XXII Чудесия

Свидетелски разказ 369А

Шейсета глава

Два дни преди деня, в който с Бека трябваше да получим перлените си нанизи, докато казвахме вечерните си молитви, неочаквано ни посети Леля Лидия. Бека отвори вратата.

— А, Лельо Лидия — възкликна тя изненадано. — Хвала!

— Отдръпнете се, моля, и затворете вратата след мен — каза Леля Лидия. — Бързам. Къде е Никол?

— Горе, Лельо Лидия — отговорих.

Докато с Бека се молехме, Никол обикновено излизаше от стаята и отиваше да прави физическите си упражнения.

— Повикайте я, моля. Спешно е — настоя Леля Лидия.

Дишаше по-учестено от обикновено.

— Добре ли сте, Лельо Лидия? — попита разтревожено Бека. — Искате ли чаша вода?

— Не си прави труда — отговори тя.

В стаята влезе Никол.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Всъщност не е — отговори Леля Лидия. — Притиснати сме в ъгъла. Командир Джъд нахлу в печатницата ни, търсеше предателя. Не намери уличаващи доказателства, само силно разстрои Леля Уенди, но за съжаление, е научил, че Джейд не е истинското име на Никол. Научил е, че тя е бебето Никол, и е твърдо решен да се ожени за нея колкото може по-скоро, за да нарасне собственият му престиж. Иска сватбата да се излъчва по Галаадската телевизия.

— Тройна гадост! — изруга Никол.

— Внимавай как се изразяваш — предупреди я Леля Лидия.

— Не могат да ме принудят да се омъжа за него! — каза Никол.

— Все някак ще успеят — каза Века.

Беше силно пребледняла.

— Това е ужасно — намесих се и аз.

От папката за Командир Джъд, която бях прочела, знаех, че тази вероятност е повече от ужасна — беше равносилна на смъртна присъда.

— Какво можем да направим?

— Вие двете с Никол заминавате утре — каза ми Леля Лидия. — Колкото може по-рано. Не може да използваме дипломатически самолет на Галаад, Джъд няма да позволи и ще го спре. Трябва да тръгнете по друг път.

— Но ние не сме готови — възразих. — Нямаме нито перли, нито рокли, нито канадски пари, не са готови брошурите, раничките.

— Ще ви донеса всичко необходимо по-късно — каза Леля Лидия. — Уредила съм пропуск на Никол като Леля Имортел. За жалост, няма да имам време да променя планираното пребиваване на Леля Имортел в молитвения дом. Такава измама и бездруго нямаше да остане незабелязана дълго.

— Леля Хелена ще забележи, че Никол я няма — казах. — Тя винаги ни брои. Ще се чудят и защо Бека… Леля Имортел… също я няма.

— Така е — съгласи се Леля Лидия. — Затова се налага да ви помоля за специална услуга, Лельо Имортел. — Моля ви да се скриете за четиресет и осем часа, след като двете заминат. В библиотеката може би?

— Не там — каза Бека. — Има твърде много книги. Няма място за човек.

— Сигурна съм, че ще измислите нещо — каза Леля Лидия. — Цялата ни мисия и личната безопасност на Леля Виктория и на Никол зависят от вас. Огромна отговорност е — новият Галаад ще стане възможен само благодарение на вас. Нали не искате другите да бъдат заловени и обесени?

— Не, Лельо Лидия — прошепна Бека.

— Запретнете ръкави тогава — бодро нареди Леля Лидия. — Напрегнете си мозъците!

— Натоварвате я прекалено много — каза Никол на Леля Лидия. — Защо да не замина сама? А после Леля Имортел и Агнес… тоест Леля Виктория… ще пътуват заедно, когато му е времето.

— Не ставай глупава — скарах ѝ се. — Веднага ще те арестуват. Перлените момичета винаги пътуват по двойки, а дори да не носиш униформата, момиче на твоята възраст не може да пътува без придружител.

