Засенчено слънце

1. G3D Изпитанието на Лечителя

Човек може да се скрие на двеста петдесет и шест места в собствената си плът. Умиращият в ръцете на Ханани войник бе избрал някое много надълбоко. Тя претърси сърцето, мозъка и червата, макар душата да посещава тези органи по-рядко, отколкото си мислят простосмъртните. Прегледа устата и очите - последните с повишено внимание. Най-накрая откри следа зад единия чернодробен лоб и тръгна по нея към сън, изпълнен с потънали в сенки руини.

Купища отломки се издигаха в призрачна мъглявина - срутени постройки с толкова гигантски размери, че в сравнение с всяка тяхна тухла човек с нормален ръст би заприличал на джудже. Имаха толкова непривични форми, че Ханани не можеше да си представи предназначение им. Палат? Храм? И в двата случая - прикритие. Прахът под краката и сияеше по-силно и от слюда - всяка нейна стъпка разместваше милион звезди. Стремеше се да гаси всичките след себе си.

За да намери войника, трябваше първо да оправи обстановката. Бе лесна работа да въведе ред в развалините с помощта на собствената си воля. Приклекна и докосна земята. Нишки сънна слуз, светложълти и блестящи, се проточиха от върховете на пръстите и, за да оставят своя рисунък върху почвата, преди да попият. Миг по-късно се надигна прах - вестител на промяна, - за да слепи напукания камък. Земята се нацепи и затрепери, когато гигантските тухли започнаха да се изправят и да политат във въздуха, да оформят стени и колони. Навсякъде около нея - ако си дадеше труд да погледне, на фона на полегатия небосклон се оформяха контурите на един чудовищен град. Но тя не се огледа, дори след като картината бе завършена. Имаше далеч по-важни неща за вършене.

- Много бавно става.

- Раната зараства.

- Каква полза от това, ако умре?

- Няма да умре. Тя го контролира изцяло. Само гледай.

След като мина край първата каменна арка, Ханани се обърна и я разгледа. Бе на височината на човешки ръст - едничкото нещо с нормални размери в целия мизансцен на съня. Отвъд нея лежаха същите сенки, които покриваха всичко наоколо. Не. Тук бяха по-плътни.

Приближи предпазливо и направи опит да мине през арката.

Сенките я отблъснаха.

Извика с мисълта си светлина.

Сенките станаха още по-плътни.

След кратък размисъл Ханани призова болка и страх, а също така и гняв, и се обгърна в тях. Съпротивата на сенките се стопи - душата на войника усети нещо познато. Като мина през арката, Ханани се озова в залесен атриум от онези, които даряват покой на всеки дом - този обаче бе мъртъв. Тя се огледа наоколо, като се навеждаше под разцепени палми и оклюма-ли лиани на лунно цвете. Намръщи се на една загнила цветна леха. И тогава забеляза нещо отвъд нея - там, в самото сърце на градината, сгушен в гнездото на собствената си мъка, лежеше войникът.

Спряла за момент, Ханани насочи част от своето внимание назад, към будния свят.

- Даю? Скоро ще ми трябва още сънна жлъч.

- Добре, Ханани… м-м-м… искам да кажа Чирак-Лечител.

Приключила с това, Ханани се върна към съня на скритата

градина. Войникът лежеше със свити нагоре колене, обгърнал - сякаш за утеха - тялото си с две ръце. Зейнала в извивката на това тяло рана бе изсипала вътрешностите му в дупка по средата на гнездото. Освен нея не се виждаше нищо друго - само опърничавата умблике - връзката, свързваща душата с тялото.

Смърт - шепнеше въздухът наоколо.

- Не тук, просителю - отвърна тя. - Това са селенията на сенките. Има по-добри места за умиране.

Той не помръдна, все така жадуващ смъртта.

Ханани се подвоуми отново. Опита да го примами със спомени.

Остра болка лумна със студени и пурпурно бели езици, които се преплетоха около гнездото, а край него изникна нова фигура. Друг мъж - по-стар, с брада като на онези със северна кръв, също военен, но очевидно с по-висок ранг от войника на Ханани. Роднина? Наставник? Любовник? Любим…

- Няма го - прошепна войникът на Ханани. - Отиде си без мене.

- Да почива в Нейния покой вовеки - отзова се тя. Разпери ръце встрани и прониза с пръсти мъглата. На местата, които докосна, изпъкнаха тъмночервени тънички жилки, които започнаха да пулсират в белезникавата пара.

