Заветите

Седма глава

Казват, че белегът ще ми остане, но вече почти оздравях. Мисля, че съм достатъчно укрепнала, за да се справя с това сега. Настоявате да ви разкажа как се замесих във всичко и ще опитам, но ми е трудно да преценя откъде да започна.

Ще започна от точно преди рождения си ден, или от датата, на която вярвах, че съм родена. Нийл и Мелани са ме излъгали за нея, направили са го с най-добри основания и намерения, но когато научих, много им се ядосах. Бързо ми мина обаче, защото и двамата вече бяха мъртви. Не можеш да се сърдиш на покойници, не можеш и да си поговориш с тях за стореното — останала е само едната страна. Чувствах се не само гневна, но и виновна, защото те бяха загинали и аз мислех, че вината за убийството им е моя.

Скоро щях да навърша шестнайсет. С най-голямо нетърпение очаквах да си взема шофьорската книжка. Смятах, че съм голяма за празненство, макар че Мелани винаги ми купуваше торта и сладолед и пееше „Дейзи, Дейзи, честно ми кажи“ — стара песен, която обичах като малка, но от която вече се срамувах. По-късно наистина получих торта — шоколадова, и ванилов сладолед, любимите ми — но не бях в състояние дори да ги опитам, защото Мелани вече я нямаше.

На онзи рожден ден открих, че съм измама — не в смисъл на нескопосан фокус, а на фалшива антика. Бях предумишлено изработен фалшификат. Толкова млада бях тогава — сякаш бе само преди секунда — но вече не съм. Лицето се променя много бързо — издълбава се като дърво, втвърдява се. И край с ококореното бленуване като преди. Станала съм по-зорка, по-съсредоточена. Стеснила съм се.

Нийл и Мелани ми бяха родители и държаха магазин „Модна хрътка“. В основни линии предлагаха дрехи втора употреба: Мелани ги наричаше „обичани преди“, защото намираше, че „употребявани“ понамирисва на „експлоатирани“. На табелата отвън се мъдреше ухилен розов пудел с бухнала поличка, розова панделка на главата и пазарска чанта. Отдолу имаше надпис в курсив и с кавички: „Няма да познаеш!“. Ще рече: употребяваните дрехи са толкова хубави, та никога няма да познаеш, че са носени. Само дето въобще не беше вярно, защото повечето дрехи бяха пълен боклук.

Мелани казваше, че е наследила магазина от баба си. Признаваше също, че табелата е старомодна, но клиентите я познават, пък и щяло да бъде проява на неуважение да я сменяме сега.

Магазинът ни се намираше на Куийн Уест, в каре от улици, което навремето цялото било такова според Мелани — с магазини за платове, копчета и кинкалерия, евтино спално бельо, обезценени стоки. Кварталът вече се развиваше: появяваха се кафенета с органични продукти и стоки, одобрени от движението за свободна търговия, аутлети на известни марки, бутици. В отговор на тенденцията Мелани закачи на витрината си табела: „Изкуство за обличане“. Магазинът обаче беше пълен с всякакви дрехи, които никой не би определил като „изкуство за обличане“. Имаше нещо като дизайнерски ъгъл, но в „Модна хрътка“ по принцип нямаше скъпи стоки. Останалото беше просто сбиротак. Клиентите бяха всякакви: млади, стари, някои търсеха изгодна покупка или модна находка, други просто разглеждаха. Или продаваха — дори хората от улицата опитваха да припечелят по някой долар от фланелка, която бяха купили от дворна разпродажба.

Мелани работеше на основния етаж. Обличаше се в ярки цветове, например в оранжево и наситенорозово, защото така създавала положителна и заредена с енергия атмосфера, пък и бездруго имала циганска душа. Винаги беше оживена и усмихната, но не спираше да дебне за евентуални крадци. След като затвореше магазина, сортираше и опаковаше: това за благотворителност, това за парцали, това за „изкуство за обличане“. А като съпровод на дейността си тананикаше мелодии от мюзикъли — много стари. „О, каква прелестна сутрин“8 беше от любимите ѝ, а също „Когато си навън в буря“9. Дразнех се от пеенето ѝ и сега съжалявам.

Понякога се отчайваше: толкова много плат, същински океан, вълни от дрехи прииждаха и заплашваха да я удавят. Кашмир! Кой ще купи трийсетгодишен кашмир? Не ставаше по-хубав с годините — не като мен, твърдеше Мелани.