— Трябва да направим да изглежда, все едно Никол се е прехвърлила през стената — каза Бека. — Така няма да търсят съучастници в Ардуа Хол. А аз ще се скрия някъде вътре.

— Каква умна идея, Лельо Имортел — похвали я Леля Лидия. — Може би Никол ще ни услужи и ще напише бележка в този дух. Може да обясниш, че си разбрала колко неподходяща си да станеш Леля — това лесно ще го разберат. После може да кажеш, че си избягала с Икономъж — с някой нископоставен работник, който ни помага с ремонтите и ти е обещал брак и семейство. Така ще демонстрираш поне похвално намерение за създаване на потомство.

— Друг път! Но няма проблем — отговори Никол.

— Няма проблем и още…? — попита хладно Леля Лидия.

— Няма проблем, Лельо Лидия — отговори Никол. — Ще напиша бележката.



В десет часа, когато вече беше тъмно, Леля Лидия отново беше на прага с обемист черен платнен сак. Века ѝ отвори.

— Благословена да сте, Лельо Лидия — каза тя.

Леля Лидия не си направи труда да отговори с официален поздрав.

— Донесла съм ви всичко необходимо. Излезте през източната порта точно в шест и половина. Точно пред портата ще ви чака черна кола. Ще ви изведе от града и ще ви откара до Портсмут в Ню Хампшър, откъдето ще се качите на автобус. Ето ви карта, маршрутът е отбелязан. Слезте на мястото, отбелязано с хикс. Паролите там ще бъдат: „майски ден“ и „юнска луна“. Свръзката ще ви отведе до следващото ви местоназначение. Никол, ако мисията ти е успешна, убийците на твоите осиновители ще бъдат разобличени, дори и да не е възможно веднага да бъдат изправени пред съда. Мога да уверя и двете, че ако успеете да стигнете до Канада въпреки всички известни пречки, има немалък шанс евентуално — повтарям: евентуално — отново да бъдете с майка си. Тя е осведомена за такава вероятност от известно време.

— О, Агнес. Хвала, би било прекрасно — тихичко каза Бека. — И за двете ви.

— Истински съм ви признателна, Лельо Лидия — отдавна се моля за това.

— Казах: ако успеете. А това е голямо „ако“ — повтори Леля Лидия. — Успехът не е предрешен. Извинете ме. — Тя се озърна и тежко се отпусна на канапето. — Ще ви помоля за чаша вода.

Бека отиде да ѝ донесе.

— Дребни старчески недъзи — каза Леля Лидия. — Дано да живеете достатъчно дълго, за да ги изпитате. И още нещо. Леля Видала има навика да се разхожда рано сутрин край моята статуя. Ако ви види — макар и облечени като Перлени момичета — ще опита да ви спре. Трябва да действате бързо, преди да вдигне врява.

— Но какво да правим? — попитах.

— Силни сте — каза Леля Лидия и погледна Никол. — Силата е дарба, а дарбите трябва да се използват.

— Искате да кажете да я прасна? — попита Никол.

— Доста директно казано — отбеляза Леля Лидия.



След като Леля Лидия си тръгна, ние отворихме платнения сак. Вътре имаше две рокли, два перлени наниза, две бели шапки и две сребристи ранички. Имаше и пакет брошури, а също и плик с няколко галаадски купона за храна, пачка канадски банкноти и две кредитни карти. Имаше и два пропуска, с които да преминаваме проверките на контролните пунктове. И два билета за автобус.

— Ами ще напиша бележката и си лягам — каза Никол. — До утре сутрин.

Държеше се смело и безгрижно, но си личеше, че е напрегната. Когато Никол излезе от стаята, Бека каза:

— Наистина ми се иска да идвах с теб.

— И на мен ми се иска — уверих я. — Но ти ще ни помогнеш. Ще ни предпазваш. По-късно ще намеря начин да те измъкна, обещавам.

