Заветите

Двайсет и девета глава

Снощи сънувах кошмар. Не за пръв път.

По-рано в разказа си обещах да не подлагам търпението ви на изпитание, като ви разказвам сънищата си. Този обаче има последици, с които ще ви запозная, ще направя изключение. Разбира се, изборът какво да четете си е изцяло ваш, така че може да пропуснете този мой сън.

Стоя на стадиона, облечена в кафявата роба, която ми дадоха в онзи получил ново предназначение хотел, докато се възстановявах след престоя си в Инкубатора на признателност. До мен в редица стоят още няколко жени със същото облекло като каещи се и няколко мъже с черни униформи. Всеки от нас е с пушка. Знаем, че някои от пушките са заредени с халосни патрони, обаче въпреки това всички ще бъдем убийци, защото е важно намерението.

Срещу нас има жени в две редици: едните са прави, другите са на колене. Нямат превръзки на очите. Виждам лицата им. Познавам ги, всяка една. Предишни приятелки, предишни клиентки, предишни колежки, а от по-скоро — жени и деца, които са минали през ръцете ми. Съпруги, дъщери, Прислужници. На някои им липсват пръсти, други имат само едно стъпало или само едно око. Някои са с въже на шията. Осъдила съм ги, издала съм присъда — веднъж съдия, винаги съдия. Обаче те всички се усмихват. Какво чета в очите им? Страх, презрение, предизвикателство? Съжаление? Не мога да определя.

Ние с пушките вдигаме оръжията. Стреляме. Нещо нахлува в дробовете ми. Не мога да дишам. Давя се, падам.

Събуждам се, обляна в студена пот, сърцето ми бие лудешки. Казват, че кошмарите могат да те уплашат до смърт, че е възможно буквално сърцето ти да спре. Дали този кошмар няма да ме убие някоя нощ? Е, едва ли един сън ще е достатъчен.

Разказвах ви за изолирането си в Инкубатора за признателност и за разточителното си преживяване в хотелската стая. Беше като рецепта за хубава пържола: начукваш я хубаво с чукче, после я мариноваш да стане крехка.

Един час, след като облякох робата на каеща се, на вратата ми се почука — чакаха ме двама придружители. Поведоха ме по коридор към друга стая. Белобрадият мъж, който ме разпита първия път, вече беше там, но не зад бюро, а удобно настанен в кресло.

— Седнете — покани ме Командир Джъд. Този път не ме настаниха насила на стола, седнах сама. — Дано режимът ни не ви се е сторил прекалено суров. Преминахте само през първо ниво. — Нямаше какво да кажа, затова и нищо не казах. — Просветляващо ли беше?

— Какво имате предвид?

— Съзряхте ли светлината? Божествената светлина?

Какъв беше правилният отговор на този въпрос? Той щеше да разбере, че лъжа.

— Беше просветляващо — отговорих.

Това се оказа достатъчно.

— Петдесет и три?

— За възрастта ми ли питате? Да.

— Имали сте любовници — каза той.

Зачудих се как е узнал и останах леко поласкана, че си е направил труда.

— За кратко. Няколко. Без дългосрочен успех.

Била ли съм влюбена някога? Едва ли. Опитът ми с мъжете от семейството не насърчаваше доверчивост. Тялото ми обаче си има импулси, които може да бъдат унизителни, но и удовлетворителни, ако ги послушам. Никой не ми навреди сериозно, получих и доставих известно удоволствие и никой от тези мъже не прие бързото си отстраняване от живота ми като лично оскърбление. Какво повече да очаквам?

— Правили сте аборт — продължи той.

Значи бяха тършували из някакви документи.

— Само един. Бях много млада.

Той изсумтя неодобрително.

— Нали знаете, че това човекоубийство вече се наказва със смърт?

— Не знаех.

Изстинах. Само че, ако се канеха да ме застрелят, какво целеше този разпит?

— Един брак?

— Кратък. Беше грешка.

— Разводът вече е престъпление — осведоми ме той.

Не отговорих.

— Не сте благословена с деца?

— Не.

— Значи сте похабили женското си тяло? Лишили сте го от естествената му функция?

— Просто така се случи — отговорих, като се постарах да сподавя напрежението в гласа си.

— Жалко. При нашето управление всяка добродетелна жена ще може да има дете — по един или друг начин, съгласно Божия промисъл. Предполагам обаче, че сте били отдадена изцяло на своята така наречена кариера.

