Засенчено слънце

34. G0D Заупокой

Сред източните народи се ширеха сказания за души, които по някаква причина не могат да стигнат до Ина-Карек и са обречени да витаят вечно в будния свят под формата на мъгла и мъка. Жрицата приличаше на един от тях.

Ванахомен гледа дълго подире и, а след това заби поглед в обецата пред себе си.

- Не може да го иска - промърмори той. Протегна ръка и я взе. Явно бе за него. Никой друг, дори на шега, не направи опит да я поиска. - Сигурно не знае какво означава това.

- Бих казал, че много добре знае - отзова се Езак. Но и неговият глас прозвуча неестествено, независимо от грейналата на лицето му усмивка.

- Инат жена - каза Принцът, стиснал обецата в шепа. Тя студенееше, макар допреди миг да бе в ръката на гуджаарейката. Когато я бе пуснала на земята, една висулка се бе откачила. Студена и счупена, също като нея. - Безразсъдна, глупава жена…

Скочи и хукна подире и, без мисъл да потърси причина за необяснимия си гняв. Стигна до шатрата и влезе. Отметна булото и захвърли обецата в краката и.

- Изгубила си си ума - изръмжа Ванахомен.

Вътрешността на шатрата бе осветена от единствен фенер,

окачен на централния стълб. Ханани стоеше далеч от него, по-лускрита в сянка и с гръб. Гневът му рязко се изпари, когато я видя да гледа дисагите, приютили урната с праха на Лечител Мни-ини.

- Не твърдя друго - отвърна Ханани едва чуто. Сетне издаде слаб, треперлив смях, който го потресе.

Принцът въздъхна, свали тюрбана и прекара по навик пръсти през плитките си.

- Не от това имаш нужда, Ханани. Трябва ти… Богове, де да знам и аз какво точно ти трябва. Но не е това.

- Не е ли редно аз да реша? - Той я погледна с невярващи очи. - След като става дума за моето тяло?

Лишеното от украшение ухо бе обърнато към него.

- Вчера ме бе пожелал.

- Това не означава, че те желая и сега!

Той се уплаши, когато Ханани затрепери цялата и толкова силно, че украшенията в косите и се раздрънчаха. Контрастът между всичко това и прекалено спокойния и напълно безизразен глас бе направо поразителен.

- Ясно. Извини ме тогава, не съм те разбрала правилно -ще си избера другиго.

- Какво ще направиш? - Хвана я за раменете и я обърна към себе си. Все едно улови диво животно - тялото и се напрегна, а погледът обезумя. Не изпищя, но май натам отиваха работите.

- Ханани… - Той тръсна глава, макар да отпусна пръсти начаса. - Пресвета Богиньо, погледни се само. Никакъв мъж не ти трябва. Защо го правиш?

Погледът и се поуспокои. Изпълни го толкова дълбоко нещастие, че целият му гняв се стопи. Ханани обърна глава настрани и направи неохотен опит да се освободи.

- Няма значение. Знам какво искам.

- Не, ти…

- Знам какво искам! - Изкрещяла тези думи, тя сви юмруци, а лицето и се изкриви от ярост до такава степен, че в първия миг Ванахомен не можа да го познае. Тя се хвърли насреща му, извила пръсти като нокти на граблива птица. Трябваше отново да я улови здраво, за да не му изтръгне гръкляна. Или пък да използва магия. Не можеше обаче да покаже страх от нея точно в тоя момент. - Махай се! Не ми трябваш! Така или иначе не ти вярвам. Ти не можеш да ми помогнеш!

Известно време се бори с нея, но бързо разбра, че трябва да смени тактиката. Вместо да отблъсква ръцете и, той ги хвана и притисна към гърдите си.

- Ето - извика той, като сложи едната длан върху сърцето си. - Искаш да ме няма? Знаеш какво да направиш. Същото като с Азима.

Тя замръзна. Очите и се разшириха от страх.

- Не, няма да убивам повече.

