Заветите

Шейсет и девета глава

Не знам от колко време сме в надуваемата лодка. Като че ли от часове. Съжалявам, че не мога да бъда по-точна.

Имаше мъгла. Вълните бяха много високи, обливаха ни с вода и пръски. Беше студено, като смърт. Приливът беше устремен и ни влачеше към открито море. Ужасно се страхувах, мислех, че ще умрем. Че надуваемата лодка ще се напълни с вода, ще ни изхвърли в океана и ние ще потънем и ще се удавим. Посланието на Леля Лидия щеше да се изгуби и всички жертви щяха да се окажат напразни.

Мили Боже, молех се безмълвно, моля те, помогни ни да се доберем невредими до сушата. А ако трябва да умре някой, нека бъда само аз.

Гребяхме ли, гребяхме. Всяка с по едно весло. За пръв път се качвах на лодка, затова не знаех какво да правя. Чувствах се слаба и изморена, ръцете ми се схващаха от болка.

Не мога — оплаках се.

— Продължавай! — нареди Никол. — Справяме се!

Чувах как вълните се разбиват в брега някъде наблизо, но беше толкова тъмно, че не го виждах. А после една огромно вълна връхлетя лодката и Никол кресна:

— Греби! Греби, иначе умираме!

Чу се някакво хрущене, може би чакъл, после ни връхлетя още една голяма вълна, надуваемата лодка се катурна настрани и ни изхвърли на сушата. Бях до колене във вода, следващата вълна ме повали, но успях да се изправя, а ръката на Никол се пресегна в тъмното и ме издърпа върху някакви големи скали. След това се изправихме, недостижими за океана. Цялата треперех, зъбите ми тракаха, не си усещах ръцете и краката. Никол ме прегърна.

— Успяхме! Успяхме! Мислех, че ще умрем! — развика се тя. — И дано да е брегът, на който би трябвало да пристигнем, мамка му!

Смееше се и се задъхваше за глътка въздух.

Благодаря ти, мили Боже — бях признателна с цялото си сърце.

Седемдесета глава

Размина ни се на косъм. За малко и ние да ритнем кофата. Приливът можеше да ни отнесе чак до Южна Америка, но сигурно от Галаад щяха да ни арестуват и да ни обесят на Стената. Много се гордеех с Агнес — след онази нощ тя ми стана истинска сестра. Не се предаде дори когато силите ѝ свършваха. Не бих могла да греба сама в онази надуваема лодка.

Скалите бяха коварни. Имаше много хлъзгави водорасли. Не виждах много добре, защото беше тъмно. Агнес беше до мен и добре че беше така, защото вече не бях на себе си. Не усещах лявата си ръка — все едно беше отделена от тялото ми и се държеше само на ръкава.

Покатерихме се по големите скали и прецапахме през водата, подхлъзвахме се и се пързаляхме. Не знаех накъде вървим, но докато се катерехме, щяхме да се отдалечаваме от водата. Бях почти заспала, толкова бях изморена. Мислех си: стигнах дотук, а сега ще взема да се проваля, да падна и да се претрепя. Бека каза: почти пристигнахме. Не помнех да е била в надуваемата лодка, но сега беше до нас на брега, само че не я виждах, защото беше тъмно. А после я чух отново: погледни нагоре, следвай светлините.

Някой се провикна от висока скала. Горе се движеха светлинки, нечий глас кресна:

— Ето ги!

А друг се обади:

— Насам!

Бях твърде изморена, за да отговоря. После стана по-песъчливо, а светлините се спускаха по склона към нас отдясно.

Едно от светилата се оказа в ръцете на Ейда.

— Ти успя — каза тя, а аз отговорих:

— Да. — И се строполих.

Някой ме вдигна и ме понесе. Гарт.

— Какво ти казах? Браво на теб. Знаех си, че ще успееш!

Ухилих се до ушите.

Покатерихме се по някакъв склон, а горе имаше ярки светлини и хора с телевизионни камери.

— Усмивка! — обади се някой.

После припаднах.

Откараха ни със самолет до медицинския център за бежанци на остров Кампобело и ме натъпкаха с антибиотици, затова, когато се събудих, ръката ми не беше толкова подута и не ме болеше.

Сестра ми Агнес беше до леглото ми, облечена с джинси и спортно горнище с надпис „Спаси живот, помогни в борбата срещу рака на черния дроб“. Досмеша ме, защото точно това правехме: спасявахме се. Тя държеше ръката ми. До нея стояха Ейда, Елайджа и Гарт. Всички се хилеха като откачени.

Сестра ми каза:

— Истинско чудо е. Ти ни спаси живота.

— Много се гордеем с теб — увери ме Елайджа. — Съжалявам за надуваемата лодка, трябваше да ви доведат на пристанището.

— Всички новини съобщават за вас — каза Ейда. — „Сестрите, надвили съдбата!“, „Дръзкото бягство на бебето Никол от Галаад“.

— И за документите — додаде Елайджа. — И за това съобщиха по новините. Истинска сензация. Толкова много престъпления сред висшите управници на Галаад — много повече, отколкото очаквахме! Канадските медии публикуват една след друга съкрушителни тайни, много скоро ще започнат да хвърчат глави. Нашият източник в Галаад свърши страхотна работа.

— Няма ли го вече Галаад? — попитах.

Чувствах се щастлива, но ми беше и някак нереално — като че ли не ние двете бяхме направили всичко това. Как бяхме поели тези рискове? Какво ни беше дало сили да издържим?

— Още не — отговори Елайджа. — Но това е само началото.

— По новините от Галаад внушават, че всичко това са лъжи — каза Гарт. — Заговор на „Мейдей“.

Ейда нададе кратък гърлен смях.

— Разбира се, че така ще казват.

— Къде е Бека? — попитах.

Отново ми се зави свят и затворих очи.

— Бека я няма — тихо отговори Агнес. — Тя не дойде с нас, помниш ли?

— Дойде. Беше с нас на брега — прошепнах. — Чух я.

Мисля, че съм заспала. А после отново се събудих.

— Още ли има треска? — разнесе се нечий глас.

— Какво стана? — попитах.

— Шшшт — успокои ме сестра ми. — Всичко е наред. Майка ни е тук. Много се тревожи за теб. Погледни, до теб е.

Отворих очи, беше много светло, но до мен наистина стоеше някаква жена. Изглеждаше едновременно тъжна и щастлива, ридаеше. Изглеждаше точно като на снимката от папката в Архива на кръвното родство, но по-възрастна.

Усетих, че е тя, протегнах ръце — здравата и другата, която вече оздравяваше, и майка ни се приведе над болничното ми легло, прегърнахме се с по една ръка. С другата тя прегръщаше Агнес.

— Скъпите ми момичета — каза.

Ухаеше точно както трябва. Беше като отглас, който не чуваш ясно.

Усмихна се леко и каза:

— Вие не ме помните, разбира се. Бяхте много малки.

— Не, не те помня. Но няма нищо — признах.

— Още не — обади се сестра ми. — Но ще си спомня.

После съм заспала отново.