Засенчено слънце

37. G0D Пълководец

Сутринта бе преполовила, когато Ванахомен най-сетне се измъкна от шатрата на Ханани. Тя все още спеше, омотана в тънко одеало сред купчина възглавници. Позабави се, за да я целуне по врата и едната неволно оголена гърда. Ханани не помръдна.

Лагерът отвън бе само наполовина буден, понеже по-голямата част от племето и неговите гости бяха гуляли чак до залеза на Будната Луна. Забеляза неколцина сънливи роби да почистват наоколо, както и петима-шестима още по-сънливи воини да пият силен чай край готварските огньове. Освен тях всичко живо спеше. Вече в шатрата си, Ванахомен се изкъпа набързо с кофа вода, облече чисти дрехи и побърза да се яви пред Унте.

- Я виж кой дошъл - приветства го вождът, когато един от робите вдигна завесата на шатрата. Унте се бе облегнал на продълговата плоска възглавница с вдигнати горе крака. Бе прегърнал голяма купа. По горчивата миризма Ванахомен разбра, че е пълна с отвара против махмурлук. - Хич не ги обичаш простите работи, нали, Вана? Половината лагер те боготвори, а другата мисли, че ще ни загробиш до един.

Ванахомен се настани върху възглавница срещу него с невесела усмивка на лицето.

- Не е зле. Съвсем неотдавна само една четвърт ме боготвореше. А ти от коя половина си, между другото?

- Ще преценя, когато видя лицето на жената. Вярвам, че е останала доволна?

За банбарци бе нещо като неписан закон да се хвалят помежду си със сексуалните си завоевания. Мъжете разправяха небивалици за покорени недостъпни жени и невъзможни за изпълнение пози, докато жените - според дочути от него слухове - си водеха таен списък за облози, свързани с уменията на всички мъже от племето в това поприще. Но макар Ванахомен да имаше немалък принос в този своеобразен фолклор - отчасти правдоподобен, а в повечето случаи не, както и трябва да бъде в тази област - сега не му се говореше за прекараното в компанията на Ханани време. Тук имаше нещо деликатно, едва ли не свято - също като самата жрица. Още не можеше да определи какво да изпитва към нея и случилото се.

- Бих казал, че е - отвърна той, като се постара да изглежда равнодушен. - Но как да е сигурен човек при жените? Мисля, че мъката и бе облекчена донякъде. Във всеки случай достатъчно, за да не се самоубие или побърка.

Унте сподави една прозявка и смръщи вежди.

- Имаше ли такава опасност наистина?

- Снощи ли? Богове, ами да! И трябва да се следи изкъсо още известно време. - Посегна да си налее чай. - Моите сънародници не се справят особено успешно с болката.

- Е, поне си и доставил удоволствие. Макар че сега се притеснявам да не ни се разсърдят нейните приятелчета, ония жреци с каменни физиономии, дето избиват народа нощем.

- Те ще се разсърдят на мен. Не се съмнявай. - Чаят бе отвратителен на вкус, но съдържаше много силно лекарство. Той направи кисела физиономия и се насили да го погълне. - Но всъщност ще обвинят нея, не мен.

- Сигурно ще рекат, че си я прелъстил.

- Жреците могат да бъдат уличени в много неща, но не са лъжци. Ако я питат, тя ще им каже, че сама е помолила за услугите ми. - Въздъхна и пресуши чашата. - Не знам какво ще и сторят при това положение.

- Добре. - Унте седна, като изкриви лице и се хвана за главата, явно от силна болка. - При всички случаи това ще става след сражението.

Посегнал отново към каната, Ванахомен замръзна и го погледна като ударен от гръм.

- Гласуването? Ама аз мислех…

- Единственият възможен противник на идеята бе Ас-ниф от Мадоба, но той остана дълбоко впечатлен от теб след смъртта на Лечителя оня ден. Снощи каза, че смята да те подкрепи. Останалите са на същото мнение. Дори Таджед - макар той да няма избор. - Унте се усмихна тънко. - Така че вместо да устройваме специална церемония, приехме всичко това за гласуване. Вождовете ще уведомят своите военни предводители още тази сутрин. Дадена ти е титлата пълководец. - Унте добави с усмивка: - Първата от поколения насам.

Ванахомен затвори очи и промърмори кратка благодарствена молитва към Хананджа, а после си пое дълбоко дъх, усетил първия гъдел на кръвта от предстоящата битка.

