Заветите

Дванайсета глава

Кой си ти, читателю мой? И кога? Може би утре, може би след петдесет години, може би никога. Може да си някоя от Лелите от Ардуа Хол, попаднала по случайност на този разказ. И след кратък ужас от моята греховност ще изгориш листовете, за да съхраниш непокътнат праведния ми образ? Или ще се поддадеш на всеобщата жажда за власт и ще изтичаш при Очите, за да ме издадеш?

Или ще си любопитен чужденец, който тършува из архивите на Ардуа Хол и проучва нашия отдавна провален режим? В този случай уличаващите документи, които пазя зорко толкова години, ще са се появили не само на собствения ми процес — ако съдбата е зложелателна към мен и аз бъда изправена на съд — но и на съдебните процеси на мнозина други. Постарах се да науча най-злокобните тайни.

Вече сигурно се чудите как онези отгоре не са ме очистили — ако не през първите дни на Галаад, то в зрелостта на безскрупулния режим. По онова време вече доста бивши величия бяха обесени на Стената, тъй като хората на върха се погрижиха да се отърват от амбициозни претенденти за постовете им. Вероятно допускате, че като жена съм била особено уязвима към подобни мерки, но грешите. Точно защото съм жена бях изключена от списъка с потенциални претенденти за високи постове, тъй като в Съвета на Командирите нямаше жени. По ирония на съдбата бях в безопасност поне в това отношение.

Има обаче и три други причини за политическото ми дълголетие. Първо, режимът се нуждае от мен. Аз контролирам женската страна на начинанието с желязна ръка в кожена ръкавица във вълнен маншон и поддържам реда — изключително подходяща съм за ролята, като евнух в харем. Второ, знам прекалено много неща за лидерите — твърде много компрометиращи факти — а те не са сигурни с какви документи разполагам. Не знаят дали, ако ме окачат на въжето, тази мръсотия няма някак да се разчуе. Сигурно подозират, че съм взела предпазни мерки, и имат основание.

Трето, аз съм дискретна. Всички на върха винаги са имали усещането, че при мен тайните им са в безопасност, само че — както вече намекнах — само докато и самата аз съм в безопасност. Открай време съм привърженик на контрола и равновесието.

Въпреки тези мерки за сигурност не допускам да приспят бдителността ми. Галаад е опасно място — често се случват нещастия. От само себе си се разбира, че някой вече е написал погребално слово за мен. Тръпки ме побиват — чии ли нозе тъпчат гроба ми?

Време, отправям молитва в пространството, още съвсем малко време. Само това ми трябва.

Вчера получих неочаквана покана за среща с Командир Джъд. Не е първата покана, която получавам. Някои от по-ранните срещи бяха неприятни, други, по-скорошни, се оказаха взаимно изгодни.

Докато прекосявах тревната площ между Ардуа Хол и главната квартира на Очите, и после се изкачвах — малко трудно — по стръмните и внушителни стълби към колонадата на главния вход, се питах що за среща ще бъде. Признавам, че сърцето ми биеше по-учестено от обикновено, и то не само заради стълбите — не всеки, влязъл през тази врата, излизаше отново.

Очите управляват от огромна бивша библиотека. Сега вътре има само техни книги, а онези, които библиотеката е съхранявала навремето, са изгорени или, ако са ценни, се намират по частните колекции на крадливи Командири. Вече познавам Писанието като петте си пръста и съм в състояние да цитирам глави и стихове относно рисковете да крадеш забранени от Бога неща, обаче дискретността е проява на храброст, затова не го правя.

С удоволствие съобщавам, че не са заличили стенописите от двете страни на вътрешното стълбище, защото на тях са изобразени загинали войници, ангели и победни венци — благочестиви и приемливи теми, обаче знамето на бившите Съединени американски щати отдясно е променено и боядисано в цветовете на Галаад.

Командир Джъд се е издигнал, откакто се запознахме. Превъзпитаването на жените в Галаад не беше достатъчно мащабно за неговото его и не му печелеше достатъчно почести. Сега обаче е Командир на Очите и всява страх у всички. Кабинетът му се намира в задната част на сградата, навремето там са били хранилищата за книги и кабинките, в които работели изследователите. Голямо око с истински кристал на мястото на зеницата е поставено в средата на вратата. Така Командирът вижда кой се кани да почука.

— Влез — каза Командирът още докато вдигам ръка да похлопам.

Младите Очи, които ме придружиха, приеха това като разрешение да си тръгнат.

— Скъпа Лельо Лидия — поде той, широко усмихнат зад внушителното си писалище. — Благодаря ви, че удостоихте с посещението си скромния ми кабинет. Надявам се, че сте добре.

Не се надяваше на нищо подобно, но пропуснах думите покрай ушите си.

