Засенчено слънце

6. GОD Окупация

Ванахомен бе потънал така дълбоко в спомените си, докато крачеше из Града на Хананджа - след толкова време, и този път не дегизиран в банбарски дрехи, макар и не и в одеждите, които му се полагат по право, че забеляза кисуатските войници малко преди да стане прекалено късно. Пленен от уханието на градината Яфаи -от тежкия аромат на лунно цвете и жасмин, които го върнаха към отминалите дни в Яна-ян, към игрите на зарове с неговия баща и с Карис, едва не връхлетя върху двамата войници, току-що започнали да пребиват до смърт някакъв гуджаареец.

Жертвата бе зарзаватчия, проснал платнище с наредени по него купчинки фурми, едакийски пъпеши и няколко едри дря-ва недалеч от входа към градината, за да привлича вниманието на минувачите. Градският правилник предписваше на всички продавачи да използват за търговията си специално определени места - така се поддържаше ред. Но в дни като този, когато уличният калдъръм е толкова жарък, че можеш да си опечеш хляб на него, а на всеки му се ще хапка освежителен плод, повечето градски стражи си затваряха очите за нарушителите.

Тези кисуатски войници не го бяха направили. Търговецът пълзеше в краката им и се молеше на висок глас.

- Цяла седмица труд! - чу го Ванахомен да казва, преди единият войник да го ритне за пореден път. - Семейството ми ще остане без пари… - И мъжът ахна, когато другият войник стъпи право връз купчинката фурми..

- Цяла седмица труд? Това ли, бе? - Войникът говореше с ясно доловим акцент на кисуатски селянин. - Аз самият имам стопанство. С плодовете на седмичния си труд бих напълнил тая градина догоре! Но в Гуджааре всеки мързеливец може да забогатее. - Хвърли поглед към другаря си с усмивка. - Да покажем ли на тоя тингам какво значи истински труд? - И стъпи върху друг плод, който пльокна сочно. Двамата се разсмяха.

Един истински гуджаареец би понесъл стоически всичко това - изтърпял би безмълвно всяко издевателство от страна на двамата войници. Това бе единственият разумен и миролюбив подход. Войниците бяха отегчени и бе до болка ясно, че всяка съпротива ще предизвика още по-дивашко отношение от тяхна страна. Но изглежда търговецът бе истински ужасен от перспективата да лиши семейството си от препитание - а може и да не бе миролюбиво настроен по принцип. Преди войникът да настъпи един от пъпешите му, той се хвърли да го предпази с тяло.

Онова, което последва, можеше лесно да се предвиди, но пак си оставаше противна картина, дори за Ванахомен, който се бе нагледал и на по-лошо през годините, откак бе напуснал Гуджааре. Войниците започнаха да ритат човека с все сила -най-напред по гърба и раменете, вместо покритите от него плодове, а след като не се отмести - в ребрата и хълбоците.

Ванахомен спря на ъгъла срещу грозната картина. На улицата имаше още народ - той ги видя да жестикулират и да разменят възбудени реплики. Може би поне един щеше да събере кураж да се намеси… или пък всички щяха да останат по местата си, за да гледат как пребиват до смърт бедния глупак. И в двата случая Ванахомен не биваше да се бърка. Влязъл бе в града преоблечен - със семпла препаска без отличителни знаци, подобен тюрбан и евтина бронзова огърлица. Облекло на обикновен труженик. Под препаската обаче носеше прикрепени към бедрото банбарски ножове, а в торбичката си имаше банбарски скъпоценности. Ако се опълчеше срещу войниците, можеха да го арестуват и почти със сигурност да намерят оръжието и бижутата. А това би имало твърде опасни последици.

Макар да го отвращаваше мисълта да си тръгне, колкото и наложително да бе това…

- Какво правите? - извика някакъв глас и Ванахомен насочи натам невярващ поглед.