— Не мисля, че ще има възможност — каза Бека. — Но ще се моля да си права.

— Леля Лидия каза четиресет и осем часа. Това са само два дни. Ако успееш да се скриеш за толкова време…

— Знам къде — увери ме Бека. — На покрива. В резервоара за вода.

— Не, Бека! Там е твърде опасно!

— О, първо ще източа водата — каза тя. — Ще я пусна през ваната на апартамент В.

— Ще забележат, Бека. От апартаменти А и Б ще забележат, ако нямат вода. С тях сме на един резервоар.

— Отначало няма да забележат. Не бива да се къпем толкова рано сутрин.

— Не го прави. Дали пък просто да не замина?

— Нямаш избор. Ако останеш тук, какво ще стане с Никол? Леля Лидия няма да допусне да те разпитват и да те принудят да им разкриеш какво е намислила тя. Може и Леля Видала да поиска да те разпита и това вече ще е краят.

— Да не искаш да кажеш, че тя ще ме убие?

— В крайна сметка. Тя или някой друг — каза Бека. — Те това правят.

— Трябва да има начин да те вземем — казах. — Може да те скрием в колата или…

— Перлените момичета пътуват по двойки — каза Бека. — Няма да стигнем далеч. Ще бъда с вас в мислите си.

— Благодаря ти, Бека — казах. — Ти си ми истинска сестра.

— Ще си представям, че сте птички, които отлитат — каза тя. — … Крилата гадина да обади твоята реч36.

— Ще се моля за теб — обещах. Думите ми не прозвучаха уместно.

— И аз за теб. — Бека леко се усмихна. — Ти си единственият човек, когото съм обичала.

— И аз те обичам.

После се прегърнахме и си поплакахме.

— Поспи малко — каза Бека. — Утре ще имаш нужда от сили.

— И ти.

— Аз няма да спя. Ще бдя над вас — каза тя, отиде в стаята си и тихо затвори вратата.

Шейсет и първа глава

На следващата сутрин двете с Никол се измъкнахме тихомълком от апартамент В. Облаците на изток бяха розови и златисти, птиците чуруликаха, въздухът рано сутрин беше все още свеж. Нямаше жива душа. Крачехме бързо и тихо по пътеката пред Ардуа Хол към статуята на Леля Лидия. Тъкмо стигнахме до нея, когато зад ъгъла на съседната сграда се показа Леля Видала и решително се устреми към нас.

— Лельо Виктория! — каза тя. — Защо сте облечена с тази рокля? Следващото Благодарение е чак в неделя! — Погледна към Никол. — А коя е тази с вас? Новото момиче! Джейд! Тя не би трябвало…

Посегна да стисне перления наниз на Никол и той се скъса.

Никол направи нещо с юмрук. Стана толкова светкавично, че не видях как точно, но Никол удари Леля Видала в гърдите и тя се свлече на земята. Лицето ѝ стана бяло като платно, очите ѝ се затвориха.

— О, не… — възкликнах.

— Помогни ми — нареди Никол. Хвана краката на Леля Видала и я завлачи зад постамента на статуята. — Да си стискаме палци — каза тя. — Да вървим. — И ме хвана за ръката.

На земята имаше един портокал. Никол го взе и го пъхна в джоба на роклята си на Перлено момиче.

— Мъртва ли е? — прошушнах.

— Не знам — каза Никол. — Хайде, трябва да побързаме.

Стигнахме до портата, показахме пропуските си и Ангелите ни пуснаха.

Никол придържаше наметката си затворена, та никой да не забележи, че перлите ѝ ги няма. Малко по-нагоре по улицата, вдясно, ни чакаше черна кола, както ни беше обещала Леля Лидия. Шофьорът не се обърна, когато се качихме.

— Готови ли сте, дами? — попита той.

— Да, благодаря — отговорих аз.