- Използва още сънна кръв? С тези темпове няма да и стигне.

- Ами, ще и дадем още. Пустинният мръсник го е прерязал на две - какво друго очакваш?

Войникът на Ханани простена и се сви на още по-плътно кълбо, когато червените нишки се проточиха към него и проникнаха в кожата му. Най-неочаквано мъглата започна да вибрира, а образът на брадатия военен стана безплътен като сенките. На негово място започнаха да се материализират нови образи - наслагваха се един върху друг и бледнееха с всяко следващо дихание. Самотна наблюдателница върху крепостна стена. Урок по фехтовка. Казармено легло. Речна баржа.

Ханани караше спомените да продължават, деликатната и намеса търсеше желаната посока. Любими хора. Живот. Сцените се смениха, за да включат брадатия войник и други - без съмнение приятели на просителя или близки от неговата каста. Те се смееха и бъбреха, вършеха всекидневните си дела. Докато образите следваха един подир друг, Ханани внимателно протегна ръка към войника и бръкна в раната, която го изяждаше. Първият допир накара ръката и да изтръпне от болка чак до рамото. Мраз, какъв ужасен мраз! Ахна и потисна порива да изпищи, когато пръстите и се вдървиха и изпукаха замръзнали…

Не. Тя оформи наум сричките на името на душата си и съзнанието и се проясни - напомни си, че това е само сън, а негов повелител е самата тя. „Тази болка не е моя болка.“ Когато отдръпна ръката си, чуждата плът под нея бе вече цяла.

Но самият човек не беше - болката го изпиваше. Тя извика нови образи, като спря вниманието си на обстановката в някаква кръчма. Просителят не бе там, макар че неговият мъртъв любим и останалите другари да бяха. Смееха се и пееха жизнерадостна песен. Това криеше опасност, осъзна тя начаса. Просителят бе пострадал при нападение, а неговият другар бе убит. Не знаеше дали останалите от компанията не са също посечени. Ако бе така, то опитът да го върне към живот само щеше да засили неговия стремеж към смъртта.

Нямаше избор, освен да опита.

- Май ти се иска да се провали, а, Йехами?

- Разбира се, че не. Просто Съветът трябва да се убеди в нейната годност.

- Съветът би следвало да знае, че най-важното нещо при едно лечение е…

- Какъв е този шум?

- Не съм сигурен. Дойде откъм нишите за събиране на дан. Даю? Всичко наред ли е, момче?

Всяко отвличане на вниманието при наркомансия можеше да бъде опасно и дори смъртоносно. Ханани се съсредоточи върху текущата си задача и прекрои кръчмарската сцена около своя войник. Другарите му прекъснаха песента и се обърнаха към него. Започнаха да го поздравяват, да разказват спомени и да разливат чаши. Бирата заблестя с топли червеникави багри в светлината на съня. Застанала отзад, Ханани тихомълком накара образа на брадатия да избледнее.

- Я погледни насам - обърна се тя към просителя. - Другарите ти чакат. Няма ли да се присъединиш към тях?

Мъжът простена, изправи се в своето гнездо и тръгна към приятелите си. Силен вятър изви над сънната сцена, издуха и града, и сенките. Ханани напрегна воля в съзвучие с тази на войника и градината изчезна, а мракът и бе начаса заместен от ярките фенери и стените на кръчмата. Гнездото обаче се позабави, защото мъжът бе здраво вързан към своята болка. Тогава Ханани се зае с него - докосна края му и то започна да се смалява, превърна се бързо в черно топче за игра, достатъчно малко, за да се събере в шепата на войника. Той отправи към Ханани пълен с печал поглед и притисна топчето към гърдите си, но не възрази, когато тя прекъсна червото - последната връзка между него и топчето. Притисна увисналия свободен край към корема му и той изчезна, както бе изчезнала самата рана. Най-накрая призова облекло, което за момент остана мъгляво, преди да се оформи в ахатовосивата огърлица и препаската на гуджаарейската градска стража.

