Бяха със сирене, ама не галаадското, а истинско — козе сирене със ситно накълцан лук, какъвто обичаше Мелани.

— Благодаря — каза Агнес.

Аз вече бях започнала да ям и промърморих едно „благодаря“ с пълна уста.

— Приятелката ви Ейда праща поздрави, скоро ще се видите — каза ми капитан Мишименго.

Преглътнах.

— Откъде познавате Ейда?

Той се засмя.

— Всички сме свързани. Поне тук. Навремето ходехме заедно на лов за сърни в Нова Скотия.

Спуснахме се до мястото, където щяхме да спим, по една стълба. Капитан Мишименго слезе първи и включи осветлението. В трюма имаше няколко фризера и големи правоъгълни метални сандъци. Един от тях беше с отворен капак, крепящ се на панти, а вътре се виждаха два спални чувала, които не изглеждаха много чисти, явно не бяхме първите, които ги използват. Мястото вонеше на риба.

— Дръжте вратата на кутията отворена, стига да нямаме проблеми — каза капитан Мишименго. — Приятни сънища. Да спите в кош, да сънувате грош.

После чухме как стъпките му се отдалечават.

— Това е ужасно — прошепнах на Агнес. — Смърди на риба. И спалните чували. Сигурно имат въшки.

— Трябва да сме благодарни — каза тя. — Хайде да спим.

Татуировката ме понаболяваше, затова се наложи да легна на дясната си страна, за да не я притискам. Дали не бях получила натравяне на кръвта? Ако беше станало така, бях загазила, защото на борда със сигурност нямаше лекар.

Събудихме се още по тъмно, защото корабът се клатеше. Агнес се измъкна от металната ни кутия и се качи по стълбата да провери какво става. И на мен ми се искаше, но наистина не се чувствах добре.

Тя се върна долу с термос с чай и две твърдо сварени яйца. Съобщи, че сме стигнали до океана и че вълните люшкат кораба. Не си представяла, че може да бъдат толкова големи, макар че според капитан Мишименго не били нищо особено.

— О, боже! — възкликнах. — Дано да не стават по-големи. Мразя да повръщам.

— Моля те, не използвай Божието име да ругаеш — каза тя.

— Извинявай. Но ако изобщо има Бог, здравата ми е прецакал живота.

Мислех, че сега вече ще се ядоса, но тя каза само:

— Не си уникално явление. На никого не му е лесно в живота. Но може би Бог те е прецакал, както се изразяваш, поради основателна причина.

— Направо нямам търпение да разбера каква е тя, мамка му — изригнах.

Болката в ръката ме правеше много раздразнителна. Не биваше да съм толкова саркастична и не биваше да ругая пред нея.

— Мислех, че си проумяла истинската цел на мисията ни — каза тя. — Спасението на Галаад. Прочистването. Обновяването. Това е причината.

— Ти да не си въобразяваш, че тази гнилоч може да бъде обновена? — попитах. — Изгорете всичко до основи!

— Защо искаш да навредиш на толкова много хора? — попита ме тя благо. — Това е моята страна. Там съм отраснала. Нейните лидери я съсипаха. Искам положението там да се подобри.

— Да, добре — казах. — Разбирам. Извинявай. Нямах предвид теб. Ти си ми сестра.

— Приемам извинението ти. Благодаря за разбирането.

Няколко минути поседяхме смълчани в тъмното. Чувах я как диша, въздъхна няколко пъти.

— Според теб ще се получи ли? — попитах накрая. — Ще стигнем ли там?

— Не зависи от нас — отговори.

Шейсет и седма глава

В началото на втория ден много се разтревожих за Никол. Твърдеше, че не е болна, но имаше треска. Спомних си как в Ардуа Хол ни учеха да се грижим за болните и се опитах да я поддържам хидратирана. На борда имаше лимони, затова успях да смеся сока им с чай, сол и малко захар. Вече ми беше по-лесно да се качвам и да слизам по стълбата, която водеше към нашето спално помещение, и си помислих, че с дълга пола щеше да ми бъде много по-трудно.

Беше доста мъгливо. Все още бяхме в галаадски води и по обяд имахме проверка от бреговата охрана. Двете с Никол затворихме отвътре капака на металния ни сандък. Тя здраво стисна ръката ми и двете притихнахме и застинахме неподвижно. Чувахме стъпки край нас и гласове, но звуците заглъхнаха и сърцето ми престана да тупти толкова учестено.

