Заветите

Петдесет и трета глава

Добрах се до Галаад. Въобразявах си, че знам много за страната, но винаги е много по-различно да преживееш нещо, а животът в Галаад е наистина разнолик. Галаад е хлъзгав, все едно вървиш по лед — непрекъснато имах усещането, че губя равновесие. Не можех да разчитам израженията на хората и често не схващах какво говорят. Чувах думите, разбирах смисъла им поотделно, но не можех да си преведа общото значение.

На онази първа среща в параклиса, след като приключихме с колениченето и песните и Леля Биатрис ме отведе да седна на една пейка, погледнах назад към пълната с жени зала. Всички бяха вперили поглед в мен и се усмихваха — отчасти дружелюбно, отчасти жадно, като в онези сцени във филмите на ужасите, когато знаеш, че селяните ще се окажат вампири.

След това цяла нощ имаше бдение за новите Перли: трябваше да медитираме мълчаливо, коленичили. Никой не ме беше предупредил за това, какви бяха правилата? Вдигаш ли ръка, за да ти разрешат да отидеш до тоалетната? Ако се чудите, отговорът е „да“. След няколко часа в медитация — краката ми се схванаха — една от новите Перли, от Мексико, струва ми се, се разплака истерично и после започна да крещи. Две Лели я вдигнаха и я изнесоха. По-късно чух, че я направили Прислужница — добре че си замълчах.

На следващия ден ни дадоха от онези грозни кафяви дрехи, а след това ни поведоха към стадион, където насядахме по редовете. Никой не ми беше споменавал за спорт в Галаад — мислех, че не практикуват спортове — но се оказа, че не предстои спортно състезание, а Вселинч. В училище ни бяха споменавали за това, обаче не в големи подробности, струва ми се, вероятно защото не са искали да ни травмират. Вече разбирам защо.

Проведе се двойна екзекуция — двама мъже буквално бяха разкъсани от тълпа обезумели жени. Имаше писъци, ритане, хапане, всичко се изпръска с кръв, особено Прислужниците, които бяха омазани целите. Някои от тях размахваха части от телата: туфи коса, нещо, което ми се стори пръст, а другите крещяха и скандираха.

Беше зловещо, беше отвратително. И прибави ново измерение към представата ми за Прислужниците. Може би и майка ми е била такава, помислих си — дивачка.

Петдесет и четвърта глава

С Бека правехме всичко по силите си да обучаваме новата Перла, Джейд, както ни беше помолила Леля Лидия, но все едно говорехме на вятъра. Тя не беше в състояние да седи търпеливо, с изпънат гръб и скръстени в скута ръце, въртеше се, извиваше се, мърдаше крака.

— Ето така седят жените — обясняваше Бека и ѝ показваше.

— Да, Леля Имортел — отговаряше тя и се правеше, че опитва.

Само че опитите ѝ не траеха дълго и много скоро отново се прегърбваше и вдигаше глезен върху коляно.

На първата вечеря в Ардуа Хол я сложихме да седне между нас, за да я предпазим, тъй като беше много небрежна. Но тя въпреки това се държа крайно неразумно. Имаше хляб и някаква супа, неясно от какво — в понеделник често смесваха остатъците и добавяха малко лук — и салата от бяла ряпа и млад грах.

— Тази супа е като стара помия — отсече тя. — Няма да я ям.

— Шшшт… Бъди благодарна за онова, което ти е дадено — прошепнах ѝ. — Сигурна съм, че е питателна.

Десертът отново беше тапиока.

— Не мога да се оправя с това — отсече тя и шумно пусна лъжицата си. — Рибешки очи в лепило.

— Неуважително е да не си доядеш храната — каза Бека. — Освен ако не постиш.

— Изяж и моята порция — предложи Джейд.

— Хората ни гледат — казах.

Когато пристигна, косата ѝ беше зеленикава — явно по такива безобразия си падат в Канада — обаче извън апартамента тя я покриваше, така че хората не забелязваха цвета. След това започна да си скубе косми от тила — помагало ѝ да се съсредоточи.

— Ще ти се получи плешивина, ако продължаваш — предупреди я Бека.

Леля Ести ни беше научила на това, докато посещавахме занятията за предбрачна подготовка в училище „Рубини“ — ако си скубеш космите достатъчно често, няма да ти растат отново. Същото важи за веждите и за миглите.