Подминах оскърблението.

— Да, графикът ми беше натоварен.

— Два учебни срока сте работили като учителка?

— Да. Но после се върнах към правото.

— Битови дела? Изнасилвания? Престъпнички? Сексуални работнички, които по съдебен път изискват по-голяма закрила? Разпределение на имуществото при развод? Лекарска небрежност, най-вече от страна на гинеколози? Отнемане на деца от небрежни майки?

Беше извадил някакъв списък и четеше от него.

— Да, при необходимост — отговорих.

— Кратко време сте били доброволка в кризисен център за изнасилени жени?

— Като студентка.

— В приюта на Саут Стрийт, нали? Защо престанахте?

— Заетостта ми нарасна — отговорих. И направих още едно вярно признание, защото не виждах смисъл да не бъда откровена: — Освен това работата ме смазваше емоционално.

— Да — просветнаха очите му, — смазващо е. Цялото това безпричинно женско страдание. Нашата цел е да го преустановим. Сигурен съм, че одобрявате. — Той замълча и ми даде малко време да осмисля чутото. После отново се усмихна. — Е, какво избирате?

Предишната аз би попитала: „Между кое и кое?“, или нещо подобно. Сега обаче попитах:

— Имате предвид „да“ или „не“?

— Точно така. Преживяхте последиците от отказ… е, поне някои. Но ако дадете съгласие… Ще кажа само, че който не е с нас, е против нас.

— Разбирам — отговорих. — Тогава „да“.

— Ще трябва да ни докажете искреността си. Готова ли сте да го направите?

— Да — повторих. — Как?

Последва изпитание. Вероятно сте се досетили какво беше. Като в кошмара ми, само че жените бяха със завързани очи и когато стрелях, не паднах. Това беше изпитанието, на което ме подложи Командир Джъд: не го ли издържиш, твоята отдаденост на единствения правилен път се смята за невалидна. Издържиш ли го, ще изцапаш ръцете си с кръв. Както бе казал някой: или ще се държим заедно, или ще ни обесят поотделно.20

Проявих известна слабост — след това повърнах.

Една от жертвите ми беше Анита. Защо я бяха нарочили да умре? Явно дори след Инкубатора на признателност беше казала „не“. Явно беше избрала бързия изход. В действителност обаче нямах представа защо. Може би причината беше проста — тя не беше полезна за режима, а аз бях.

На сутринта станах един час по-рано, за да открадна няколко минути преди закуска с теб, читателю. Превърнал си се в натраплива мания за мен — моят единствен довереник, моят единствен приятел — защото на кого другиго мога да кажа истината? На кого другиго да се доверя?

Не че и на теб имам доверие. В крайна сметка кой най-вероятно ще ме предаде? Ще си стоя на затънтено място, цялото в паяжини, или под леглото, докато ти ходиш на пикник или на танци — да, танците ще се върнат, трудно ще ги забраниш за вечни времена — или на любовни срещи с някое топло тяло, много по-привлекателно от купчината разпадаща се хартия, в която ще съм се превърнала. Предварително те моля за прошка обаче. Някога и аз бях като теб — фатално привързана към живота.

Защо приемам съществуването ти за даденост? Може никога да не се въплътиш — ти си само желание, възможност, фантом. Да се осмеля ли да добавя и надежда? Да, позволено ми е да се надявам. Все още не е настъпил онзи среднощен час в живота ми, камбаната още не е ударила и Мефистофел все още не е дошъл да поиска от мен дължимото съгласно сделката ни.

Защото сделка имаше. Разбира се, че имаше. Макар да не я сключих с дявола, а с Командир Джъд.

Първата ми среща с Елизабет, Хелена и Видала се състоя в деня след изпитанието ми чрез убийство на стадиона. Въведоха ни четирите в една от заседателните зали на хотела. Тогава всички изглеждахме различно: бяхме по-млади, по-слаби, не толкова разкривени. Елизабет, Хелена и аз носехме кафявите роби, подобни на власеници, които вече описах, но Видала вече беше получила истинска униформа — не характерната за Лелите, която наложиха впоследствие, а черна.

Командир Джъд ни очакваше. Седеше начело на масата, естествено. Пред него имаше поднос с кафеник и чаши. Наля ни с ритуална тържественост, с усмивка.