Никол обаче се обади:

— Не сме дами.

Смушках я с лакът.

— Не му говори така — прошепнах ѝ.

— Той не е истински Пазител — каза тя. — Леля Лидия не е глупачка. — Извади портокала от джоба си и започна да го бели. Свежото ухание изпълни въздуха. — Искаш ли? — попита ме. — Вземи половината.

— Не, благодаря — отговорих. — Не е редно да го ядем.

Портокалът беше предложен като дар в израз на почит. Тя обаче го изяде целия.

Ще допусне грешка, помислих си. Някой ще забележи. Заради нея ще ни арестуват.

Свидетелски разказ 369В

Шейсет и втора глава

Съжалявах, че ударих Леля Видала, но немного. Ако не я бях ударила, щеше да се развика и щяха да ни спрат. Въпреки това сърцето ми биеше като лудо. Ами ако я бях убила? След като я намереха, жива или мъртва, щяха да започнат да ни търсят. Бяхме затънали до шия, както би казала Ейда.

В това време Агнес се държеше като обидена, както го правят Лелите — мълчаливо, със стиснати устни, за да ти покажат, че си прекрачил някоя от техните граници. Сигурно беше заради портокала. Може би не трябваше да го вземам. После ми хрумна нещо неприятно — кучета. Портокалите миришат силно. Започнах да се притеснявам какво да направя с обелките.

Лявата ръка отново ме засърбя около О-то. Защо заздравяваше толкова бавно?

Докато Леля Лидия пъхаше микроточката в ръката ми, си помислих, че планът ѝ е блестящ, но идеята вече не ми се струваше чак толкова добра. Щом тялото и изпратеното от нея съобщение бяха едно, какво щеше да се случи с тялото ми, ако не успеех да стигна до Канада? Не можех да си отрежа ръката и да я изпратя по пощата.



Колата ни мина през няколко пропускателни пункта — паспорти, Ангели, които надничат през прозорците, за да се уверят, че сме ние — но Агнес ме предупреди да оставя шофьора да говори и той точно това направи: Перлените момичета това, Перлените момичета онова, те са толкова благородни, какви жертви правят!

На един от пунктовете Ангелът ни пожела: „Успех с вашата мисия!“. На друг — малко извън града — двамата Ангели се пошегуваха помежду си:

— Дано да не доведат грозни момичета или блудници.

— Е, то е или едното, или другото.

И двамата Ангели се засмяха. Агнес положи длан върху ръката ми.

— Не им отговаряй — предупреди ме тя.

Когато излязохме в провинцията и се качихме на главния път, шофьорът ни подаде сандвичи — с галаадското изкуствено сирене.

— Сигурно това ни е закуската — казах на Агнес. — Филия с гнусотия.

— Трябва да бъдем благодарни — каза Агнес с набожното си лелино гласче, явно още ми се цупеше.

Странно ми беше, че тя ми е сестра — бяхме толкова различни. Обаче още не бях имала време да осмисля всичко това.

— Радвам се, че имам сестра — казах, за да се помирим.

— И аз се радвам — увери ме Агнес. — И съм признателна.

Обаче не звучеше много признателна.

— И аз съм признателна — уверих я. С това разговорът приключи. Мислех да я попитам колко време ще практикуваме този галаадски маниер на разговор, не може ли просто да престанем и да се държим нормално, вече бяхме избягали? Но после ми хрумна, че за нея може и да е естествено. Сигурно тя не знаеше друг начин.

* * *

В Портсмут, Ню Хампшър, шофьорът на колата ни остави на автогарата.

— Късмет, момичета — пожела ни той. — Дайте им да се разберат!

— Ето, виждаш ли? Той не е истински галаадец — казах с надеждата Агнес отново да се разговори.

— Разбира се, че не е — отговори тя. — Един истински Пазител не говори така.

