Засенчено слънце

11. GGD Измяната

Птичите крясъци на съгледвачите, отразени от стените на каньона Мерик-рен-аферу, подражаваха с такова съвършенство на истинските, че гнездящите по голите скали скайрери започнаха да им отговарят, маркирайки своята територия. Ванахомен знаеше, че от много мили е наблюдаван с далекогледи - може би още от мига, когато бе показал с Лае-ка на вълнистия пустинен хоризонт. Ако бе просто едно петънце или по-лошо - множество петънца, племето щеше да е отдавна далеч от каньона, много преди да стигне той неговото начало. Без съгледвачите обаче. Те щяха да го изчакат търпеливо и да го приветстват със стрела в окото. Банбарското гостоприемство бе прословуто.

Но понеже го познаваха и очакваха, успя да забележи признаци на живот още на влизане в клисурата. През пролуките във високите храсталаци надничаха скрити градини и ниви, обработвани от заробените представители на по-склонни към земеделски труд племена - на никой банбарец не би му дошла наум идеята да човърка пръстта. Най-накрая се показаха и самите съгледвачи в облекла със скален цвят - те надничаха към него от изкусно замаскирани укрития. Онези, които успяваше да зърне, му кимваха важно, докато минаваше - знаеше че има и други, които не може да различи. Лае-ка нададе радостен рев при вида на оградата, зад която държаха конете и камилите, когато не са на паша. Ванахомен слезе от камилата и я разседла, преди да я пусне зад оградата.

- Благодаря, задето ме докара жив и здрав - прошепна той в ухото и, докато сваляше поводите, а тя изпръхтя, като че разбрала ритуалните слова. Сетне изтопурка вътре, за да избута най-безцеремонно в своя неудържим устрем към храната три други камили. Те отстъпиха с толкова обиден вид, че Ванахомен се разсмя.

Смехът му извика още една глава, която се поддаде иззад скалите с накривен тюрбан и набръчкана от сън буза.

- Вана! - Момчето разцъфтя в усмивка. То скочи и се затече към него. - Не те чух да идваш.

- Не чу и ако бях някой крадец, вече да сме останали без коне и камили. - Ванахомен преметна дисагите през рамо, след това сложи ръце на хълбоците и възнагради момчето със строг поглед. - Що за пазач си, Таса, щом заспиваш на поста си?

Момчето сведе поглед засрамено.

- Беше само за малко. Снощи не съм мигнал цяла нощ да те чакам.

- Забавиха ме - обясни Ванахомен и свъси вежди. Беше минал по обиколна пътека през хълмовете, за да избегне кисуатските войници. - Ти ми кажи друго - Карис вземал ли е кон днес?

- Робът ти ли? - В гласа на момчето прозвуча чисто банбарското презрение към по-нисшестоящите. - Не, още не е. Че ти даваш ли му да излиза самичък?

„Давах му, преди да ме предаде.“

- Гледай само днес да не взема - не и преди да говоря с него. И да не заспиш пак.

Разроши косата на Таса, отвърна на свенливата му усмивка и се отдалечи от оградата, за да намери една от висящите въжени стълби и да се изкатери до най-горното ниво на скалите.

Банбарският лагер - гора от грижливо украсени шатри и огнища - бе разположен върху няколко от най-високите и широки скални тераси в стената на каньона. Ако възникнеше опасност, всички шатри можеха да бъдат събрани и готови за път в рамките на броени минути. Засега обаче племето бе в почивка, готово за поредния сблъсък от необявената война срещу Кисуа. Ванахомен кимаше в различни посоки, докато минаваше край насядалите мъже, заети с разговори, точене на мечове или правене на стрели. Жените, събрани в отделни групи, шиеха нагръдници и ботуши от твърда кожа. Макар да кимаше и на тях - така и не успя да изкорени този свой гуджаарейски навик, те не отговаряха на поздрава, а някои дори не му обръщаха внимание. След като ги отминеше, усещаше погледите им с гърба си.

Най-накрая стигна до голяма красива шатра от кафява камилска кожа. Върху забити около входа колове бяха издълбани гуджаарейски пикторали, а над входната завеса се мъдреше герб - слънцето и лъчите от Ореола на Залеза, символ на неговото родословие. Истинският Ореол, пазен някъде в окупираната от Кисуа Гуджааре, представляваше полукръг от ковано злато, обкръжен от пластини слонова кост в червено и жълто. Този тук бе издялан от мрамор и допълнен с орнаменти от тъмно и светло полирано дърво. Бе изработен с вкус и според банбарските представи също бе скъп, но Ванахомен даже след десет години не виждаше в него нищо по-различно от евтина имитация, каквото си и беше.

- Няма ли да влезеш? - провикна се майка му откъм вътрешността на шатрата.

Ванахомен трепна при звука на този глас. Не само от изненада. Стегна се вътрешно, дръпна завесата и влезе.

- Прощавай, мамо. Бях се замислил.

Хендет, съпруга на гуджаарейския Крал в сънищата, лежеше върху дебела постеля от кожи и плетени от захарна тръстика рогозки, облегната на две възглавници с пискюли. Когато Ванахомен прекоси застлания с килими под, тя остави настрана дебел свитък и разтвори обятия.