— Поздравления — поде той, — издържахте изпитанието. Вие сте главни, изтеглени от огъня.21 — Наля кафе и на себе си, добави сметана и отпи. — Сигурно се питате защо човек като мен, достатъчно успял при предишното корумпирано управление, постъпва по този начин. Не се тревожете, съзнавам колко сериозно е поведението ми. В очите на някои хора отхвърлянето на незаконното управление може би е държавна измяна — несъмнено мнозина са си го помислили за мен. Сега, след като се присъединихте към нас, ще си помислят същото и за вас. Само че предаността към по-висша истина не е измяна, защото Божиите пътища са различни от човешките и категорично не са пътищата на жената.

Видала наблюдаваше с тънка усмивка как ни поднася проповедта си — онова, в което той се опитваше да ни убеди, вече беше станало нейно верую.

Постарах се да не реагирам. Истинско умение е да не реагираш. Командирът местеше поглед от едно безизразно лице на друго.

— Пийте си кафето — покани ни. — Ценна стока, която се намира все по-трудно. Грях е да отхвърляме онова, което Бог в щедростта си е подсигурил за своите любими чада.

Сякаш поехме причастие, когато вдигнахме чашите си. Той продължи:

— Видяхме вече до какво водят прекомерната разпуснатост, прекомерното материално разточителство и липсата на смислени структури, които да изграждат балансирано и стабилно общество. Раждаемостта в страната ни — по най-различни причини, но най-вече заради себичния избор на жените — намалява главоломно. Нали сте съгласни, че човешките същества са най-нещастни, когато цари безредие? Че правилата и границите налагат стабилност, а оттам водят до щастие? Следите ли мисълта ми?

Кимнахме.

— Това „да“ ли означава? — попита той и посочи Елизабет.

— Да — отговори тя с писклив от уплаха гласец.

Тогава все още беше млада и привлекателна, не беше допуснала тялото ѝ да наедрее. Забелязала съм, че някои мъже обичат да тормозят красиви жени.

— Да, Командир Джъд — укори я той. — Титлите трябва да се уважават.

— Да, Командир Джъд.

Надушвах страха ѝ от отсрещната страна на масата. Питах се дали усеща моя. Страхът има възкисела миризма, разяжда.

И тя е стояла сама в мрака, помислих си. И тя е била подложена на изпитание на стадиона. И тя се е взряла навътре в себе си и е видяла бездната.

— За обществото е най-полезно мъжете и жените да имат отделни сфери на действие — продължи с по-строг тон Командир Джъд. — Свидетели сме на катастрофалните резултати от опита за сливането им. Някакви въпроси дотук?

— Да, Командир Джъд — обадих се. — Аз имам въпрос.

Той се усмихна, но без капка топлота.

— Продължете.

— Какво искате?

Отново се усмихна.

— Благодаря ви. Какво искаме конкретно от вас? В момента изграждаме общество в съответствие с Божествения ред — град високо на хълма, светлина за всички държави — действаме, движени от благотворителна загриженост и тревога. Убедени сме, че поради специалната си подготовка вие сте способни да ни съдействате да облекчим тежката съдба на жените, причинена от упадъчното и корумпирано общество, което премахваме. — Направи кратка пауза. — Искате ли да ни помогнете?

Този път изпънатият му пръст беше насочен към Хелена.

— Да, Командир Джъд — отговори тя почти шепнешком.

— Добре. Вие сте интелигентни жени. Благодарение на предишната си… — Не искаше да каже „професия“. — Благодарение на предишния си опит вие познавате живота на жените. Знаете как мислят, или по-точно — знаете как са склонни да реагират на положителни и на не толкова положителни стимули. Поради това може да ни служите полезно и така да получите известни привилегии. Очакваме да бъдете духовни наставнички и възпитателки — по-точно лидери — във вашето женско обкръжение. Още кафе?

Наля ни. Ние разбъркахме, отпихме, зачакахме.

— Казано най-просто — продължи той, — искаме да ни помогнете да организираме отделен обществен кръг — женската сфера. Целта ѝ ще бъде осигуряването на оптимална хармония: и обществена, и битова, и максимално потомство. Други въпроси?

Елизабет вдигна ръка.

— Да?

— Ще трябва ли… да се молим и тъй нататък? — попита тя.

— Ще се получи постепенно — отговори той. — Постепенно ще осъзнаете колко много са причините да благодарите на сила, по-висша от самите вас. Моята… ааа… колежка — посочи той Видала, — пожела доброволно да ви стане наставница, тя е част от нашето движение още от самото начало.

