Засенчено слънце

42. GGD Завръщане

Яздейки с обоза в ариергарда на армията, Ханани влезе в Гуджааре след едномесечно отсъствие. Тази Гуджааре изобщо не приличаше на онази, която бе оставила.

Нищо не се виждаше от пушек. Кисуатският арсенал в близост до западната порта бе погълнат от пожар - дървени греди бяха паднали навътре и само измазани с глина цели в черно стени стърчаха към небето. В далечината се чуваха викове и писъци, както и по някой приветствен възглас.

Дака внезапно се подплаши, тръсна глава от пушека и свърна встрани, за да не настъпи нещо пред себе си. Ханани дръпна юздите и затаи дъх, видяла отдолу ослепените очи на кисуатски войник. Той бе само един от стотиците мъртъвци, пръснати из площада пред западната порта.

Банбарецът до нея, мъж на годините на Унте, положи мазолеста длан върху ръката на Ханани и и каза нещо окуражително на хакти. Беше един от занаятчиите, дошли да помагат на войската - нещо като оръжейник. Макар да не беше воин, той заедно с неколцина други банбарци пазеше Ханани. Никой от тях не носеше друго оръжие, освен обичайния за всички нож. Тя му кимна с благодарност, макар неговият жест да не смекчи с нищо кошмарната гледка на зловещо пламналата столица, наричана някога Град на Сънищата.

Докато напредваха по широките булеварди от портата към източната половина на града, Ханани забеляза с облекчение, че пораженията не са толкова големи, колкото се бе опасявала. Нямаше други пожари, макар да видя няколко разграбени магазина. Повечето прозорци на околните сгради бяха тъмни, но Ханани успя да забележи хора зад завесите - надничаха към конниците долу. Пазарищата нямаха толкова мирен вид. Там имаше още трупове, а когато минаваха покрай аркообразен проход, все още украсен с разноцветни панделки за Празника на слънцестоенето, мерна самотен кисуатски войник да бяга по съседна уличка, преследван от десет-петнайсет гуджаарейски младежи.

Докато минаваха по един от мостовете, крайбрежният квартал бе смълчан. Обичайната воня на риба почти не се усещаше, заради по-острите миризми на коне и пушек. Когато навлязоха в Занаятчийския квартал, колоната пред тях рязко намали ход и групата на Ханани започна да спира от време на време, докато цялата армия продължаваше напред, макар и по-бавно. Едва сега Ханани си даде сметка, че войската се събира на площада пред Хетава - единственото място в тази част на града, което бе достатъчно просторно, за да я побере цялата. И наистина, когато излязоха пред храма, тя видя войниците, строени по отряди. По краищата на формацията стояха щитоносци, а околните покриви бяха заети от стрелци. Шепа бойни колесници, лъскави и бързи, патрулираха с тропот по околните улици.

Имаше много народ - мъже и няколко жени, от всички касти и възрасти. Навъртаха се по краищата на военния строй. Извън очертанията на площада Ханани забеляза други, скупчени по ъгли и входове. Шумна група момчета, едва достигнали възрастта на избор, а може би и по-малки, се струпаха около един гуджаарейски конник с шумни молби да вървят до него. Възрастните, които попадаха под погледа на Ханани, бяха по-сдържани. Едни извиваха шии, да зърнат Ванахомен, други сочеха с пръст банбарските воини. Трети пък шушукаха помежду си, закрили уста с шепа, с блеснали от възбуда и радостно очакване очи, които само преди малко биха я обезпокоили. Сега разбра какво открива в погледите на своите сънародници, макар то все още да я тревожеше. Не бе по-различно от справедливия гняв на Мни-ини при някоя по-сериозна грешка на Ханани или пък от решимостта, която бе помогнала на Ванахомен да премине през робство и предателства. Никакъв покой нямаше в подобни чувства и тя знае много добре колко опасни могат да се окажат, ако им се даде воля, но пък, от друга страна, те не бяха покварени сами по себе си. Важното бе кога и по какъв начин ще бъдат изразени.

Докато се взираше отново в изградените от пясъчник стени на Хетава, тя усети сърцето си, обзето едновременно от радост и безпокойство. Това бе нейният дом. Там бяха нейните братя, собственото и семейство. Дали щяха да я приемат отново сред себе си, опетнена от престъпения обет и варварските нрави? Можеха ли да я изцерят по някакъв начин от болката заради смъртта на Мни-ини и отнетия от нея човешки живот? Или само щяха да хвърлят по едно око на онова, което бе станала, да вдигнат ръце в отчаяние и да помолят Бирниците да я освободят от мъките?