— Знам — каза Джейд. — Обаче тук и бездруго никой не ти вижда косата. — Усмихна ни се съзаклятнически и каза: — Някой ден ще си избръсна главата.

— Не може! Косата е честта на жената — каза Бека. — Дадена ти е като покривало. Пише го в Първо послание на свети апостол Павел до Коринтяни.34

— Само едната чест ли? Косата? — попита Джейд.

Тонът ѝ беше рязък, но според мен не от грубост.

— Защо искаш да се посрамиш, като си обръснеш главата? — попитах възможно най-внимателно.

Ако си жена, липсата на коса показва, че си опозорен: понякога, след оплакване от страна на нечий съпруг, Лелите режеха косата на непокорна или свадлива Иконосъпруга, а после ѝ слагаха дървени пранги и я излагаха на показ.

— За да видя какво е да си плешив — отговори Джейд. — Едно от нещата в списъка ми, които искам да направя, преди да ритна кофата.

— Внимавай какво говориш пред другите — посъветвах я. — Века… Леля Имортел и аз сме много незлобливи и разбираме, че идваш от една упадъчна култура, опитваме се да ти помогнем. Другите Лели обаче — особено по-възрастните като Леля Видала — постоянно търсят недостатъци.

— Да, имаш право — каза Джейд. — Исках да кажа: добре, Лельо Виктория.

— Какъв е този списък? — попита Века.

— Неща, които искам да направя, преди да умра.

— Защо се казва така?

— Ами има израз „ритам кофата“ — обясни Джейд. Забеляза озадачените ни погледи и продължи: — Май е от времето, когато бесели хора по дърветата. Карали ги да стъпват върху кофа и после ги бесели, те започвали да ритат с крака и естествено, ритали кофата. Само предполагам.

— Ние не бесим хората така — каза Века.

Петдесет и пета глава

Бързо ми стана ясно, че двете Лели от апартамент В не ме одобряват, обаче имах само тях, защото не си говорех с никого друг. Леля Биатрис се държеше мило, докато се опитваше да ме спечели за новата вяра в Торонто, но вече бях тук и не бях нейна грижа. Усмихваше ми се сдържано, когато се разминавахме, и толкова.

Сега, като се замислям, страхувах се, но се стараех да не допусна страхът да ме контролира. Освен това се чувствах много самотна. Тук нямах приятели, а не можех да се свържа с нито един оттатък. Ейда и Елайджа бяха далеч. От никого не можех да потърся съвет. Бях сам-сама, без наръчник с предписания. Гарт наистина ми липсваше. Спомнях си за нещата, които бяхме правили заедно: как спяхме в гробището, как просехме по улиците. Липсваше ми дори отвратителната храна, която ядяхме. Дали изобщо щях някога да се върна там и ако се върна, какво щеше да се случи? Гарт вероятно си имаше приятелка. И как иначе? Не го попитах, защото не исках да чувам отговора.

Обаче най-големите ми тревоги бяха свързани с човека, когото Ейда и Елайджа наричаха „източника“ — техния вътрешен човек в Галаад. Кога щеше да се появи в живота ми той? Ами ако изобщо не съществуваше? Ако нямаше никакъв „източник“, щях да си остана в Галаад за вечни времена, защото нямаше да има кой да ме измъкне.

Петдесет и шеста глава

Джейд беше много разхвърляна. Оставяше вещите си в общата дневна — чорапите, колана на новата си униформа като Молителка в изпитателен срок, понякога дори обувките си. Невинаги пускаше водата в тоалетната. На пода в банята намирахме косми от косата ѝ, след като я е ресала, покапала паста за зъби в мивката. Вземаше си душ в непозволено време, и то по няколко пъти. Знам, че това са дреболии, но се натрупват.

И проблемът с татуировката на лявата ѝ ръка. Думите БОГ и ЛЮБОВ във формата на кръст. Тя твърдеше, че е символ на преминаването ѝ към истинската вяра, но аз се съмнявах, защото Джейд веднъж се изпусна, че според нея Бог е „въображаем приятел“.

— Бог е истински приятел, не въображаем — поправи я Бека.

В гласа ѝ кипеше гняв — колкото можеше да си позволи да разкрие.

— Извинявай, ако съм проявила неуважение към културните ти убеждения — каза Джейд, което още повече влоши нещата в очите на Бека — да твърдиш, че Бог е културно убеждение, е още по-лошо от това да го смяташ за въображаем приятел. Явно Джейд ни мислеше за суеверни.

