Заветите

Шеста глава

Снощи, докато се приготвях да си лягам, си разпуснах косата, или каквото е останало от нея. В една от своите вдъхновяващи проповеди пред нашите Лели преди няколко години говорих против суетата, която се прокрадва въпреки всички ограничения. „Косата не е най-важното в живота“, казах тогава само отчасти на шега. Което е вярно, но също така е вярно, че косата е свързана с живота. Тя е пламъчето на свещта — нашето тяло, и когато пламъчето започне да гасне, тялото също започва да се смалява и топи. Някога имах достатъчно коса за висок кок, когато високите кокове бяха модерни; или за нисък кок, когато ниските кокове бяха модерни. Сега обаче косата ми е като храната ни в Ардуа Хол — рядка и оскъдна. Пламъкът на живота ми гасне по-бавно, отколкото им се иска на някои от околните, но по-бързо, отколкото си дават сметка.

Огледах се. Изобретателят на огледалото е направил услуга на малцина от нас — сигурно сме били по-щастливи, преди да узнаем как изглеждаме. Можеше да бъде и по-зле, казвах си, все пак лицето ми не издава признаци на слабост. Кожата му все още е хубава, имам си отличителната бенка на брадичката, познатия контур на чертите. Никога не съм била лекомислена хубавелка, но навремето изглеждах добре, което вече не може да се каже. В най-добрия случай ще ме определят за представителна.

Какъв ли ще е краят ми, запитах се. Ще доживея ли до позанемарени старини, сковавайки се постепенно? Ще се превърна ли в собствената си почитаема статуя? Или ще падна заедно с режима и с каменното си изображение, ще ме замъкнат някъде и ще ме продадат като антикварна рядкост, като градинска украса, като отвратителен кич?

Или ще ме изправят на съд като чудовище, а после ще ме разстреля наказателна рота и ще ме провесят от някоя улична лампа за всеобщо назидание? Дали ще ме разкъса тълпа, ще набучат ли главата ми на кол и ще я разнасят ли из улиците сред весели подвиквания? Достатъчно гняв съм предизвикала, за да го направят.

В момента все още имам избор. Не дали да умра, а кога и как. Все пак е някаква свобода, нали?

И знам кого да отведа със себе си в смъртта. Изготвила съм списък.

Прекрасно съзнавам, че сигурно ме съдиш, читателю, и ако е така, значи славата ми ме е изпреварила и ти вече си отгатнал коя съм, по-точно коя съм била.

Навремето бях легенда: жива, но и повече от жива, мъртва, но и повече от мъртва. Главата ми виси в рамка във всяка класна стая на момичетата, които са достатъчно високопоставени, че да бъдат в класна стая: усмихвам се строго, с безмълвен укор. Аз съм страшилището, с което Мартите плашат малките деца — Ако не слушаш, Леля Лидия ще дойде да те вземе!, аз съм и образецът за нравствено съвършенство, на който да подражават — Как би искала Леля Лидия да постъпиш?, а също съдник и арбитър за смутните терзания на въображението — Какво би казала за това Леля Лидия?

Да, вярно е, че доста се раздух от власт, но и се замъглих — изгубих форма, все се преобразявах. Аз съм навсякъде и никъде, дори в съзнанието на Командирите хвърлям тревожна сянка. Как да се възстановя? Как да върна нормалната си големина, ръста си на обикновена жена?

Може би вече е твърде късно за това. Предприемаш първата стъпка и за да избегнеш последиците, правиш и следващата. Във време като нашето посоките са само две: нагоре и главоломно надолу.

Днес е първото пълнолуние след двайсет и първи март. Другаде по света колят и ядат агнета, похапват и великденски яйца по причини, свързани с богини на плодородието от неолита, които никой не помни.

Тук, в Ардуа Хол, ние не консумираме агнешко месо, но яйцата са останали. Като специален жест позволявам боядисването на яйцата: бебешкосини и бебешкорозови. Представа нямате колко се радват Лелите и Молителките, събрани в столовата на вечеря! Храната ни е еднообразна, затова нещо различно е добре дошло, дори да е само различен цвят.

След като купите с яйца в пастелни цветове бъдат донесени и предизвикат всеобщата възхита, започваше скромното ни пиршество и аз подемах обичайната молитва преди ядене — Отче наш, благослови храната ни и води ни по пътя, и дано отвори Бог… — а после отправях и специална молитва за пролетното равноденствие:

Много се радвам, че измислих толкова хитроумен девиз. Какво означава ardua: „трудност“ или „детеродни мъки“? С какво се свързва estrus: с хормоните или с езическите пролетни обреди? Обитателките на Ардуа Хол не знаят, а и не ги интересува. Те повтарят правилните думи в правилната поредност, защото така са в безопасност.