- Цял бащичко си станал - каза, а той коленичи за прегръдка. - Все мислиш и мислиш. За какво този път?

И преди бе усещал слабост в гласа и. Обикновено говореше с нисък за жена тембър, дрезгаво и силно, а сега сякаш бе с памук в устата. Нямаше как да не усети колко е отслабнала и да не забележи изсъхналата като пергамент кожа.

- За много неща - отвърна с принудена усмивка Ванахомен. - А ти си все така хубава.

- Учила съм те да лъжеш подобре - отвърна с престорена строгост Хендет. Това предизвика неговия искрен смях и уталожи донякъде страховете му, защото ако тя се чувстваше достатъчно добре, за да се шегува, значи имаше надежда. - Унте разправя, че набегът е протекъл успешно.

Той кимна, а сетне стана сериозен. Посегна да свали булото и тюрбана си.

- Знаеш ли къде е Карис, мамо?

Тя понечи да отговори, а после върху лицето и се изписа хитро изражение.

- Всеки момент ще тръгне да изпълнява една моя поръчка - каза най-накрая.

- За как… - Успя да удържи избухването си, защото тя бе гуджаарейка и никога не би приела подобно нещо. Ванахомен стисна юмруците си, опрени върху коленете му. - Мамо, ти ли си поръчала да договори съюз с Хетава?

Хендет му хвърли хладен поглед, който все пак го опари.

- Пратих го да сключи съюз с Хетава. Унте прие техните условия, макар едно от тях да е среща с теб преди официалното подписване.

- Унте! И ти… - Той се изправи със скок и закрачи напред-назад из ограниченото пространство на шатрата, като дишаше дълбоко, за да спре туптенето в слепоочията си. Когато отново бе в състояние да говори с нормален тон, спря и застана с лице към нея. - Те убиха мъжа, когото обичаше, мамо. Те го използваха и тормозеха, изкористиха магията на Богинята в името на властта… - И замлъкна под нейния пълен с раздразнение и скръб поглед. Сякаш бе разочарована от него.

- Толкова приличаш на баща си - промълви майка му тихо и той бе принуден да замълчи. - Справи се добре, независимо от всичко, което се случи. Даже много добре. Гордея се с теб и ти вярвам. Но точно в това отношение… - гласът и стана леден като океанска вода - … си голям глупак, Ванахомен.

Той подскочи.

- Какво?

- Гуджааре се гради върху четворка сили. - Очите на Хен-дет станаха твърди като камък. Някаква изолирана част от съзнанието му ликуваше при мисълта, че е способна да прояви подобна ожесточеност въпреки болестта. Тя си оставаше кралица, колкото и да бе отслабнала телом. Но нейните думи…

- Реката, кастите, армията и Хетава. Тия жреци, дето толкова ги мразиш, обучават нашата младеж, държат народа здрав и доволен, раздават правосъдие… И владеят магията, Ванахомен. Власт като никоя друга в будния свят. Без тяхно участие дори да си върнеш по някакъв начин трона, той никога не ще бъде твой.

- Военната каста обеща да ми помогне в крайната битка

- запъна се Ванахомен, - а сега и аристократите застават зад мене Сключих споразумение с водача на шуна Санфи. Простолюдието ще приветства завръщането ми…

- Друг път! Хич през ум да не ти минава! Не и без подкрепата на Хетава! Ванахомен, прекалено умен си, за да допускаш подобни мисли. - Тя протегна ръка с въздишка. След продължително гневно колебание, синът и коленичи и я пое. Тя го погали и каза: - Баща ти те възпита в мъдрост. Пренебрежението към Хетава не е проява на такава. Нямаш им доверие? Никой не те кара насила. И аз не съм забравила техните престъпления.

- Твърдият и поглед стана някак отчужден. Гневът и се насочи другаде. - Но дори аз разбирам, че това е необходимо.

Ванахомен отклони очи в израз на мълчаливо несъгласие. Тя въздъхна.

- След като вече си завзел властта, ще сключиш споразумение с Кисуа, нали така? Колкото и да ги мразиш. А за да се отплатиш на банбарци, ще им дариш търговски преференции, каквито никой друг народ не е получавал. И с това ще предизвикаш гнева на търговската каста, но ще го сториш така или иначе, защото Гуджааре е прекалено слаба за още една война. Вярно ли е?

Ванахомен стисна зъби.

- Това е съвсем друго.

- И защо да е друго? Бирникът, който уби баща ти, си сътрудничеше с Кисуа. А благородниците, на чиято подкрепа толкова се радваш - те къде бяха, когато баща ти загина, а ние тримата изпаднахме в отчайваща нужда? Оставиха ни да мрем като кучета! - Тя отново въздъхна и посегна да погали косата му. - Простата истина е, че не можеш да се довериш на когото и да било от съюзниците, сине мой. Никой крал не може да си позволява доверие. Както не можеш да допуснеш омразата да надделее над здравия разум.

