Заветите

Трийсета глава

Разказвах ви как Елайджа ме осведоми, че не съм, която мислех, че съм. Не обичам да си припомням онова чувство. Все едно те засмуква тресавище. И не само теб, ами и къщата ти, стаята ти, миналото ти, всичко, което някога си знаел за себе си, дори външността ти — беше усещане за пропадане, задушаване и мрак едновременно.

Сигурно съм седяла там най-малко минута, без да говоря. Едва си поемах дъх. Цялата се бях смразила.

Бебето Никол, с кръглото личице и нищо неподозиращите очи. Всеки път, когато съм гледала тази прочута снимка, съм гледала себе си. Дори само с раждането си бебето беше предизвикало много проблеми за много хора. Как бе възможно това да съм аз? Мислено отричах, крещях „не“. Само че не се чуваше никакъв звук.

— Това не ми харесва — казах най-накрая съвсем тихо.

— На никой от нас не му харесва — благо се съгласи Елайджа. — Всички бихме желали действителността да беше различна.

— Иска ми се Галаад да го няма — казах.

— Това е целта ни — увери ме Ейда. — Никакъв Галаад. — Заяви го с присъщата си практичност, сякаш премахването на Галаад е толкова лесно, колкото и поправката на капещо кранче. — Искаш ли малко кафе?

Поклатих глава. Все още се мъчех да проумея всичко. Значи бях бегълка като уплашените жени, които бях видяла в „Закрила“, като всички останали бежанци, за които постоянно се спореше. Здравната ми карта, единственият ми документ за самоличност, беше фалшива. Пребиваването ми в Канада беше незаконно. Всеки момент можеха да ме депортират. Майка ми е била Прислужница? Ами баща ми…

— Значи баща ми е един от онези… Командири, така ли? — попитах.

Потръпнах от представата, че част от него е част от мен, че наистина се намира в тялото ми.

— За щастие, не — отговори Елайджа. — Поне според майка ти, макар че тя не би желала да застраши истинския ти баща с признанието си, защото е възможно той все още да е в Галаад. Официалната претенция на Галаад обаче е от името на официалния ти баща. Това е основанието да настояват за завръщането ти. За завръщането на бебето Никол — поясни той.

Елайджа ме осведоми, че държавата Галаад никога не се е отказвала от желанието си да ме намери. Така и не престанали да ме търсят, проявили огромно упорство. Били на мнение, че им принадлежа, че имат правото да ме издирят и да ме пренесат през границата по всеки възможен начин: законен или незаконен. Бях непълнолетна и макар че онзи конкретен Командир вече беше изчезнал от поглед — най-вероятно при някоя чистка — аз според техните закони им принадлежах. Командирът имаше живи роднини, затова стигнеше ли се до съд, съществуваше вероятност те да получат попечителство над мен. „Мейдей“ не можеше да ме защити, защото в международен план бе смятана за терористична организация. Съществуваше нелегално.

— През годините сме пускали няколко фалшиви следи — обясни Ейда. — Появиха се съобщения, че си забелязана в Монреал, а също и в Уинипег. После бе съобщено за появата ти в Калифорния, след това в Мексико. Местехме те.

— Значи затова Мелани и Нийл не искаха да ходя на протеста?

— Донякъде — отвърна Ейда.

— Значи сама съм си виновна, нали?

— Какво искаш да кажеш? — попита Ейда.

— Те са искали да избегнат някой да ме забележи — обясних. — Убили са ги, защото са ме укривали.

— Не е точно така — възрази Елайджа. — Не искаха да се разпространи твое изображение, не искаха да те показват по телевизията. Логично е да се допусне, че в Галаад ще преглеждат внимателно кадрите от протеста и ще правят съпоставки. Имат снимката ти като бебе, имат и приблизителна представа как вероятно изглеждаш сега. Обаче подозренията им, че Мелани и Нийл са членове на „Мейдей“, се оказаха съвсем отделно нещо.

— Сигурно са следили мен — обади се Ейда. — Може би са ме свързали със „Закрила“, а оттам — и с Мелани. Не за пръв път внедряват информатори в „Мейдей“ — най-малко една уж избягала Прислужница, а може би и повече.

— Вероятно дори в „Закрила“ — додаде Елайджа.

Замислих се какви хора идваха преди на онези събирания в дома ни. Гадеше ми се от мисълта, че някой от тях може да е кроил да убие Мелани и Нийл, докато е хрупал грозде и сирене на трапезата им.

— Така че това няма нищо общо с теб — каза Ейда.

Дали просто не опитваше да ме накара да се почувствам по-добре?

