Заветите

Четиресет и седма глава

С Бека за пръв път видяхме Джейд на Благодарението, организирано за посрещането на завърналите се Перлени момичета и вербуваните от тях нови последователни. Тя беше висока, малко непохватна и постоянно се оглеждаше настрани, без да се стеснява, почти дръзко. Вече имах усещането, че няма да се впише лесно в Ардуа Хол, още по-малко в Галаад. Но после отклоних мислите си от нея, защото красивият ритуал ме погълна.

Скоро там ще бъдем ние, помислих си. Двете с Бека привършвахме подготовката си като Молителки, бяхме почти готови да станем пълноправни Лели. Много скоро щяхме да получим сребристите рокли на Перлените момичета, които бяха много по-красиви от обичайното засега кафяво. Щяхме да наследим перлените нанизи, да се отправим на свои мисии и всяка от нас да доведе своя отгледана Перла.

През първите ми няколко години в Ардуа Хол тази перспектива ме опияняваше. Все още вярвах дълбоко и искрено — ако не във всичко в Галаад, то със сигурност в самоотвержената служба на Лелите. Вече не бях толкова сигурна.

Видяхме Джейд отново чак на следващия ден. И тя като всички нови Перли присъстваше на бдението цяла нощ в параклиса, отдадена на безмълвен размисъл и молитва. След това щеше да замени сребристата си рокля с кафява, каквито носехме всички ние. Не че ѝ беше предопределено да стане Леля — наскоро пристигналите Перли биваха подлагани на щателно наблюдение, преди да бъдат разпределени като бъдещи Съпруги, Иконосъпруги или Молителки, а които нямаха късмет, ставаха Прислужници. Докато бяха сред нас обаче, те се обличаха като нас, но носеха и голяма брошка от фалшиви перли с формата на тънък полумесец по новолуние.

Запознанството на Джейд с нравите на Галаад стана по доста суров начин, защото на следващия ден тя присъства на Вселинча. Сигурно е била искрено шокирана как Прислужниците буквално разкъсват на парчета двама мъже, дори за мен е шокиращо, макар да съм го виждала многократно през годините. Прислужниците обикновено са много покорни и смирени, затова демонстрацията на подобна ярост от тяхна страна е плашеща.

Лелите Основателки са създали тези правила. Двете с Бека бихме предпочели не толкова жесток метод.

Един от елиминираните по време на Вселинча беше доктор Гроув, зъболекарят, предишният баща на Бека, който беше осъден за изнасилването на Леля Елизабет. Всъщност за опита да я изнасили. Като имам предвид собствените си преживявания с него, не ме интересуваше точно за кое от двете обвинения става дума. Извинете, че ще го кажа, но се радвах, че той ще бъде наказан.

Бека реагира съвсем различно. Доктор Гроув се беше държал позорно с нея като малка и аз не бях склонна да го извинявам за това, обаче тя беше. Бека беше по-милостиво създание от мен и аз ѝ се възхищавах за това, но не можех да ѝ подражавам.

Когато доктор Гроув беше разкъсан по време на Вселинча, Бека припадна. Някои от Лелите отдадоха реакцията ѝ на синовна обич — доктор Гроув беше покварен човек, но все пак човек, и то високопоставен. Освен това ѝ беше и баща, на когото покорната му дъщеря дължеше уважение. Аз обаче бях наясно — Бека се чувстваше отговорна за смъртта му. Беше убедена, че не е трябвало да ми казва за престъпленията му. Уверих я, че не съм споделяла с никого какво ми е доверила, и тя отговори, че ми вярва, но че Леля Лидия явно е научила някак. На това се дължеше властта на Лелите — те научаваха разни неща, които никога не би трябвало да се обсъждат.

Двете с Бека се върнахме от Вселинча. Приготвих ѝ чаша чай и ѝ предложих да полегне — още беше пребледняла — обаче тя заяви, че е овладяла чувствата си и е добре. Бяхме потънали във вечерното четене на Библията, когато на вратата се почука. Учудихме се, когато на прага видяхме Леля Лидия и новата Перла Джейд.

— Лельо Виктория, Лельо Имортел, избрани сте за много специална задача — каза ни тя. — Поверявам на вас най-новата ни Перла, Джейд. Тя ще спи в третата спалня, която е свободна, доколкото разбирам. Вашата задача е да ѝ помагате във всичко и да я запознаете в подробности с нашия отдаден на служба живот тук, в Галаад. Имате ли достатъчно чаршафи и кърпи? Ако нямате, ще уредя да ви донесат.

— Да, Лельо Лидия, хвала — отговорих.

Бека повтори моите думи. Джейд ни се усмихна — някак съумяваше да се усмихва едновременно инатливо и неуверено. Беше различна от обичайните новопристигнали от чужбина — те бяха или окаяни, или изпълнени с ревностен плам.

— Добре дошла — казах на Джейд. — Заповядай, влез.

— Добре — съгласи се тя и прекрачи прага ни.