Войникът кимна отривисто, а после се присъедини към своите другари. Те го наобиколиха и запрегръщаха, а мъжът най-неочаквано се разрида. Но вече бе вън от опасност - и това бе нейно дело, тя го бе направила отново едно цяло, и телом, и духом. „Вече съм Лечител!“

Но не, засега това бе само предположение. Дали бе преминала успешно изпитанието за пълноправно присъединяване към Пътя на Лечителите, или не, бе въпрос, който щяха да решават нейните Спътници. А Съветът щеше да утвърди тяхното решение. Нямаше значение колко добре се бе представила. А да дава воля на чувствата си, докато все още е в света на сънищата, си бе връх на глупостта - нямаше да съсипе бъдещето си с една детинска грешка. Ханани подреди мислите си с дълбока въздишка, напусна съня на войника и тръгна по тъничката червена нишка, която щеше да върне собствената и душа в нейното обиталище от плът…

… Но нещо я накара да застане нащрек.

Тя спря намръщена. Сънният свят на Ина-Карек се простря зад нея, доколкото тези неща поначало се подчиняваха на каквито и да е ориентири. Хона-Карек, будният свят, бе отпред. Отвори очите на сънното си Аз, за да се види в покрита от сиви сенки версия на будния свят, където напрежението и оживеното движение, изпълвали допреди малко Залата на Благослова, бяха внезапно замрели. Тя стоеше върху пиедестала в нозете на огромната статуя от лунен камък, изобразяваща Хананджа, но нейният просител бе изчезнал. Мни-ини и Учител Йехами, които наблюдаваха изпитанието, също ги нямаше. Залата бе смълчана и празна, с изключение на нея.

Селенията между будността и съня. Ханани се навъси отново. Нямаше намерение да се спира на това място. Съсредоточи се, потърси умблике на своята душа, за да завърши пътя към събуждането и… спря, дочула нещо. Ето там. Близо до нишите за събиране на дан, където Чирак-Лечители и послушници извличаха сънищата от съзнанието на заспалите вярващи. Муден, дълбок звук, какъвто не бе чувала никога през живота си. Стържене на камък?

Или дишане на огромно тежко животно.

- Ханани.

Нищо в междинния свят между будността и съня не беше истинско. Пространството помежду им бе празнота, в която душата можеше да се носи без възможност да се улови за нещо - нямаше въображение, нямаше осезание, нямаше понятия. Много подходящо място да се побърка човек. Въоръжена с името на своята душа и с опита си, Ханани бе в относителна безопасност, тъй като много отдавна се бе научила да създава около себе си защита - сенчестата Зала в дадения случай, попадне ли на това място. И все пак, стремеше се да го избягва, стига да бе възможно, защото единствено Бирниците можеха да го посещават свободно. Бе доста обезпокоително - най-меко казано - да се появи тук съвсем неволно.

Присвила очи към нишите, тя се запита дали не бе пропуснала нещо при лечението на войника, или пък не бе направила погрешна стъпка при напускането на Ина-Карек? Тук ставаше дума за човешки живот - длъжна бе да си отваря очите на четири.

- Ханани. Лечението е завършено. Ела насам.

Нещо наруши покоя край отвора на една от нишите. То се подаде оттам, но една обкичена с цветя колона не позволяваше да се види ясно. Тя долови силна воля и власт, бавно струпване на злоба, което отначало я разтревожи, а после силно уплаши…

- Ханани.

Сенчестата Зала потрепери и веднага след това просветна, изпълни се с народ, с глъч и човешка реч. Ханани затаи дъх и примигна, когато душата и се върна обратно в телесната си обвивка. Будният свят. Наставникът и стоеше до нея с разтревожено изражение.

- Мни-ини-братко. Имаше нещо… - Тя поклати глава объркана. - Не бях свършила.

- Свърши достатъчно, чирако - обади се студен глас. Йе-хами, масивен, плешивеещ Учител в началото на старческата си възраст, стоеше изправен с кръвнишки поглед край мястото на лечението. Пред нея, проснат върху една от лечителските дървени кушетки, лежеше, потънал в дълбок сън на току-що излекуван, войникът на Ханани. Тя отмести с автоматично движение превръзката му, за да види корема. Плътта бе цяла и без белег, макар все още в кръв и съсиреци отпреди лечението.

- Просителят ми е добре - каза Ханани, отправила объркан поглед към Йехами.

- Не става дума за него, Ханани. - Мни-ини приклекна край кушетката и допря два пръста до клепачите на войника, за да провери работата на чирака. Притвори очи и те запърхаха често-често под клепачите му. Сетне Лечителят въздъхна и се върна. - Добра работа наистина. Ще пратя някого да доведе близки от неговата каста да го приберат у дома.