— Трябва да махнеш тази татуировка — каза Бека. — Богохулна е.

— Да, може би имаш право — каза Джейд. — Искам да кажа, добре, Лельо Имортел, благодаря, че ми казахте. И бездруго адски ме сърби.

— В Ада не просто сърби — отговори Бека. — Ще се моля за спасението ти.

Когато Джейд беше горе в стаята си, често чувахме тупащи шумове и приглушени викове. Някаква варварска молитва ли беше това? Накрая я попитах какво прави.

— Тренирам — каза. — Физически упражнения. Поддържат тялото силно.

— Мъжете имат силни тела — отбеляза Бека. — И силен ум. Жените имат силен дух. Но са позволени и умерени физически упражнения, например разходка, ако жената е в детеродна възраст.

— Защо трябва тялото ти да е силно? — попитах.

Изпитвах все по-голямо любопитство към нейните езически вярвания.

— В случай че някой мъж те нападне. Трябва да умееш да пъхнеш палци в очите му, да го изриташ с коляно в слабините, да спреш сърцето му с един удар. Мога да ви науча. Ей така се прави юмрук — свиваш пръсти, поставяш палец върху кокалчетата, изпъваш ръка и се прицелваш в сърцето.

И стовари юмрука си върху дивана.

Бека толкова се слиса, че се наложи да седне.

— Жените не удрят мъже — каза тя. — Не удрят никого, освен ако не се изисква по закон, например при Вселинча.

— Колко удобно! — възкликна Джейд. — Значи просто им позволявате да правят каквото си искат, така ли?

— Не бива да съблазняваш мъжете — каза Бека. — Ако го правиш и се случи нещо, вината е наполовина твоя.

Джейд ни измери с очи — първо едната, после другата.

— Обвинявате жертвите, така ли?

— Моля? — попита Бека.

— Няма значение. Значи искате да ми кажете, че няма полезен ход — каза Джейд. — Каквото и да направим, все сме прецакани.

Двете я гледахме мълчаливо — липсата на отговор също е отговор, казваше Леля Лизе.

— Добре — каза тя. — Обаче аз ще си продължа тренировките.

Четири дни след пристигането на Джейд Леля Лидия повика Бека и мен в кабинета си.

— Как се справя новата Перла? — попита тя. Поколебах се и тя ме подкани: — Говори!

— Не знае как да се държи — казах.

Леля Лидия се усмихна с набръчканата си като стара ряпа усмивка.

— Не забравяйте, че току-що пристига от Канада — напомни тя, — не знае друго. Чужденките се държат така отначало. За момента е ваш дълг да я научите на по-безопасно поведение.

— Опитахме, Лельо Лидия, обаче тя е много… — поде Бека.

— Упорита — завърши изречението ѝ Леля Лидия. — Не се учудвам. С времето ще се поправи. Направете всичко по силите си. Сега вървете.

Излязохме от кабинета ѝ странично, както правехме обикновено — неучтиво е да обърнеш гръб на Леля Лидия.

Папките за престъпления продължаваха да се появяват върху бюрото ми в библиотека „Хилдегард“. Не можех да реша какво да правя. В някои дни си мислех, че ще е истинско блаженство да стана пълноправна Леля — да узная старателно пазените тайни на Лелите, да си служа с тайна власт, да раздавам възмездие. В други се замислях за душата си — защото искрено вярвах, че имам душа — и колко покварена и извратена ще стане тя, ако постъпвам така. Дали мекият ми, помътен мозък не се втвърдяваше? Дали не ставах ледена, каменна, безмилостна? Дали не разменях своята грижовна и приспособима женска природа за несъвършено подобие на ръбатата и безмилостна мъжка природа? Не го исках, но как да го избегна, ако се стремя да стана Леля?

И после се случи нещо, което промени мнението ми за моето място в света и стана причина отново да благодаря на благосклонното Провидение.

Макар да ми беше позволен достъпът до Библията и да ми бяха показани многобройни опасни папки за престъпления, още не бях получила разрешение за достъп до Архива на кръвното родство, който се пазеше в заключена стая. Онези, които бяха влизали там, казваха, че вътре има многобройни редици с рафтове, пълни с папки. Били подредени по лавиците според ранга и обхващали само мъжете: Икономъже, Пазители, Ангели, Очи, Командири. В рамките на тези категории кръвното родство беше въведено първо по местоположение, след това по фамилно име. Жените бяха описани в папките на мъжете. Лелите нямаха папки, тяхното родословие не беше записано, защото те нямаше да имат деца. Това тайно ме натъжаваше — обичах децата, винаги съм искала да имам деца, просто не исках онова, което вървеше заедно с тях.