Сърцето ми се сви: вече знаех, че привидно спокойният живот, който двете с Бека водехме в Ардуа Хол през последните девет години, е към своя край — беше пристигнала промяната — само че още не подозирах колко мъчителна ще се окаже тя.

Споменах, че животът ни е спокоен, но може би това не е подходящата дума. При всички положения е подреден, макар и леко монотонен. Времето ни е запълнено, но кой знае защо, то сякаш не тече. Приеха ме като Молителка, когато бях на четиринайсет, вече съм зряла жена, но нямам усещането, че съм много пораснала. Същото беше и с Бека — двете сякаш бяхме застинали, бяхме като замразени.

Основателките и по-възрастните Лели си имат трески за дялане. Формирани са в епоха отпреди Галаад, те са водили борби, които на мен са ми спестени, и тези борби са заличили мекотата, която някога може би са притежавали. Ние обаче не бяхме принудени да преминаваме през такива изпитания. Бяхме защитени, не ни се налагаше да се справяме с неумолимия и суров свят. Ние беряхме плодовете от жертвите на нашите предтечи. Непрекъснато ни го напомняха и ни нареждаха да бъдем признателни. Трудно е да си признателен обаче за отсъствието на нещо незнайно. Опасявам се, че не оцених доколко поколението на Леля Лидия е било калено в пламъците. Те притежаваха непосилна за нас безпощадност.

Четиресет и осма глава

Въпреки усещането, че времето не се движи, аз в действителност се бях променила. Не бях същият човек, който влезе в Ардуа Хол. Сега бях жена, макар и неопитна, а тогава бях дете.

— Много се радвам, че Лелите ти позволиха да останеш — каза ми Века още първия ден и насочи към мен стеснителния си поглед.

— И аз се радвам.

— В училище винаги вземах пример от теб. Не само защото имахте три Марти и бяхте семейство на Командир. Ти лъжеше по-малко от другите. И се държеше добре с мен.

— Не бях чак толкова добра.

— Беше по-добра от другите — настоя тя.

Леля Лидия ми беше позволила да живея заедно с Бека. Ардуа Хол беше разделен на много апартаменти, над нашия имаше буквата В и девизът на Ардуа Хол: Per Ardua Cum Estrus.

— Означава: през родилните болки на женския репродуктивен цикъл — поясни Бека.

— Означава всичко това?

— На латински е. На латински звучи по-добре.

— Какво е латински? — попитах.

Бека ми обясни, че е много стар език, на който вече никой не говори, но на него пишели девизи. Например девизът на всичко в пределите на Стената било Veritas, което на латински означава „истина“. Само че изчегъртали думата и замазали с боя отгоре.

— Ти откъде разбра? — попитах. — След като думата вече я няма?

— От библиотека „Хилдегард“ — каза тя. — Достъпна е само за Лели.

— Какво е библиотека?

— Там се държат книгите. Има много стаи, пълни с книги.

— Книгите не са ли опасни?

Представих си всички тези взривоопасни материали, натъпкани в една стая.

— Не и тези, които аз чета. Опасните ги държат в Читалнята. Там се влиза със специално разрешение. Но другите книги можеш да ги четеш.

— Позволяват ли ти? — изумих се. — Можеш просто да влезеш там и да четеш?

— Ако получиш позволение. С изключение на Читалнята. Ако влезеш там без разрешение, ще има Мъмрене долу в мазетата.

Всеки апартамент в Ардуа Хол имал звукоизолирано мазе, осведоми ме Бека, където например се упражнявали да свирят на пиано. В момента обаче в мазе Р Леля Видала провеждала Мъмрене. То било нещо като наказание, задето си се отклонил от правилата.

— Но нали наказанията са публични — възразих. — За престъпниците. Вселинчовете, обесванията и провесването на Стената.

— Да, така е. Иска ми се да не ги оставяха толкова дълго. Вонята се усеща в спалните ни и направо ми се гади. Обаче Мъмренето в мазето е различно, прави се за наше собствено добро. А сега да отидем да ти вземем рокля и после ще си избереш име.

Имаше списък с одобрени имена, съставен от Леля Лидия и от другите старши Лели. Бека обясни, че имената са на продукти, които жените харесвали навремето и ще се чувстват сигурни с тях, но самата тя не знаела какви са тези продукти. Никой на нашата възраст не знаел, успокои ме тя.

Прочете ми списъка с имената, защото аз още не умеех да чета.

— Какво ще кажеш за Мейбълин? Звучи красиво. Леля Мейбълин.

— Не, много е натруфено.

— Ами Леля Айвъри?

— Ето ти едно — Виктория. Мисля, че е имало кралица с това име. Ще се казваш Леля Виктория. Имаме право да се наричаме Лели още докато сме Молителки. Но пълноправни Лели ще станем, след като си изпълним мисиите като Перлени момичета в страни отвъд пределите на Галаад.