Пред войниците се бе изправила някаква жена. Те спряха да ритат търговеца и се втренчиха в нея. Ванахомен не можеше да не стори същото. Жената, или по-скоро момичето, едва преди броени години достигнало зрялост, носеше мъжко облекло - от видимо преправяната препаска до огърлицата, предназначена за по-широки рамене. Под нея гърдите и бяха пристегнати с бели ивици плат, като онзи, който се използваше за трупове, подготвени за кремиране. Това не скриваше нейните прелести, но цялостният и вид бе прекалено абсурден, за да излъчи някаква еротика. Кестенявозлатистата и коса бе захваната назад в стегнат северняшки кок, който по никакъв начин не красеше напълно лишеното и от грим и дори от сажди за миглите лице.

Най-силно озадачиха Ванахомен кървавочервеният цвят на препаската и червеникавите мъниста на огърлицата. Такива носеха Лечителите на Хананджа, но никоя жена не можеше да стане Лечител или какъвто и да било друг Слуга на Богинята.

- Защо удряте човека? - попита тя и този път Ванахомен долови смайване в гласа и. Застанала бе пред входа на градината. Може би бе излязла от нея и затова не бе видяла побоя, преди да се натъкне на него съвсем неочаквано. - Що за… Как може да… - Тя замлъкна, видимо твърде уплашена, за да довърши някой от двата въпроса.

Войниците се спогледаха.

„Махай се“ - опита се Ванахомен да внуши на жената. Той беше забавил ход против волята си и стискаше юмруци. - „Просто си тръгни и се моли да не те последват.“

- Лечител… - обади се търговецът и се закашля, обърнал лице нагоре. Дишаше с усилие, а цялото му лице бе в кръв. -Лечител, недей да… не обръщай внимание на тези господари.

- Той пусна раболепна усмивка към войниците. - Те просто ми дават малък урок. Аз престъпих закона. Прибирай се в Хетава

- всичко тук е наред.

- Това няма нищо общо със закона - заяви жената и Ванахомен се запита дали е слънчасала, или си е глупачка по рождение. Кисуатците твърдяха, че зачитат Закона на Хананджа, само че той бе идвал и друг път тайно в града през годините, говорил бе с търговци и наемни войници, които му бяха обяснили как стоят нещата в действителност. Побои. Грабителство. Изчезване на хора. Нищо прекалено очебийно - те не бяха явни лицемери, но напълно достатъчно за благоразумните граждани да разберат, че не бива да се пречкат в краката на окупаторите.

Може би именно заради това Ванахомен бе спрял, макар че трябваше да продължи по пътя си.

- Послушай съвета му - каза по-сговорчивият от кисуатците и стъпи отново върху гърба на търговеца. Той се сгърчи в очакване, но войникът засега се задоволи само с това. - Ние поддържаме реда, нали така? Осигуряваме мира и покоя. Ти не искаш ли покой? Върви си и благодари на Хананджа за това, че такива добри хора се грижат за безопасността на вашия град.

- И се ухили.

- Аз… - Известна представа за опасността изглежда бе успяла да проникне най-накрая до съзнанието на жената през стената на душевния потрес. Тя преглътна и зашари с очи наоколо. Ако търсеше помощ, такава нямаше откъде да дойде. Никой от зяпачите не срещна погледа и. Обаче… Докато преценяваше присъстващите, Ванахомен забеляза как някаква жена се наведе и прошепна нещо в ухото на сина си. Момчето хукна по една странична уличка, може би за да извика помощ. Но нямаше как такава да дойде навреме.

- Н-не мога да си тръгна - промълви жената. Преглътна и вирна брадичка, макар заекването и треперенето да не показваха куража, който се опитваше да демонстрира. - Аз съм Слуга… Пуснете този търговец с мен. Задръжте стоката му и парите му, ако желаете, но го пуснете.

Досада помрачи лицето на приказливия войник. Той се навъси и пристъпи към жената с вдигнат юмрук…

… Тя се сви, готова да поеме удара…

… Ванахомен се втурна към тях и едва по средата на улицата осъзна, че изобщо е тръгнал…

… Хората откъм другия и край нададоха вик, търговецът изкрещя „Недей!“ и…

… По-мълчаливият войник се огледа. Забелязал, че зяпачите са станали двайсетина или повече, хвана другаря си за ръката. Ванахомен бе достатъчно близо, за да чуе промърмореното на суа: „Недей. Твърде много народ има. Може да стигне да ушите на генерала.“

Това спря другия. Той изгледа кръвожадно момичето, но след миг колебание отпусна ръка. Наведе се и прошепна нещо в ухото и.