Нийл имаше брада, която вече се прошарваше и невинаги беше подстригана, обаче нямаше много коса. Не изглеждаше като бизнесмен, но се грижеше за така наречената от него и Мелани „парична страна на нещата“: фактури, счетоводство, данъци. Кабинетът му се намираше на втория етаж и до него се стигаше по стълба с гумени стъпенки. Имаше компютър, картотека и сейф, но стаята не приличаше на кабинет по почти нищо друго — беше претъпкана и разхвърляна като магазина, защото Нийл обичаше да колекционира вещи. Навиващи се музикални кутии — адски си падаше по тях. Часовници — много и най-различни. Стари сметачни машинки, които работеха с ръчка. Пластмасови играчки, които ходеха или подскачаха, например мечки, жаби и няколко комплекта фалшиви зъби. Прожекционен апарат за цветни диапозитиви, каквито вече никой не използваше. И фотоапарати, луд беше по стари фотоапарати. Някои от тях правели по-хубави снимки от днешните, така твърдеше Нийл. Имаше цяла етажерка само с фотоапарати.

Веднъж забрави сейфа отворен и аз надникнах вътре. Вместо пачки банкноти обаче вътре имаше един-единствен предмет от метал и стъкло, който отначало взех за поредната играчка, нещо като подскачащите изкуствени челюсти. Не открих как се навива и ме беше страх да го докосна, защото беше стар.

— Може ли да си поиграя с онова? — попитах Нийл.

— С кое?

— С играчката в сейфа.

— Не днес — отговори той с усмивка. — Може би като пораснеш.

После затвори вратата му и аз напълно забравих за чудатата малка играчка, докато не дойде моментът да си я спомня и да узная какво представлява.

Нийл опитваше да поправя разни неща, но често не сполучваше, защото не намираше частите. И предметите просто си стояха и „събираха прах“, както се изразяваше Мелани. Нийл мразеше да изхвърля каквото и да било.

По стените му висяха стари плакати с потъващи кораби: „Изпусната дума с вода пълни трюма“ от някаква война много отдавна10; жена, издула бицепси, за да покаже, че и нежният пол е способен да произвежда бомби — от същата минала война; и един плакат в червено и черно, на който бяха изобразени мъж и знаме от Русия, преди да стане Русия, както обясняваше Нийл. Плакатите принадлежали на прадядо му, който живеел в Уинипег. За градчето знаех само, че там е студено.

Като малка обичах „Модна хрътка“ — беше като пещера със съкровища. Не ми беше позволено да влизам в кабинета на Нийл сама и да пипам каквото и да било, защото можело да го счупя. Но ако някой ме държеше под око, можех да си играя с играчките на пружина, с музикалните кутии и със сметачните машинки. Не с фотоапаратите обаче, защото според Нийл те бяха твърде ценни, пък и вътре нямаше лента, така че каква полза?

Не живеехме над магазина. Къщата ни беше далече, в един от жилищните квартали, където имаше и стари едноетажни, и по-големи нови къщи, построени на мястото на съборените стари. Нашата не беше едноетажна, имаше втори етаж, където бяха спалните, но и не беше от новите. Беше построена от жълти тухли и изглеждаше най-обикновено. Нищо в нея не привличаше внимание. Като се замисля сега, май точно това е била целта.

Осма глава

В събота и неделя много често ходех в „Модна хрътка“, защото Мелани не искаше да оставам в къщата сама. Започнах да се чудя защо, когато станах на дванайсет. Ами ако стане пожар, възразяваше тя. Пък и законът бездруго забранявал деца да остават сами вкъщи. Настоявах, че вече не съм дете, а тя въздъхваше и отговаряше, че всъщност не разбирам какво означава да си или да не си дете, че децата били огромна отговорност, както ще се уверя лично впоследствие. После ме обвиняваше, че ѝ създавам главоболия, качвахме се в колата и отивахме в магазина.

Позволено ми беше да помагам — да подреждам фланелките по големина, да им лепя етикети с цената, да отделям онези, които трябва да бъдат или изхвърлени, или почистени. Приятно ми беше да го правя — седях на масата в задния ъгъл сред лек мирис на нафталин и наблюдавах хората, които влизаха.

Не всички бяха клиенти. Някои просто живееха на улицата и идваха да използват тоалетната ни. Мелани ги пускаше, стига да ги познава, особено през зимата. Един по-възрастен мъж идваше доста често. Носеше палта от туид, които си купуваше от Мелани, и плетени жилетки. Когато станах на тринайсет, вече се плашех от него, защото в училище ни бяха обяснили за педофилите. Казваше се Джордж.

— Не бива да пускаш Джордж в тоалетната — заявих на Мелани. — Той е перверзник.

— Дейзи, това е много грубо — отговори Мелани. — Защо мислиш така?

Бяхме у дома, в кухнята.

— Ами просто е. Все се навърта. И проси от хората точно пред магазина. Освен това те следи.