В училище „Видала“ не бяхме учили много за Перлените момичета — само това, че са храбри, излагат се на опасност и правят жертви в името на Галаад, поради което заслужават уважението ни.

— Ще излезем извън Галаад ли? Не е ли страшно да си толкова далеч? Галаад не е ли много, много голям?

Все едно да пропаднеш от света, защото Галаад беше безграничен, нали така?

— Галаад е много по-малък, отколкото мислиш — каза Бека. — Заобиколен е от други страни. Ще ти покажа на картата.

Сигурно съм изглеждала озадачена, защото тя се усмихна.

— Картата е нещо като рисунка. Тук се учим да четем карти.

— Да четете рисунки? Как така? Рисунките не са нещо написано.

— Ще видиш. И аз не го умеех отначало. — Пак се усмихна. — Сега, като си тук, няма да ми е толкова самотно.

Притеснявах се какво ще се случи след шест месеца. Дали щяха да ми позволят да остана? Опасявах се, че Лелите ще ме оглеждат, все едно съм зеленчук. Трудно ми беше да гледам в пода, както се искаше от нас — вдигнеш ли малко очи, ще виждаш торса на Лелите, а това беше проява на неучтивост, или ще срещнеш погледа им, което беше нахално. Трудно ми беше и да не се обаждам, ако някоя от старшите Лели не ме заговори. Покорство, раболепие, смирение — тези добродетели изискваха от нас.

А и четенето страшно ме обезсърчаваше. Дали пък не бях твърде голяма, за да се науча? Сигурно приличаше на фината бродерия — трябва да започнеш да се учиш отрано, иначе ще си останеш непохватна. Все пак малко по малко започнах да напредвам.

— Удава ти се — уверяваше ме Века. — Много по-добра си от мен, когато започвах!

Книгите, от които ми дадоха да се уча, бяха за момче и момиче, които се казваха Дик и Джейн. Бяха много стари, а рисунките бяха променени в Ардуа Хол. Джейн беше с дълги поли и ръкави, но под допълнително оцветеното си личеше, че някога поличката ѝ е била над коленете, а ръкавите са били над лактите. И не е трябвало да си покрива косата.

Най-забележителното в тези книжки беше, че Дик, Джейн и бебето Сали живееха в къща, край която нямаше нищо друго, само бяла дървена ограда, толкова ниска и паянтова, че всеки можеше да я прескочи. Нямаше Ангели, нямаше Пазители. Дик, Джейн и бебето Сали си играеха отвън пред очите на всички. Бебето Сали можеше да бъде отвлечено от терористи и тайно отведено в Канада, както беше станало с бебето Никол и с другите откраднати деца. Голите колене на Джейн можеха да предизвикат нечестиви желания у всеки минувач, въпреки че всичко, освен лицето ѝ сега беше покрито с боя. Бека ми съобщи, че ще поискат от мен да дооцветявам рисунките в книжките — било задача на Молителките. Самата тя била оцветила много книжки.

Тя ми обясни, че няма гаранция дали ще ми бъде позволено да остана — не всяко момиче било подходящо за Леля. Тя познавала момичета преди моето пристигане в Ардуа Хол, които били приети, но една размислила само три месеца по-късно, семейството ѝ си я прибрало и бракът, който ѝ били уредили преди, в крайна сметка бил сключен.

— А с другата какво се случи? — попитах.

— Нещо лошо — каза Бека. — Казваше се Леля Лили. Отначало нищо ѝ нямаше. Всички казваха, че се справя добре, но после мина през Мъмрене, защото отговаряла на Лелите. Според мен не е било свръхстрого Мъмрене, просто Леля Видала си е злобничка. Когато те подлага на Мъмрене, пита: „Харесва ли ти?“, а правилен отговор няма.

— Какво стана с Леля Лили?

— След Мъмренето тя не беше същата. Искаше да напусне Ардуа Хол — каза, че не била подходяща — а Лелите ѝ обясниха, че ако го направи, уговореният и брак ще се състои. Тя обаче и това не искаше.

— А какво искаше? — попитах.

Изведнъж Леля Лили силно ме заинтригува.

— Искаше да живее сама и да работи във ферма. Леля Елизабет и Леля Видала твърдяха, че започнала да чете много малка, затова се е получило така — втълпила си е каквото не трябва в библиотека „Хилдегард“, преди умът ѝ да е укрепнал достатъчно, за да отхвърля неправилните идеи, защото там има много спорни книги, които трябва да бъдат унищожени. Прецениха, че тя трябва да бъде подложена на по-строго Мъмрене, за да насочи мислите си в правилна посока.

— И какво беше Мъмренето?

Питах се дали моят ум е укрепнал достатъчно и дали няма да се наложи и аз да бъда подложена на многобройни поправяния.