— Хвала — отговорих. — А вие? Съпругата ви?

Тази Съпруга се задържа повече от обичайното — неговите Съпруги обикновено умират. Командир Джъд твърдо вярва в тонизиращото въздействие на младите жени досущ като цар Давид и разни наркобарони от Централна Америка. След края на всеки траур той даваше да се разбере, че отново си търси невръстна невеста. Да уточня — даваше на мен да разбера.

— И двамата със Съпругата ми сме добре, благодаря — отговори той. — Имам чудесни новини за вас. Седнете, моля. — Аз седнах и се приготвих да слушам внимателно. — Нашите агенти в Канада са успели да идентифицират и елиминират двама от най-дейните активисти на нелегалната организация „Мейдей“, използвали като прикритие магазин за дрехи в съмнителен квартал на Торонто. След предварителен обиск на мястото станало ясно, че двамата са играли ключова роля като помощници на Тайната женизница.

— Благословени сме от Провидението — казах.

— Нашите въодушевени и млади канадски агенти са осъществили операцията, но Перлените момичета са ги насочили. Много ви благодаря, че споделихте плодовете на тяхната женска интуиция.

— Те са наблюдателни, добре обучени и покорни — отвърнах.

Идеята за Перлените момичета беше моя — другите религии имаха мисионери, защо и ние да нямаме? Мисионерите на другите религии печелеха нови привърженици на вярата, защо и нашите да не го правят? Другите мисионери събираха шпионска информация, защо не и нашите? Само че не бях глупачка, поне в това отношение, затова оставих Командир Джъд да си припише заслугите за замисъла. Официално Перлените момичета докладват само на мен, защото би било неуместно Командирът да бъде въвлечен в подробностите на една по същество женска дейност, но аз трябва да му предавам всичко, което преценя като наложително или неизбежно. Прекаля ли, ще изгубя контрола, ако не предавам достатъчно сведения — може да попадна под подозрение. Примамливите брошури на момичетата са съставени от нас, а дизайна и печата изработихме в малката печатница в една от избите на Ардуа Хол.

Моята инициатива за Перлените момичета се роди в решаващ момент за Командира, точно когато провалът на неговите Земи на предците започваше да се очертава като безспорен. Обвиненията в геноцид от страна на международните правозащитни организации бяха много компрометиращи, притокът на бежанци от земите на предците в Северна Дакота през канадската граница бе станал неудържим, а нелепият план на Джъд за издаването на Бяло удостоверение се провали сред хаос от фалшификати и подкупи. Създаването на Перлените момичета го измъкна от блатото, но оттогава не спирам да се питам доколко разумно беше от моя страна да му спасявам кожата. Сега ми е длъжник, но това може да се окаже и бреме. Някои хора не обичат да бъдат задължени.

В онзи момент обаче Командир Джъд беше ухилен до ушите.

— Разбира се, Перлените момичета са безценни. Надявам се, че след изваждането от строя на двамата активисти неприятностите ви ще намалеят и бягствата на Прислужници ще станат по-редки.

— Хвала.

— Разбира се, няма да оповестяваме публично прецизния удар и прочистването.

— И бездруго ще ни обвинят за него — отговорих. — И канадските, и международните медии. Естествено.

— А ние ще отречем — каза той. — Естествено.

Мълчаливо се измервахме един друг с поглед от двете страни на бюрото му като двама шахматисти или като стари другари, защото и двамата бяхме оцелели след три вълни от чистки. Дори само този факт създаваше някаква връзка помежду ни.

— Едно нещо ме озадачава обаче — каза той. — Тези двама терористи от „Мейдей“ трябва да са имали съучастник тук.

— Наистина ли? Не може да бъде! — възкликнах.

— Анализирахме всички известни пътища за бягство — високата им успеваемост може да се обясни само с изтичането на информация. Някой в Галаад — някой с достъп до задачите на нашите секретни сътрудници — трябва да е информирал Тайната женизница. Кои маршрути се наблюдават, кои най-вероятно ще бъдат чисти, такива работи. Както знаете, заради войната нямаме много хора по места, особено във Върмонт и в Мейн. Трябваха ни другаде.

— Кой в Галаад може да е толкова вероломен? — попитах. — Да предаде бъдещето ни!

— Работим по въпроса — отговори той. — А междувременно, ако ви хрумне нещо…

— Разбира се! — уверих го.

— И още нещо — додаде той. — Леля Адриана. Перленото момиче, намерено мъртво в Торонто.

— Да. Съкрушена съм — отговорих. — Знае ли се нещо ново?

— Очакваме да ни информират от Консулството — отговори той. — Ще ви държа в течение.

— На ваше разположение съм. Знаете, че можете да разчитате на мен.