Можех да кажа, че следи мен, с което щях да предизвикам сериозна тревога, но не беше вярно. Джордж не ми обръщаше никакво внимание.

Мелани се засмя и каза:

— Не е вярно.

Реших, че е наивна. Бях на възраст, когато изведнъж от хора, които знаят всичко, родителите стават хора, които не знаят нищичко.

Още един човек идваше в магазина често, но не живееше на улицата. Жената май беше на четиресет и няколко, по-скоро към петдесетте, трудно ми беше да преценявам по-възрастните хора. Обикновено беше облечена с черно кожено яке, черни джинси и тежки боти, връзваше дългата си тъмна коса и не носеше грим. Изглеждаше като рокерка, но не истинска — по-скоро като рекламна рокерка. Не ни беше клиентка, влизаше през задната врата, за да опакова дрехите, които отиваха за благотворителност. Мелани обясни, че двете били стари приятелки и ѝ било трудно да откаже, когато Ейда я помолила. Освен това ѝ давала само дрехи, които трудно би продала, а така поне някой щял да има полза от тях.

Ейда не ми изглеждаше като човек, който работи за благотворителна организация. Не беше блага и усмихната, а недодялана, и крачеше с широки крачки. Никога не оставаше дълго, никога не си тръгваше без два кашона с ненужни дрехи, които натоварваше на автомобила, с който беше пристигнала и беше паркирала на някоя пресечка зад магазина. Виждах колите от мястото си. Винаги бяха различни.

И други хора идваха в магазина, без да купуват нищо. Младите жени с дълги сребристи рокли и бели шапки, които се наричаха Перлените момичета и бяха мисионерки, работещи за Галаад. Бяха къде-къде по-страшни от Джордж. Обикаляха центъра, разговаряха с бездомниците, влизаха по магазините, досаждаха. Някои се държаха грубо с тях, но Мелани — никога; каква полза, така казваше.

Винаги бяха по двойки. Носеха бели перлени огърлици и се усмихваха много, но не истински. Предлагаха на Мелани отпечатаните си брошури със снимки на чисти и спретнати улици, щастливи деца, изгреви и надписи, които би трябвало да привличат хората към Галаад: „Съгрешили сте? Бог все още може да ви прости!“; „Бездомни сте? Има дом за вас в Галаад“.

Винаги носеха поне една брошура за бебето Никол. „Върнете бебето Никол!“, „Мястото на бебето Никол е в Галаад!“. В училище ни прожектираха документален филм за бебето Никол: майката била Прислужница и тайно го изнесла от Галаад. Бащата бил високопоставен и супер зъл галаадски Командир, затова се вдигнала голяма врява и от Галаад настояваха за връщането на момичето при нейните законни родители. Канада отначало протакала, после отстъпила и обещала да направи всичко по силите си, но бебето Никол вече било изчезнало. Така и не го намерили.

Бебето Никол вече се беше превърнало в символ на Галаад. На всяка брошура на Перлените момичета имаше негова снимка. Изглеждаше като всяко друго бебе, нищо специално, но според нашата учителка в Галаад било буквално светица. За нас също беше символ: на всеки антигалаадски протест носеха портрета му и издигаха лозунги: БЕБЕТО НИКОЛ! СИМВОЛ НА СВОБОДАТА! или БЕБЕТО НИКОЛ НИ ВОДИ! Като че ли е възможно бебе да води някого някъде, мислех си.

Никак не обичах бебето Никол, защото трябваше да пиша есе за него. И получих тройка заради изложението си, че двете страни го подритват като футболна топка и че огромен брой хора ще изпитат огромно щастие, ако бебето бъде върнато. Учителката заяви, че твърдението ми е коравосърдечно, че трябва да се науча да уважавам другите хора и техните права и чувства, а аз възразих, че жителите на Галаад също са хора, не е ли редно техните права и чувства също да бъдат уважавани? Учителката избухна и заяви, че е крайно време да порасна, което може и да беше вярно: мисля, че нарочно я дразнех. Но ѝ бях ядосана за тройката.

При всяко посещение на Перлените момичета Мелани вземаше брошурите и обещаваше да ги държи на купчинка до касата. Понякога дори им връщаше останалите стари брошури — момичетата ги събираха, за да ги използват в други държави.

— Защо го правиш? — попитах я, когато бях на четиринайсет и вече проявявах интерес към политиката. — Нийл казва, че ние сме атеисти, а ти ги насърчаваш.

В училище изучавахме Галаад по три предмета — това беше ужасно място, където жените нямаха право да ходят на работа, нито да шофират, Прислужниците бяха принудени да забременяват като крави, само дето положението на кравите беше по-добро. Що за човек ще застане на страната на Галаад, ако не е чудовище? Особено ако е жена!