— Прекара един месец в мазето самичка, само на хляб и вода. Когато я освободиха, не говореше с никого, казваше само „да“ и „не“. Според Леля Видала тя била много слабохарактерна, за да стане Леля, и в крайна сметка ще трябва да се омъжи. В деня преди уреченото ѝ напускане на Ардуа Хол тя не дойде на закуска, а после и на обяд. Никой не знаеше къде е. Леля Елизабет и Леля Видала предположиха, че е избягала, че сигурността е компрометирана, и се проведе обстойно издирване. Само че не я намериха. А после водата от душа започна да мирише странно. Затова проведоха ново търсене и този път отвориха резервоара с дъждовна вода на покрива, откъдето идваше водата в банята. И я намериха там.

— О, това е ужасно! Някой я беше убил ли?

— И Лелите помислиха така отначало. Леля Хелена изпадна в истерия, дори позволиха няколко Очи да дойдат в Ардуа Хол и да потърсят улики, но нищо не намериха. Някои от Молителките се качиха и огледаха резервоара. Не беше възможно тя просто да е паднала вътре — имаше стълба, имаше и вратичка.

— Ти видя ли я? — попитах.

— Ковчегът беше затворен — отвърна Бека. — Но сигурно се е качила умишлено. Говореше се, че са намерили камъни в джобовете ѝ. Не оставила бележка, а дори да е оставила, Леля Видала сигурно я е скъсала. На погребението казаха, че е умряла от мозъчна аневризма. Не можеха да допуснат да се разчуе такъв провал на Молителка. Всички се молихме за нея. Сигурна съм, че Бог ѝ е простил.

— Но защо го е направила? — попитах. — Искала е да умре ли?

— Никой не иска да умре — възрази Бека, — но някои хора не желаят да водят живота, който единствено им е позволен.

— Но да се удави!

— Казват, че е спокойна смърт — каза Бека. — Чуваш камбани и песни. Като ангелите. Така ни обясни Леля Хелена, за да се почувстваме по-добре.

След като се справих с книжките за Дик и Джейн, ми дадоха „Десет приказки за малки момичета“ — стихосбирка от Леля Видала. Ето едно стихотворение, което помня:

Стихотворенията на Леля Видала все бяха за неща, които момичетата не бива да правят, и за страховитите неща, които ще им се случат, ако все пак проявят непослушание. Вече разбирам, че не бяха добра поезия, а и още тогава не ми беше приятно да чета за клетите момиченца, допуснали грешки и наказани жестоко, дори убити. Въпреки това с трепетно вълнение поглъщах каквото ми попаднеше.

Един ден четях стихотворението за Тирза на глас на Бека, за да ме поправя, ако сбъркам, и тя каза:

— Това на мен никога няма да ми се случи.

— Кое? — попитах.

— Никога няма да изкуша никой Пазител. Никога няма да ги погледна в очите. Не желая да ги гледам. Който и да е мъж. Те са отвратителни. Включително този галаадски Бог.

— Бека! — възкликнах. — Защо говориш така? Какво искаш да кажеш?

— Те искат Бог да бъде само едно нещо — обясни ми тя. — Пропускат разни работи. В Библията пише, че сме създадени по образ и подобие на Бог — и мъжете, и жените. Ще видиш, когато Лелите ти позволят да я четеш.

— Не говори такива неща, Бека. Леля Видала… за нея това е ерес.

— Мога да ги говоря пред теб, Агнес. Вярвам ти безрезервно.

— Недей, не съм добър човек, не съм като теб.

През втория ми месец в Ардуа Хол ме посети Сонамит. Срещнахме се в „Шлафли Кафе“. Беше облечена със синята рокля на вече официална Съпруга.

— Агнес! — възкликна тя и протегна ръце. — Толкова се радвам да те видя! Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — уверих я. — Вече съм Леля Виктория. Искаш ли ментов чай?

— Ами просто Пола намекна, че може би си… че нещо не е наред…

— Че съм откачила — казах с усмивка. Забелязах, че Сонамит говори за Пола като за близка приятелка. Сонамит вече беше по-високопоставена от нея, което сигурно адски дразнеше Пола — толкова младо момиче да се издигне повече от нея! — Знам, че си го мисли. Между другото, поздравления за сватбата ти!

— Сърдиш ли ми се? — попита тя отново с тон на ученичка.

— За какво да ти се сърдя?

— Ами откраднах ти съпруга.

Това ли си въобразяваше? Че е спечелила съревнование? Как да я опровергая, без да засегна Командир Джъд?

— Усетих по-висше призвание — казах благочестиво.

Тя се изкиска.

— Нима? Е, аз получих по-нисше призвание. Имам четири Марти! Само да ми видиш къщата!

— Сигурна съм, че е прекрасна — уверих я.

— Наистина ли си добре?

Тревогата ѝ за мен звучеше донякъде искрена.

— Това място не те ли потиска? Малко е зловещо.

— Добре съм. Пожелавам ти много щастие.

— И Бека е в тази тъмница, нали?

— Не е тъмница — уверих я. — Да, тук е. Живеем в един апартамент.

— Не те ли е страх да не те нападне с ножиците? Още ли е откачена?