Вече не толкова смутена, Ханани огледа Залата на Благослова и пак смръщи вежди. Когато се зае с войника, тя бе пълна, шумна от гласовете на дошлите да предадат месечната си Дан или да направят заявка за помощ от Хетава, или просто да поседят върху килимчета сред лунните цветя и да се помолят. Слънцето още светеше през дългите многоъгълни прозорци, но Залата бе вече празна, ако не се смятаха хората на пиедестала край Ханани и групичката Лечители и Пазители близо до нишите за даване на Дан.

Същото място, където бе видяла нещо в пространството между тях. Това беше странно. И бе прекалено рано, за да затворят Залата на Благослова за посетители.

- Ханани няма нищо общо с това - каза Мни-ини. Острият тон на наставника и я сепна. Той бе вперил яден поглед в Учител Йехами.

- Момчето събираше Дан за нея - отвърна Йехами. - Ясно е, че е замесена.

- И как? Тя бе твърде надълбоко в съня, за да забележи.

- Момчето бе само на тринайсет. А тя го остави да борави с жизнени течности, все едно е истински чирак.

- Е, и? Знаеш точно толкова добре, колкото и аз, че позволяваме на послушници да се занимават с това, стига да проявят способности!

Съветникът поклати глава.

- Но понякога не са готови. Тази злополука е пряк резултат от действията на чирака ти, довели до прекомерен разход на течности…

Мни-ини настръхна.

- Нямам спомен ти да си минавал някога през изпитание за Лечител, Йехами.

- Ами стремежът на това момче да и се хареса? Не е нужно да си Лечител, за да го забележиш. Мъкнеше се подире и като домашно куче, готов на всичко в своето заслепение. Дори на наркомансични процедури, които са далеч над възможностите му.

Коленете на Ханани бяха изтръпнали по време на лечението, независимо от подложената под тях възглавничка. Тя се изправи тромаво на крака.

- Моля ви… - Двамата мъже замълчаха и я погледнаха. Върху лицето на Мни-ини се изписа съчувствие. Това я уплаши, тъй като имаше само едно-единствено момче, за което можеха да говорят. - Моля, Мни-ини-братко, кажи ми какво е станало с Даю.

Мни-ини въздъхна и прокара пръсти през косите си.

- Имаше злополука в нишите за Дан, Ханани. И аз не знам… Няма…

Йехами го прекъсна с нетърпелив жест.

- Тя трябва да знае каква вреда е причинила. Ако наистина смяташ, че заслужава да стане Лечител, няма какво да я жалиш. - Извърнатото към нея лице изразяваше едновременно ожесточение и задоволство. - Един приносител е мъртъв, Чирак-Ле-чител. А също и послушникът Даюхотем, който ти асистираше.

Ханани затаи дъх и погледна Мни-ини, който кимна едва-едва в знак на потвърждение.

- Ама… - Тя не намери нужните думи. Ушите и бучаха, сякаш чутото бе извикано с висок глас, макар че никой не би се осмелил да крещи в залата на Хананджа, в нозете на Нейната статуя. Хананджа ценеше покоя. - К-как така? Това беше обикновена процедура. Даю го е правил много пъти преди. Съвсем наясно бе с всичко, макар и само дете… - Жизнерадостно и дяволито дете на Луната, всякога готово да дразни и очарова едновременно. Не можеше да си го представи мъртво. Все едно да види слънцето угаснало.

- Не знаем защо стана така - проговори Мни-ини. Сетне хвърли предупредителен поглед към Съветника, който понечи да отвори уста. - Не знаем. Чухме го да вика, а когато влязохме в нишата, заварихме мъртви и двамата. Нещо се е объркало по време на отдаването на Дан.

- Но Даю… - Гърлото и се сви, когато произнесе името. Мъртъв. Погледът и се замъгли. Тя запуши уста с длан, сякаш така можеше да прогони ужаса от съзнанието си. Мъртъв.

- Телата ще бъдат изследвани - каза Мни-ини с унил глас. - Някои наркомансии могат да бъдат изпълнени даже и след прекъсването на умблике. Така може би ще получим някои отговори. А дотогава…

- Дотогава - намеси се Йехами, - в изпълнение на правомощията си като член на Съвета на Пътищата, забранявам на Чирак-Лечител Ханани упражняването на всякакъв вид лечебна наркомансия. - Той се обърна към един от облечените в черно Пазители, застанал на пост край дверите за вътрешната част на Хетава. Пазителят погледна към тях. - Уведоми за това своите братя, Пазител Меки. - Воинът кимна в отговор с безизразно лице.