— Защо не им обясниш, че това е зло?

— Няма смисъл да се спори с тях — отговори Мелани. — Те са фанатички.

— Тогава аз ще им кажа.

Въобразявах си, че знам какво не им е наред на хората, най-вече на възрастните. Мислех, че съм способна да ги поставя на мястото им. Перлените момичета бяха по-големи от мен, не бяха деца — как бе възможно да вярват в тези щуротии?

— Не — рязко възрази Мелани. — Ще стоиш отзад. Не искам да разговаряш с тях.

— Защо не? Мога да се справя…

— Опитват се да подмамват момичета на твоята възраст да отидат с тях в Галаад. Ще ти кажат, че Перлените момичета помагат на жените и на девойките. Ще апелират към идеализма ти.

— Никога няма да се хвана! — възмутих се аз. — Имам мозък в главата, по дяволите!

Обикновено не ругаех в присъствието на Мелани и на Нийл, но понякога се изпусках.

— Внимавай какви ги говориш — предупреди ме Мелани. — Прави лошо впечатление.

— Извинявай. Ама наистина имам.

— Разбира се — съгласи се Мелани. — Но просто не ги закачай. Ако взема брошурите им, ще се махнат.

— Истински ли са перлите им?

— Фалшиви са — отговори Мелани. — Всичко в тях е фалшиво.

Девета глава

Въпреки това, което направи за мен, Мелани ухаеше някак далечно — на флорален сапун в къща, където съм на гости. Искам да кажа, че не ми миришеше на майка.

Като по-малка една от любимите ми книжки в училищната библиотека беше за човек, който попаднал сред вълча глутница. Не можел да се къпе, защото така ще заличи миризмата на глутницата и вълците ще го отхвърлят. А ние двете с Мелани по-скоро имахме нужда да добавим мириса на глутницата, онова, което да ни направи цялост, общност. Това обаче не се случи. Не си падахме по нежностите.

Освен това Нийл и Мелани не бяха като родителите на децата, които познавах. Държаха се прекалено предпазливо с мен, сякаш ще се счупя. Като че ли съм породисто коте, предоставено на грижите им — собственото си коте приемаш за даденост, държиш се непринудено с него, обаче с чуждото нещата стоят другояче, защото изгубиш ли го, ще изпитваш съвсем различна вина.

И още нещо: съучениците ми имаха свои снимки, много снимки. Родителите им документираха всяка минута от техния живот. Дори от раждането им, които носеха в час, за да разказват. Според мен това беше отвратително — кръв и грамадни крака в близък план, между които се подава малка глава. Имаха и свои снимки като бебета, стотици кадри. Дори да се оригнат, някой възрастен ще насочи обектива към тях и ще ги накара да повторят — сякаш живееха живота си два пъти: веднъж действително и втори път за портрет.

На мен това не ми се случваше. Сбирката на Нийл от стари фотоапарати беше готина, но в къщата всъщност нямаше нито един работещ. Мелани ми каза, че всичките ми ранни снимки изгорели при пожар. Само пълен глупак би ѝ повярвал, затова аз го сторих.

Сега ще ви разкажа каква глупост направих и какви бяха последиците. Не се гордея с поведението си — като погледна назад, виждам колко глупаво съм се държала, но тогава не го съзнавах.

Седмица преди рождения ми ден щеше да има протест заради Галаад. От страната тайно беше изнесен видеозапис на нова поредица от екзекуции и бе излъчен по телевизионните новини: как бесят жени по обвинение в ерес и вероотстъпничество, а също и за опит да изнесат бебета от Галаад, което по техните закони е държавна измяна. Като част от обучението ни по активна гражданска позиция учениците от двата последни класа на училището ни бяха освободени от занятия, за да отидем на протестите.

Изработихме си лозунги: НЕ НА ТЪРГОВИЯТА С ГАЛААД! СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ЖЕНИТЕ В ПЪКЛЕНИЯ ГАЛААД! БЕБЕ НИКОЛ — ПЪТЕВОДНА ЗВЕЗДА! Някои от учениците бяха добавили и зелени плакати с лозунги КЛИМАТ АД В ГАЛААД! ГАЛААД ИСКА ДА ИЗПЪРЖИ ВСИЧКИ! и снимки на горски пожари, мъртви птици, риби и хора. Няколко учители и родители доброволци щяха да ни придружат, за да ни предпазят от евентуални прояви на насилие. Вълнувах се, защото това щеше да е първото ми участие в протестно шествие. Нийл и Мелани обаче ми забраниха да ходя.

— Защо? — попитах. — Всички други ще отидат!

— Категорично не — отсече Нийл.