— Ужасно е, че съм бебето Никол — троснах се. — Не съм го искала.

— Животът е суров, точка по въпроса — каза Ейда. — Сега трябва да решим какво да предприемем.

Елайджа излезе и каза, че ще се върне след няколко часа.

— Не си подавай носа навън и не надничай през прозореца — предупреди ме той. — Не се обаждай по телефона. Ще уредя друга кола.

Ейда отвори консерва пилешка супа и заяви, че трябва да хапна нещо, затова се постарах.

— Ами ако дойдат? — попитах. — Как изглеждат?

— Като всеки друг — отговори тя.

Следобед Елайджа се върна. Придружаваше го Джордж, възрастният клошар, който навремето подозирах, че преследва Мелани.

— Положението е по-зле, отколкото мислех — каза Елайджа. — Джордж е видял.

— Какво е видял? — попита Ейда.

— На магазина висеше табелка „Затворено“. През деня никога не е затворено, затова се озадачих — заразказва Джордж. — После излязоха трима мъже и натикаха Мелани и Нийл в някаква кола. Водеха ги, все едно са подпийнали. Говореха, уж всичко е съвсем нормално, сякаш просто си бъбрят и се сбогуват. Мелани и Нийл само седяха в колата. Сега като се замисля, бяха приведени, все едно спят.

— Или са мъртви — обади се Ейда.

— Да, възможно е — каза Джордж. — Тримата си тръгнаха. След около минута колата се взриви.

— Това е много по-зле, отколкото си мислехме — каза Ейда. — Например какво ли са казали преди това, в магазина?

— Едва ли са казали нещо — възрази Елайджа.

— Зависи каква тактика са им приложили. Очите са жестоки — заключи Ейда.

— Трябва бързо да се махаме оттук — каза Джордж. — Не съм сигурен дали не са ме забелязали. Не исках да идвам, но не знаех какво да правя, затова се обадих в „Закрила“ и Елайджа дойде да ме вземе. Ами ако са подслушвали телефона ми?

— Да го хвърлим — предложи Ейда.

— Какви бяха мъжете? — попита Елайджа.

— С костюми. Делови. Почтени на вид — обясни Джордж. — Носеха куфарчета.

— Не се съмнявам! — възкликна Ейда. — И са пъхнали едното в колата.

— Много съжалявам за всичко това — обърна се към мен Джордж. — Нийл и Мелани бяха свестни хора.

— Трябва да изляза — извиних се, защото ми се плачеше.

Отидох в спалнята си и затворих вратата.

Това не продължи дълго. Десетина минути по-късно на вратата се почука и Ейда я отвори.

— Тръгваме — каза тя. — Тут суит.

Лежах, завита до брадичката.

— Къде? — попитах.

— Любопитството е вредно — гласеше отговорът ѝ. — Хайде.

Слязохме по голямото стълбище, но вместо да излезем навън, влязохме в един от апартаментите на долния етаж. Ейда имаше ключ.

Апартаментът беше същият като горния: обзаведен с нови вещи, никакви лични предмети. Като че ли някой беше живял в него, но съвсем за кратко. Върху леглото имаше покривка, същата като на горния етаж. В спалнята си попаднах на черна раница. В банята имаше четка за зъби, но шкафчето беше празно. Знам, защото надникнах. Мелани казваше, че деветдесет процента от хората надничат в шкафчетата на другите, затова не бива човек да държи там нищо важно. Вече се питах къде беше крила тайните си самата тя, защото със сигурност бе имала много.

— Кой живее тук? — попитах Ейда.

— Гарт — отговори тя. — Ще ни бъде шофьор. А сега искам да си тиха като мишка.

— Какво чакаме? — попитах. — Кога ще се случи нещо?

— Ако почакаш достатъчно, няма да се разочароваш — отговори тя. — Със сигурност ще се случи нещо. Само дето може и да не ти хареса.

Трийсет и първа глава

Когато се събудих, беше тъмно и вътре имаше някакъв мъж. Към двайсет и пет годишен, висок и слаб. Беше облечен с черни джинси, черна фланелка без никакви надписи.

— Гарт, това е Дейзи — представи ме Ейда.

Поздравих.

Той ме изгледа с интерес и попита:

— Бебето Никол?

— Не ме наричай така, моля — казах.

— Хубаво — съгласи се той. — И бездруго не бива да изговарям това име.

— Готови ли сме за тръгване? — попита Ейда.

— Доколкото знам — отговори Гарт. — Тя трябва да се покрие. Вие също.

— С какво? — попита Ейда. — Не си нося галаадското покривало. Ще се качим отзад. Най-добре да тръгваме.

