Засенчено слънце

38. G0D Тайни

Не бе минал и половин ден, откак Тианет и баща и се бяха прибрали в селското си имение, когато слугите съобщиха за посетители.

- Осморка войници, господарке, и мъж с копие - каза момиче с раздалечени очи. - Все кисуатци.

Баща и се готвеше да потегли към планините, където се събираше армията на благородниците за опита да си върнат Гуджааре. Нямаше време да крият приготвените дисаги и провизии - трябваше да измисли приемливо обяснение за тях.

- Покани ги вътре, щом пристигнат. Посрещни ги като гости, но ако започнат да разпитват, казвай, че не знаеш нищо. -Момичето кимна и хукна, а наоколо се завъртя друг слуга със същия разтревожен вид. - Иди кажи на баща ми - обърна се към него Тианет и той също побърза да изчезне.

Под достойнството на една шуна бе да посреща гости на вратата - имаше си слуги за тази работа. Застанала в гостната точно срещу входа, тя се приготви да чака, обезпокоена от мисълта какво да прави, ако кисуатците разкрият плановете на баща и. Те щяха да го убият - вероятно публично и бавно, в съгласие с техния брутален закон. Тогава домочадието оставаше под нейно управление, а грижите за майка и и Тантуфи щяха да паднат изцяло на нейните плещи. Но това би станало само при положение, че не намереха и нея за виновна редом с баща и, което бе напълно възможно, ако не съумееше да е бъде достатъчно убедителна в престореното си неведение. Като нищо щяха да я приберат, ако вече бяха заловили други аристократи, обсъждали с баща и заговора в нейно присъствие. Тогава нямаше да се преструва, че не знае, а щеше да обвини баща си в принуда. Не и ли повярваха веднага, щеше да им покаже Тантуфи и всички тайни щяха да излязат наяве.

Ако все още изпитваше чувства, Тианет щеше да усети нещо като нетърпелива възбуда.

В двора се вдигна шумотевица - войниците бяха пристигнали. Чу недоволния глас на един слуга, последван от удар на плът върху плът - тя познаваше добре този звук - и болезнен стон на изненада. Най-накрая войниците нахлуха в гостната, застанали от двете страни на своя командир, а Тианет заподозря, че май не са дошли за баща и.

Както докладва слугинчето, водачът наистина носеше на гръб късо копие, в добавка към обичайната крива сабя на пояса. Само че момичето бе невежа издънка от слугинската каста - разбира се, че нямаше да забележи друго, освен копието. А Тианет виждаше съвсем различни неща, като например ръста на командира - много по-нисък от средния за кисуатец, макар да бе жилест и доста мускулест. Заоблените черти на лицето издаваха ясно неговия западен произход. Косите му бяха разпуснати - противно на обичая, както в Кисуа, така и в Гуджааре - подрязани равно на височината на ушите и зализани надолу в нещо като намазана с растително масло шапка. Вместо обичайната за кисуатските капитани свободна наметка около раменете този мъж носеше дебела кожа с черни косми, хваната с изискана катарама от слонова кост. Зъбите, които сега се полюшваха от шията на странния гост, сигурно бяха на някогашния притежател на тази кожа.

Ловец - представител на най-старата и почитана каста в Кисуа, чиято численост и слава бяха понамалели през последните няколко века.

- Ти си господарката Инсурет от кастата шуна и рода на Инсаве? - попита мъжът. Влиянието на суа бе много отчетливо в неговия говор. Макар да знаеше езика, на Тианет и потрябва време, за да приспособи слуха си към насечения гуджаарейски със странни окончания на думите. Той бързо се поправи: - Не, много си млада. Трябва да си господарката Тианет, нейна дъщеря?

- Да - отвърна Тианет с лек поклон, който изразяваше зачитане на ранга, но нищо повече. - А ти си?

- Бибики Се Йофур. Капитан на Кисуа, отскоро прикрепен към Протекторите в Гуджааре. Къде е Инсурет?

- Тя е неразположена - отвърна Тианет. Лъжата, повтаряна толкова много пъти, дойде без никакво усилие на устните и, а и май бе по-безопасно с нея, отколкото с въпроса какво точно се бе случило със слугата и на двора. - От известно време насам изпълнявам нейните задължения. С нейно и на баща ми позволение, разбира се. Мога ли да и предам нещо?