— Нали все повтаряте, че човек трябва да защитава принципите си — настоях.

— Това е различно. Не е безопасно — каза Нийл.

— Както сам казваш, животът не е безопасен. Много учители ще дойдат. Част от обучението ни е — ако не отидем, ще ни пишат двойки!

Това последното не беше вярно, обаче Нийл и Мелани обичаха да получавам хубави оценки.

— Може би трябва да отиде — разколеба се Мелани. — Дали да не помолим Ейда да я придружи?

— Не съм бебе, не ми трябва бавачка — възразих.

— Ама ти побърка ли се? — попита Нийл Мелани. — Ще бъде пълно с журналисти! Ще го излъчват по новините!

Подръпваше косата си, доколкото му беше останала — сигурен признак, че се тревожи!

— Точно това е целта — изтъкнах. Бях изработила един от плакатите, които щяхме да носим: големи червени букви и черен череп. ГАЛААД = ДУХОВЕН АД. — Целта е да ни отразят по новините!

Мелани запуши ушите си с ръце.

— Главата ме заболя. Нийл има право. Не. Не съм съгласна. Следобед ще ми помагаш в магазина и точка.

— Добре, заключете ме.

Изхвърчах буреносно в стаята си и затръшнах вратата. Не можеха да ме принудят.

Училището, в което ходех, се казваше „Уайл“. Носеше името на Флорънс Уайл, скулпторка от миналото, чиято снимка висеше във вестибюла на входа. Според Мелани училището би трябвало да насърчава креативността, а според Нийл — самостоятелното мислене и разбирането за демократична свобода. Затова ме били изпратили там, макар да имали принципни възражения срещу частните училища — нивото на общинските било много ниско и въпреки общия ни дълг да работим за усъвършенстването на системата, докато това стане, те не искали да рискуват някой малолетен наркодилър да ме намушка с нож. Вече си мисля, че бяха избрали училището „Уайл“ по друга причина: там държаха строго на посещаемостта, невъзможно беше да избягаш от час. А така Мелани и Нийл винаги знаеха къде съм.

Не обичах училище „Уайл“, но и не го мразех. Просто трябваше да премина през това преживяване на път за истинския си живот, чийто очертания скоро щяха да ми станат ясни. До неотдавна исках да стана ветеринарен лекар на дребни животни, но постепенно тази мечта започна да ми се струва детинска. След това реших да стана хирург, но в училище гледах филм за някаква операция и ми се догади. Някои от съучениците ми от „Уайл“ искаха да станат певци, дизайнери или други творчески професии, обаче аз бях твърде нескопосана и лишена от музикален слух за нещо подобно.

В училище имах и приятели: момичета, с които да си клюкарим, приятели, с които да си разменяме домашни, по малко от всеки вид. Стараех се оценките ми да са по-глупави от мен — не исках да се набивам на очи — затова домашните ми нямаха голяма разменна стойност. Във физкултурния салон и в спорта обаче беше готино да те бива и мен ме биваше, особено в спортове като баскетбола, където бързината и високият ръст са предимство. Поради това бях популярна, когато нещата опираха до сформиране на отбори. Извън училище обаче водех ограничен живот заради вечното безпокойство на Нийл и на Мелани. Не ми беше позволено да се разхождам из търговските центрове, защото според Мелани били пълни с наркомани, нито в парковете, защото според Нийл там дебнели непознати мъже. Затова социалният ми живот клонеше към нула — състоеше се предимно от неща, които щяха да ми бъдат позволени, когато порасна. Вълшебната думичка на Нийл у дома беше „не“.

Този път обаче нямаше да отстъпя — непременно щях да отида на протеста. Училището беше наело няколко автобуса, които да ни откарат. Мелани и Нийл опитаха да ми попречат, като се обадиха на директорката и ми отказаха позволение. Тя ме помоли да остана, а аз я уверих, че разбирам, че няма проблем и че ще изчакам Мелани да дойде с колата да ме вземе. Всъщност само шофьорът на автобуса проверяваше имената на децата, а той не ни познаваше, беше голяма блъсканица, родителите и учителите не внимаваха и не знаеха, че на мен не ми е разрешено да отида, затова взех личната карта на момиче от баскетболния отбор, което нямаше да ходи, и се качих на автобуса, адски доволна от себе си.

Десета глава

Отначало протестното шествие беше вълнуващо. Провеждаше се в центъра на града, близо до сградата на Законодателното събрание, макар че всъщност не беше точно шествие, защото никой никъде не шестваше, просто стояхме натъпкани като сардини. Изнасяха се речи. Роднина от Канада на жена, починала в колониите на Галаад, докато почиствала смъртоносни радиационни отпадъци, говори за робския труд. Лидерът на движението „Оцелели от геноцида на територията на Галаад“ говори за принудителните преходи до Северна Дакота, където хората били заграждани като овце в призрачни градове без храна и вода, разказваше как хиляди измрели и как мнозина рискували живота си и поемали пеш на север към канадската граница през зимата, а после показа ръката си с липсващи пръсти — от измръзване.