Всички Молителки получаваха инструкции относно съществуването на Архива и неговите цели. Вътре се пазеше информация кои са били Прислужниците, преди да станат Прислужници, кои са били децата и техните бащи — не само официално записаните бащи, но и незаконните, защото имаше много жени — и Съпруги, и Прислужници — които отчаяно копнееха да имат бебета независимо по какъв начин. Във всички случаи обаче Лелите записваха родословието: след като толкова много по-възрастни мъже се женеха за млади момичета, Галаад не можеше да рискува опасното и Греховно кръвосмешение между бащи и дъщери, което можеше да се получи, ако никой не следеше.

Щях да получа достъп до Архивите едва след като приключех мисионерската си мисия като Перлено момиче. Копнеех за мига, когато ще мога да намеря майка си — не Табита, а майка ми, която е била Прислужница. В тези тайни папки щях да открия коя е била тя и дали е още жива. Съзнавах, че е опасно — онова, което откриех, може би нямаше да ми допадне — но въпреки това трябваше да опитам. Може би дори щях да успея да открия истинския си баща, макар че това беше по-слабо вероятно, защото той не беше Командир. Ако можех да намеря майка си, щях да имам все пак някаква история. Щях да имам и друго минало, не само лично своето, макар че не беше сигурно дали ще имам бъдеще с тази неизвестна майка в него.

Една сутрин намерих върху бюрото си папка от Архива. Отпред беше залепена малка ръкописна бележка: Родословие на Агнес Джемайма. Притаих дъх, докато отварях папката. Вътре се намираше родословието на Командир Кайл. Пола също беше в папката, и техният син Марк. Аз не бях част от кръвното родство, затова не фигурирах вътре като сестра на Марк. Само че през родословието на Командир Кайл успях да открия истинското име на клетата Кристъл — Кайлова — която почина по време на раждане, защото Марк беше част и от нейното родословие. Дали изобщо някога щяха да му кажат за нея? Ако могат да го избегнат, вероятно не.

Най-сетне намерих и своето родословие. Не беше там, където би трябвало — в папката на Командир Кайл, в периода, свързан с първата му Съпруга, Табита. Намираше се най-отзад, в отделна папка.

Имаше и снимка на майка ми. Двойна снимка, каквато слагат на обявите „Търси се“, когато някоя Прислужница избяга: лицето в анфас и в профил. Тя имаше светла коса, прибрана назад. Беше млада. Гледаше ме право в очите от снимката — какво се опитваше да ми каже? Не се усмихваше, но пък и защо да се усмихва? Снимката ѝ сигурно бе направена от някоя от Лелите или от Очите.

Името отдолу беше заличено с плътно черно мастило. Имаше актуализирана бележка: Майка на Агнес Джемайма, понастоящем Леля Виктория. Избягала в Канада. В момента работи за разузнаването на терористичната организация „Мейдей“. Направени са два опита за елиминирането ѝ (неуспешни). Сегашното ѝ местоположение е неизвестно.

Под това пишеше: Биологичен баща, но и неговото име беше скрито. Нямаше снимка. Бележката гласеше: Понастоящем в Канада Смята се, че е активист на „Мейдей“. Неизвестно местоположение.

Приличах ли на майка си? Искаше ми се да вярвам, че е така.

Помнех ли я? Стараех се. Знаех, че би трябвало да я помня, но миналото беше прекалено тъмно.

Паметта е толкова жестоко нещо. Не можем да си спомним какво сме забравили. Нито че са ни накарали да забравим. Че се е наложило да забравим, за да се престорим, че живеем тук по някакъв нормален начин.

Съжалявам, прошепнах. Не мога да си те върна. Още не.

Положих длан върху снимката на майка си. Усетих ли топлина? Искаше ми се да е така. Искаше ми се да мисля, че от тази снимка струят обич и топлота — не беше хубава снимка, но това нямаше значение. Искаше ми се да мисля, че тази любов се излива към дланта ми. Детинска заблуда, знам. Обаче въпреки това ми подейства успокоително.

Отгърнах листа — отдолу имаше още един документ. Майка ми имаше още едно дете. То беше изнесено в Канада още като бебе. Казваше се Никол. Имаше и бебешка снимка.