Тя застина, вторачила в него пълни с ужас очи. Войникът се ухили и направи крачка назад. Хвърли последен, унищожителен поглед към търговеца и се обърна… за да види Ванахомен. Той стоеше по средата на улицата, само на крачка-две от войника. Спря, когато той отпусна свития си юмрук, но бе прекалено близо, за да се престори на случаен минувач. Остана на място, без да е решил дали ще се бие, или ще бяга.

- Нкуа ке-а-те ананки еваа тингам? - попита другият войник, който явно говореше само суа. Какво искаш бе, овцо заспала? Да ни поблееш ли?

Ванахомен владееше достатъчно добре простонародния суа, за да разбере казаното, но презрението в тона на войника бе толкова очевидно, че само по себе си го накара да кипне от гняв. Остана твърд обаче - или поне направи опит. Твърде много години сред банбарци. Поривът да измъкне ножа и да накара войника да плати с кръвта си за нанесената обида бе толкова силен, че ръката му затрепери от желанието да убие.

Приказливият войник изпръхтя презрително:

- Гледай го тоя, виж го само как трепери! - Поклати глава и потупа другаря си по рамото. - Хайде. Смяната ни почти свърши. Поне успяхме да убием малко време.

Мина покрай Ванахомен, като нарочно блъсна рамо в неговото. Носеше бронзов еполет, а рамото на Ванахомен бе голо, така че болката го прониза като в някакъв кошмар. Но не тя смути младия мъж толкова, колкото вторият войник, който го блъсна в гърдите, за да мине. Ванахомен залитна назад, но успя да запази равновесие.

Войниците си тръгнаха, смеейки се. Девойката с червена препаска въздъхна от облекчение и приклекна край падналия търговец. Струпаха се и други, толкова загрижени, така изпълнени от желание да помогнат сега, след като опасността бе отминала. Ванахомен се намръщи, навярно със същото презрение, което бяха изпитали и войниците, но то бе примесено със срам заради слабостта на неговия народ.

Само че нямаше право да се сърди на хората, напомни си той. Нито бяха въоръжени, нито - обучени за бой. Цял живот бяха прекарали в служба на мира и покоя, а преди кисуатската окупация повечето дори не бяха ставали свидетели на каквото и да било насилие. Дълг на армията, на Хетава и на стражата бе да ги закрилят - а също и на гуджаарейския Принц. Не бе тяхна вината, че са безпомощни сега.

Тази мисъл само засили горчивината в душата му. Ванахомен понечи да си тръгне.

- Почакай.

Той се извърна навъсен. Момичето в червено. То заобиколи търговеца, за да дойде до него. От по-близо Ванахомен забеляза, че въпреки мъжките дрехи тя е красива по неуловимия начин на низшите касти - дребна, но със здраво телосложение, с широко лице, високи скули и тен като зряла круша.

- Ти искаше да ми помогнеш - каза момичето. - Това май не е много миролюбиво, но… въпреки това ти благодаря. - Склони глава над една ръка, другата бе вече почервеняла от кръвта на зарзаватчията. - Ако изчакаш малко, мога да оправя рамото ти. Този човек тук има по-голяма нужда от помощта ми, но няма да се забавя.

Ванахомен я загледа. Не можа веднага да свърже нейната деловитост с очевидната и женственост.

- Ти наистина ли си Лечител?

Момичето примигна и сведе поглед.

- Чирак-Лечител. Казвам се Ханани.

Това вече бе прекалено. Кисуатците бяха успели да наложат насилническите си похвати в неговата страна, а ето че започваха и да заразяват жените в Гуджааре с налудничави идеи за справедливото им място в обществото. Наистина бяха настанали страшни времена, щом дори Хетава бе принуден да прави компромиси с древните си традиции.

„Но ако времената в Гуджааре са станали наистина страшни, кой е отговорен за това?“ Този въпрос прободе сърцето на Ванахомен.

Той се намръщи и заговори по-остро, отколкото трябваше, защото чувството за вина и гневът бяха коварни съюзници.