Настана кратка пауза, докато Елизабет, Хелена и аз асимилирахме чутото. Себе си ли имаше предвид той, като говореше за сила, по-висша от нас?

— Сигурна съм, че ще съумеем да помогнем — отговорих най-сетне. — Обаче ще трябва сериозно да поработим. Жените много дълго са били убеждавани, че е възможно да постигнат равенство в професионалната и в публичната сфера. Те няма да посрещнат охотно… — потърсих уместната дума, — … сегрегацията.

— Още от самото начало е проява на жестокост да им се обещава равенство — каза той, — тъй като те по природа са неспособни да го постигнат. Вече сме се заели с милосърдната задача да снижим техните очаквания.

Не ми се искаше да питам какви са използваните средства. Дали са подобни на приложените върху мен? Изчакахме той да долее кафе и на себе си.

— Разбира се, трябва да създадем закони и всякакви правила — каза Командир Джъд. — Ще получите бюджет, база, където ще действате, и спални помещения. Отделили сме за вас учебен и жилищен комплекс на кампуса на един от предишните университети, реквизирани от нас. Няма да се нуждае от сериозни промени. Сигурен съм, че ще ви бъде удобно.

В този момент рискувах:

— След като ще има отделна женска сфера, следва тя да е истински отделна. В нея трябва да се разпореждат жени. Освен при крайна необходимост мъжете не бива да прекрачват прага на отпуснатите ни сгради, нито да подлагат на съмнение методите, които използваме. Ще ни преценявате само по резултата. Разбира се, ако и когато е необходимо, ще докладваме пред органите на властта.

Той ме измери преценяващо с поглед, после разпери ръце с дланите нагоре.

— Имате картбланш. В границите на разумното и на бюджета ви. Разбира се, подлежи на окончателно одобрение от моя страна.

Погледнах към Елизабет и Хелена и забелязах неохотно възхищение. За разлика от тях бях дръзнала да опитам да издействам повече власт за нас и бях успяла.

— Разбира се — потвърдих.

— Не съм убедена, че е умно решение — каза Видала. — Да им позволим толкова голяма степен на самоуправление. Жените са крехки съсъди. Дори най-силните от тях не бива да бъдат…

Командир Джъд я прекъсна:

— Мъжете имат по-важна работа, не могат да се главоболят с незначителните подробности от женската сфера. Би трябвало да има достатъчно компетентни жени за тази цел. — Той кимна към мен и Видала ме стрелна с поглед, изпълнен с ненавист. — Жените в Галаад ще имат повод да ви благодарят — продължи той. — Много режими са се справяли зле с проблемите от подобно естество. Толкова неприятно положение, такова прахосничество!

Ако се провалите, ще провалите всички жени. Като Ева. А сега ви оставям да обсъдите нещата помежду си.

Така започнахме.

По време на първите заседания аз прецених другите Основателки — защото тъкмо като Основателки щяха да ни тачат в Галаад съгласно обещанието на Командир Джъд. Ако сте запознати какво се случва на игрищата на по-грубичките спортове, в курниците или във всяка ситуация, при която наградите са нищожни, но конкуренцията за тях е ожесточена, ще разберете какви сили действат. Макар привидно помежду ни да царяха разбирателство и колегиалност, вече се долавяше растяща враждебност. След като ще е курник, най-добре да съм алфа кокошката, казах си. За да го постигна, трябваше да наложа йерархичното си превъзходство над останалите.

Имах вече спечелен враг в лицето на Видала. Тя беше си представяла себе си като естествен лидер, но аз бях оспорила разбирането ѝ. Затова тя щеше да ми се противопоставя по всевъзможни начини, само че имах предимство: не бях заслепена от идеологията, поради което за предстоящата много дълга игра притежавах гъвкавост, каквато на нея ѝ липсваше.

От другите две жени Хелена щях да направлявам по-лесно, защото тя беше най-неуверена в себе си. По онова време беше пълничка, но впоследствие отслабна. Осведоми ни, че една от предишните ѝ работи била в печеливша фирма за борба с наднорменото тегло. Преди да стане пиар във фирма за бельо от високата мода и да се сдобие с огромна колекция от обувки. „Толкова красиви обувки“, въздишаше тя, преди Видала да ѝ затвори устата с начумерената си физиономия. Прецених, че Хелена ще върви, накъдето духа вятърът, което щеше да ме устройва, докато въпросният вятър съм аз.