— Във всяко отношение, Лельо Лидия — отговори той. — Направо сте безценна, хвала.

И аз като всеки обичам комплиментите.

— Благодаря — отвърнах.

Животът ми можеше да се стече съвсем различно. Само ако се бях озърнала, ако бях видяла нещата в по-широка перспектива. Ако навреме си бях събрала багажа, както направиха някои хора, и бях напуснала страната, която все още наивно вярвах, че е същата като онази, в която живеех от толкова много години.

Подобни съжаления нямат практическа полза. Направила съм своя избор, а после вече имах значително по-малък. Два пътя се разделяха в една пожълтяла гора и аз поех по по-отъпкания. Беше осеян с трупове, каквито обикновено са такива пътища. Ала както сигурно сте забелязали, собственият ми труп не е сред тях.

В тази моя изчезнала страна нещата от години шеметно западаха. Наводнения, пожари, торнада, урагани, суша и недостиг на вода, земетресения. Твърде много от едно, твърде малко от друго. Рушащата се инфраструктура — защо никой не отменил поръчките за ядрените реактори навреме? Западащата икономика, безработицата, намалялата раждаемост.

Хората бяха уплашени. А после се разгневиха.

Липсата на приложими оздравителни мерки. Търсенето на някого, към когото да насочат обвиненията.

Защо си въобразявах, че въпреки всичко няма да се случи нищо по-различно от обикновено? Сигурно защото отдавна се чуваше за грозящото бъдеще. Не вярваш, че небето се продънва, преди къс от него да ти падне на главата.

Арестът ми последва скоро след като нападението на групировката „Синове на Яков“ ликвидира Конгреса. Отначало ни казаха, че били ислямски терористи — обявиха извънредно положение в цялата страна, но ни убеждаваха да не се тревожим, защото Конституцията ще бъде възстановена и извънредното положение скоро ще бъде отменено. И наистина стана така, но не както очаквахме.

Беше пъклено горещ ден. Съдилищата бяха затворени — временно, до установяването на валидна йерархия и възстановяването на законността. Така ни уверяваха. Въпреки това някои от нас бяха отишли на работа — допълнителното време беше добре дошло, за да наваксаш с натрупаната документация, поне такова беше моето извинение. А всъщност си търсех компания.

Странно, но нито един мъж от колегите ни не беше изпитал сходна необходимост. Може би намираха утеха при съпругите и децата си.

Докато преглеждах документите по някакво дело, в кабинета ми влезе една от по-младите ми колежки — Кейти, назначена неотдавна, на трийсет и шест години и бременна в третия месец чрез донор на сперма.

— Трябва да тръгваме — съобщи тя.

Вторачих се в нея и попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да напуснем страната. Става нещо.

— Е, разбира се… обявено е извънредно положение…

— Не, не е само това. Банковата ми карта е канселирана. И двете ми кредитни карти. Опитах да си купя самолетен билет и така разбрах. Колата ти тук ли е?

— Моля? — попитах. — Защо? Не може просто да ти отнемат достъпа до собствените ти пари!

— Явно може — отговори Кейти. — Ако си жена. От авиокомпанията ме осведомиха. Временното правителство току-що е приело нови закони: парите на жената стават собственост на най-близкия ѝ роднина от мъжки пол.

— По-зле е, отколкото мислиш — обади се по-възрастната ни колежка. И тя беше влязла в кабинета ми. — Много по-зле.

— Аз нямам роднина от мъжки пол — признах. Изумена бях. — Това е в пълен разрез с Конституцията!

— Забрави Конституцията — каза Анита. — Току-що са я отменили. Научих в банката, докато опитвах да… — и се разплака.

— Стегни се, трябва да помислим — наредих аз.

— Все имаш някой мъж роднина — каза Кейти. — Сигурно го планират от години. На мен ми обясниха, че най-близкият ми роднина от мъжки пол е дванайсетгодишният ми племенник.

В този момент разбиха входната врата. Влязоха петима мъже, две двойки и след това още един, с насочени за стрелба автомати. Кейти, Анита и аз излязохме от кабинета ми. Рецепционистката Теса се разпищя и се скри зад бюрото си.

Двама от мъжете бяха млади — към двайсетинагодишни — но другите трима бяха на средна възраст. По-младите бяха в добра форма, по-възрастните имаха коремчета. Носеха камуфлажни дрехи и изглеждаха като току-що избрани за ролята — ако не бяха насочените оръжия, сигурно щях да прихна. Още не подозирах, че много скоро женският смях щеше да се превърне в рядкост.

— Какво става? — попитах. — Можехте да почукате! Вратата беше отворена!

Мъжете не ми обърнаха никакво внимание. Този, който вървеше сам — вероятно водачът им — попита спътника си:

— Носиш ли списъка?