- Значи утре тръгваме - каза той. - Нареди, моля те, да приготвят храна за всички воини, както и фураж за конете. Аз ще проведа следобед съвещание с военните предводители. Изпрати вестоносец - ще ни трябват три денонощия усилен преход, за да стигнем мястото за среща с гуджаарейските войници.

Унте вдигна вежди развеселен, макар да кимаше в съгласие с всяко от исканията на Ванахомен.

- Храната е вече приготвена, разбира се, след като почти сигурно очаквахме това. Фуражът и конете - също. Останалото може да се уреди в движение. Но трябва да внимаваш, нали, Вана - не искам да се пропилеят цели десет години.

Ванахомен се усмихна и коленичи в краката на племенния вожд.

- Казах ли ти, че ще те направя крал сред кралете? Гуджааре ще стане отново моя и аз ще покажа пред всички силата на Банбара, още преди това да се случи. Ще се гордееш с мен.

Унте се засмя, протегна ръка и стисна рамото му. След това се надигна и - за голяма изненада на Ванахомен - го целуна по челото.

- Ние вече сме горди - каза той.

Слънцето бе отдавна залязло, когато Ванахомен се прибра уморен, но доволен в лагера на Юсир. Целият следобед бе преминал в обсъждане на военни планове с предводителите - вече негови подчинени - докато воините правеха последни приготовления за предстоящото сражение. А сега си мислеше само за вечеря и сън, но, разбира се, нещата се промениха, когато отнякъде изникна Янаса и се лепна за ръката му.

- Янаса - приветства я той уморено, - вятърът ухае приятно в твое присъствие.

Жената се усмихна мило, обаче не успя да го заблуди -щеше да иска нещо.

- Какъв подарък носиш за Ханани?

Ханани. Мислил си бе за жрицата, разбира се, но при всички останали грижи точно тази му бе убягнала. При банбарци бе прието мъжът да компенсира с подарък загубената девственост на жената. И макар Ханани да бе чужда на този обичай - при всички случаи щеше да и е безразличен - Янаса държеше нещата да се вършат както трябва.

- Проклятие - измърмори той.

Тя погали ръката му.

- Мисля, че онази твоя гривна за глезен ще свърши работа.

Ванахомен я погледна намръщено. Беше и дал гривна от слонова кост преди години, когато се залюбиха. Върна му я след раздялата, но той се надяваше…

- Де да знам… - каза сега колебливо.

- Значи тя нищо не означава за тебе? Просто закачка за една нощ?

- Не, но… - Ванахомен замлъкна, обезпокоен. Беше започнал да харесва Ханани против собствената си воля, но какво от това? Тя не го обичаше. Истината бе, че се бе възползвала от него, макар той да го бе допуснал. Съвсем в реда на нещата, като се знае какво и бе причинил… След всичко казано и сторено в крайна сметка тя щеше да си се прибере в Хетава и да го забрави, а той - нея. - Исках да я подаря на някоя от съпругите си - завърши Принцът.

Янаса спря на място и се намръщи насреща му.

- Все същият си оставаш. Една нощ в обятията на жена и вече тръгваш да я затваряш в някой дворец. И ако не се получи по една или друга причина, тя вече нищо не представлява за тебе. Защо просто не вземаш каквото ти дават, Вана, и спреш да ламтиш за повече?

Той също спря, сложил ръце на кръста, без да го интересува, че са застанали насред пътя и половината племе сигурно ги гледа.

- Защото не съм банбарец, та да си пръскам семето, в която жена го пожелае, а след това да се фукам наляво-надясно!

- И тя не е банбарка! - сопна се Янаса. - Коя от нас ще излезе дотам глупава, че да ти уйдиса на акъла, след като всички видяха през какво трябваше да премина аз?! Но Ханани е като теб. Сърдита и наранена, съвсем сама и се нуждае от нечия подкрепа, та дори от твоята сред всички мъже по света. Ако посмееш да разбиеш сърцето и, ще те прокълна, да знаеш! - С тези думи тя се извърна във въртоп от поли и дрънчащи украшения, за да го остави зяпнал подире и.

Карис се появи измежду шатрите и застана до него.

- Баща ми не е имал никога такива главоболия с жените, нали? - попита Ванахомен през стиснати зъби.

- Не, господарю. Но може би понеже държеше всичките до една затворени в отдалечен дворец.

Ванахомен го изгледа остро, но изражението на Карис си остана любезно безразлично.

Той въздъхна и разтърка очи над булото си.