Елизабет идваше от по-високи обществени слоеве — чувствително по-високи от моите, поради което щеше да е склонна да ме подценява. Беше завършила „Васар“ и беше работила като лична асистентка на влиятелна сенаторка във Вашингтон — с потенциал да стане президент, осведоми ме Елизабет. В Инкубатора за признателност обаче се беше пречупила, унаследената ѝ привилегированост и образованието ѝ не я бяха спасили и тя беше дълбоко неустойчива.

Щях да се справям с тях една по една, но ако трите обединяха сили, щях да загазя. Разделяй и владей, това щеше да бъде девизът ми.

Бъди непоколебима, казах си, не споделяй много за себе си, защото ще го използват срещу теб. Слушай внимателно. Запаметявай всички следи. Не показвай страх.

Седмица след седмица измисляхме: закони, униформи, лозунги, химни, имена. Седмица след седмица докладвахме пред Командир Джъд, който ме направи говорителка на групата. Той си приписваше заслугата за всичко, което одобреше. Другите Командири го обсипваха с похвали. Кариерата му се развиваше прекрасно!

Презирах ли структурата, която създавахме? В известна степен — да: тя беше отстъпление от всичко, на което ни бяха учили в предишния ни живот, на всичко, което бяхме постигнали. Гордеех ли се с онова, което бях успяла да постигна въпреки ограниченията? Също в известна степен — да. Нещата никога не са прости.

За неопределено време бях сигурна почти, че разбирам в какво се очаква да вярваме. Числях се към убедените привърженици по същата причина, поради която го правеха и мнозина други в Галаад: защото така не беше толкова опасно. Каква полза да се хвърлиш пред парен валяк, тласкан единствено от морални принципи, като накрая ще бъдеш премазан и плосък като събут чорап? Най-добре е да се слееш с тълпата, с набожната, угодническа, възхваляваща и подклаждаща омраза тълпа. По-добре е ти да замерваш с камъни, отколкото теб да те замерват. Поне по отношение на шансовете ти за оцеляване.

Архитектите на Галаад го знаеха прекрасно. Хора като тях го знаят открай време.

Ще запиша тук, че няколко години по-късно — след като затегнах контрола си над Ардуа Хол и го използвах, за да добия мащабната, но неназована власт в Галаад, с която се ползвам сега — Командир Джъд се опита да ме предразположи, защото беше усетил промяната в разпределението на силите.

— Дано да сте ми простили, Лельо Лидия — каза той.

— За какво, Командир Джъд? — попитах приветливо, колкото можах.

Възможно ли беше да се бои малко от мен?

— За крайно строгите мерки, които бях принуден да приложа в началото на нашето сътрудничество — поясни той. — За да отделя зърното от плявата.

— О, сигурна съм, че намеренията ви са били благородни.

— Така е. Но бяха и строги. — Усмихнах се, не казах нищо. — Още от самото начало забелязах, че вие сте зърно, не плява. — Продължих да се усмихвам. — В пушката ви имаше халосни патрони. Мисля, че бихте искали да го знаете.

— Много мило, че ми казвате — отговорих.

Мускулите на лицето бяха започнали да ме болят. При определени обстоятелства усмивката си е тежко физическо упражнение.

— Значи ми прощавате? — попита той. Ако не бях запозната с предпочитанието му към млади жени, едва навършили възраст за женене, щях да си помисля, че той флиртува. Извадих листче от торбата с късмети от изчезналото минало: — Човешко е да се греши, божествено е да се прощава, както е казал някой навремето22.

— Толкова сте начетена.

Предната вечер, след като приключих с писането и прибрах ръкописа си в издълбаната кухина в книгата на кардинал Нюман, се отправих към „Шлафли Кафе“, когато ме пресрещна Леля Видала.

— Лельо Лидия, може ли да поговорим? — попита тя.

На тази молба трябва винаги да отговаряш положително. Поканих я да ме придружи до столовата.

Оттатък двора бялата база с внушителна колонада на Очите беше ярко осветена — носят името на Божественото око без клепач, затова никога не спят. Трима Очи стояха на бялото стълбище пред главната сграда и пушеха. Изобщо не погледнаха към нас. Те смятат Лелите за сенки — техни сенки, от които други хора се боят, но Очите — не.