Даю бе мъртъв. Ханани се взираше в Йехами, неспособна да разсъждава. Даю бе мъртъв и целият свят бе приел някаква нова, непозната форма. Сега Ханани би трябвало да се поклони с вдигнати успоредно на пода ръце, за да изрази смирено подчинение на дадената от Съветника разпоредба. Прекрасно съзнаваше, че отказът да стори това се отразява крайно неблагоприятно върху репутацията на Мни-ини, но продължаваше да гледа втренчено другия мъж, дори след като бръчките по смръщеното му лице станаха още по-дълбоки.

- Дълг на Лечителя е да следи за дисциплината на тези от Пътя си-обади се Мни-ини. Говореше много тихо, но Ханани долови сдържаната ярост в гласа на своя наставник.

- Ами, изпълни дълга си тогава - сопна се Йехами. Хвърли още един леден поглед към Ханани и се оттегли.

Тя вдигна лице към наставника си, който се взираше с блеснали очи в гърба на Съветника и като че ли си мислеше нещо крайно немиролюбиво. Но когато се обърна към момичето,гневът му бе укротен. Той излъчваше съчувствие, но също и примирение.

- Съжалявам - промълви. - Работата ти с просителя протече безупречно. През ум не ми минава, че събратята ни биха могли да анулират изпитанието заради това, но… - Лицето му посърна. Той познаваше политиката на Хетава подобре от Ханани.

„Не такова си представях бъдещето“ - каза някаква част от нея, докато душата и се мяташе от горест към бунт и обратно. - „Това просто не може да се случва.“

Насили се за поклон над една ръка. Ръката и се разтрепери силно.

- Добре, братко.

Той отново докосна ръката и.

- Това момче ти бе скъпо. Нека повикам Бирник.

Обещанието за утеха от Бирник я изкуши, но черна мъка отпъди желанието и за нея. Загубила бе най-близкия си приятел в Хетава, а надеждите и за бъдещето май щяха да го последват. Не и трябваше утеха. „Искам всичко да си стане като преди.“

- Недей. Благодаря ти, братко, но… подобре да остана сама сега. М-м-м… - Изтика думите насила от устата си: - Може ли да видя Даю?

Мни-ини се поколеба само за миг, преди да отговори. Тогава Ханани разбра, че нещо с тялото на Даюхотем не е наред.

- Това е само една обвивка, Ханани. - Каза го кротко, с най-убедителния си тон. - Той си е отишъл от нея. Не се тормози излишно.

Щом Мни-ини не и даваше да види трупа, значи Даю не си бе тръгнал в мир. Душа, починала в болка или страх, а също и обзета от гняв, отиваше в мрачните глъбини на Ина-Карек, за да страда там до края на съществуването си в безкрайни кошмари. Това бе участ, която ужасяваше всеки поклонник на Богинята Хананджа.

Цялата разтреперана, Ханани потърси опипом близката скамейка и се отпусна тежко върху нея. Щеше и се да легне свита на кравай във Водната градина и да потъне в плач.

Мни-ини изучаваше израза на лицето и.

- Ханани - започна той, но сам потъна в мрачно мълчание. Лечителите бяха обучени да утешават след преживяна трагедия, но те не бяха Бирници - утехата им бе само с думи, които си оставаха безсилни като повечето слова. Ханани никога досега не си бе давала толкова ясно сметка за безсилието на този подход.

„Ами ако Учител Йехами е прав?“ - прошепна в подсъзнанието и някакво гласче. Ами ако гибелта на Даю и неговите вечни мъки наистина бяха причинени от нейна грешка?

Статуята на Хананджа, дванайсет метра висока фигура от осеян с бели точици нощен камък, се извисяваше над главите им. Дали молитва щеше да помогне, запита се тя безучастно. Даю и мъртвият приносител щяха да имат нужда от молитви на мястото, където бяха отишли. Само че никакви думи не се оформиха в главата и. Поседя дълго време така, със застинало съзнание, и се изправи.

- Ще бъда в килията си - каза на Мни-ини.

И макар да забеляза вдигнатата ръка на своя наставник - сякаш бе понечил да я предпази от нещо, - той си замълча. Ханани си тръгна сама.