— Никога не е била откачена — уточних, — просто беше нещастна. Много се радвам, че се видяхме, Сонамит, но трябва да се връщам към задълженията си.

— Вече не ме харесваш — подметна тя, донякъде сериозно.

— Обучавам се да стана Леля. От мен не се очаква да харесвам никого.

Четиресет и девета глава

Напредвах бавно в четенето, често се препъвах. Бека много ми помагаше. Упражнявахме се на откъси от Библията, на одобрените абзаци за Молителките. Вече можех да чета части от Писанието, които дотогава само бях чувала. Бека ми помогна да намеря откъса, за който си мислех често след смъртта на Табита:

Изричах думите мъчително, буква по буква. Струваха ми се различни на страницата — не плавни и мелодични, както когато си ги рецитирах наум, а по-плоски, по-сухи.

Бека ми обясни, че произнасянето по букви не е същото като четенето — четенето било, когато чуваш думите като песен.

— На мен може никога да не ми се получи — казах.

— Ще успееш — увери ме Бека. — Да опитаме да прочетем няколко истински песни.

Тя отиде в библиотеката — аз още нямах право да влизам там — и донесе един от четирите тома с химни на Ардуа Хол. Вътре беше и приспивната песен, която Табита ми пееше с глас като сребърни звънчета.

Запях я на Бека, а след известно време вече можех и да ѝ я чета.

— Много обнадеждаващо — каза тя. — Иска ми се да вярвам, че винаги ще има двама ангели, които чакат да ме отнесат. — И додаде: — На мен никой не ми е пял преди лягане. Голяма щастливка си.

Освен да чета, трябваше да се науча и да пиша. В известен смисъл това беше по-трудно, но в други отношения — не. Пишехме с мастило за рисуване и прави писалки с метално перо, а понякога и с молив. Зависи с какво бяха заредили Ардуа Хол от складовете, където се получаваха вносните стоки.

Принадлежностите за писане се полагаха на Командирите и на Лелите. В Галаад не се употребяваха повсеместно — жените не ги ползваха, нито повечето мъже, освен за доклади и описи. Какво друго биха могли да пишат повечето хора?

В училище „Видала“ се бяхме научили да бродираме и да рисуваме, а Бека казваше, че писането е почти същото — всяка буква била като рисунка, като ред от бодове или като музикална нота — просто се научаваш да изписваш отделните букви и после да ги свързваш като перли в наниз.

Бека имаше красив почерк. Учеше и мен, често и търпеливо, а когато и аз вече пишех, макар и неумело, ми подбра цитати от Библията, които да преписвам:

Преписвах ги отново и отново. Според Бека сравнението на различните написани от мен варианти на едно и също изречение показва колко съм напреднала.

Разсъждавах над думите, които преписвах. Наистина ли милосърдието е по-велико от вярата и дали аз притежавам и двете? Любовта по-силна ли е от смъртта? Чия реч пренася въпросната крилата гад?

Умението да чета и да пиша, не ми донесе отговори на всички въпроси, а пораждаше нови и нови.

Освен че се научих да чета, успях да се справя и с други задачи, които ми възложиха през онези първи месеци. Някои от тях не бяха обременяващи — приятно ми беше да рисувам дълги поли, ръкави и забрадки за момиченцата в книжките за Дик и Джейн, нямах нищо против да работя в кухнята, да кълцам ряпа и лук за готвачките и да мия съдовете. Всички в Ардуа Хол трябваше да дават своя принос за всеобщото благо и никой не се подиграваше на физическия труд. Всяка Леля беше длъжна да го полага, но най-тежката работа се падаше на Молителките. И защо не? Ние бяхме по-млади.

Търкането на тоалетните не беше приятно обаче, особено като се наложеше да ги миеш повторно, макар да са били съвсем чисти още след първото измиване, а след това — и трети пък. Бека ме предупреди, че Лелите ще изискват това повторение — не ставало дума за състоянието на тоалетните, така изпитвали покорството ни.

— Ама да чистиш тоалетните по три пъти… е неразумно — възразих. — Пилеят се ценни природни ресурси.

— Препаратът за почистване на тоалетна не е природен ресурс — каза Бека. — Не е като бременната жена. Но че е неразумно, неразумно е, затова е изпитание. Искат да проверят дали ще изпълниш неразумно искане, без да се оплакваш.

За да направят изпитанието още по-трудно, Лелите възлагаха надзора на по-младша от теб. Да получаваш глупави заповеди от човек, който е почти на твоята възраст, е много по-дразнещо, отколкото от по-възрастен човек.

— Противна работа! — оплаках се, след като четири седмици подред чистих тоалетни. — Наистина ненавиждам Леля Аби! Толкова е зла и надута, и…

— Изпитание е — напомни ми Бека. — Както когато Бог изпитва Йов.

— Леля Аби не е Бог! Само се мисли за Бог.