След това представителка на „Закрила“ — организация за жени, избягали от Галаад — говори за жените, чийто бебета им били отнети, за жестокостта на това деяние и как, опиташ ли да си върнеш детето, те обвиняват в незачитане на Бог. Не чух всички речи, защото понякога озвучителната система прекъсваше, но смисълът беше ясен. Имаше много плакати с бебето Никол: ВСИЧКИ БЕБЕТА В ГАЛААД СА БЕБЕТА НИКОЛ!

След това групата от нашето училище скандира разни неща и издигна лозунгите си, други хора размахваха други плакати: ДОЛУ ФАШИСТИТЕ ОТ ГАЛААД! УБЕЖИЩЕ ВЕДНАГА! В този момент противници на протеста също заявиха своите искания: ЗАТВОРЕТЕ ГРАНИЦАТА! ГАЛААД, ЗАДРЪЖ СИ УЛИЧНИЦИТЕ И БЛУДНИЦИТЕ, ИМАМЕ СИ ПРЕДОСТАТЪЧНО! СПРЕТЕ НАШЕСТВИЕТО! Сред тях имаше и група Перлени момичета с техните сребристи рокли и перли, вдигнали следните лозунги: СМЪРТ НА КРАДЦИТЕ НА БЕБЕТА и ВЪРНЕТЕ БЕБЕТО НИКОЛ. Хората от нашата страна ги замерваха с яйца и надаваха шумни възгласи при всяко попадение, но Перлените момичета просто се усмихваха с неизменните си стъклени усмивки.

Тук-таме станаха сбивания. Група хора, облечени в черно и със закрити лица, започнаха да разбиват витрините на магазините. И изведнъж се появиха много полицаи от спецчастите. Изникнаха изневиделица. Блъскаха по щитовете си и се придвижваха напред, удряха деца и възрастни с палките си.

До този момент бях въодушевена, но вече се уплаших. Исках да се махна, обаче всички стояха толкова нагъсто, че не можех да помръдна. Не намирах съучениците си, а тълпата вече изпадаше в паника. Хората се люшкаха насам-натам, викаха и пищяха. Нещо ме удари в корема, лакът, струва ми се. Дишах учестено, усещах как от очите ми напират сълзи.

— Насам — обади се дрезгав глас зад мен.

Ейда. Сграбчи ме за яката и ме помъкна подире си. Не съм сигурна как разчисти пътя ни — сигурно е ритала хората по краката. После се озовахме на пресечка зад метежа, както го нарекоха по-късно по новините. Докато гледах видеоматериала, си помислих: вече знам какво е да си присъствал на метеж — все едно се давиш. Не че някога се бях давила.

— Мелани допусна, че ще си тук — каза Ейда. — Ще те заведа вкъщи.

— Ама не… — понечих да възразя.

Не исках да призная, че съм уплашена.

— Веднага. Тут суит. Никакво „ако“, никакво „но“.

Вечерта се видях по новините — вдигнала бях плакат и крещях. Мислех, че Мелани и Нийл ще са ми бесни, но всъщност бяха разтревожени.

— Защо го направи? — попита Нийл. — Не чу ли какво ти казахме?

— Винаги сте твърдели, че човек трябва да се бунтува против несправедливостта — възразих. — И в училище ни учат на същото.

Знаех, че прекалявам, но не възнамерявах да се извинявам.

— Какъв ще е следващият ни ход? — попита Мелани, но не мен, а Нийл. — Дейзи, ще ми донесеш ли вода? Има и лед в хладилника.

— Може пък да не е чак толкова зле — отговори Нийл.

— Не можем да рискуваме — възрази Мелани. — Трябва да изчезваме. Още вчера. Ще се обадя на Ейда, тя може да уреди микробус.

— Нямаме подготвено убежище — каза Нийл. — Не можем да…

Върнах се в стаята с чаша вода.

— Какво става? — попитах.

— Ти нямаш ли домашни? — попита на свой ред Нийл.