Опитах с по-възмутен тон:

— Кой ще заплати за щетите? — Вече започвах да изпадам в шок, изстинах. Обир ли беше? Щяха ли да отвлекат заложници? — Какво искате? Тук не държим пари.

Анита ме смушка с лакът да млъкна — тя вече схващаше ситуацията по-ясно от мен.

Вторият по старшинство вдигна някакъв лист.

— Коя е бременната? — попита той.

Трите се спогледахме. Кейти пристъпи напред.

— Аз — каза тя.

— Нямаш съпруг, нали?

— Не, аз…

Кейти държеше отбранително ръце пред корема си. Беше избрала да бъде самотна майка, както правеха много жени напоследък.

— В гимназията — нареди водачът.

Двамата по-млади мъже пристъпиха напред.

— Елате с нас, госпожо — подкани я единият.

— Защо? — попита Кейти. — Не може просто да нахълтвате тук и да…

— Елате с нас — намеси се и вторият по-млад мъж. Стиснаха я за ръцете и я повдигнаха. Тя се разпищя, но въпреки това я изнесоха през вратата.

— Спрете! — намесих се.

Чувахме как гласът ѝ заглъхва навън в коридора.

— Аз издавам заповедите — отсече водачът им.

Носеше очила и имаше дълги, извити нагоре мустаци, но изобщо не му придаваха дружелюбен вид. По време на така наречената си кариера в Галаад съм виждала как незначителни хора, получили власт, често започват тежко да злоупотребяват с нея.

— Не се тревожете, тя няма да пострада — увери ме вторият по важност. — Ще я заведем на безопасно място.

Прочете имената ни от списъка. Нямаше смисъл да отричаме кои сме — те вече знаеха.

— Къде е рецепционистката? — попита водачът на групата. — Тази Теса.

Клетата Теса се показа иззад бюрото си. Цялата трепереше от ужас.

— Какво мислите? — попита мъжът със списъка. — В търговския център, в гимназията или на стадиона?

— На колко години сте? — попита водачът. — Не ми казвайте, тук пише. На двайсет и седем.

— Да ѝ дадем шанс. В търговския център. Може пък някой да се ожени за нея.

— Застанете ето там — каза водачът на Теса.

— Да му се не види, подмокрила се е — Забеляза третият, по-възрастен мъж.

— Не ругай — предупреди го водачът. — Хубаво. Плашлива е, може да се окаже изпълнителна.

— Надали някоя ще е изпълнителна — обади се третият мъж. — Те са жени.

Помислих си, че се шегува. Двамата по-млади, които бяха отвели Кейти, отново влязоха през вратата.

— Онази е в микробуса — каза единият.

— А къде са двете така наречени съдийки? — попита водачът. — Лорета? Давида?

— На обяд — отговори Анита.

— Ще вземем тези двете. Чакайте тук с нея, докато онези се върнат — заповяда водачът и посочи Теса. — После я заключете в микробуса за търговския център. Доведете и двете, които са на обяд.

— За търговския център или за стадиона? А тези двете къде?

— На стадиона — каза водачът. — Едната е на възраст, и двете са юристки, съдийки са. Чухте какви са заповедите.

— Ама въпреки това си е загуба — каза вторият и кимна към Анита.

— Провидението ще решава — отсече водачът.

Смъкнаха ни двете с Анита пет етажа по-надолу по стълбите. Работеше ли асансьорът? Не знам. След това ни закопчаха ръцете с белезници пред тялото и ни натикаха в черен микробус с плътна преграда между нас и шофьора и с мрежа пред матираните стъклени прозорци.

Двете мълчахме през цялото време, защото какво изобщо можеше да се каже? Ясно беше, че виковете ни за помощ ще останат без отговор. Нямаше смисъл да крещим или да се блъскаме в стените на микробуса — щеше да е безполезно похабена енергия. Затова просто чакахме.

Поне климатикът работеше. И имаше седалки.

— Какво ще правят? — прошепна Анита.

Не виждахме през прозорците. Не се виждахме и една друга, само силуети.

— Не знам — признах.

Микробусът спря — вероятно на контролно-пропускателен пункт — после продължи, сетне отново спря.

— Последна спирка — оповести нечий глас. — Слизайте!

Задните врати се отвориха. Анита излезе първа.

— Живо, живо — нареди друг глас.

Трудно ми беше да сляза с вързани ръце, затова някой ме хвана, дръпна ме и аз политнах към земята.

Докато микробусът потегляше, аз се олюлявах права и се озъртах. Намирах се на открито място, където имаше много групи хора: жени и нека уточня — голям брой въоръжени мъже.

Стадион. Само дето вече не беше стадион, а затвор.