— Не бива да съдим строго — каза Бека. — Моли се омразата ти да се стопи. Представяй си как излиза през носа ти като дихание.

Бека владееше много такива техники за самоконтрол. Опитвах се да ги практикувам. Понякога ми се получаваше.

Издържах изпитите си след шестия месец и ме приеха като постоянна Молителка, вече имах право да посещавам библиотека „Хилдегард“. Трудно мога да опиша чувството, което ме обзе. Когато за пръв път прекрачих прага, все едно ми бяха дали златен ключ, който отключваше тайна врата след тайна врата и пред погледа ми се появяваха истински съкровища.

Отначало имах достъп до външните зали, но след време ми дадоха и пропуск за Читалнята. Там разполагах със собствено бюро. Една от задачите ми беше да правя белови на речите — може би е по-точно да ги наричам проповеди — които Леля Лидия изнасяше по специални поводи. Тя използваше старите речи, но всеки път променяше по нещо и ние трябваше да включваме ръкописните ѝ бележки в четлив машинописен текст. Вече се бях научила да печатам на машина, макар и бавно.

Докато седях на бюрото си, Леля Лидия понякога минаваше покрай мен през Читалнята на път към специалната си стаичка, където се говореше, че правела важно изследване, с помощта на което Галаад ще стане по-добро място. Според старшите Лели това била житейската ѝ мисия. Зад тази заключена врата се намираха безценните архиви на кръвните родословия, които старшите Лели водеха педантично, Библиите, теологичните беседи, опасните произведения на световната литература. Щяхме да получим достъп до тях едва когато умовете ни укрепнеха достатъчно.

Месеците и годините се нижеха, с Бека станахме близки приятелки и споделихме много неща за себе си и за семействата си, които не бяхме казвали на никой друг. Аз признах колко ненавиждам мащехата си Пола, макар да се опитвах да крия чувството. Описах ѝ трагичната смърт на нашата Прислужница, Кристъл, и колко съм се разстроила. Говорехме за истинските си майки и че бихме искали да научим кои са. Може би не биваше да споделяме чак толкова, но ни въздействаше успокоително.

— Иска ми се да имах сестра — каза ми Бека един ден. — Ако имах, щеше да си ти.

Петдесета глава

Описах живота ни като спокоен и на външен наблюдател сигурно би изглеждало точно така, но съществуваха вътрешен смут и вълнения, които, впоследствие научих, са често явление сред хора, които опитват да се посветят на по-възвишена кауза. Първия си душевен смут преживях, когато след четири години четене на по-елементарни текстове най-сетне ми позволиха да чета самата Библия. Нашите Библии се пазеха под ключ, както и навсякъде в Галаад — те можеха да бъдат поверени само на силен ум и упорит нрав, което автоматично изключваше всички жени, освен Лелите.

Бека беше започнала да чете Библията по-рано — беше по-напред от мен не само по старшинство, но и по вещина — обаче хората, посветени в това тайнство, нямаха право да разказват за читателския си опит със свещения текст, затова двете не обсъждахме помежду си какво е прочела.

Настана денят, когато заключената дървена кутия с Библията, предназначена за мен, беше донесена в Читалнята и аз най-сетне разгърнах тази най-забранена книга. Много се вълнувах, но сутринта Бека ми каза:

— Трябва да те предупредя.

— За какво?

— Там не пише каквото казват, че пише.

— Как така?

— Не искам да се разочароваш. — Замълча. — Сигурна съм, че Леля Ести е била добронамерена. — После каза: — Книга Съдии Израилеви, от деветнайсета до двайсет и първа глава.

Само това. Но когато отидох в Читалнята и отворих дървеното сандъче и после Библията, отгърнах най-напред там. Попаднах на историята за наложницата, нарязана на дванайсет парчета, която Леля Видала ни беше разказвала навремето в училище и която толкова беше разстроила Бека.

Добре я помнех. Помнех също обяснението, което ни беше дала Леля Ести. Беше ни казала, че причината за смъртта на наложницата е нейното съжаление за проявеното непокорство, което я тласнало да пожертва себе си, само и само да не допусне господарят ѝ да бъде насилен от Вениаминовите синове. Леля Ести ни беше казала, че наложницата е храбра и благородна. Че е направила избор.

Сега обаче можех да прочета цялата история. Търсех частта, в която тя проявява смелост и благородство, търсех избора, но не намирах нищо такова. Момичето чисто и просто беше изтикано през вратата и изнасилвано до смърт, а после накълцано като крава от някакъв мъж, отнасял се към нея още приживе като към купено добиче. Нищо чудно, че се беше опитала да избяга.

Преживях мъчителен шок — милата и услужлива Леля Ести ни беше излъгала. Истината не беше благородна, беше ужасяваща. Значи това имаха предвид Лелите, когато казваха, че женският ум е твърде слаб за четене. Щяхме да рухнем, щяхме да се разпаднем под натиска на противоречията, нямаше да можем да издържим.