По-късно имахме проблеми с двигателя, както установих, когато се качих горе за още лимонов сок. Капитан Мишименго ми се стори разтревожен — приливите и отливите по тези места били много силни и бързи, затова, ако останем без мощност, щели да ни завлекат в открито море или да ни потопят в залива Фънди и да се разбием в канадския бряг, където щели да конфискуват кораба и да арестуват екипажа. Корабът се носеше на юг, означаваше ли това, че ще ни върне обратно в Галаад?

Зачудих се дали на капитан Мишименго не му се иска да не се беше съгласявал да ни качи на борда. Каза ми, че ако корабът бъде преследван и заловен, а нас ни намерят, капитанът ще бъде обвинен в контрабанда на жени. Щели да му конфискуват кораба и тъй като той бил роден в Галаад и бил избягал от Галаадската родина през границата с Канада, Галаад щял да си го поиска като гражданин и да го съди като трафикант, което щяло да го съсипе.

— Излагаме ви на прекалено голяма опасност — казах, когато чух всичко това. — Нали споменахте, че имате уговорка с бреговата охрана?

— Те ще отричат, няма нищо писмено — обясни той. — Кой иска да го застрелят, че взима подкупи?

За вечеря имаше сандвичи с пилешко, но Никол не беше гладна и искаше да спи.

— Много ли ти е зле? Може ли да ти пипна челото? — Кожата ѝ гореше. — Искам само да ти кажа, че съм безкрайно признателна, задето те има в живота ми — уверих я. — Щастлива съм, че си ми сестра.

— И аз — каза тя. След минутка попита: — Според теб дали някога ще видим майка си?

— Вярвам, че ще я видим.

— Мислиш ли, че тя ще ни хареса?

— Ще ни обича — казах, за да я успокоя. — И ние ще я обичаме.

— Не е достатъчно да си роднина с някого, за да го обичаш — промърмори тя.

— Обичта изисква дисциплина, като молитвата — казах. — Искам да се помоля за теб, за да се почувстваш по-добре. Имаш ли нещо против?

— Няма да помогне. Няма да се почувствам по-добре.

— Но аз ще се почувствам — уверих я, затова тя се съгласи.

— Мили боже, нека приемем миналото с всичките му грешки, нека продължим напред към по-хубаво бъдеще с прошка и любяща доброта. И дано всяка от нас бъде признателна за сестра си, дано и двете да видим отново майка си и двамата си различни бащи. Нека помним и Леля Лидия и дано бъдат простени нейните грехове и недостатъци, както се надяваме да бъдат простени и нашите собствени. Нека бъдем признателни и на своята сестра Бека, където и да се намира. Моля те, благослови всички тях. Амин.

Когато приключих, Никол вече спеше.

И аз се помъчих да заспя, но в трюма беше по-задушно от всякога. След това чух стъпки по металната стълба. Капитан Мишименго.

— Моля да ни извините, но трябва да ви свалим — каза той.

— Сега ли? — попитах. — Посред нощ?

— Съжалявам — повтори капитанът. — Оправихме мотора, но нямаме достатъчно мощност. В момента сме в канадски води, но не сме близо до мястото, където трябва да ви отведем. Не можем да влезем в пристанище, прекалено опасно е. Приливът е против нас.

Обясни, че се намираме до източния бряг на залива Фънди. С Никол трябвало само да се доберем до брега и всичко щяло да бъде наред. Той обаче не можел да рискува кораба и екипажа си.

Никол спеше дълбоко, наложи се да я разтърся, за да се събуди.

— Аз съм, сестра ти.

Капитан Мишименго повтори думите си и пред нея — трябваше незабавно да слезем от „Нели Дж. Банкс“.

— Да не искате да плуваме? — попита Никол.

— Ще ви качим в надуваема лодка — каза той. — Обадил съм се, ще ви очакват.

— Тя не е добре — намесих се. — Не може ли да го направим утре?

— Не — заяви капитан Мишименго. — Ще започне отливът. Пропуснете ли тази възможност, течението ще ви завлече в открито море. Облечете си най-топлите дрехи и се качете на палубата след десет минути.

— Най-топлите дрехи ли? — попита Никол. — Не сме си взели арктическия гардероб.