Бебето Никол.

Бебето Никол, за което се молехме по всеки тържествен повод в Ардуа Хол. Бебето Никол, чието слънчево ангелско личице се появяваше по галаадската телевизия толкова често като символ на несправедливостта, проявявана към Галаад на световната сцена. Бебето Никол, което на практика беше светица и мъченица, същинска икона — същото това бебе Никол се оказа моя сестра.

Под последния абзац имаше ред, изписан с колеблив почерк и синьо мастило: Строго секретно. Бебето Никол е тук, в Галаад.

Струваше ми се невъзможно.

Усетих прилив на признателност — имах по-малка сестра! Но освен това се уплаших: ако бебето Никол е тук, в Галаад, защо не е съобщено на всички? Щеше да настане всеобщо ликуване, грандиозен празник. Защо не ми бяха казали? Обърках се, но мрежите край мен бяха невидими. В опасност ли беше сестра ми? Кой друг знаеше, че тя е тук, и какво щяха да правят с нея?

Вече бях сигурна, че човекът, който ми оставя тези папки, най-вероятно е Леля Лидия. Но защо го правеше? И как очакваше от мен да реагирам? Майка ми беше жива, но ѝ беше издадена смъртна присъда. Смятаха я за престъпница, дори по-лошо — за терористка. Какво бях наследила от нея? Бях ли опетнена? Това ли беше посланието? От Галаад бяха опитали да убият моята майка отстъпница, но не бяха успели. Да се радвам ли, или да съжалявам? На кого трябваше да бъде вярна?

И после, съвсем импулсивно, направих нещо много опасно. Уверих се, че никой не ме гледа, извадих листовете със залепените на тях снимки от папката на Архива, сгънах ги няколко пъти и ги скрих в ръкава си. Не знам защо мисълта да се разделя с тях ми беше непоносима. Беше глупаво и вироглаво, но това беше единственото глупаво и вироглаво нещо, което съм правила някога.

Петдесет и седма глава

Беше сряда, злочестият ден. След обичайната противна закуска получих съобщение да се явя незабавно в кабинета на Леля Лидия.

— Какво означава това? — попитах Леля Виктория.

— Никой не знае какво може да си е наумила Леля Лидия — отговори тя.

— Да не би да съм направила нещо лошо?

Със сигурност имаше огромен избор от лоши неща.

— Не непременно — отговори тя. — Може да си направила нещо хубаво.

Леля Лидия ме чакаше в кабинета си. Вратата беше открехната и тя ме покани да вляза още преди да почукам.

— Затвори вратата и седни — каза ми.

Седнах. Тя ме гледаше. И аз я гледах. Странно е, защото знаех, че би трябвало тя да е могъщата и зла пчела майка на Ардуа Хол, но точно в онзи момент не я намирах за страшна. Имаше голяма брадавица на брадичката, която се стараех да не зяпам. Защо не си я беше оперирала?

— Харесва ли ти тук, Джейд? — попита тя. — Приспособяваш ли се?

Трябваше да кажа „да“, „добре съм“ или нещо подобно, както ме бяха учили. Вместо това обаче казах:

— Неособено.

Тя се усмихна, жълтите ѝ зъби се показаха.

— Отначало много момичета съжаляват — каза тя. — Иска ли ти се да се върнеш?

— Как например? — попитах. — С летящи маймуни ли?

— Препоръчвам ти да не правиш такива лекомислени забележки пред други хора. Може да имат болезнени последици за теб. Имаш ли да ми покажеш нещо?

Озадачих се.

— Какво например? — попитах. — Не, не нося…

— Ръката си например. Под ръкава.

— А, ръката ми.

Навих ръкава си и татуировката БОГ/ЛЮБОВ се показа, но не беше хубава гледка.

Тя се вторачи в нея.

— Благодаря ти, че си изпълнила молбата ми — каза.

Нейната молба ли?

— Вие ли сте източникът? — попитах.

— Кое?

Да не бях загазила?

— Ами нали се сещате… имам предвид…

Тя ме прекъсна:

— Трябва да се научиш да владееш мислите си — посъветва ме. — Да ги променяш. А сега, следващите стъпки. Ти си бебето Никол, както вече са ти обяснили в Канада.

— Да, но предпочитам да не бях — отговорих. — Не съм доволна от този факт.