Дотогава не се бях усъмнявала сериозно в правотата и особено в истинността на Галаадската теология. Ако не успеех да направя нещо безукорно, щях да заключа, че вината е моя. Когато обаче открих какво е променила властта в Галаад, какво е добавено и какво е пропуснато, се уплаших да не изгубя вярата си.

Ако никога не сте вярвали, няма да разберете какво означава това. Сякаш най-добрият ти приятел умира, сякаш всичко, което те е определяло като личност, е изгоряло и ти си останал сам-самичък. Чувстваш се като изгнаник, като изгубен в тъмна гора. Приличаше на чувството, което изпитах след смъртта на Табита — светът се изпразни от съдържание. Всичко стана кухо. Всичко се спаружи.

Споделих с Века част от нещата, които преживявах.

— Знам — увери ме тя. — Същото се случи и с мен. Всички на върха в Галаад са ни излъгали.

— Как така?

— Бог не е такъв, какъвто твърдят — отговори тя.

Каза, че можеш да вярваш в Бог или в Галаад, не и в двете. Така успявала да преодолява собствената си криза.

Признах, че едва ли ще бъда способна да избирам. Тайно се опасявах, че няма да мога да вярвам и в двете. Въпреки това обаче ми се искаше да вярвам, копнеех да вярвам, а в крайна сметка част от вярата извира от копнежа, нали?

Петдесет и първа глава

Три години по-късно се случи нещо още по-тревожно. Както вече споменах, една от задачите ми в библиотека „Хилдегард“ беше да изготвям белови на речите на Леля Лидия. Листовете на речта, над която ми предстоеше да работя в съответния ден, биваха оставяни върху бюрото ми в сребриста папка. Една сутрин зад сребристата намерих и синя папка. Кой я беше сложил там? Дали не беше станала някаква грешка?

Отворих я. Най-отгоре на първата страница се мъдреше името на моята мащеха Пола. Следваше разказ за смъртта на нейния първи съпруг, за когото е била омъжена преди брака си с така наречения ми баща, Командир Кайл. Вече ви казах, че съпругът ѝ, Командир Сондърс, бил убит в кабинета си от тяхната Прислужница. Поне така се знаеше.

Пола беше заявила, че момичето е опасно неуравновесено, че е откраднало шиш от кухнята и е убило Командир Сондърс при нападение без видима причина. Прислужницата избягала, но била заловена и обесена, а мъртвото ѝ тяло било изложено на показ на Стената. Сонамит обаче ни каза, че според тяхната Марта имало някаква незаконна и греховна връзка — Прислужницата и съпругът развратничели в неговия кабинет. Затова Прислужницата имала подходяща възможност да го убие, затова и го направила — прищевките му я тласнали на ръба на лудостта. Останалата част от разказа на Сонамит беше същата: как Пола открила трупа, как заловили Прислужницата, как я обесили. Сонамит беше добавила онази подробност, че Пола се изцапала с кръв, докато обувала панталона на мъртвия Командир, за да опази честта му.

Обаче историята в синята папка беше съвсем различна. Имаше увеличени снимки и многобройни тайно записани разговори. Не е имало никаква греховна връзка между Прислужницата и Командир Сондърс — само обичайните Церемонии по закон. Пола и Командир Кайл обаче — моят някогашен баща — бяха имали връзка още преди да умре майка ми Табита.

Пола се сприятелила с Прислужницата и ѝ предложила да ѝ помогне да избяга от Галаад, защото знаела колко нещастно е момичето. Дори ѝ дала карта и напътствия, а също и имената на няколко активисти от „Мейдей“. След като Прислужницата заминала, Пола собственоръчно пронизала Командир Сондърс. Затова по нея имало толкова много кръв, а не защото се опитала да му обуе панталона. Всъщност той изобщо не го бил събувал, поне не онази вечер.

Пола подкупила своята Марта да подкрепи версията за Прислужницата убийца, като добавила и малко заплахи към подкупа. След това повикала Ангелите и обвинила Прислужницата, последвало всичко останало. Клетото момиче било намерено да броди отчаяно по улиците, защото картата била неточна, а се оказало, че и активистите на „Мейдей“ не съществуват.

Прислужницата била разпитана. (В папката беше приложен запис от разпита и се оказа тежко четиво.) Макар да признаваше опита си за бягство и да разкриваше участието на Пола в организирането му, тя твърдеше, че не е извършила убийството — всъщност изобщо не знаеше за него — докато накрая не бе издържала на болката и беше направила фалшиви признания.

Очевидно бе, че е невинна.

Лелите отдавна знаеха истината. Поне една от тях. Пред мен в папката имаше улики. Нищо не се беше случило с Пола обаче. Вместо нея за престъплението беше наказана Прислужница.

Бях поразена, като ударена от гръм. Не само бях изумена от тази история, но недоумявах и по каква причина тя се беше оказала върху бюрото ми. Защо някой непознат ще ми дава толкова опасна информация?