Облякохме всички дрехи, които имахме. Туристическите обувки, топлите шапки, непромокаемите якета. Никол се качи по стълбата първа — не беше много стабилна и се държеше само с дясната си ръка.

На палубата капитан Мишименго ни чакаше с човек от екипажа си. Бяха ни приготвили спасителни жилетки и един термос. От лявата страна към кораба се носеше стена от мъгла.

— Благодаря ви — казах на капитан Мишименго. — За всичко, което направихте за нас.

— Извинете, че не мина по план — отговори той. — На добър път!

— Благодаря ви — повторих. — На добър път и на вас!

— Ако можете, не навлизайте в мъглата.

— Страхотно — каза Никол. — Сега пък мъгла. Само това ни трябва.

— Може да се окаже за добро изтъкнах.

Спуснаха ни с надуваемата лодка. Имаше малък мотор със слънчева батерия — наистина се управлява съвсем лесно, увери ни капитан Мишименго: включване, празен ход, напред, назад. Имаше и две весла.

— Бутай — каза Никол.

— Моля?

— Избутай лодката от кораба. Не с ръце. Ето ти весло.

Успях да избутам лодката, но немного сръчно. За пръв път държах в ръка гребло. Чувствах се непохватна.

— Сбогом, „Нели Дж. Банкс“ — казах. — Бог да те поживи!

— Не си прави труда да махаш, не те виждат — предупреди ме Никол. — Сигурно се радват, че се отървават от нас, от опасния си товар.

Бяха мили — казах.

— Да не мислиш, че не печелят една камара пари?

„Нели Дж. Банкс“ се отдалечаваше от нас. Надявах се да им провърви.

Усещах как приливът сграбчва надуваемата лодка. Капитан Мишименго ни беше посъветвал да управляваме лодката под ъгъл — опасно било да плаваме направо, защото лодката можело да се преобърне.

— Дръж ми фенерчето — каза Никол. С дясната си ръка човъркаше копчетата на мотора. Запали го. — Този прилив е като река.

Наистина се движехме бързо. На брега от лявата ни страна имаше някакви светлини, но много далече. Беше студено, от онзи студ, дето пронизва през дрехите.

— Наближаваме ли брега? — попитах след малко.

— Надявам се — отвърна Никол. — Защото, ако не е така, скоро ще се върнем в Галаад.

— Може да скочим зад борда — предложих.

Каквото и да се случеше, невъзможно беше да се върнем обратно в Галаад — вече сигурно бяха открили отсъствието на Никол и че тя всъщност не е избягала с мъж. Не можехме да предадем Бека и всичко, което беше сторила за нас. По-добре да умрем.

— Мамичката му — изруга Никол. — Двигателят спря.

— О, не — възкликнах. — Можеш ли…

— Опитвам се. Мамка му проклета!

— Какво? Какво има?

Трябваше да повиша глас — от всички страни ни обгръщаха мъгла и шумът на водата.

— Късо съединение, струва ми се — каза Никол. — Или акумулаторът е паднал.

— Да не би да са го направили нарочно? — попитах. — Може би искат да умрем?

— Няма начин! — каза Никол. — Защо ще убиват клиентите си? Сега трябва да гребем.

— Да гребем ли? — попитах.

— Да, с веслата. Аз мога само с дясната ръка, другата е като праханка. Само не ме питай какво е праханка, по дяволите!

— Не съм виновна, че не знам такива неща.

— Сега точно ли искаш да го обсъждаме? Адски съжалявам, обаче в момента положението е страшно критично! Веднага грабвай веслото.

— Добре де, ето, взех го.

— Пъхни го в ключа. В ключа за греблото! Ето това нещо! Така, сега с две ръце. Добре, гледай мен. Като кажа: давай, спусни веслото във водата и го дръпни — каза Никол. Всъщност крещеше.

— Не знам как. Чувствам се безполезна.

— Престани да плачеш — каза тя. — Не ме интересува как се чувстваш! Просто го направи! Веднага! Когато ти кажа, дръпни греблото към себе си. Виждаш ли светлината? Приближава се!

— Според мен не се приближава — възразих. — Много сме далеч. Морето ще ни завлече.

— Не, няма — настоя Никол. — Не и ако се постараем. Хайде, давай! И пак! Точно така. Давай! Давай! Давай!