- Ти си глупачка - каза. Жената потръпна от студенината в гласа му. Думите му явно я нараниха, но това въобще не го интересуваше. - Ако си наистина от Хетава, бягай натам и не си показвай носа повече навън. Слугите на Хананджа трябва да бъдат по-силни, отколкото си ти.

Той се извърна, като пренебрегна роптанието на собствената си съвест и парещия поглед в гърба си, и си тръгна.

Когато навлезе в квартала на висшите касти, гневът му се бе поуталожил. Стигна мястото по залез, когато градските стени се обагриха в пищните цветове на червено злато и слонова кост. Пред очите му се издигаше двуетажна сграда, заела цялото пространство между две пресечки. Стилът и бе гуджаарейски в основата си, със стени от печена бяла глина и калдъръме-ни алеи, но тук-таме се забелязваха и чуждестранни елементи: покрита странична галерия за посрещане на гости, трегери от тъмно южняшко дърво. Кисуатски щрихи - къщата бе на шуна, а шуна никога не забравяха своя произход.

Мъж на около петдесет наводнения си вееше с ветрило край маса под навеса за гости, а на нея чакаха гарафа и две чаши. След кратък миг на дискретно наблюдение от ъгъла, за да се увери, че наоколо няма войници или други нежелани наблюдатели, Ванахомен приближи къщата и спря. Поклони се над една ръка, което бе повече от дължимото към този мъж с оглед собствения ранг на госта, но по-малко, ако се вземеше предвид облеклото му на обикновен труженик. Ванахомен каза на официален суа:

- Поздрави, господарю.

- Добре дошъл, чужденецо - отвърна мъжът също така официално, като го измери с поглед от глава до пети. После присви очи. - Или може би не си чужденец. Както и да е. Очаквах твоя пратеник.

Ванахомен склони глава.

- Моят пратеник ми каза, че мога да ти имам доверие, господарю Санфи. При това положение реших да дойда лично.

- Много рисковано решение.

- Човек се договаря най-успешно лице в лице с другия -така ме е учил моят баща в света на будните.

Господарят Санфи кимна и посочи второто място край масата.

- Заповядай тогава, чужденецо, който не си такъв. Бъди добре дошъл на моята трапеза. Сигурно от това дълго пътуване ти е пресъхнало гърлото.

Ванахомен седна. Санфи наля нещо в двете чаши.

- Извинявай - каза той на гуджаарейски, понеже официалната церемония на запознанството бе изчерпана, - не съм извикал прислуга от полското си имение, та ще трябва да се задоволиш с моите скромни усилия.

- Изкарал съм дълги години сред варвари, така че тази любезност ми е достатъчна. Ако твоите слуги научат в какви условия съм живял, сигурно ще запушат носове и ще кажат, че съм прекалено покварен, за да ми прислужват.

- Умерената поквара е необходимо зло във властта - отвърна Санфи, като бутна едната чаша към госта. - Това признаваха даже от Хетава, преди всеобщата развала да проникне в собствените им редици. Не съм жрец, но ми се струва, че помислите ти са чисти.

Не бе много удобно да се води подобен разговор на открито. Улицата пред къщата на Санфи не бе оживена, но не бе и съвсем безлюдна - от време на време се показваше някой съсед или минувач. Част от тях кимваха към Санфи, поели по свои дела. Само че нито един истински шуна не би поканил гост в къщата си, преди да го почерпи отвън. Погазването на обичая можеше да събуди подозрения.

- Радвам се да чуя това - отвърна Ванахомен. После, точно както повелява традицията, вдигна чашата и отпи глътка. Горчива бира с тръпчива жилка, гъста като мед, заля езика му. Той затвори очи и въздъхна с наслада.

Санфи се усмихна.

- Трябва да си бил лишен дълго време от нея, за да издадеш подобен звук.

- Прекалено дълго. Сегашните ми другари презират дребните удоволствия, които ние, гуджаарейците, ценим толкова високо. Мислят ни за мекушави. За да спечеля тяхното уважение, трябваше и аз да покажа пренебрежение към разкоша.

- Признак на добрия водач.