Микробуса, с който бяхме пристигнали, вече го нямаше, този беше различен — микробус за доставки с надпис „Бързо прохождане на канали“ и рисунка на сладурско змийче, което се подава от канал. Двете с Ейда се качихме отзад. Имаше някакви водопроводни инструменти, но и дюшек, на който седнахме. Вътре беше тъмно и задушно, но доколкото можех да преценя, се движехме доста бързо.

— Как са ме измъкнали от Галаад? — попитах Ейда след известно време. — Когато съм била бебето Никол.

— Няма да навреди да ти кажа — отговори тя. — Онази мрежа беше разбита още преди години, а Галаад затвори този маршрут. Сега по целия път обикалят кучета.

— Заради мен ли?

— Не всичко се дължи на теб. Както и да е, ето какво се е случило. Майка ти те повери на доверени приятели, те те откараха на север по главния път, а после през гората до Върмонт.

— Ти беше ли сред доверените приятели?

— Казахме, че отиваме на лов за елени. Преди работех като водач тук, познавах хора. Теб те пъхнахме в раница и ти дадохме хапче, за да не плачеш.

— Упоили сте бебе. Можело е да ме убиете — възмутих се.

— Ама не те убихме — възрази Ейда. — Заведохме те в планината, после в Канада през град Троа Ривиер. Три реки. Някога главният маршрут за контрабанда на хора преминавал оттам.

— Някога ли?

— Ами през хиляда седемстотин и четиресета година — отговори тя. — Залавяли момичета от Ню Инглънд, държали ги като заложници, разменяли ги за пари или ги продавали за невести. Щом им се родели деца, момичетата вече не искали да се връщат. Така съм се сдобила със смесеното си потекло.

— Как така смесено?

— Отчасти съм крадла, отчасти съм открадната — поясни тя. — Двуличница.

Замислих се над думите ѝ, докато седях в тъмното сред водопроводните принадлежности.

— И къде е тя сега? Майка ми?

— Това е секретно — отговори Ейда. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Значи просто ме е зарязала?

— Беше затънала до гуша — увери ме Ейда. — Имаш късмет, че си жива. Тя също извади късмет — доколкото знаем, два пъти са се опитвали да я убият. Не забравиха как ги е надхитрила за бебето Никол.

— Ами баща ми?

— Същата история. Беше в толкова дълбока нелегалност, че му трябваше тръбичка, за да диша.

— Тя едва ли ме помни — отбелязах печално. — Сигурно не дава пет пари.

— Никой не знае със сигурност за какво им пука на хората — каза Ейда. — Тя стоеше далеч от теб за твое добро. Не искаше да те излага на опасност. Но следеше живота ти, доколкото беше възможно.

Това ме зарадва, но не бях склонна да потуша гнева си.

— Как? Идвала ли е в къщата ни?

— Не. Не би рискувала да те превърне в мишена. Обаче Мелани и Нийл изпращаха твои снимки.

— Те никога не са ме снимали — възразих. — Имаха такова правило — без снимки.

— Правеха много снимки — увери ме Ейда. — Нощем, докато спиш.

Това беше злокобно и аз ѝ го казах.

— Зависи как го разбираш — каза тя.

— И са ή изпращали снимките, така ли? Как? След като всичко е било толкова тайно, не са ли се страхували…

— По куриер — отговори Ейда.

— Всеки знае, че от куриерските служби информацията изтича като през сито.

— Не казах „куриерска служба“, а куриер.

— А! — обадих се след кратък размисъл. — Ти ли ѝ ги носеше?

— Не съм ѝ ги носила, не пряко. Грижех се да стигат до нея. Майка ти много харесваше снимките. Майките винаги обичат да гледат снимки на децата си. Тя ги гледаше, после ги изгаряше, за да не ги докопа Галаад.

След около час се озовахме в аутлет за продажба на килими на едро в Етобикоук. Емблемата му представляваше летящо килимче, а магазинът се казваше „Карпиц“23.

„Карпиц“ изглеждаше като истински магазин за продажба на килими на едро: с шоурум и многобройни изложени килими, обаче отзад, зад складовата част, имаше тясна стая с половин дузина кабинки от двете страни. В някои от тях видяхме спални чували и завивки. В едната спеше мъж по шорти, излегнал се по гръб.

Имаше централна зона с няколко бюра, столове и компютри и един паянтов диван до стената. По стените висяха карти — Северна Америка, Ню Инглънд, Калифорния. Други двама мъже и три жени работеха пред компютрите и бяха облечени като хората, които виждаш навън през лятото да пият айскафе. Стрелнаха ни с поглед и продължиха да си вършат работата.