Единайсета глава

Три дни по-късно някой проникна с взлом в магазин „Модна хрътка“. Имахме аларма, но крадците бяха успели да се измъкнат, преди да пристигне някой — и точно в това бил недостатъкът на алармите според Мелани. Не намерили пари, защото Мелани никога не държеше пари в брой в магазина, но взели дрехи от колекцията „Изкуство за обличане“ и бяха изтърбушили кабинета на Нийл — всичките му папки бяха разпилени на пода. Отмъкнали бяха и предмети от колекциите му: няколко часовника и стари фотоапарати, един антикварен клоун на пружина. Бяха опитали да предизвикат пожар, но аматьорски според Нийл, защото огънят беше угасен бързо.

Дойдоха от полицията и попитаха Нийл и Мелани имат ли някакви врагове. Отговориха, че нямат и всичко си било наред, сигурно бездомници са търсели пари за дрога, но си личеше, че са разстроени, защото си говореха, както когато не искаха да ги чувам.

— Взели са фотоапарата — казваше Нийл на Мелани тъкмо когато влизах в кухнята.

— Кой фотоапарат? — попитах.

— О, един стар — отговори Нийл. И продължи да си опъва косата. — Обаче рядък модел.

След това Нийл и Мелани станаха още по-неспокойни. Нийл поръча нова алармена система за магазина. Мелани заяви, че сигурно ще се преместим в нова къща, но когато започнах да разпитвам, ме успокои, че засега било просто хрумване. „Нищо страшно“, така коментира обира Нийл, но го повтори няколко пъти, затова се запитах какво страшно се беше случило всъщност, освен изчезването на любимия му фотоапарат.

През нощта след проникването с взлом заварих Мелани и Нийл да гледат телевизия. Обикновено не го правеха — просто телевизорът винаги работеше — обаче този път гледаха съсредоточено. Перлено момиче, представено само като „Леля Адриана“, била намерено мъртво в апартамент, в който живеело под наем с друго Перлено момиче. Била завързана за брава на врата със собствения ѝ сребрист колан, увит около шията. Според патолога била мъртва от няколко дни. Собственикът на съседен апартамент усетил миризмата и съобщил в полицията, откъдето твърдяха, че става дума за самоубийство чрез самоудушаване — разпространен метод.

Имаше снимка на мъртвата. Разгледах я внимателно: заради облеклото понякога трудно различавах Перлените момичета едно от друго, но си спомням, че тази неотдавна беше в магазина ни да раздава брошури. Също и приятелката ѝ, идентифицирана като Леля Сали, която според водещата на новините не можела да бъде открита. Имаше и нейна снимка, от полицията молеха хората да съобщят, ако някой я види. Все още нямаше коментар от консулството на Галаад.

— Това е ужасно — каза Нийл на Мелани. — Клетото момиче. Какво нещастие!

— Защо? — попитах. — Перлените момичета работят за Галаад. Те ни мразят. Всеки го знае.

И тогава двамата ме погледнаха. Как да опиша този поглед? Безутешен, струва ми се. Недоумявах — защо изобщо им пукаше?

Истинската катастрофа се случи на рождения ми ден. Утринта започна наглед нормално. Станах, облякох карираната си униформа на училище „Уайл“… Споменах ли, че имам униформа? Напъхах обутите си със зелени чорапи крака в черните обувки с връзки, вързах си косата на опашка, както изискваше училищният правилник — никакви спуснати коси — и слязох долу.

Мелани беше в кухнята, където имаше гранитен остров. Аз лично бих предпочела да бъде от смола и рециклирани материали, каквито бяха в училищната столова — през смолата се виждаха късчетата вътре — на единия плот бяха от скелет на миеща мечка — затова винаги имаше върху какво да съсредоточиш вниманието си.

Най-често се хранехме на кухненския остров. Имахме и трапезария с маса. Там би трябвало да посрещаме гости на вечеря, но Мелани и Нийл не организираха вечери, а събрания, свързани с различни техни каузи. Предната вечер бяха идвали хора и на масата още имаше няколко чаши за кафе, чиния с трохи от крекери и няколко съсухрени гроздови зърна. Не бях видяла кои са хората, защото си останах горе в стаята, криех се от последиците на простъпката си. Очевидно ставаше дума за нещо повече от най-обикновено непокорство.

Влязох в кухнята и седнах на острова. Мелани беше с гръб към мен, гледаше през прозореца. Там се виждаше дворът ни — циментовите сандъчета за цветя с храстите розмарин, вътрешният двор с градинска маса и столове и ъгълът на улицата отпред.

— Добро утро — поздравих.

Мелани рязко се завъртя.

— О, Дейзи! — възкликна тя. — Не те чух! Честит рожден ден! Честити шестнайсет!

Нийл слезе за закуска чак когато вече беше време да тръгвам за училище. Беше горе и говореше по телефона си. Леко се засегнах, но немного — той си беше разсеян.