- Донеси ми гривната от слонова кост, ако обичаш. - Карис не помръдна, а когато го погледна отново, Ванахомен забеляза малко пакетче в разтворената му длан.

С последен кисел поглед Ванахомен го грабна и се запъти към шатрата на Ханани.

Но нея я нямаше там. С малко питане из лагера разбра, че се била появила около пладне, слязла долу да се къпе, после се върнала и помолила неколцина от племето да споделят с нея сънни течности.

- Как изглеждаше? - попита той един старец, от когото бе взела сънна кръв.

- Много добре - отговори възрастният мъж и се ухили. - Не беше недоволна, ако си замислил нова безсънна нощ. -Ванахомен преглътна този прям отговор и му пожела приятен следобед.

Най-накрая говори с един, който я бе видял да тръгва към хребета. Завари жрицата на половината път до там, на същото място, където само преди четиридневие му бе дала първия урок по наркомансия. Даже седеше на същия камък, обгърнала с ръце коленете си и устремила поглед над каньона, към обагрения в последните цветове на залеза хоризонт.

Ванахомен приближи и седна до нея. Тя трепна, внезапно изтръгната кой знае откъде.

- Добър вечер, Принце.

Той потисна порива да махне от лицето и кичур гъсти коси с цвят на пясък. Независимо от случилото се предната нощ изпита някакво чувство за неудобство при мисълта да я докосне. Ръцете му останаха сключени в скута.

- Как си?

- Добре, благодаря - отвърна тя. В гласа и не усети нищо друго, освен любезност. Да не би пък да бе останала недоволна от него? После си спомни думите на Янаса и усети, че може и въобще да не се сеща за снощи.

- Гласуването е минало в твоя полза - каза тя тихо, за да потвърди неговата догадка. - Само за това се говори.

Той кимна.

- Скоро всичко ще свърши по един или друг начин. - Измери я с поглед и добави: - Ще можеш да се прибереш в Хетава.

Взря се в лицето и, но успя да зърне за миг само очертанията на очите и.

- Така е.

Той събра сили и попита:

- Съжаляваш ли?

Устните и се сгърчиха.

- Тревожа се.

- За какво?

Тя поклати бавно глава, сякаш несигурна в собствените си думи.

- Покоят, с който бях свикнала като Слуга на Хананджа, ме напусна. Той бе разклатен и преди, но кончината на Мни-ини го пропъди завинаги. Смъртта ме преследва като сянка. А уж съм Лечител - трябва да нося живот. Не е ли така? Защо тогава се случва друго?

Ванахомен бе поразен. Нима седеше тук цял ден, измъчвана от подобни въпроси? И как да отговори той, който в никакъв случай не бе жрец?

Отметна булото си с въздишка, за да впери на свой ред поглед към каньона.

- Ти не си причинила смъртта на Мни-ини - каза той. - А пък Азима сам предизвика своята, след като те нападна.

- Ако се бях заела аз с лечението на шадунката, Мни-ини нямаше да умре.

Той я изгледа втренчено.

- Защото тогава щеше да умреш ти! Ханани… - Поклати глава и протегна с въздишка ръка към нея. Жената застина и Ванахомен задържа ръката си във въздуха, докато се отпусне.

Сетне я придърпа да седне в скута му. Остана с впечатление, че тя му позволи само от изненада.

- Какво, Принце…

- Ванахомен.

- Какво?

- Пускала си ме в шатрата си, а и в собственото си тяло. Би могла поне да ме наричаш по име.

Това определено я изтръгна от меланхолията. Лицето и поаленя така, че се видя дори на слабата вечерна светлина. Последва свенлива усмивка. Той я прие като малка победа.

- Добре, Ванахомен.

- Хубаво. - Обхвана я в хлабава прегръдка. - Държиш се глупаво. Когато го направи последния път, прегръдката ми сякаш помогна да дойдеш на себе си. Нищо друго не ми идва наум в момента.

С облекчение видя усмивката и да става по-широка.

- Така е, При… Ванахомен. Не знам защо, но помага.

Поуспокоен, той се размърда, за да седне по-удобно върху твърдия камък, та да не му изтръпнат краката.

- Войната започна - каза той по-сериозно. - Никой от нас няма вече право да се държи глупаво. Само ако преодолеем това изпитание, ще можем да си върнем покоя.

Тя кимна и също стана сериозна.

- Уредих да пътувам в ариергарда на армията, заедно с робите, ковачите и всички онези, които няма да се сражават.