Има го обаче и бебето Никол. Докато се молех за нейното завръщане, всички погледи бяха насочени към нейната снимка, окачена на стената зад мен. Толкова ни беше полезна новородената Никол: възпламенява вярващите, подклажда омраза към враговете ни, служи като живо доказателство за възможността в Галаад да се извърши предателство, за безчестието и лукавството на Прислужниците, на които никога не можеш да имаш доверие. Пък и това не изчерпваше ползата от нея, мислех си: поверено на мен, ако изобщо някога се случи това, бебето Никол щеше да има светло бъдеще.

Такива мисли ми се въртяха в главата по време на заключителния химн, изпълнен хармонично от трио наши млади Молителки. Гласовете им бяха звънки и чисти, а всички останали слушаха в захлас. Каквото и да си мислиш, читателю, в Галаад имаше красота. Защо да не копнеем за нея? Бяхме човешки същества в крайна сметка. Забелязвам, че говоря за нас в минало време. Мелодията е на стар псалм, но думите бяха наши:

Банални и лишени от очарование думи — мога да го кажа, защото аз съм ги написала. Такива химни обаче нямат поетична цел. Те просто напомнят на онези, които ги пеят, колко висока цена ще платят, ако се отклонят от предначертания път. Тук, в Ардуа Хол, ние не прощаваме лесно простъпките си.

След изпълнението на химна започва празничното дъвчене. Забелязах, че Леля Елизабет си взе едно яйце повече от определената дажба, а Леля Хелена си взе едно по-малко и се постара всички да забележат. Що се отнася до Леля Видала, която гъгнеше в салфетката, зачервените ѝ очи се стрелкаха от едната към другата и после към мен. Какво кроеше? Накъде щеше да се метне?

След малкото ни празненство направих нощното си посещение в библиотека „Хилдегард“ в дъното на Ардуа Хол, минах по заснежената алея, покрай собствената си статуя в мрака. Влязох, поздравих библиотекарката на нощна смяна, прекосих общия отдел, където три от нашите Молителки усърдно прилагаха своята наскоро придобита грамотност. Преминах през читалнята, за която се изисква по-високо ниво на достъп и където библиите стоят безмълвно в мрака в заключените си кутии и излъчват тайнствената си енергия.

След това отворих заключена врата и закрачих през Архива на родословието, чийто документи са секретни. Много е важно да се документират роднинските връзки — и официално, и реално: поради системата с Прислужниците детето на една съпружеска двойка може да не бъде кръвно свързано нито със своята принадлежаща към елита майка, нито с официално регистрирания баща, защото отчаяната Прислужница се опитва да забременее по всевъзможни начини. Налага се да бъдем информирани, за да избягваме кръвосмешението — вече има предостатъчно Нерожби. Наше задължение е ревностно да пазим тези сведения — Архивите са туптящото сърце на Ардуа Хол.

Накрая стигнах до своята бърлога дълбоко в дебрите на Отдела за световна литература. На личните ми лавици са подредени любимите ми забранени книги, недостъпни за по-нископоставените служители от мен. „Джейн Еър“, „Ана Каренина“, „Тес от рода Д’Ърбървил“, „Изгубеният рай“, „Животът на момичетата и жените“ — каква морална паника би предизвикала всяка от тях, ако попадне сред Молителките! Тук съхранявам и достъпни за малцина досиета, които смятам за тайната история на Галаад. Нищо тленно не е неоценимо, но и от него може да се спечели: знанието е сила, особено злепоставящото знание. Не съм първият човек, който го осъзнава или печели от него, когато му се удаде възможност, всяка разузнавателна служба по света го знае.

След като се усамотих, извадих най-новия си ръкопис от укритието му — правоъгълна кухина, изрязана в една от нашите книги с ограничен достъп: „ΑροΙοgiα Pro Vita Sua: Защита на собствения ми живот“ на кардинал Нюман. Вече никой не чете този обемист том, защото католицизмът е смятан за ерес, почти вуду, така че едва ли някой ще разтвори книгата. Случи ли се обаче, ме очаква куршум в главата — преждевременна смърт, защото още не съм готова да си отида. Ако и когато го направя, смятам да си тръгна с повече гръм и трясък.

Избрала съм заглавието обмислено, защото какво друго пиша, ако не защита на собствения си живот? На живота, който съм водила. И както сама се убеждавах — нямах друг избор, освен да го изживея по този начин. Навремето, преди да се установи сегашният режим, и през ум нямаше да ми мине да оправдавам начина си на живот. Не го намирах за необходимо. Бях съдия по семейно право — пост, който си бях извоювала след десетилетия усърдна работа и добросъвестно изкачване по професионалната стълбица, и се стараех да изпълнявам задълженията си безпристрастно. Съдействах за подобряването на света, както го разбирах, в практическите граници на професията си. Дарявах за благотворителност, гласувах и на федералните, и на общинските избори, имах достойно за уважение мнение. Смятах, че живея добродетелно и че добродетелите ми заслужават умерено възхищение.

В деня, когато ме арестуваха обаче, осъзнах колко съм грешала — за това и за много други неща.