Елайджа седеше на дивана. Стана, приближи се към нас и попита дали всичко е наред. Уверих го, че съм добре, и го помолих за чаша вода, защото изведнъж изпитах жажда.

— Отдавна не сме яли — каза Ейда. — Аз ще отида.

— И двете трябва да останете тук — каза Гарт.

Излезе към предната част на сградата.

— Тук никой не знае коя си, освен Гарт — тихо ме предупреди Елайджа. — Те не подозират, че си бебето Никол.

— И така трябва да остане — каза Ейда. — Изпусната дума с вода пълни трюма.

Гарт ни донесе хартиен плик с изсъхнали сандвичи с кроасан и четири картонени чашки с отвратително кафе. Влязохме в една от кабинките и приседнахме на някакви стари офисни столове, а Елайджа пусна малък телевизор с плосък екран, поставен, за да гледаме новините, докато се храним.

Все още се занимаваха с магазин „Модна хрътка“, но нямаше арестувани. Един от експертите обвиняваше терористите — доста неопределено, защото терористи имаше всякакви. Друг твърдеше, че случилото се е дело на „чужди агенти“. Канадското правителство уверяваше, че са впрегнали всички средства, но според Ейда любимото им средство било кошчето за смет. От Галаад бяха излезли с официално изявление, че не знаят нищо за взрива. Пред консулството на Галаад в Торонто имаше протест, но доста рехав: Мелани и Нийл не бяха известни личности, дори не бяха политици.

Не знаех да тъгувам ли, или да се ядосвам. Убийството на Мелани и на Нийл и спомените за добрите дела, които бяха направили приживе, пораждаха у мен гняв. Всъщност трябваше да се гневя, задето допускаха на галаадците да им се размине, но това само ме натъжаваше.

Леля Адриана отново се появи по новините — служителка от мисията на Перлените момичета беше намерена обесена на бравата на врата в някакъв апартамент. От полицията изключваха вероятността да е самоубийство и подозираха непочтена игра. Посолството на Галаад в Отава беше подало официално оплакване, в което се твърдеше, че терористичната организация „Мейдей“ е извършителят на това „самоубийство“, а Канадските власти ги прикриват, и че е време цялата незаконна дейност на „Мейдей“ да бъде изкоренена и извършителите да бъдат изправени пред закона.

По новините нямаше и дума за моето изчезване. Попитах не е ли редно от училището да са съобщили.

— Елайджа оправи нещата — отговори Ейда. — Той познава хора в училището, с тяхна помощ те записахме. Не допуснахме да попаднеш в светлината на прожекторите. По-безопасно е.

Трийсет и втора глава

Спах с дрехите си на един от дюшеците. На сутринта Елайджа ни събра четиримата.

— Положението можеше да бъде и по-добро — каза той. — Трябва много бързо да се махнем от това място. Канадското правителство е под огромен натиск от страна на Галаад да смаже „Мейдей“. Галаад има по-голяма армия и са много нетърпеливи със спусъка.

— Канадците са големи примати — каза Ейда. — Само да кихнеш, и ще ги събориш.

— По-лошото е новината, че Галаад се готвят да нападнат „Карпиц“.

— Откъде знаем?

— От вътрешен източник — отговори Елайджа, — но го научихме още преди обира в „Модна хрътка“. Изгубихме връзка с този човек и с повечето си хора от спасителната верига. Не знаем какво им се е случило.

— Е, къде можем да я настаним? — попита Гарт и кимна към мен. — За да е извън обсега им?

— Където е майка ми например? — предложих. — Казахте, че са се опитали да я убият, но не са успели, следователно е някъде на сигурно място, по-сигурно от тук. Мога да отида там.

— За нея сигурността винаги е временна — възрази Елайджа.

— Ами в друга държава?

— Преди няколко години щяхме да те прекараме през Сен Пиер — каза Елайджа, — но французите го затвориха. А след бежанските бунтове Англия престана да бъде възможност, Италия също, Германия… по-малките европейски страни. Никоя от тях не желае неприятности с Галаад. Да не говорим за възмущението на собственото им население при тази нагласа. Дори Нова Зеландия захлопна вратата.

— Някои твърдят, че биха приели бегълки от Галаад, само че ти няма да оцелееш дори един ден в повечето от тези страни, веднага ще попаднеш в мрежата на секс работничките — каза Ейда. — Забрави за Южна Америка, диктаторите там са твърде много. До Калифорния се стига трудно заради войната, а в Република Тексас е напрегнато. Успяха да възпрат Галаад, но не желаят нахлуване в територията си и избягват провокации.