Ванахомен не бе и помислял, че е възможно тя да тръгне с него. Но пък от друга страна нали точно с такава цел му бяха дадени Лечителите от Хетава? Разтревожен от евентуалните опасности при такова пътуване, той си позволи да сложи ръка на кръста и.

- Ходи си с тези дрехи - посъветва я той. - Никой няма да закачи някаква си банбарка - не и при стотиците банбарски воини наоколо. Докато една самотна гуджаарейка би изглеждала лесна плячка.

Ханани се намръщи.

- От един Лечител се очаква да бъде винаги под ръка -възрази тя. - Гуджаарейците знаят какво означава червената препаска. Тя ще ми помага да стигам по-бързо до ранените в разгара на битката…

- Аз не искам да си винаги под ръка - каза той неочаквано и се навъси. Тя се отдръпна изненадана. - Нямам доверие на съюзниците от града, Ханани. Може би ще опитат да влошат отношенията ми с Хетава, като нападнат теб.

- Няма такава опасност… - Но тя млъкна насред изречението. Вече бе видяла достатъчно, за да мисли по-трезво.

Тази напрегнатост не му хареса и Ванахомен започна да разтрива гърба и врата и.

- Ще наредя да откарват ранените по време на битката до основния ни лагер. И там ще можеш да ги лекуваш. А щом преодолеем градските стени, ще те върна в Хетава. Дотогава ще бъдеш мой лечител и ще лекуваш само моите хора. Ясно ли е?

Ханани го изгледа продължително и той се запита със закъснение какво би могъл да направи, ако сега каже не.

- Ще изчакам, докато прецениш, че е станало безопасно да лекувам и други, освен банбарци - промълви най-накрая тя. - Но само защото ако постъпя иначе, бих могла да причиня по-голяма вреда.

Ванахомен кимна с въздишка на облекчение. Останаха в това положение дълго, чак докато кървавочервеният овал на Сънната Луна започна да изпълва небосклона над каньона.

- Боли ли? - попита той, след като бе изтекло достатъчно време, за да минат към по-интимни въпроси.

- Малко съм охлузена, но не чак като за лечение. - Тя сви рамене. - Беше много внимателен. Благодаря ти.

Тревожеше го изненадата и от неговото внимание. Още повече го тревожеше явното безразличие към всичко, което се случи помежду им - все едно бе просто още един урок по сънуване - независимо от видимата промяна в поведението и. Заради всичко това Ванахомен изтърси:

- Съжаляваш ли, Ханани? Сега, след като има възможност да обмислиш всичко на свеж ум?

Тя въздъхна, но за негово облекчение, поклати отрицателно глава.

- А ти?

Доловил лекото напрежение в тялото и, Ванахомен се зарадва изненадан. Явно държеше на него достатъчно много, за да я интересува какво мисли.

- Само за това, че трябва да се прибереш в Хетава.

Тези думи като че ли я върнаха отчасти към унинието от преди малко, а и той отрезвя.

- Какво ще стане с теб? В Хетава?

Тя въздъхна.

- Ще разкажа на Супериора всичко, което съм извършила. Той ще ми наложи покаяние, макар че старейшините от моя Път също ще имат думата, а и Бирниците - понеже съм отнела живот. Но при всички случаи ще се разчуе, така че ще пострада най-вече репутацията ми. Мнозина твърдят, че жената не притежава самодисциплината, необходима за да служи на Богинята както трябва, а пък аз налях много вода в тяхната воденица.

Никак не му хареса, че и Бирниците ще имат глас при решаване на съдбата и. Ама хич.

- Нова глупост - каза той с убеденост, каквато не изпитваше в действителност. - Най-напред, никога не би могла да станеш Лечител, ако ти липсва самодисциплина.

- Но аз и не съм станала. Още не. А при това положение може и да не стана въобще. Мни-ини… Той бе моят герой в Хетава. Той… - Ханани замълча. Усети я да трепери.

- Ние с твоя наставник не бяхме приятели - промълви с известно неудобство Ванахомен. Усети, че го слуша с внимание. - Мисля, че виждаше у мен моя баща. А пък аз със сигурност виждах у него Хетава - както и у теб в началото. Но той бе силен и пламенен в убежденията си и дори аз трябва да призная, че го уважавах заради това. Не мога да си представя, че такъв човек ще те вземе под крилото си, без да е убеден, че си достойна да служиш на Хананджа.