- Няма и нужда. Твоят наставник ми причини веднъж стра-хотна болка. Свали ме на колене само с едно докосване. Направи същото, та да съм сигурен, че наистина искаш да си тръгна, за да дойде някой друг глупак „на помощ“. Поне ще знам, че можеш да се защитиш. - Стегна се целият, в случай, че я бе преценил погрешно, но не беше. Вместо да го нарани, тя направи нов опит да се измъкне.

- Пусни ме!

- Нали казваш, че знаеш какво искаш! Кого да пратя вместо мене? Искаш ли Карис? Или пък Унте - нищо, че е стар, миналата година пак стана баща. Или предпочиташ първия, който би влязъл в тая шатра, привлечен от похот, а не от сърцето си? Че защо тогава не остави Азима да те изнасили!

Тя потръпна и поклати глава.

- Какво значение има, Принце? Ти ме мразиш. Просто ме пусни.

Той пое дълбоко дъх.

- Не те мразя. По-рано те ненавиждах, но не бях прав. Всъщност… - Той едва не се разсмя. Това бе последният разговор, който бе очаквал да води с жрец от Хетава. - Ти си достатъчно хубава и привлекателна, та да бъда наистина изкушен. Само че това е неправилно, нима не го разбираш? В момента нещо те мъчи, но така няма да оправиш нещата.

Тя бавно вдигна глава и само това изписано на лицето и объркване можеше да му разкъса сърцето. Докато търсеше нужните думи, той стисна ръцете и.

- Казваш, че не мога да ти помогна. С какво да ти помогна, Ханани? От какво имаш нужда?

Тя не отговори, но пак заби поглед в дисагите. Ванахомен пожела от цялото си сърце да не и бе давал оная проклета урна, преди да бе дошло време за тръгване към Гуджааре.

- Наставникът ти го няма вече. - Каза го колкото е възможно по-меко, но въпреки това тя подскочи, все едно бе вдигнал ръка насреща и. Осени го идея. - Кажи ми, Ханани, какво би сторил Мни-ини, ако беше на мое място? Как би ти помогнал?

Това бе безсмислено. Ако Мни-ини бе жив, всичко щеше да и е наред. Само че онези, които се занимават със сънища, се научаваха да разсъждават с тяхната логика, и той не се изненада въобще, когато Ханани примигна и направи опит да съсредоточи поглед върху него, като че бе попитал най-разумното нещо на света.

- Т-той щеше да ме прегърне. - Сведе поглед. - Не. Не го правеше често, вече не. Но аз го исках. Винаги съм го искала.

- Добре. - С предпазливи движения, защото тя все още бе напрегната, готова да побегне или да стори нещо по-неприятно, той освободи ръцете и и отново я хвана за раменете. Привлече я и понеже тя не се дръпна и не възрази, я обгърна изцяло в обятия. - Така. Така ли?

Тя потрепери. Отпусна глава на рамото му. Притисна лице в гърдите му. Принцът усети нещо в тялото и да събира сила и покой…

И в този миг тя нададе вой. Само с тази дума би могъл да обрисува звука, който издаде, толкова различен от ридание или стон - сякаш изтръгнат от самата и душа. По-страшен от оня звук, който бе издала след смъртта на Азима. Беше агония, неизразима мъка, и тя го повтори отново и отново, както се бе вкопчила в гърдите му, докато дърпаше робата и трепереше с такава сила, че той се уплаши истински.

Май нямаше друг начин да се уталожи тази мъка, освен като я остави да се излее докрай. Ванахомен не я пусна от обятията си, остави я да пищи.

Завесата на входа се отметна и някой надникна вътре. Хен-дет. Като стопанка на целия аншерат единствено тя имаше право да нахлува в шатрата неканена. Погледа ги за момент, после кимна на Ванахомен, отдръпна се и спусна отново завесата. Сега със сигурност щеше да разсее съмненията на останалите, които биха могли да си създадат друга представа за случващото се вътре.