Автогарата беше стара и порутена, женската тоалетна беше развъдник на бактерии, освен това нямаше къде да обменим купоните си за храна от Галаад за нещо, което бихме искали да си купим. Добре че бях изяла портокала. Агнес обаче не беше гнуслива и беше свикнала с онази гадост, която минаваше за храна в Ардуа Хол, затова си купи някаква фалшива поничка с два от купоните ни.

Минутите отлитаха, ставах неспокойна. Чакахме, чакахме и автобусът най-сетне пристигна. Някои хора вътре ни кимнаха, когато се качихме, защото сигурно бяха военни — поздрав с глава. По-възрастна Иконосъпруга дори каза:

— Бог да ви благослови.

След петнайсетина километра отново имаше пропускателен пункт, но Ангелите се държаха изключително вежливо с нас. Единият ни каза:

— Много сте храбри, че отивате в Содом.

Ако не бях толкова уплашена, щях да се разсмея — адски смешно беше да мислиш Канада за Содом, като знам колко скучен и обикновен е животът в страната. Нямаше нищо общо с повсеместна и неспирна оргия.

Агнес стисна ръката ми, за да ме предупреди да оставя тя да се оправя. Беше усвоила умението на всички в Ардуа Хол да говорят с равен глас и спокойно изражение.

— Просто изпълняваме дълга си към Галаад — отговори тя монотонно като робот, както говореха Лелите, а Ангелът каза:

— Хвала.

После започна доста да друса. Може би харчеха парите за ремонти за пътища, по които пътуват повече хора. Търговията с Канада на практика беше прекратена, така че кой ще иска да ходи в Северен Галаад, ако не живее там?

Автобусът не беше пълен и всичките му пътници бяха от Иконокласата. Пътувахме по панорамния път, който лъкатушеше покрай морето, само дето въобще не беше живописно. Имаше много затворени мотели и крайпътни ресторанти, не един голям и усмихнат червен омар от табелите буквално се разпадаше.

Колкото по на север отивахме, недружелюбието растеше — срещахме гневни погледи, а аз останах с усещането, че мисията ни като Перлени момичета и дори цялата история с Галаад сериозно губи популярност. Никой не ни заплюваше, но хората се мръщеха, все едно наистина им се искаше да го направят.

Колко ли далеч бяхме стигнали? Картата с отбелязания от Леля Лидия маршрут беше у Агнес, но не ми се искаше да я моля да я извади — би било подозрително двете да разглеждаме карта. Автобусът се движеше бавно и аз ставах все по-неспокойна — кога ли някой щеше да забележи отсъствието ни в Ардуа Хол? Щяха ли да повярват на фалшивата ми бележка? Щяха ли да се обадят напред по маршрута ни, да поставят пътни блокади, да спрат автобуса? Толкова се набивахме на очи.

След това се отклонихме от пътя — движението стана еднопосочно — и Агнес започна да кърши пръсти.

— Трябва да изглеждаме спокойни, не забравяй — напомних ѝ.

Отвърна ми с унила усмивка и скръсти ръце в скута си. Усещах я как поема дълбоко въздух и бавно издиша. В Ардуа Хол учат на малко полезни неща, но едно от тях е самоконтролът. Който не е в състояние да се владее, не може да контролира и пътя към изпълнение на дълга си. Не се съпротивлявай на вълните на гнева, използвай гнева си като гориво. Вдишвай. Издишвай. Стъпка встрани. Заобиколи. Отклони се.

Никога нямаше да успея да стана истинска Леля.



Към пет следобед Агнес каза:

— Тук слизаме.

— Това ли е границата? — попитах, тя отговори, че не е, но тук трябвало да се прехвърлим на следващия си транспорт. Свалихме си раниците от мястото за багаж и слязохме от автобуса. Градът беше пълен със заковани с дъски фасади на магазини и изпотрошени прозорци, но имаше една бензиностанция и занемарена магазия.

— Окуражително — отбелязах.