- Можеш да заведеш хората ми при нея, а после можеш да дойдеш и ти с нас.

В първия миг Тианет реши, че и се е счуло.

- Майка ми е…

- Моля, моля. - Бибики се усмихна - самата галантност. -Дълъг път ни чака, а искам да сме в града преди свечеряване.

- Какво става тук? - Санфи влезе в стаята по долна риза и с кърпа в ръка, с която продължаваше да бърше мокра от банята глава. Набитото око на Тианет долови страха му. Правеше се на войнствен и сърдит, за да впечатли Бибики. - Кой си ти? Слугите ми казват…

- А, господарят Санфи - отзова се Бибики. - Радост е за мен да се запознаем най-накрая. Много съм чувал за тебе. -Даде отривист знак на двама войници откъм дясната си страна. Те мигом се устремиха напред покрай Санфи и потънаха във вътрешността на къщата. Санфи затаи дъх и понечи да протестира, но никой не му обърна внимание.

- Какво означава това? - попита отново той.

- Искане, отправено от нашите Протектори към всички благородни семейства в Гуджааре. - Бибики зае непринудена стойка, сключи ръце зад гърба си, а върху лицето му се изписа дружелюбен израз, който обаче не можеше да заблуди никого. -Изглежда част от гуджаарейската аристокрация - уви, не знаем коя точно - се е забъркала в заговор против нашето управление. За мен е трудно да го повярвам, особено що се отнася до семейства като твоето, което толкова ревностно ратува за идеалите на нашето общо отечество. Но докато съумеем да издирим тези злодеи, трябва с прискърбие да ти съобщя, че жените ти ще приемат гостоприемството на Протекторите за неопределен срок.

След незабелязан знак на Бибики един от войниците пристъпи напред и застана до Тианет.

- Това е нелепо. - Санфи отправи поглед към войника, сетне подир изчезналите по коридора други двама и най-накрая -отново към Бибики. Цял затрепери от гняв. Едва успяваше да се сдържа. - Вземаш заложници? От нас, които тъй предано служим на Кисуа…

- Да, да - отвърна Бибики, а в гласа му звъннаха нотки, които накараха Тианет да настръхне, макар приятната усмивка все така да си грееше на лицето му. - Предано, дума да няма. Впрочем, нека попитам: не бива да се опасяваме от домашната ти охрана, нали? Макар че не забелязах такава по пътя насам. Кой те пази от банбарци и други врагове?

Санфи замълча. Личеше как мислите му претеглят различни обяснения. Наемниците бяха заминали към сборния пункт в планината още вчера. Тианет разбра, че Бибики вече знае това - иначе не би посмял да се появи тук само с осморка войници. Разбра го и Санфи.

- Капитане - извика на суа един войник откъм вътрешността на къщата. И Тианет осъзна чак в този момент истинската опасност. Откакто се бяха прибрали в имението снощи Тантуфи бе временно изолирана в един килер, докато имат възможност да я отведат в селската къща, което според плановете на Тианет трябваше да сторят слугите след падането на нощта. Но войниците вече претърсваха наоколо…

- О, не - прошепна Тианет. Бибики я погледна подозрително, а после мина покрай нея и войника, за да провери какво са намерили неговите хора. Тианет дочу приглушени гласове, а миг след това мъжете се върнаха. Един от тях бе хванал Инсурет над лакътя. Друг носеше Тантуфи.

Тя не можеше да ходи сама. Годините, прекарани в окови, си бяха казали думата - нозете и бяха тънички, а мускулите атрофирани до пълна безпомощност. Независимо от съня, който и бяха позволили в Гуджааре, прекараните без истинска почивка години ясно личаха в отпуснатите и преждевременно състарени черти на лицето, в мършавите крайници, излинялата коса и матова кожа, а най-вече - в огромните безумни очи. Войникът я носеше на ръце, опрял тялото и върху едното си бедро, а главата се люшкаше като вързана с канап назад.

- Мама, мама, мама, мама - шепнеше детето.

Веригата, която войниците бе трябвало да счупят, за да я

освободят - Санфи криеше ключа от Тианет - висеше от единия и глезен.

Тианет се втурна към Тантуфи, но застаналият до нея кисуатец я хвана за ръката и я дръпна назад. Инсурет, която се тътреше послушно покрай другия натрапник, потрепери, дочула този глас.