А след като една от историите, които си смятал за истина, се окаже невярна, започваш да подозираш и всички останали. Дали заплаха от страна на Леля Лидия, че ще разкрие престъплението, не беше накарала мащехата ми да престане да ме принуждава да се омъжа за Командир Джъд? Дали на тази страховита история дължах мястото си в Ардуа Хол? Дали с тази папка не ми съобщаваха, че майка ми Табита не е починала от болест, а е била убита по незнаен начин от Пола, а вероятно дори от Командир Кайл? Не знаех на какво да вярвам.

На никого не можех да се доверя. Дори на Бека — не исках да я застрашавам, като я правя съучастница. Истината може да предизвика сериозни неприятности за хората, ако не е предназначена за техните уши.

Приключих работа за деня и оставих синята папка там, където я намерих. На следващия ден ме очакваше нова реч, а синята папка от предния ден беше изчезнала.

През следващите две години няколко такива папки ме очакваха на бюрото ми. И всички съдържаха улики за различни престъпления. Онези, които се отнасяха за престъпления на Съпругите, бяха сини, на Командирите — черни, на хора от различни професии — например лекари — сиви, на Иконохората — на ивици, на Мартите — тъмнозелени. Нямаше папки за престъпления на Прислужниците, нито на Лелите.

Повечето папки, оставени за мен, бяха или сини, или черни и описваха многобройни престъпления. Прислужниците биваха принуждавани да вършат незаконни деяния, а после се оказваха обвиняеми за тях; Синове на Яков заговорничеха един срещу друг; подкупи и услуги се разменяха на най-висшите нива. Съпруги заговорничеха срещу други Съпруги; Марти подслушваха и събираха информация, а после я търгуваха; случваха се загадъчни хранителни отравяния, бебета обикаляха Съпруга след Съпруга заради скандални, но недоказани слухове. Съпруги биваха обесвани за несъществуваща изневяра, защото някой Командир иска друга, по-млада. Провеждаха се публични съдебни процеси — целящи елиминиране на предатели и пречистване на лидерите — въз основа на фалшиви признания, изтръгнати с изтезания.

Даването на фалшиви показания не беше изключение, а често срещано явление. Под привидно добродетелната си фасада Галаад загниваше.

Освен папката за Пола, документът, който ме засягаше непосредствено, беше за Командир Джъд. Дебела папка. Сред всички останали негови простъпки вътре имаше и доказателства, свързани със съдбата на Съпругите, за които е бил женен преди краткия си годеж с мен.

Беше се отървал от всички. Първата беше бутната надолу по стълбите и си беше счупила врата. Официалната версия беше, че се спънала и паднала. Знаех от другите папки колко лесно е да се направи така, че подобни случки да изглеждат като злополуки. Официално се смяташе, че две от Съпругите му са починали по време на раждане, но смъртта им беше свързана с предумишлено предизвикана септицемия или шок. В един от случаите Командир Джъд беше отказал да даде разрешение за операция, когато Нерожба с две глави заседнала в родилния канал. Благочестиво заявил, че нищо не може да се направи, защото все още ембрионът имал пулс.

Четвъртата му Съпруга имала хоби да рисува цветя по предложение на самия Командир Джъд, който грижовно ѝ купил и боите. Впоследствие тя развила симптоми на натравяне с кадмий. В папката пишеше, че кадмият е известен канцерогенен елемент и че малко след това четвъртата Съпруга починала от рак на стомаха.

Явно бях избегнала смъртната присъда на косъм. И ми бяха помогнали да я избегна. Вечерта отправих благодарствена молитва — въпреки съмненията си продължавах да се моля. Благодаря ти, казах. И додадох: помогни на неверието ми.33 Помогни и на Сонамит, защото ще има нужда.

Когато започнах да чета тези папки, бях ужасена и отвратена. Да не би някой да се опитваше да ме тормози? Или папките бяха част от обучението ми? Ставах ли по-волева? Подготвяха ли ме за задачите, които впоследствие ще трябва да изпълнявам като Леля?

Постепенно научавах, че Лелите правят точно това. Те записваха. Чакаха. Използваха информацията, за да постигат цели, известни единствено на самите тях. Оръжията им бяха много мощни, но скверни тайни, както открай време твърдяха Мартите. Тайни, лъжи, лукавство, измама — само че тайните, лъжите, лукавството и измамата на другите, както и техните собствени.

Ето в какво щях да се превърна, ако остана в Ардуа Хол, ако изпълня успешно мисията си като Перлено момиче и се завърна като пълноправна Леля. Всички тайни, които бях научила, а несъмнено и още много други, щяха да станат мои, за да ги използвам, както намеря за добре. Толкова много власт. Силата да съдя порочните безмълвно и да ги наказвам по неочаквани начини. Толкова много мъст.

Вече ви казах, че имах и отмъстителна страна, заради която навремето съжалявах. Съжалявах, но не бях заличила.

Ще излъжа, ако кажа, че не се изкушавах.