— Върви след мен и не говори — каза Агнес.

Вътре миришеше на изгорели препечени филийки и крака. По рафтовете нямаше почти никаква стока, само трайни храни със зачертани букви на етикетите — консерви, крекери и бисквити. Агнес се приближи към плота с кафемашината — червен, с високи столчета — и седна.

Аз направих същото. На щанда работеше трътлест Икономъж на средна възраст. В Канада щеше да е просто трътлест мъж на средна възраст.

— Да? — попита мъжът.

Явно не остана впечатлен от облеклото ни на Перлени момичета.

— Две кафета, моля — каза Агнес.

Той наля кафетата в чаши и ги плъзна по плота. Кафето сигурно беше престояло цял ден, защото по-лошо от това не бях пила, дори в „Карпиц“. Не исках да дразня този тип, като не си изпия кафето, затова изсипах цяло пакетче захар, което само влоши нещата.

— Топло е за майски ден — каза Агнес.

— Не е май — отговори мъжът.

— Разбира се — каза тя. — Сбърках. Всъщност е юнска луна.

Сега вече мъжът се усмихна.

— Трябва да отидете до тоалетната — каза той. — И двете. През онази врата. Ще я отключа.

Излязохме през вратата. Не беше тоалетна, а барака със стари рибарски мрежи, счупена брадва, кофи, напъхани една в друга, и задна врата.

— Много се забавихте — каза мъжът. — Проклетият автобус все закъснява. Ето ви новите неща. Има фенерчета. Пъхнете си роклите в раниците, по-късно ще ги изхвърля. Трябва да тръгваме.

Дрехите бяха джинси, дълги фланелки, вълнени чорапи и туристически обувки. Карирани жилетки, шапки с козина, непромокаеми якета. Малко ме затрудни левият ръкав на фланелката, нещо се закачи за О-то.

— Скапана фланелка — изругах и после: — Съжалявам.

Никога през живота си не съм се преобличала толкова бързо, но когато свалих сребристата рокля и онези дрехи, се почувствах много повече в кожата си.

Шейсет и трета глава

Намирах дрехите, които ни бяха дали, за крайно неподходящи. Бельото беше много по-различно от обикновените долни дрехи от здрава материя, носени в Ардуа Хол — на мен ми се струваше развратно и се плъзгаше по тялото ми. А останалите дрехи бяха мъжки. Смущаваше ме допирът на грубата тъкан направо до кожата на краката ми, без камизола. Носенето на такива дрехи беше предателство към пола и противно на Божиите закони — миналата година един мъж беше обесен на Стената, защото беше облякъл бельото на жена си. След това тя го открила и го предала — изпълнила дълга си.

— Трябва да ги сваля — казах на Никол. — Това са мъжки дрехи.

— Не, не са — възрази тя. — Джинсите са дамски. Имат различна кройка, виж и сребристите купидончета. Определено са женски.

— В Галаад никога няма да повярват на това — казах. — Веднага ще ме нашибат с камшик, че и по-лошо.

— Ние не отиваме в Галаад — уточни Никол. — Разполагаме с две минути, преди да се присъединим към нашето приятелче отвън, затова ще го преглътнеш.

— Моля?

Понякога просто не проумявах какви ги дрънка сестра ми.

Тя се засмя тихо.

— Означава да се примириш — обясни.

Отивахме на място, където тя ще разбира езика, помислих си. А аз — не.



Мъжът имаше очукан пикап. Тримата се натъпкахме на предната седалка. Започваше да ръми.

— Благодаря, че правите това за нас — казах му.

— Плащат ми — изсумтя той в отговор, — че си пъхам врата в примката. Много съм стар за тази работа.

Шофьорът сигурно беше пил, докато ние сме се преобличали, защото усещах мириса на алкохол. Помнех миризмата от празненствата, които Командир Кайл организираше, докато бях още малка. Роза и Вира понякога допиваха останалото по чашите. Зила — не толкова.