Той се съпротивляваше вътрешно на истината в нейните думи. Самата мисъл за съюз с Хетава оставяше в душата му горчилка на вина, на предателство. Какво би казал баща му, ако разбере, че се е съюзил с неговите убийци?

„Че правя онова, което съм длъжен“ - дойде нежеланият отговор. И той най-накрая сведе глава пред Хендет в израз на подчинение.

Тя погали плитките му одобрително.

- А сега ми кажи как разбра.

- Срещнах един от храма. Пазител. В планината. Даде ми това. - Измъкна свитъка от една гънка на робата си.

- А ти дори не си го отворил? Добре поне, че не си го хвърлил. Виж какво пише вътре.

Ванахомен измъкна ножа си, разряза възлите-печати и зачете официалните пикторали на глас:

До Ванахомен, избран наследник от Крал Еникет (да почива в Нейния покой вечно), привет.

Твоето искане за среща е прието. Пратеник ще се яви на мястото, където е предаден този свитък, по залез слънце на четвъртия ден от осмия месец на жътвата.

Изисква се ти и твоите съюзници да не предприемате нови нападения срещу общия ни враг, преди да се състои тази среща.

Подписи липсваха. Ванахомен се намръщи. Запрати свитъка на пода и пак тръгна напред-назад.

Хендет протегна ръка към посланието. Гневът на младия мъж се укроти донякъде, когато видя колко силно трепери майчината ръка, преди тя да я скрие, като остави свитъка в скута си, за да го прочете, когато остане сама. - Трябва веднага да кажеш на Унте.

- Не планирам нови нападения, заради предстоящия събор по повод слънцестоенето - отвърна Ванахомен, ядосан сам на себе си. - Това е съвпадение, но когато чуят подобно „изискване“, другите племенни водачи ще помислят, че се подмазвам на Хетава. - Той замълча замислен. - Бих могъл да пренебрегна искането…

- През ум да не ти минава - настръхна Хендет. - Знаеш не по-зле от мен, че това не е изискване, а условие за сключване на съюз. Унте ще разбере.

- Унте не е проблем - отвърна той, а после и разказа как уби Вуджег заради заклания от него гуджаарейски войник. -Това бе явно предизвикателство, неподчинение. Изрично разпоредих да не се убиват гуджаарейци, а той го стори нарочно.

- Значи си бил прав да го премахнеш - отсъди Хендет. -Макар да е жалко, родът на Вуджег… - Гласът и секна. Явно изтощена, тя се излегна върху възглавниците, за да си поеме дъх. - Те имат огромно влияние върху Дзике-Банбара. Ще направят опит да… да настроят това племе срещу теб.

- Знам - отвърна мрачно Ванахомен.

Изведнъж всичко това му се стори прекалено голям товар само за един гръб - Банбара, майчината болест, трижди проклетия Хетава. За всичко бяха виновни жреците, каза си той сърдито. Да не бяха техните Бирници, баща му щеше да си е жив и здрав, Кисуа щеше да е най-новата територия на Гуджааре, а за самия него щеше да остане само да се навърта около Тианет.

„Но дали щеше да ме иска тя, ако баща ми бе все още Принц?“ Неприятна, грозна мисъл.

Нямаше никаква полза да се тормози с такива точно сега.

- Трябва ти почивка - каза той на Хендет.

- Нищо ми няма на мене - отвърна тя, но не се възпротиви, когато и помогна да легне.

Това покорство бе ясен признак за лошото и състояние - тя го слушаше единствено когато я болеше. Стомахът му се сви при мисълта за това какво би станало, ако не се оправеше час по-скоро. През част от годината Банбара бяха номади и нямаше да се задържат още дълго в Мерик-рен-аферу. След слънцестоенето шестимата племенни водачи щяха да се съберат, за да решат дали да подкрепят Ванахомен във война. Но независимо от изхода на евентуалния конфликт племето щеше да се отправи на продължително пътешествие през Пустинните хиляда към западния бряг на континента, където очакваше да забогатее от награбеното през годината. Ванахомен бе участвал неведнъж в тези пролетни походи през пустинята, защото живееше от години с Банбара, и много добре познаваше лошите им страни - слабите и болните рядко оцеляваха.

„Значи трябва да си върна Гуджааре преди пролетта.“ Завил майка си чак до брадичката, той се надвеси над нея и притисна устни към челото и.

- Приятни сънища, мамо - прошепна. - В Нейния покой.

- И на тебе, сине мой - отвърна тя и склопи очи.

Не и каза нищо за виденията, които спохождаха съня му през последните седмици. За изяденото от тлен тяло на неговия баща

- разложение, което заплашваше собствената му плът, както и страховития прилив на злото, тръгнал да залее цяла Гуджааре. Майка му би открила смисъл в това и сигурно с право.

Но каква полза, след като всичко вече бе казано и сторено? Защо трябваше да се тревожи от някакви си безплътни образи, след като в будния свят си имаше страхове, достатъчни за хиляда кошмара?

Той се настани на кожите край майчиното ложе и я загледа, докато тя не заспа. Когато Хендет се пресели в Ина-Карек за през нощта, Ванахомен стана, за да обмисли следващата стъпка в своята война.