- Инстинкт за оцеляване - нищо повече. - Ванахомен отпи втора глътка бира, за да се наслади на богатия и аромат. - Майка ми ти праща поздрави.

- Това означава, че е добре.

- Достатъчно добре. - Ванахомен впери поглед в чашата. Шуна не обичаха да говорят за болести. Санфи щеше да оцени по достойнство сериозния му тон, и сам да разбере. - Баща ми и липсва.

Санфи сведе глава.

- Както на всички ни. Но забелязвам неговата сила и разум у теб, млади ми приятелю. - Не го назова по име заради евентуални бдителни уши. - Това трябва да и е голяма утеха.

- Надявам се да е така. А твоето семейство как е? Как върви полското ти стопанство?

- Доста добре. - Ванахомен свъси вежди и погледна своя домакин, но Санфи се бе вторачил в една голяма финикова палма наблизо. - Имението процъфтява - палмите дават обилен плод, прибрахме вече трета реколта. Дъщеря ми е тук. Скоро ще я видиш.

Значи нещо не бе наред с жената на домакина. Но пък бе доста странно, че водеше дъщеря си със себе си - всяка добра щерка от шуна би останала да се грижи за майка си. Освен ако дъщерите не бяха повече от една. Но не, той бе чувал, че Санфи има само едно дете.

Най-добре бе да не любопитства.

- Търговията върви добре, надявам се?

- Търпи се, при тези обстоятелства. Кисуатците предпочитат нас, шуна, в сделките. Нещата не стоят така благоприятно за нашите приятели жина, обаче нищо не може да се направи. Кисуатците ги презират почти колкото северняците.

- Така е. - Ванахомен остави чашата и прокара пръст по тънкия и ръб. Тя изглеждаше подвеждащо проста, лишена от пищна конструкция или багри, различни от нейния естествен червен цвят, но печената глина бе изключително тънка, изваяна в елегантна линия. Грънчарят явно бе голям майстор, а Санфи бе платил цяло състояние за този сервиз, който показваше едновременно скромност и изискан вкус. - При това положение човек може да се запита за какво му е на един господар шуна да се среща с мен.

Санфи го погледна внимателно, наведе се към него и заговори с понижен глас:

- Кисуа възнамерява да измести центъра на световната търговия от Гуджааре в собствената си столица. Понастоящем имаме неограничен достъп до всички южни пазари и търговци - и това е несъмнено огромно преимущество. Само че Протекторите започнаха да налагат високи мита върху стоките от изток и север - особено ако минават през наши, а не техни пристанища. Те ограничават количествата и повишават изискванията за качеството, което пък води до скачане на цените до недопустими равнища. Някои стоки са направо забранени под претекст, че страната ни е така и така силно покварена от варварски влияния… на практика цялата търговия на Гуджааре е впримчена в различни ограничения. Така че при това управление имам повече главоболия и по-малко пари, а това ми дойде до гуша. - Домакинът сви рамене и наля още бира на Ванахомен. - Извинявай, задето не мога да пия наравно с тебе.

Ванахомен поклати глава и също заговори по-тихо:

- Личният интерес има своята роля и в мирно време. Знаеш ли колцина шуна мислят като теб?

Санфи изпръхтя.

- Всеки, който има очи и мозък. Помисли сам - жина вече са обеднели. Шуна, ако погледнем трезво, също не са цъфнали и вързали. Търговците започват да се впускат в контрабанда и други незаконни дейности, а половината военна каста продава кръвта и уменията си на изток. Колко време остава, докато всички тези семейства не започнат да уволняват работници и да съкращават прислуга? Колко, докато самият Хетава обеднее дотам, че да спре да помага на изпаднали в нужда? Тогава ще видим гладуващи деца по улиците и убийства пред самия праг на къщите си, отчаяние на всяка крачка… също като в Кисуа. - Санфи дръпна яка глътка от своята чаша и я остави на масата с въздишка. - Не, кисуатското управление не е от полза за никого от нас.

Ванахомен си спомни войниците и жената в дрехи на Лечител.

- Така е - съгласи се тихо. - Не е.

Санфи се усмихна едва забележимо и запуши гарафата.