— Сигурна съм, че е така. Но много от нас биха предпочели да не са това, което са. В това отношение не разполагаме с неограничен избор. И така, готова ли си да помогнеш на приятелите си в Канада?

— Какво трябва да направя? — попитах.

— Ела тук и постави ръката си върху бюрото ми — каза тя. — Няма да боли.

Извади тънко ножче и направи малка резка върху татуировката ми, в основата на буквата О. След това с лупа и миниатюрни пинцети пъхна в ръката ми нещо миниатюрно. Не беше права, че не боли.

— На никого няма да му хрумне да търси в БОГ. Вече си пощенски гълъб, от нас се иска само да те транспортираме. По-трудно е отпреди, но ще се справим. А, не казвай на никого за това, докато не получим разрешение. Изпусната дума с вода пълни трюма, а на потъналите кораби загиват хора, нали?

— Да — съгласих се.

Вече имах смъртоносно оръжие в ръката си.

— Да, Лельо Лидия — поправи ме тя. — Не забравяй добрите обноски тук, никога. Може да си навлечеш порицание дори за такава дреболия. Леля Видала много обича своите Мъмрения.

Петдесет и осма глава

Две сутрини след като прочетох папката с родословието си, ме повикаха в кабинета на Леля Лидия. На Бека също беше наредено да присъства, затова се отправихме натам заедно. Очаквахме, че отново ще ни пита как се справя Джейд, дали е щастлива с нас, дали е готова за изпита си по грамотност, дали вярата ѝ е стабилна. Бека ме предупреди, че ще помоли да преместят Джейд другаде, защото ние двете не успяваме да я научим на нищо. Тя просто не ни слушаше.

Джейд обаче вече беше в кабинета на Леля Лидия, когато ние пристигнахме, седеше на стол. Усмихна ни се неспокойно.

Леля Лидия ни пусна да влезем, после огледа коридора в двете посоки и затвори вратата.

— Благодаря, че дойдохте — каза тя. — Седнете.

Ние се настанихме на двата стола, които ни посочи — от двете страни на Джейд. Леля Лидия също седна, като се облегна с длани върху бюрото, за да си помогне. Ръцете ѝ леко трепереха. Остарява, помислих си. Само че това сякаш не беше възможно — та Леля Лидия няма възраст!

— Трябва да споделя с вас информация, която съществено ще повлияе върху бъдещето на Галаад — каза Леля Лидия. — Вие ще изиграете важна роля в него. Достатъчно храбри ли сте? Готови ли сте?

— Да, Лельо Лидия — казах и Бека повтори същото.

На по-младите Молителки постоянно се внушаваше колко важна роля им е отредена и че от тях се иска храброст. Обикновено това означаваше, че ще трябва да се откажат от нещо, например от време или от храна.

— Добре. Ще бъда кратка. Първо, Лельо Имортел, трябва да ви осведомя за нещо, което другите две вероятно вече знаят. Бебето Никол е тук, в Галаад.

Недоумявах — защо това момиче Джейд научаваше толкова важна новина? Тя едва ли имаше представа какво въздействие ще окаже появата на толкова емблематична личност сред нас.

— Наистина ли? О, хвала, Лельо Лидия! — възкликна Бека. — Чудесна новина. Тук ли е? В Галаад? Но защо не е разгласено на всички? Това е истинско чудо!

— Моля ви, Лельо Имортел, овладейте се. Трябва да добавя, че бебето Никол е полусестра на Леля Виктория.

— Стига бе! — възкликна Джейд. — Не мога да повярвам!

— Джейд, това все едно не съм го чула — каза Леля Лидия. — Самоуважение, самопознаване, самоконтрол.

— Извинете — смотолеви Джейд.

— Агнес! Искам да кажа… Лельо Виктория! — възкликна Бека. — Ти имаш сестра! Каква радост! И то не коя да е, а бебето Никол. Голяма щастливка си, бебето Никол е възхитително!

На стената на Леля Лидия висеше обичайната снимка на бебето Никол — наистина беше възхитителна, но всички бебета са.

— Може ли да те прегърна? — попита ме Бека.

Трудно ѝ бе да се настрои позитивно. Сигурно ѝ беше тъжно, че аз имам прочута роднина, а тя си няма никого — дори неистинският ѝ баща беше позорно екзекутиран.

— Успокойте се, моля — каза Леля Лидия. — Минало е доста време, откакто бебето Никол беше бебе. Вече е пораснала.