Писъците на Ханани започнаха да отслабват някъде след двайсетия или трийсетия. Сега зарида, болезнено и безпомощно - но и сърдито. Свиваше от време на време юмрука на едната ръка, за да го стовари върху Ванахомен. Примирен със синините и мократа туника, той най-накрая я вдигна и отнесе върху възглавниците, където я настани така, че да прекара остатъка от нощта в плач, отпусната върху него, стига да поискаше. След първия и изблик разбра, че тук има нещо повече от мъка по мъртвия Мни-ини. Може би плачеше и за други загуби или пък даваше израз на чувства, потискани дълги години от начина на живот в Хетава. Но така или иначе, той започна да разтрива гърба и, зашепнал празни утешения: „Ш-ш-т, не плачи, вече не си сама“. Те изглежда я успокояваха.

А може би, с оглед на новото си виждане за своя баща, както и на страха от предстоящите сражения, той също получи известна утеха от всичко това.

Малко по малко тя се успокои. В един момент Ванахомен задряма и по-късно бе събуден от инстинкта си. Изтекли бяха часове, макар шумът от веселбата навън да си бе все така силен. Банбарци може да гуляят по цели нощи и го правеха, без да им мигне окото. Маслото във фенера бе изгоряло, но през димния отвор на шатрата влизаше достатъчно светлина от Сънната Луна. Изглежда бе около полунощ.

Обърна глава и видя, че Ханани е будна. Все така бе отпуснала глава върху гърдите му, а очите и бяха отворени и сухи, изпълнени от напрегната мисъл. Свита в юмрук, едната и ръка все така стискаше плата на туниката му. Това я правеше да изглежда много млада.

- Подобре ли си? - попита я той.

Тя пое дълбоко въздух със зареян над главата му поглед.

- Уморена съм - прошепна. Гласът и бе пресипнал.

- Ами, почини си тогава.

Веждите и се събраха. Вдигна глава и го погледна в очите. Той сдържа една гримаса, когато това движение разкри голямо мокро петно върху туниката му.

- Трябва ли да си тръгваш?

- Не. - Той се усмихна тъжно. - Всъщност, след като приех твоята покана, трябва да остана цялата нощ или докато ти омръзна. Омръзнах ли ти вече?

Тя сведе очи с усмивка. Бе слаба, едва забележима за истинска усмивка, но той се умили почти до сълзи, когато я съзря. Първото нормално нещо у нея от дни насам.

- Не, но пък и не сме направили нищо, което да омръзне на когото и да било от двамата. - Раменете и отново се стегнаха сякаш от неудобство.

Би трябвало да е изтощена след тази буря на мъка и болка, но Ванахомен реши да не засяга въпроса. Неудобството обаче бе друго нещо.

- Банбарци ще си мислят най-различни неща, но ние знаем истината. - Той сви рамене. - Докато слуховете за тази нощ не са стигнали до Хетава, няма от какво да се безпокоиш. Пусни ме за малко.

Ханани остана изненадана от факта, че все така стиска в юмрук туниката му, но го пусна. Той седна в постелята, изхлузи туниката и долната си риза и ги разстла отстрани да съхнат. След това забеляза непипната вечеря в единия край на шатрата и отиде да провери оставеното на пода шише. Студен чай. Имаше само една чаша. Той я донесе, напълни и предложи на Ха-нани. Тя му благодари с уморен поглед и я пресуши наведнъж. След като изпразни чашата втори път, Ханани му я върна и той наля остатъка от чая на себе си. После легна отново и простря ръка настрани, за да може тя пак да се сгуши в него.

Ханани се поколеба, явно притеснена от голите му гърди.

- Кожата съхне по-бързо от плата - обясни той. - Така можеш да плачеш отгоре ми, колкото си искаш.

На това отговори с нова уморена усмивка. Изтощението си каза думата - тя се излегна по гръб, косите и погъделичкаха рамото му, а дланта и се отпусна леко върху корема му. Той въздъхна и придърпа едно одеяло върху двамата. Наслади се на допира му и сигурната закрила от нощния хлад. Винаги бе предпочитал жени, които намират удоволствие у него не само заради другото нещо.