- Какво търси това нещо тук?

Санфи пристъпи към Бибики.

- Не можеш да… - Друг войник насочи меча си към него, преди Санфи да приближи. Той замръзна на място.

- Господарю Санфи - заговори с укор Бибики, вперил пълен с неприкрито любопитство поглед в Тантуфи, - казаха ми, че имаш жена и само една дъщеря.

- Моля те - отвърна Санфи. - Жена ми е болна. А това дете… - Погледна към Тантуфи и после настрани. - Сам виждаш, че и тя не е добре. Пусни ги, моля те, а също и моята Тианет.

В някой друг живот и при други обстоятелства, Тианет щеше да се разсмее. Баща и не би молил никога заради самите Инсурет или Тантуфи.

- Какво им е? - Бибики подхвана главата на момиченцето с изненадваща нежност, за да се вгледа внимателно в очите, които се въртяха безцелно. Топката в стомаха на Тианет се поотпусна, когато забеляза усилието да не я нарани.

- Отколешна беда - отвърна Санфи. - Предава се в рода ни по женска линия. Нуждаят се от постоянни грижи.

Бибики го погледна меко.

- Могат да разчитат на такива в града.

Тианет отново понечи да пристъпи напред, макар и не толкова рязко, че войникът да я задърпа пак.

- С най-голямо уважение, господарю, но моят баща и аз, както и слугите в тази къща, най-добре знаем как да се грижим за тях. В града…

- Нямам намерение да ги водя в Хетава за лечение, ако от това се опасявате. Разбира се, че ние, ловците, също като вас, шуна, не бихме допуснали подобно нещо. - Бибики даде знак на войника да крепи главата на момичето вместо него и мъжът се подчини. След това, отново с безмълвен жест, нареди да пуснат Инсурет и Тантуфи.

В същата секунда Инсурет освирепя и налетя върху детето със свити като нокти на орлица пръсти.

- Махайте това чудовище от погледа ми! Удавете го, изгорете го, пребийте го, убийте го, разкарайте го, махнете го от мислите ми, махнете го от този свят!

Войникът, който до този момент я бе държал здраво, се стресна до такава степен, че едва не я изтърва. Това бе достатъчно за жената да докопа редките къдри на Тантуфи. Задърпа ги с такава злоба, че ясно пролича желанието да и прекърши шията. Лицето и бе изкривено в гримаса на безумна радост. Започна да грачи.

- Удавете го изгорете го пребийте го…

- Недей! - Тианет хвана ръцете на майка си, преди да за-скубе втори път. - Мамо, недей!

Войникът успя да улови отново Инсурет и я задърпа назад, но тя се бе вкопчила в косите на детето като пиявица и ръмжеше несвързани дивотии. Единствена Тантуфи запази мълчание - и спокойствие, макар Инсурет да дръпна главата и още веднъж.

Санфи пристъпи намръщен напред. Бибики посегна към късото си копие, но на Тианет и бе дошло вече до гуша.

Завря глава в безумното лице на своята майка и я принуди да срещне погледа и.

- Затова те мрази той - каза и Тианет.

Инсурет се отдръпна като опарена. Престана да се мята, а ръката и увисна безчувствена.

- К-какво?

- Виж се само. - Тианет искаше да изрази колкото се може по-голямо презрение. Не се оказа трудно. - Себичен, пълен с омраза звяр, сляп за болката на собствените си плът и кръв, толкова озлобен, че може да убие и дете. Кой мъж би пожелал такова чудовище?

Очите на Инсурет се насълзиха.

- Да, но… - Лицето и се сгърчи. Тя пусна косите на Тантуфи и закри лице с длан. - Ти не знаеш какво ми беше. Да те нося в себе си, да чувам как шепота на сънищата ти преобръща моята душа… - Но ето че настроението и се промени като насън. Тя погледна втренчено към Тианет между разперените си пръсти. - Щях да забравя. Ти много добре знаеш какво е, нали, курво продажна?

Отметна глава назад и се опита да наплюе дъщеря си, но Тианет и заши такъв шамар, че главата на майка и климна настрани. Инсурет примигна от смайване. Тианет се обърна към Бибики:

- Сам виждаш, господарю: баща ми знае какво говори. -Направи безуспешен опит да прозвучи безразлично. Бе страшно разгневена, истински разгневена на онова, което майка и стори на Тантуфи. Гласът и потреперваше от ярост. - Само той и аз можем да се грижим както трябва за тези членове на нашето семейство.