— Значи най-добре да се откажа, защото и бездруго рано или късно ще ме убият?

Не го мислех всъщност, но в момента така се чувствах.

— О, не — възрази Ейда, — те не искат да те убият.

— Убийството на бебето Никол ще им донесе лош късмет. Те искат да те върнат в Галаад жива и усмихната — каза Елайджа. — Макар че вече няма как да разберем какво точно искат.

Замислих се над думите му.

— А преди сте имали начин, така ли?

— Нашият източник на информация в Галаад — отговори Ейда.

— Някой в Галаад ви е помагал?

— Не знаем кой. Предупреждаваха ни за нападения, за това кой маршрут е блокиран, изпращаха ни карти. Информацията винаги беше точна.

— Но не са ви предупредили за Мелани и Нийл — посочих.

— Явно нямат пълен достъп до вътрешната информация на Очите — каза Елайджа. — Така че, които и да са, не са на върха на пирамидата. Допускаме, че става дума за по-незначителен служител, който обаче рискува живота си.

— Защо ще го прави? — попитах.

— Нямам представа, но не е за пари — отговори Елайджа.

Според Елайджа източникът им използвал микроточки, което била доста стара технология — толкова стара, че на властите в Галаад не им хрумвало да ги търсят. Правели се със специални камери и били съвсем миниатюрни, почти невидими: Нийл ги разчитал с устройство, монтирано в писалката му. В Галаад претърсвали обстойно всичко, което пристига през граница, но „Мейдей“ използвали брошурите на Перлените момичета като система за пренос.

— Известно време беше безопасно — каза Елайджа. — Нашият източник снимаше документите за „Мейдей“ и ги пъхваше в някоя от брошурите за бебето Никол. Перлените момичета винаги посещаваха „Модна хрътка“: Мелани беше в списъка им на жени, които биха могли да спечелят за каузата си, защото винаги приемаше брошурите им. Нийл имаше камера за микроточки и залепваше отговорите на съобщенията в същите брошури, после Мелани ги връщаше на Перлените момичета. Беше им разпоредено да връщат нераздадените брошури в Галаад, за да бъдат използвани в други държави.

— Само че точките вече не вършат работа — каза Ейда. — Мелани и Нийл са мъртви, от Галаад са намерили камерата им. Сега арестуват всички от маршрута за бягство в северната част на щата Ню Йорк. Няколко квакери, няколко контрабандисти, двама ловни водачи. Предстои масово обесване.

Все повече губех надежда. Галаад разполагаше с цялата власт. Те бяха убили Мелани и Нийл, те щяха да намерят моята неизвестна майка и да убият и нея, те щяха да унищожат „Мейдей“. Някак щяха да докопат и мен и да ме замъкнат обратно в Галаад, където жените не бяха нищо повече от домашни котки и всички бяха религиозни фанатици.

— Какво можем да направим? — попитах. — Май нищо.

— Ще стигна дотам — отговори Елайджа. — Оказва се, че може би имаме шанс. Слаба надежда, може да се каже.

— По-добре от никаква — каза Ейда.

Източникът от известно време обещавал да издаде на „Мейдей“ голям масив от документи, каза Елайджа. Каквото и да съдържал масивът, щял да взриви Галаад до небето, така поне твърдял източникът. Въпросният човек обаче не успял да окомплектова документацията преди обира в „Модна хрътка“ и връзката прекъснала.

Източникът обаче съставил резервен план, който споделил с „Мейдей“, преди да изпрати последните няколко микроточки. Млада жена, която твърди, че Перлените момичета са я убедили да приеме галаадската вяра, лесно би могла да влезе в Галаад — мнозина го били направили. И разбира се, най-подходящата млада жена, която да пренесе документите — всъщност единствената жена, приемлива за източника в Галаад — би била бебето Никол. Източникът не се съмнявал, че от „Мейдей“ знаят къде е тя.

Вътрешният им човек бил пределно ясен: без бебето Никол нямало да има никакви документи, а без документите Галаад щял да продължи да си съществува като досега. Времето на „Мейдей“ изтичало, а смъртта на Нийл и на Мелани не бивало да остава напразна. Да не говорим за живота на майка ми. Само че ако Галаад рухне, всичко щяло да се промени.

— Защо само аз?

— Източникът ни беше категоричен по този въпрос. Твърди, че ти си най-добрият ни шанс. Първо, ако те заловят, няма да дръзнат да те убият. Сами са превърнали бебето Никол в символ.

— Не мога да унищожа Галаад — възразих. — Аз съм просто човек.

— Не сама, разбира се — увери ме Елайджа. — Но ще пренесеш мунициите.