Сега, когато щях да напусна Галаад завинаги, ми беше мъчно за Зила, за Роза и за Вира, за предишния ми дом и за Табита. Тогава не бях без майка, но сега имах чувството, че съм. Леля Лидия ми беше нещо като майка, макар и доста строга, но повече нямаше да я видя. Тя беше казала на Никол и на мен, че истинската ни майка е жива и ни очаква в Канада, обаче аз се опасявах, че може да умра, преди да стигна там. Ако станеше така, никога нямаше да я видя отново в този свой живот. В момента тя беше за мен само една разкъсана снимка. Беше отсъствие, празнина вътре в мен.

Въпреки изпития алкохол мъжът шофираше бързо и добре. Пътят лъкатушеше и беше хлъзгав от ръмящия дъждец. Километрите се нижеха, луната се издигна над облаците и посребри върхарите на дърветата. От време на време се мяркаше по някоя къща — тъмна или само с няколко светещи прозореца. Стараех се да потискам тревожните си опасения, а после съм заспала.

Сънувах Бека. Беше до мен на предната седалка на пикапа. Не я виждах, но знаех, че е там. Насън ѝ казах: „Значи все пак дойде с нас. Много се радвам“. Но тя не отговори.

Шейсет и четвърта глава

Нощта се изниза в мълчание. Агнес спеше, а мъжът, който шофираше, не беше разговорлив. Сигурно за него просто сме били товар, който трябва да достави, а кой разговаря с товара си?

След известно време завихме по тясно отклонение — пред нас заблещука вода. Спряхме до нещо, което изглеждаше като частен пристан. Имаше моторница, в която седеше някой.

— Събуди я — поръча шофьорът. — Събирайте си нещата, ето я лодката.

Смушках Агнес в ребрата, тя се сепна и се събуди.

— Събуждай се, сънливке — казах.

— Колко е часът?

— Часът за лодка. Да тръгваме.

— Приятно пътуване — пожела ни нашият шофьор. Агнес отново започна да му благодари, но той я прекъсна. Изхвърли новите ни раници от пикапа и изчезна, преди да сме преполовили разстоянието до лодката. Аз светех с фенерче, за да виждаме пътя.

— Угаси фенерчето — тихо подвикна човекът в лодката. Беше мъж с непромокаемо яке с вдигната качулка, но гласът му звучеше млад. — Достатъчно добре се вижда. Не бързайте. Седнете на средната седалка.

— Това океанът ли е? — попита Агнес.

— Още не — засмя се той. — Това е река Пенобскот. Скоро ще стигнете и до океана.

Моторът беше електрически и много тих. Лодката плаваше точно в средата на реката, луната беше като полумесец и се отразяваше във водата.

— Погледни — прошепна Агнес. — Никога не съм виждала такава красота! Като светла диря е!

В този момент се почувствах по-възрастна от нея. Вече бяхме почти извън Галаад и правилата се променяха. Тя отиваше на ново място, нямаше да знае как да се държи, обаче аз се прибирах у дома.

— Съвсем на открито сме. Ами ако ни види някой? — попитах мъжа. — Ако съобщят на Очите?

— Хората тук не говорят с Очите — каза той. — Не обичаме да ни слухтят.

— Вие контрабандист ли сте? — попитах, защото си спомних какво ми беше казала Ейда.

Сестра ми ме смушка: отново лоши обноски. В Галаад не задаваш преки въпроси.

Той се засмя.

— Границите са само линии на картата. Хората и предметите се движат през тях. Аз съм просто доставчик.

Реката ставаше все по-широка. Мъглата се вдигаше и се виждаха неясните очертания на бреговете.

— Ето го — каза най-сетне мъжът. Различавах по-тъмен силует във водата. — „Нели Дж. Банкс“37. Вашият билет за рая.

Загрузка...