- Да влезем вече вътре, та да се отървем поне малко от проклетата жега.

Ванахомен стана и взе двете чаши, като остави гарафата за Санфи. След ярката светлина на залязващото слънце в къщата бе сумрачно и стана още по-тъмно, когато домакинът затвори тежката дървена врата зад тях. Очите на госта привикнаха към мрака, докато Санфи го водеше към елегантна приемна с открехнати отвори на тавана за проветряване и допълнителна светлина.

И тук Ванахомен замръзна на място, видял под осветлението от слънцето най-красивата жена на света.

- Дъщеря ми Тианет - представи я Санфи. Макар да усещаше погледа на своя домакин, който жадно попиваше всяка негова реакция, Ванахомен не можа да стори друго, освен да се вторачи безпомощно в нея. Тя го гледаше открито, както бе прието за жена от нейната каста, но в осанката и се долавяше интригуваща потайност. Когато Тианет прекоси стаята към тях, той не можа да отлепи поглед, очарован от поклащането на това тяло под тежкия брокат на кисуатска одежда.

- Приветствам те, Принце на Залеза, Аватар на нашата Богиня - изрече тя.

Гласът, нисък и плътен като сладко тъмно вино, вдърви всичко у госта - от гърлото до стомаха, че и по-надолу. Но тя коленичи и това разруши магията - гуджаарейските жени никога не коленичеха. Не беше редно - те бяха богини. Ванахомен понечи да възрази, но се спря, когато Тианет вдигна ръце и ги кръстоса пред лицето със свити и обърнати навън юмруци. Манофлексия - най-висшият израз на уважение към помазан от боговете смъртен. За последен път Ванахомен я бе виждал в Яна-ян - преди цял един живот, когато разни просители се обръщаха към неговия баща.

„Но сега Принц съм аз - не баща ми.“ А кога бе уместно една богиня да падне на колене? Само пред по-висш от нея бог.

Санфи докосна рамото му, Ванахомен трепна и отдели очи от жената.

- Десет рода от шуна и осемнайсет - от жина са готови да подкрепят нашата кауза - каза домакинът. - Те ще предоставят на династическия наследник, на теб, Принце, своите средства и въоръжени отряди. Заедно с банбарските ти съюзници ще представляват малка сила в сравнение с кисуатската армия, но в подходяща обстановка дори неголяма сила е способна на велики дела. Тронът на Залеза може да стане отново твой.

Итогава ще имаш жена като тази. Тези думи не бяха изречени, но увиснаха помежду им като безмълвно обещание. И докато гледаше сведената и глава, Ванахомен чу плътния като вино глас да го нарича Принц. Видя се на извития трон с Ореола на Залязващото Слънце зад главата си. До него щеше да седи Тианет като първа съпруга, а децата им щяха да отрупват стълбите под тях - жива украса на неговата слава и нейното съвършенство. Това бе най-сладкото видение, което бе имал извън пределите на Ина-Карек.

- Обичаите на гостоприемството, Принце, включват една много древна традиция. - Мекият като кадифе глас на Санфи погали рамото на госта. - Тя е отдавна забравена дори и в Ки-суа, но сегашният момент ми се струва съвсем подходящ за възраждането и. Някога, много отдавна, договореното между мъже се е скрепявало с нещо повече от ръкостискане.

Тианет вдигна поглед и като че ли го заби право в душата на Ванахомен. Тя посегна към ръката му, пое я - от мекотата на кожата и едва не го заболя, и се изправи на крака.

- Подробностите можем да обсъдим по-късно - каза Санфи. Пусна рамото на Ванахомен, а дъщеря му направи крачка назад и поведе госта след себе си. - Утре заран. Почини си добре, Принце.

Какво?… Ванахомен едва събра сили да погледне назад към Санфи, убеден, че не е разбрал правилно. Само че Сан-фи се усмихваше, а Тианет допря длан до бузата му и обърна лицето му към себе си. Привлякла отново изцяло вниманието

на младия мъж, тя кимна и продължи да отстъпва назад, без да пуска ръката му.

Така стигнаха нейната стая, тя дръпна завесата и Ванахомен отново бе Принц в нейните обятия, макар само за тази нощ.