— Съмнявам се, че ще успея — казах. — Не мога да се престоря, че съм приела вярата им. Никога няма да ми повярват.

— Ще те обучим — увери ме Елайджа. — Молитва и самозащита.

Прозвуча като някаква телевизионна пародия.

— Самозащита ли? — попитах. — От кого?

— Помниш ли Перленото момиче, което намериха мъртво в апартамента? — попита Ейда. — Тя работеше за нашия вътрешен човек.

— Не я уби „Мейдей“ — каза Елайджа. — Уби я другото Перлено момиче. Адриана сигурно се е опитвала да пресече подозренията на партньорката си за местонахождението на бебето Никол. Може би са се скарали и Адриана е изгубила схватката.

— Много хора умират — казах. — Квакерите, Нийл и Мелани, и това Перлено момиче.

— Галаад не се плаши от убийства — каза Ейда. — Те са фанатици.

Уж трябвало да водят богоугоден и добродетелен живот, но ако си фанатик, било напълно възможно да вярваш, че живееш добродетелно, и в същото време да убиваш хора. Фанатиците си въобразяват, че убиването на хора е непорочно деяние, поне на определени хора. Знаех го, защото в училище бяхме учили за фанатиците.

Трийсет и трета глава

Някак се съгласих да отида в Галаад, без да давам изричното си съгласие. Обещах да си помисля, а на следващата сутрин всички се държаха, все едно вече съм казала „да“, Елайджа ме похвали за смелостта и че ще донеса надежда на много хора в безизходно положение. И вече нямаше връщане назад. Пък и бездруго се чувствах задължена на Нийл, на Мелани и на другите загинали. Ако бях единственият човек, който техният така наречен източник щеше да приеме, тогава трябваше да опитам.

Ейда и Елайджа заявиха, че искат да ме подготвят колкото е по силите им за краткото време, с което разполагат. В една от кабинките устроиха нещо като малък физкултурен салон с боксова круша, въже за скачане и кожена медицинска топка. Гарт също участваше в тренировките ми. Отначало почти не говореше с мен, само ми обясняваше какво да правя: скачането, боксовите удари, хвърлянето на топката напред и назад. След известно време обаче отношението му стана по-сърдечно. Сподели, че е от Република Тексас. Там обявили независимост почти веднага след появата на Галаад, което никак не допаднало на галаадците. Избухнала война, завършила без победител, и била прокарана нова граница.

Така че в момента Тексас беше официално неутрален, а всички действия на неговите граждани против Галаад бяха незаконни. Не че и Канада не беше неутрална, само че някак немарливо неутрална. „Немарливо“ беше негова дума, не моя, и ми звучеше оскърбително, докато той не ми обясни, че я използва най-добронамерено. Затова дошъл заедно със свои приятели в Канада и се присъединил към бригада „Линкълн“ на организацията „Мейдей“ за бойци от чужбина. Бил твърде малък, докато бушувала истинската Галаадска война с Тексас, едва седемгодишен. Двамата му по-големи братя обаче загинали във войната, а негова братовчедка била отвлечена в Галаад и оттогава от нея нямали ни вест, ни кост.

Мислено изчислявах възрастта му в момента. Беше по-голям от мен, но немного. Виждаше ли в мен нещо повече от поставена задача? Защо изобщо мислех за това? Трябваше да се съсредоточа над поръчението, което се очакваше да изпълня.

Отначало тренирах два пъти дневно по два часа, за да изградя издръжливост. Гарт каза, че не съм в лоша форма, което си беше вярно — бях добра по физическо в училище, макар това време да ми се струваше преди цяла вечност. После той ми показа няколко удара и блокади, научи ме как да изритам някого в слабините и как да спра нечие сърце с един удар — свиваш пръсти в юмрук, поставяш палец върху вторите кокалчета на средния и на безименния си пръст и удряш с изпъната ръка. Това го упражнявахме много, Гарт ме учеше да удрям първа при всяка възможност, защото така ще се възползвам от момента на изненадата.

— Удари ме — поръчваше той. После ме избутваше настрани и стоварваше юмрук в стомаха ми — немного силно, но достатъчно, за да усетя. — Стегни си мускулите — казваше. — Нали не искаш да ти спукам далака? — Ако се разплачех от болка или от безсилие, той не проявяваше съчувствие, а възмущение. — Искаш ли да го направиш, или не? — питаше.

Ейда донесе глава на манекен, отлята от пластмаса, с очи от някакъв гел, а Гарт се опита да ме научи как да избода очите на някого. Тръпки ме побиваха само като си представех, че смазвам с палците си нечии очни ябълки. Все едно да тъпчеш червеи с боси стъпала.