— Разбира се, Лельо Лидия — съгласи се Бека. Седна и скръсти ръце в скута си.

— Но след като е тук, в Галаад, Лельо Лидия — обадих се, — къде точно се намира?

Джейд се засмя. Прозвуча по-скоро като лай.

— В Ардуа Хол — отговори усмихната Леля Лидия.

Все едно ни задаваше гатанки, сигурно много се забавляваше. А ние вероятно сме изглеждали адски озадачени. Познавахме всички в Ардуа Хол, къде можеше да бъде бебето Никол?

— Тя е в тази стая — съобщи Леля Лидия и махна с ръка. — Джейд е бебето Никол.

— Не може да бъде! — възкликнах.

Джейд е бебето Никол? Следователно Джейд е моя сестра?

Бека седеше със зяпнала уста и гледаше вторачено Джейд.

— Не — прошепна тя с опечалено лице.

— Извинявай, че не съм възхитителна — каза Джейд. — Помъчих се, но хич не ме бива.

Сигурна съм, че искаше да се пошегува, да разведри атмосферата.

— О… не исках… — Казах. — Просто… не приличаш на бебето Никол.

— Така е, не прилича — съгласи се Леля Лидия. — Обаче прилича на теб.

Донякъде беше вярно — очите да, но не и носът. Сведох очи към ръцете на Джейд, сключени в скута ѝ. Исках да я помоля да изпъне пръсти, за да ги сравня със своите, но май щях да я засегна. Не исках да си помисли, че търся доказателства дали е истинската, защото в противен случай ще я отхвърля.

— Много се радвам, че имам сестра — казах ѝ вежливо, когато се опомних от първоначалната изненада.

Това непохватно момиче и аз имахме една и съща майка. Трябваше да се постарая много.

— И двете сте големи щастливки — отбеляза Бека с копнеж.

— Ти си ми като сестра — уверих я, — затова Джейд е и твоя сестра.

Не исках Бека да се чувства изоставена.

— Може ли да те прегърна? — обърна се Бека към Джейд.

А може би вече трябва да я наричам „Никол“ в тези свои разкази.

— Ами да — отговори Никол и получи кратка прегръдка от Бека. Последвах примера ѝ. — Благодаря — каза тя.

— Благодаря ви, Лельо Имортел и Лельо Виктория — каза Леля Лидия. — Демонстрирате възхитителен дух на приобщаване и приемане. А сега ви моля да ме удостоите с пълното си внимание.

Извърнахме лица към нея.

— Никол няма да остане дълго при нас — каза Леля Лидия. — Не след дълго ще напусне Ардуа Хол и ще се върне обратно в Канада. Ще отнесе важно послание. Искам и двете да ѝ помогнете.

Слисах се. Защо Леля Лидия се канеше да я пусне обратно? Никоя нова послушница в нашата вяра не се връщаше обратно — това беше държавна измяна, а ако тази личност беше бебето Никол, измяната беше десетократно по-голяма.

— Но, Лельо Лидия, законът го забранява, а също и Божията воля, известена от Командирите.

— Разбира се, Лельо Виктория, но вие и Леля Имортел вече сте прочели много тайни папки, които слагах на бюрата ви, и сте наясно с плачевното ниво на покварата, обхванала Галаад в момента.

— Да, Лельо Лидия, но нали…

Не бях сигурна, че и Бека е чела папките за престъпленията. И двете се бяхме съобразили с грифа „Строго секретно“, но по-важното беше, че и двете искахме да се пощадим взаимно.

— Целите на Галаад отначало бяха чисти и благородни, всички сме единодушни — каза тя. — Но бяха подкопани и опетнени от себичните и жадните за власт, както неведнъж е ставало в хода на историята. Сигурно бихте искали това да се оправи.

— Да — кимна Бека, — разбира се, че го искаме.

— Не забравяйте и клетвите си. Положили сте обет да помагате на жените и на момичетата. Сигурна съм, че сте го сторили искрено.

— Да, Лельо Лидия — уверих я. — Така е.

— С това ще им помогнете. А сега, не искам да ви принуждавам да правите нищо против волята си, но съвсем ясно ще ви обясня какво е положението. След като ви разкрих тази тайна — че бебето Никол е тук и че скоро ще влезе в ролята на мой куриер — всяка минута, в която вие не разкривате тази тайна на Очите, е държавна измяна. Ако я разкриете, вероятно ще бъдете сурово наказани, може би дори екзекутирани, защото сте я премълчали дори за миг. Излишно е изобщо да споменавам, че и аз ще бъда екзекутирана, а Никол много скоро ще бъде като папагал в клетка. Ако не се подчинява, те ще я убият по един или друг начин. Няма да се поколебаят, чели сте папките с престъпленията.