Докато минавахме покрай статуята ми, хвърлих око на даровете: имаше по-малко яйца и портокали от обикновено. Да не би популярността ми да намаляваше? Устоях на порива да пъхна един портокал в джоба си — можех да се върна по-късно.

Леля Видала кихна — въведение към важно изявление. После се прокашля.

— Ще се възползвам от повода да отбележа, че се появиха известни опасения във връзка със статуята ви — каза тя.

— Така ли? Какви?

— Даровете. Портокалите. Яйцата. Според Леля Елизабет това прекомерно внимание е опасно близо до създаването на култ. А култът е идолопоклонничество — додаде тя. — Тежък грях.

— Разбира се — съгласих се. — Колко просветляващо прозрение!

— Освен това е разхищение на ценна храна. Според Леля Елизабет това е на практика саботаж.

— Напълно съм съгласна — отговорих. — Едва ли някой желае по-горещо от мен да избегнем всеки зачатък на култ към личността. Както знаете, аз държа и на строги правила относно хранителния режим. Ние, лидерите в Ардуа Хол, трябва да даваме висок пример дори по отношение на допълнителните порции, особено от твърдо сварени яйца. — Замълчах, разполагах с видеозапис на Леля Елизабет в трапезарията, която криеше тези леснопреносими храни в ръкавите си, но моментът не беше подходящ да го споменавам. — А що се отнася до даровете, не бих могла да контролирам подобни прояви от страна на хората. Не мога да им попреча да оставят по нещо в нозете на статуята ми в израз на своята обич и почит, вярност и признателност: печива, плодове. Подразбира се, колкото и да не заслужавам тази почит.

— Не да ги предупреждавате предварително, но извършителите може да бъдат заловени и наказани — каза Леля Видала.

— Нямаме правило против такива постъпки — напомних ѝ, — затова няма и нарушение.

— Тогава трябва да наложим правило — настоя Леля Видала.

— Непременно ще го обмисля — обещах. — И правилото, и уместното наказание. Към такива неща трябва да се подхожда тактично. — Помислих си, че би било жалко да се отказвам от портокалите — невинаги имаше заради ненадеждните доставки. — Струва ми се обаче, че искате да добавите още нещо?

Вече бяхме стигнали до столовата. Настанихме се на една от розовите маси.

— Чаша топло мляко? — предложих. — Аз черпя.

— Не мога да пия мляко — отговори тя раздразнително. — Образува ми слуз.

Винаги предлагам на Леля Видила да я черпя с топло мляко като проява на щедростта ми — млякото не влиза в обичайния ни порцион, а е по избор, плащаме го с купоните, които получаваме според ранга си. И тя винаги отказва разлютено.

— О, извинете, все забравям. Чай тогава?

Когато напитките вече бяха пред нас, тя зачекна главния въпрос:

— Всъщност лично съм виждала как Леля Елизабет поднася храна в нозете на статуята ви. И по-конкретно — твърдо сварени яйца.

— Забележително — възкликнах. — Защо ще го прави?

— За да създава улики против вас — поясни леля Видала. — Поне според мен.

— Улики ли?

Предполагах, че Елизабет просто яде яйцата. Би било по-творческо приложение за тях и аз всъщност се гордеех с нея.

— Мисля, че тя се готви да ви изобличи. Да отклони вниманието от себе си и от собствените си прояви на вероломство. Възможно е тя да се окаже предателката тук, сред нас, в Ардуа Хол, която съдейства на терористите от „Мейдей“. Отдавна я подозирам в ерес — каза Леля Видала.

Прониза ме тръпка от вълнение. Не бях очаквала такова развитие: Видала да доносничи за Елизабет, и то пред мен, въпреки отколешната си лична ненавист! Чудесата никога не спират.

— Шокираща новина, ако е вярно. Благодаря, че ми казахте. Ще бъдете възнаградена. Засега още няма доказателство, но ще се погрижа да запозная Командир Джъд с подозренията ви.

— Благодаря — рече на свой ред Леля Видала. — Признавам, че навремето се съмнявах доколко сте способна да станете наш лидер в Ардуа Хол, но се молих за това. Не бях права да се съмнявам. Поднасям извиненията си.

— Всеки допуска грешки — успокоих я великодушно. — Човешко е.

— Пред Неговите очи — отговори тя със сведена глава.

Дръж приятелите близо, а враговете — още по-близо.

И тъй като нямам приятели, трябва да се задоволя с враговете.