Но Бибики я погледна особено. Присви очите си на лов-джия към Тантуфи, а сетне пак към Тианет.

- Да, разбирам - каза най-накрая тихо. - Детето ти е дъщеря, а не сестра.

Тианет не отговори, но вътре у нея се развърза стегнат възел от нерви. Облекчение ли бе това? Може би да. Трябваше да напрегне всички сили, за да не се усмихне на Бибики. „Карай нататък“ - каза си тя обнадеждена. - „Толкова бързо се ориентираш, толкова добре, ловецо. Прозри и останалото, хайде, кажи го на глас.“

Санфи стоеше до нея като замръзнал, макар да бе изписал усмивка върху лицето си.

- Догадката ти е правилна, господарю - проговори той. Погрижи се и за това, да добави лек привкус на срам в тона си. До-стопочтен благородник се вижда принуден да признае позорна, но незначителна семейна тайна. Тианет се запита да не би да е репетирал тези няколко думи в течение на последните шест години. - Когато научихме за нейното състояние, изпратихме я при роднини в Кисуа за една година. Някакво местно момче, абсолютно неподходящо. Налагаше се да запазим ненакърнени брачните и перспективи. Сигурно ще ме разбереш, ако самият ти си семеен.

- Засега не съм - отвърна Бибики, като го погледна с нескрита погнуса. - Но дори и да бях, не допускам, че щях да падна до там да направя дете на собствената си дъщеря.

Тианет затвори очи за момент и потъна в блажената наслада на човек, останал без грозни тайни. Би заобичала този Бибики, стига да и бе останала любов за когото и да било другиго, освен за Тантуфи.

Санфи целият се сгърчи от тези думи, истински сконфузен за първи път, откакто го помнеше Тианет.

- Ами, аз… - започна той. Отвори още един-два пъти уста, без да пророни звук и накрая потъна в мълчание. Вероятно не бе упражнявал точно тази реплика.

Бибики изсумтя.

- Е, май имате много неща за оправяне тук, господарю Санфи. - Обърна се и даде знак на войниците да се строят зад гърба му. Застаналият до Тианет посегна да я поведе, но тя тръгна, преди да я докосне.

- Тианет… - Гласът на Санфи бе пълен със страдание. Тя се обърна да го погледне. Баща и направи крачка към нея. - Тианет, никога не съм искал… Не беше… Разбираш ме, нали?

Никога не го бе разбирала. През дългите години, откакто за първи път се напъха в леглото и, след всички жестокости оттогава насетне, така и не можа да разбере какво го кара да върши това. С течение на времето бе престанала да си задава този въпрос - какво значение имаше защо го прави? Но привичката да му се подчинява, да му угажда, бе твърде дълбоко вкоренена у нея, за да го отмине просто така.

- Разбирам, татко - отвърна тя. Той светна цял от радостно облекчение.

- Не се притеснявай - каза и пламенно. - Ще ида при самите Протектори, ако се наложи, но ще те освободя. Не се притеснявай.

Тя не се притесняваше. Хич не я интересува какво ще се случи с нея, с Инсурет, или пък с него самия. Въобще не и пукаше какво си мислят кисуатците, от които нищо лошо не бе видяла, за роденото от собствения и баща дете. Те показаха повече внимание и нежност към него, отколкото собственото и семейство. Не можеха да и сторят нищо по-страшно от онова, през което бе вече минала.

Но Тианет склони глава към своя баща. Все пак той можеше да и бъде от полза. После приближи Тантуфи.

През цялото време, докато траеше техният диалог, Бибики я бе наблюдавал внимателно с вид, сякаш чете всичките и мисли. А може би го правеше - тя не се и опита да ги прикрива.

Никога не бе опитвала - Санфи винаги успяваше да разбере онова, което го интересува. Когато Бибики сведе глава в нейна посока, което можеше да е израз на уважение или на най-обикновена любезност, тя кимна в отговор. И той можеше да и бъде полезен. Много отдавна усвои този урок от своя баща - полза може да се извлече от всекиго и никой не заслужава доверие.

Кисуатците се изнизаха под строй от къщата. Отведоха със себе си Тианет, нейната майка и нейната дъщеря.