— По дяволите, това е адски болезнено! — възкликнах. — Палци в очите!

— Трябва да им причиниш болка — каза Гарт. — Трябва да искаш да им причиниш болка. Обзалагам се, че те всички ще искат да причинят болка на теб, обзалагам се.

— Отвратително — казах на Гарт, когато поиска от мен да упражня избождането на очите.

Съвсем ясно си ги представях. Като обелени гроздови зърна.

— Искаш ли да обсъдим дали трябва да си мъртва? — обади се Ейда, която наблюдаваше тренировката. — Главата не е истинска. Пъхни палци!

— Пфу!

— С пфу няма да промениш света. Трябва да си изцапаш ръцете. И добави малко кураж и решителност. Опитай пак. Ето така.

Тя не страдаше от скрупули.

— Не се отказвай. Имаш потенциал — насърчаваше ме Гарт.

— Много благодаря.

Казах го саркастично, но наистина ми се искаше той да си мисли, че имам потенциал. Бях хлътнала безнадеждно, чувствах се като пале пред него. Колкото и да си фантазирах обаче, рационалното зрънце в главата ми не виждаше в това никакво бъдеще. Отида ли в Галаад, най-вероятно никога повече няма да го видя.

— Как върви? — питаше Ейда всеки ден след тренировките.

— По-добре.

— Тя научи ли се да убива с палци?

— Напредва.

Другата част от обучението бяха молитвите. Ейда се опитваше да ме научи. Според нея много я биваше в молитвите, аз обаче бях безнадежден случай.

— Откъде знаеш как се прави? — попитах я.

— Там, където съм отраснала, всички знаеха — отговори.

— Къде?

— В Галаад. Преди да стане Галаад. Усетих какво се случва и се махнах навреме. Много от познатите ми не успяха.

— Значи затова си започнала да работиш с „Мейдей“? — попитах. — Мотивите ти са лични.

— В крайна сметка всичко е лично — отговори тя.

— Ами Елайджа? — попитах. — И за него ли е лично?

— Той е преподавал право — отговори Ейда. — Бил в списъка. Някой му подшушнал и Елайджа преминал границата само с дрехите на гърба си. Хайде пак да се помолим: „Отче Наш, който си на Небесата…“. Моля те, престани да се кискаш.

— Извинявай. Нийл все повтаряше, че Бог е въображаем приятел, все едно да вярваш в скапаната фея на зъбчетата. Само че той не казваше „скапана“.

— Трябва да се отнасяш сериозно — предупреди ме Ейда, — защото Галаад със сигурност се отнася сериозно. И още нещо — никакви ругатни.

— Аз почти не ругая — възразих.

Обясниха ми, че следващият етап е да се издокарам като клошарка и да прося някъде, където може да ме видят Перлените момичета. Когато ме заговорят, трябвало да ги оставя да ме убедят да тръгна с тях.

— Откъде сте сигурни, че Перлените момичета ще искат да ме вземат? — попитах.

— Твърде вероятно е — отговори Гарт. — Те така правят.

— Не мога да бъда клошарка, не знам как да се държа — възразих.

— Просто се дръж нормално — каза Ейда.

— Другите клошари веднага ще познаят, че се преструвам… Ами ако ме попитат как съм се озовала тук, къде са родителите им… какво да им отговоря?

— Гарт ще бъде с теб. Ще обясни, че не говориш много, защото си травмирана — каза Ейда. — Че в дома ти е имало насилие. Това всички го разбират.

Опитах да си представя Нийл и Мелани като насилници — пълен абсурд.

— Ами ако другите клошари не ме харесат?

— Ами кофти работа — каза Ейда. — Не всеки, когото срещаш в живота си, ще те харесва.

Кофти работа. Откъде ги вадеше тези изрази?

— Ама нали някои от тях са престъпници?

— Продават наркотици, стрелят, пият — потвърди Ейда. — Всички правят това. Само че Гарт ще те държи под око. Ще се представи за твое гадже и ще се намеси, ако някой опита нещо. Ще остане с теб, докато не те вземат Перлените момичета.

— Колко скоро ще стане? — попитах.

— Допускам, че съвсем скоро — отговори Ейда. — След като Перлените момичета те вербуват, Гарт няма да може да дойде. Те обаче ще те гледат като писано яйце. Ще бъдеш най-ценната перла от нанизите им.

— Само че след като пристигнеш в Галаад, положението може да се промени — намеси се Елайджа. — Ще трябва да се обличаш както ти кажат, да внимаваш как говориш и старателно да спазваш традициите им.