- Но каква полза от това, ако никой друг не споделя неговото мнение? - В този глас нямаше никаква сила, а единствено примирение. И Ванахомен най-сетне разбра, че онова, с което се бори, не е съжаление, а отчаяние. Толкова силно, че тежеше като камък върху душата и. Тя си оставаше една жена в дълбок траур, независимо от необичайния начин, който бе избрала за прогонване на болката от своите мисли. Съвсем малко и трябваше, за да потъне цялата в кошмара на раните си.

- Значи не заслужават да останеш при тях - почти се озъби Принцът, ядосан вместо нея. - Помисли сама: Бирниците ти възлагат задача от особено значение, нали така? Наставникът ти смята, че си достойна за червената препаска; това поне ми стана напълно ясно. Унте и банбарците те уважават, уважава те дори моята майка, а това никак не е малко - можеш да ми вярваш.

Ханани не каза нищо, но той усети гърба и да се поотпуска под неговата длан. Доволен, Ванахомен се нагласи върху камъка и премести ръката си върху корема и.

- И друго - банбарци не биха го разбрали, но аз не лягам с всяка жена. Та ти можеш да родиш един бъдещ крал на Гуджааре.

Ванахомен не видя изражението на лицето и, но усети, че поглежда встрани.

- Никакво дете няма да има - каза жената. - Не му е сега времето.

Той примигна от изненада, но тя бе Лечител - трябваше да знае подобре. В първия миг остана разочарован, но после здравият разум си каза думата.

- Както и да е. - Погали бедрото и през полите, а след това хвана бузата и в шепа. - Макар и хубава, каквато си, толкова апетитна, каквато бе снощи, аз не бих откликнал в никакъв случай на желанието ти, ако не бях убеден в твоята сила и твоя разум, за да ги съзра в своите наследници.

Тя го дари с малко странна, но видимо доволна усмивка.

- Не знам какво да ти кажа.

- Кажи благодаря - отвърна той с присмехулно високомерие. - Бих оценил и една похвала за моите умения, безупречен вкус и правилен избор.

Възнаграден бе от тихичък смях, но остана още по-доволен, когато Ханани го прегърна през шията.

- Благодаря ти, задето бе толкова мил с мене - прошепна тя в ухото му. А после се дръпна малко и го целуна.

Изненадан, Ванахомен я хвана по-здраво и отвърна на целувката, възхитен от начина, по който тя се отдава изцяло на момента. Може би защото с това престъпваше своя обет. Ако той бе на нейно място, сигурно би опитал да се наслади на всеки миг. Поне да си струва тази измяна.

Той я отблъсна леко, бръкна в робата си и извади пакетчето от Карис.

- Аз трябва да ти благодаря - каза, като разгъваше плата. Видяла гривната, Ханани затаи дъх. Дори в оскъдния светлик на Сънната Луна успя да съзре отблясъците от множество висулки. Той я прикрепи към глезена и. Трябваше да признае, че върху нейната светла кожа стои подобре, отколкото бе очаквал.

- Но защо? - попита Ханани. Най-после в гласа и се прокрадна умиление от този жест. А това несъмнено поласка неговото самочувствие.

- Ти ми достави удоволствие - отвърна Принцът. Погали я по прасеца - едничката част от тялото и, която можеше да докосне, без риск да се изкуши за повече. - Освен това ми оказа честта да стана пръв твой любовник. Дори да оставим настрани обета ти пред Хетава, това е достатъчно.

Ханани поклати глава.

- То беше взаимно, Принце… Ванахомен. И ти ми достави удоволствие.

- Добре. Само че при банбарците няма нищо безплатно… -За голяма негова изненада, Ханани допря пръсти до устните му.

- Ти не си банбарец - каза тя. Изправи се и се надвеси над него. Осанката и бе дива и варварска, но в нея ясно личеше спокойната гуджаарейска непоколебимост. - Сестрите казват, че насладата радва Хананджа, понеже носи покой. Довечера ще се моля за бърз завършек на тази война. Ако искаш… - Тя наведе глава и свенливостта и се върна за миг. Но после вдигна поглед през гъсти мигли по начин, който го накара начаса да забрави всякакви съмнения. - М-може да се помолим заедно.

Тя се завъртя и се устреми надолу по пътеката с не съвсем спокойна стъпка. Докато Ванахомен осъзнае, че току-що са го прелъстили, Ханани преполови пътя до лагера.

И тогава, бързо, колкото бе възможно, без да си счупи врата, той тръгна по склона след нея.