Мелани ме закара, както обикновено: тя не обичаше да ходя сама на училище с автобуса, макар че той спираше съвсем близо до вкъщи. Тя каза — както винаги повтаряше — че ѝ е на път за магазина и просто ще ме хвърли.

— Довечера ще си хапнем торта със сладолед — каза тя и извиси глас в края на изречението като при въпрос. — С Нийл искаме да ти кажем някои неща, защото вече си достатъчно голяма.

— Добре — казах.

Очаквах да е разговор за момчета и какво означава взаимно съгласие, а в училище вече бях слушала достатъчно за тези неща. Щеше да бъде неловко, но се налагаше да го изтърпя.

Исках да се извиня, задето съм ходила на протеста, но пристигнахме в училището, преди да имам възможност. Излязох мълчаливо от колата, Мелани изчака да стигна до входа. Махнах ѝ, тя също ми махна. Не знам защо го направих — обикновено пропускам. Сигурно като извинение.

Не помня ясно този учебен ден, нямаше причина. Просто обикновен учебен ден. Толкова обикновен, все едно гледаш през прозорец на кола. Разни неща прелитат край теб — едно-друго, едно-друго, без особено значение. Не запомняш такива часове — те са нещо съвсем обикновено, като миенето на зъбите.

Няколко приятели, с които си разменяхме домашни, ми изпяха „Честит рожден ден“ в столовата, докато обядвахме. Неколцина други изръкопляскаха.

После дойде следобедът. Въздухът беше застоял, часовникът сякаш тиктакаше по-бавно. Седях в часа по френски, където трябваше да четем откъс от повестта „Мицу“ на Колет — разказваше се за звезда на мюзикхола, която крие двама мъже в гардероба си. Освен че беше френски, романът разказваше колко труден бил животът на жените, само че на мен животът на Мицу изобщо не ми изглеждаше толкова ужасен. И аз исках да крия хубавец в гардероба си. Дори да познавах такъв обаче, къде да го свра? Не можеше в моя дрешник — Мелани веднага щеше да го спипа, пък и с какво щях да го храня? Позамислих се — каква храна можех да отмъквам, без Мелани да забележи? Сирене и солени бисквити? За секс с него и дума не можеше да става — твърде опасно щеше да бъде да го пускам да излиза от дрешника, а нямаше място и аз да се навра вътре. Ей така се отнасях често-често в училище, колкото да минава времето.

Въпреки това си беше проблем в живота ми. Не бях излизала с никого, защото не познавах човек, с когото да ми се иска да изляза. Като че ли нямаше начин това да се случи. Момчетата от училище „Уайл“ не бяха вариант: учех с тях от началните класове, виждала ги бях да си бъркат в носа, някои дори се напикаваха. Как да се настроиш романтично с такива представи в главата?

Вече се бях потиснала, което понякога се случва на рожден ден — очакваш вълшебно преобразяване, но не се получава. За да се разсъня, започнах да се скубя — отделни косъмчета зад ушите, само по две-три. Знаех, че ако отскубвам косми от едно и също място твърде често, рискувам то да оплешивее, но навикът ми се беше появил само преди няколко седмици.

Най-сетне часовете свършиха и вече можех да се прибирам. Тръгнах по излъскания коридор към входната врата на училището и излязох. Ръмеше, а не си носех дъждобрана. Огледах улицата — Мелани не ме чакаше в колата.

Неочаквано до мен изникна Ейда с черното си кожено яке.

— Хайде, да се качваме в колата — нареди тя.

— Моля? Защо?

— Става дума за Нийл и Мелани.

Вгледах се в лицето ѝ, явно се беше случило нещо много лошо. Ако бях по-голяма, сигурно щях веднага да попитам какво, но не го сторих, защото исках да отложа мига, в който ще науча. Бях чела някъде за „неизразима заплаха“. Тогава бяха само думи, но сега вече го изпитах.

Когато се качихме в колата и тя подкара, попитах:

— Да не би някой да е получил инфаркт?

Само това ми хрумна.

— Не — отговори Ейда. — Слушай ме внимателно и не се паникьосвай. Не можеш да се върнеш у дома.

Неприятното чувство в корема ми стана още по-ужасно.

— Какво има? Да не е станал пожар?

— Експлозия — обясни тя. — Бомба в кола пред „Модна хрътка“.

— По дяволите! Магазинът разрушен ли е? — попитах.

Първо влизането с взлом, сега това.

— В колата на Мелани. Двамата с Нийл били вътре.

Застинах мълчаливо, не проумявах. Кой ненормалник ще иска да убие Нийл и Мелани? Те бяха най-обикновени хора.

— Мъртви ли са? — попитах накрая.

Цялата треперех. Опитах да си представя експлозията, но пред очите ми не изникваше образ. Просто бяло петно.