— Не може да им го причините! — каза Никол. — Не е честно, това е емоционално изнудване!

— Ценя възгледите ти, Никол — каза Леля Лидия, — но тук младежките ти представи за справедливост не са приложими. Не давай израз на чувствата си и ако искаш отново да видиш Канада, смятай това за заповед. — Тя се обърна към нас двете: — Разбира се, свободни сте сами да вземате решения. Аз ще изляза от стаята. Никол, ти ела с мен. Нека да оставим сестра ти и приятелката ѝ насаме за малко, за да преценят с какви възможности разполагат. Ще се върнем след пет минути и тогава ще искам да ми кажете дали сте съгласни. Другите подробности около мисията си ще научите, когато му дойде времето. Хайде, Никол.

Тя хвана Никол за ръката и я изведе от стаята.

Очите на Бека бяха ококорени и уплашени, моите сигурно също.

— Трябва да го направим — каза Бека. — Не бива да допуснем да умрат. Никол ти е сестра, а Леля Лидия…

— Какво да направим? — попитах. — Не знаем за какво ни моли.

— Моли ни за покорство и лоялност — каза Бека. — Нали помниш как ни спаси… и двете? Трябва да се съгласим.

След като излязохме от кабинета на Леля Лидия, Бека отиде в библиотеката за дневната си смяна, а Никол и аз се върнахме заедно в апартамента.

— Сега, след като стана ясно, че сме сестри — казах, — можеш да ми казваш Агнес, когато сме само двете.

— Добре, ще опитам — отговори Никол.

Отидохме в общата дневна.

— Искам да споделя нещо с теб — казах. — Само минутка.

Качих се на горния етаж. Там, под дюшека си, пазех двата листа от папката за кръвното родство, нагънати многократно. Когато се върнах, разгънах ги и ги загладих с длан. Положих ги върху масата и Никол — досущ като мен — не устоя и положи ръка върху снимката на майка ни.

— Невероятно — каза тя. — Дръпна ръка и отново разгледа снимката. — Според теб приличам ли на нея?

— И аз се питах същото — отвърнах.

— Помниш ли я изобщо? Аз трябва да съм била съвсем малка.

— Не съм сигурна — казах. — Понякога ми се струва, че си спомням нещо. Имало ли е друга къща? Пътувала ли съм някъде? Но може и просто да мечтая.

— Ами бащите ни? — попита тя. — Защо техните имена са заличени?

— Може би искат някак да ни предпазят — предположих.

— Благодаря ти, че ми го показа — рече Никол. — Но според мен не бива да държиш тук тези листове. Ами ако те хванат с тях?

— Знам. Опитах се да ги върна, но папката вече я нямаше.

В крайна сметка решихме да накъсаме листовете на ситни парченца и да ги изхвърлим в тоалетната.

Леля Лидия ни каза, че трябва да укрепнем психически за мисията, която ни предстои. Междувременно трябваше да продължим да живеем както обикновено и да не правим нищо, което да привлича внимание към бебето Никол или да поражда подозрение. Това беше трудно, защото бяхме неспокойни. Аз поне живеех в ужас: ако откриеха Никол, дали щяха да обвинят мен и Бека?

С Бека трябваше много скоро да заминем на мисия като Перлени момичета. Щяхме ли изобщо да заминем, или Леля Лидия имаше предвид друга дестинация за нас? Можехме само да чакаме. Бека беше проучила наръчника на Перлените момичета за Канада: валута, обичаи, начини за пазаруване, включително кредитни карти. Беше много по-подготвена от мен.

Когато остана по-малко от седмица до церемонията за Благодарение, Леля Лидия отново ни повика в кабинета си.

— Ето какво трябва да направите — каза тя. — Уредила съм стая за Никол в един от молитвените ни домове в провинцията. Документите са наред. Само че вие, Лельо Имортел, ще заминете вместо Никол. Тя ще заеме вашето място и ще пътува до Канада като Перлено момиче.

— А как ще замина аз? — попита слисано Бека.

— Вие ще тръгнете по-късно — отговори Леля Лидия.

Още тогава заподозрях, че това е лъжа.