Тишината се разпростря наоколо, подчертана от далечен ритъм на барабан и десетина дрезгави гласа, подхванали някаква мелодия. Ванахомен бе започнал отново да се унася, когато гласът на Ханани го изтръгна от съня. Чаят бе повлиял добре - вече не бе така пресипнал.

- Не ме интересува - проговори тя. - Дори да се разчуе в Хетава.

Той затвори очи и разтри гърба и с надежда да я приспи.

- Това би усложнило доста нещата за теб след завръщането. А също и за мен.

- Ще кажа, че аз съм те накарала да дойдеш в шатрата ми. Не могат да те държат отговорен за това. И така или иначе за всичко ще обвинят мен. Ти не си се клел в Хананджа. - Ръката върху корема му се напрегна. Дано не вземеше да го прасне пак. - Но въобще не ме интересува вече. Да си мисли кой каквото ще.

Щеше да я заинтересува, разбира се, когато мъката по Мни-ини позаглъхнеше и се наложеше да мисли отново за своето бъдеще. Щеше да помоли Янаса да укроти, доколкото е възможно, слуховете, които непрекъснато плъзваха из племето, та да намали по този начин вероятността да стигнат до ушите на нейните висшестоящи в Хетава.

- Спи сега - каза той твърдо. - Никакви уроци този път. Никакви магии. И двамата сме уморени.

Тя кимна и се умълча. Ванахомен се унесе и заспа.

Отново града, но сега в цветове. Това бе Ина-Карек, истинско сънуване, а не отражение на душата му, каквото представляваше пространството помежду. Но поради някаква причина има усещането, че е завлечен в сенчестите селения. Небето бе зловеща преизподня от черни буреносни облаци, прорязвани от мълнии. Ванахомен стоеше на стълбите на Хетава, а на прага се полюшваше сенчеста фигура.

- Татко - проговори Ванахомен и склони глава за поздрав.

Фигурата не отговори и продължи да се полюлява наляво-

надясно, без да се отделя от прага. Ванахомен огледа тялото си, но нямаше и помен от предишния плъзнал по него тлен. Язвите се бяха затворили.

- Сине мой, наследнико мой - промълви сенчестата фигура с приглушен глас. - Моя преродена душа.

- Не - възразява Ванахомен. - Твой син, твой наследник, ако е рекла Хананджа, но душата си е моя, татко. А също и бъдещето.

Настъпи кратко мълчание. Струваше му се, че долавя изненада у онова нещо, което бе застанало на прага. Сетне в мрака лъснаха зъби. Може би усмивка, а може би грозна гримаса -нямаше как да разбере.

- Ниим. - Гласът бе изменен. Вече не съскаше толкова сил-но. Станал бе по-човешки, по-истински. - Силата поглъща друга сила в тези сънни селения, Ниим. Омразата и страхът стават по-могъщи. А съчувствието… Тя имаше толкова малко от него. Ами доверие? А любов? Тя няма власт над тях.

- Кой? - Стреснат от внезапната промяна, Ванахомен изкачи едно стъпало. Още едно. - Кой, татко? Ханани? Янаса? - И двете имена му се струваха неуместни. - Тианет ли? - Сякаш налучка, макар това да бе доста смущаващо. - Имаш нещо против жената, която искам за кралица?

Още веднъж блеснаха зъби - определено този път бе усмивка, истинска усмивка. Това бе неговият баща. Усети го с всичките си инстинкти - не някаква фантасмагория, не изкривен спомен, а истинската душа на Еникет, обречена да крее в сенките заради своята жестокост и алчност. Хетава го бе прогласил за луд и той си бе такъв в будния свят. Но тук, в това селение, бе успял някак си да намери покой.

Този Еникет бе цялостен, напълно излекуван, когато му каза:

- Всичко добро ти желая, сине мой. Бъди по-добър човек от мене.

- Татко! - Ванахомен се хвърли нагоре по стълбите, без да се интересува що за ужаси го очакват в сенките. - Не, татко, почакай…

Но градът избледня и тишината между селенията остана едничък негов отговор.