— Ако знаеш твърде много, ще заподозрат, че сме те обучили — предупреди ме Ейда. — Затова трябва да намериш нужната мярка.

Питах се дали съм достатъчно умна да се справя.

— Не съм сигурна, че ще успея.

— Ако нещо те съмнява, прави се на глупава — посъветва ме Ейда.

— Изпращали ли сте и друг път някой под прикритие?

— Двама души — отговори Елайджа. — Със смесен резултат. Само че те нямаха защитата, която имаш ти.

— Имате предвид от страна на източника ли?

Източникът… Представях си само човек с торба на главата. Кой беше той всъщност? Колкото повече научавах за източника, толкова по-странно ми звучеше всичко.

— Разполагаме само с догадки, но според нас е една от Лелите — отговори Ейда. В „Мейдей“ не знаеха много за Лелите: нищо не казваха за тях по новините, дори по галаадските новини. Командирите издаваха заповедите, създаваха законите и говореха публично. Лелите действаха зад кулисите. Само толкова ни казаха в училище.

— Говори се, че те са много влиятелни — каза Елайджа. — Но това са само слухове. Не разполагаме с много подробности.

Ейда имаше само няколко снимки. Леля Лидия, Леля Елизабет, Леля Хелена, Леля Видала — това бяха така наречените Основателки.

— Глутница зли харпии — каза Ейда.

— Страхотно — възкликнах. — Звучи забавно.

Гарт ми обясни, че щом се озовем на улицата, трябва да следвам заповедите му, защото там той владеел положението. Не бивало да предизвиквам хората да се бият с него, затова да не взема да изтърся нещо от сорта на: „Да не съм ти робиня?“ или „Не си ми шеф“.

— Не съм говорила такива работи, откакто бях на осем — възразих.

— Каза и двете вчера — опроверга ме Гарт.

Трябваше да си избера друго име. Щели да търсят Дейзи и категорично не можело Никол. Затова си избрах Джейд24. Исках да е нещо по-кораво от цвете.

— Източникът каза, че тя трябва да има татуировка на лявата ръка — намеси се Ейда. — Това изискване не подлежи на уговорки.

Тринайсетгодишна опитах да си направя татуировка, но Мелани и Нийл бяха категорично против.

— Готино, ама защо? — попитах сега. — В Галаад никой не си заголва ръцете, така че кой ще я види?

— Според нас е за Перлените момичета — отговори Ейда. — Когато те изберат. Наредено им е да се оглеждат тъкмо за такава татуировка.

— Ще знаят ли коя съм? Че съм бебето Никол? — попитах.

— Те просто изпълняват нареждания — обясни Ейда. — Не питат и не казват.

— Каква татуировка искат да си направя, някаква пеперуда ли?

Беше шега, но никой не се засмя.

— Източникът иска да изглежда като кръст, ето така — каза Ейда и я нарисува.

В

БОГ

Б

Ю

Л

— Не мога да си сложа това на ръката — възроптах. — Не е редно.

Беше страшно лицемерно. Нийл щеше да се изуми.

— За теб може и да не е, но това е положението — отсече Ейда.

Ейда доведе жена, която знаеше как да направи татуировката и останалата част от грима ми на клошарка. Имаше пастелнозелена коса и първото, което предприе, беше да боядиса и моята в същия цвят. Останах доволна. Изглеждах като опасен аватар от видеоигра.

— Някакво начало е — каза Ейда, докато оглеждаше резултата.

Татуировката не беше обикновена, а скарификация — буквите бяха релефни. Адски болеше. Аз обаче се постарах да не проличи, защото исках да покажа на Гарт, че съм на висотата на положението.

Посред нощ ми хрумна нещо неприятно. Ами ако източникът е само примамка, целяща да измами „Мейдей“? Ами ако няма никакви важни документи? Или е зъл човек? Ако цялата история е клопка — хитроумен начин да ме подмамят в Галаад? Влизам в страната и повече не мога да изляза. Ще последват многобройни шествия със знамена, хорово пеене и молитви, гигантски митинги, каквито сме виждали по телевизията, а аз ще съм централната фигура. Бебето Никол, завърнало се там, където му е мястото, алилуя. Усмивка за галаадската телевизия.

На сутринта, докато закусвах с Ейда, Елайджа и Гарт, им разказах за страховете си.

— Обмисляли сме такава вероятност — призна Елайджа, — въпрос на риск.

— Рискуваш всяка сутрин, когато се събудиш — каза Ейда.

— Това е по-сериозен риск — уточни Елайджа.

— Залагам на теб — каза Гарт. — Страхотно ще е да спечелиш.