Раздвижване на войнишките редици отпред я изтръгна от безрадостните мисли. Миг по-късно те се разделиха на две, за да отворят път на конник в кафяво облекло на банбарски воин. Очертанията на раменете и подсказаха кой е, още преди да я бе забелязал и да е спрял.

- Чирак-Лечител - проговори Карис, - нашият Принц те моли да ме придружиш, за да те заведе у дома.

Стресната, Ханани остана в това положение за миг-два. През ум не и бе минавало, че Ванахомен може да направи това в такъв момент. Досега нямаше сражения и нужда от лечителските и умения не бе възниквала. За това ли ставаше дума наистина? Тя не бе нужна повече и Ванахомен искаше да се отърве от излишна отговорност?

Не можеше да бъде - колко бе глупава само! Той бе дошъл тук, пред Хетава - а не пред Яна-ян. Защо? Трябваше да има някакви стратегически съображения. Съвсем благоразумно бе от негова страна да я върне, докато има възможност за това. Преглътнала нетърпеливата възбуда, тя кимна и пришпори кобилата, за да тръгне редом с жребеца на Карис.

Бившият генерал я поведе в пълно мълчание през войнишките редици, докато излязат отпред, в основата на храмовото стълбище. Веднага забеляза Ванахомен, защото той бе слязъл от коня със свалени тюрбан и було. Извърна се от бронзовите двери, в които бе вперил поглед, докато Карис и Ханани приближаваха, и им кимна непринудено и безлично.

- Благодаря ти, Карис. Донеси, ако обичаш дисагите и.

Погледът му се премести на Ханани и остана там задълго.

Тя забеляза потрепването на мускул върху издадената брадичка. Очите му бяха натежали от неизказани думи. Но вместо да ги пусне на воля, той протегна ръка към нея.

- Чирак-Лечител.

Тя се смъкна от седлото с необяснима непохватност едва при втория опит. После се препъна, докато изкачваше стълбите към него, макар по тях да нямаше абсолютно нищо, което да и пречи. Ванахомен пристъпи напред и я хвана над лакътя, помогна и да остане на крака. Тя вдигна поглед и срещна неговия.

- Принце… - Гърлото и бе свито. Думите едва се процеждаха навън. Какво и ставаше наистина? Та тя не го обичаше. Принцът изпълни своята задача на приятел в нужда, но нищо повече. Защо сега се чувстваше по-зле, отколкото при раздялата с Янаса?

Ванахомен въздъхна, видял изписаното върху лицето и объркване и допря с пръст устните и.

- Нищо не казвай - промърмори едва чуто той. - Или ще взема да те задържа, та да си отворим още една нова война. -Говореше небрежно и с усмивка, но за един мълниеносен миг Ханани усети напрежение в ръката му. И в този момент разбра с кристална яснота: ако тя поискаше, той щеше да превърне думите си в действителност. Щеше да я остави при себе си, каквито и да бъдат последиците за отвоюваното току-що кралство.

Точно това се бе опитала да и каже за него Янаса, точно това виждаше сега със собствени очи Ханани. Нямаше средно положение при Ванахомен. Той обичаше и мразеше с една и съща настървеност и можеше да стане опасен и в двата случая. Не бе лудост в истинския смисъл на думата, но бе по-мека версия на безумието, довършило неговия баща.

Това откровение не улесни усмивката, с която тя показа, че приема всичко наистина като шега. Бавното примирено стопяване на неговата остави върху устните и вкус на вина.

- Заведи ме у дома, Ванахомен - каза тя. След един безкраен миг той склони глава, пусна ръката и и се обърна, за да продължи с нея нагоре по стълбите. Подире им забърза Карис, метнал дисагите на рамо.

Огромните бронзови двери на Хетава издрънчаха с ключалките си така, че се чу из целия площад, а след това се разтвориха, за да покажат смълчания мрак отвъд. Ханани бе устремила поглед напред с високо вдигната глава, макар и напълно лишена от каквато и да е мисъл. Спряха насред пътя, за да откачи Ванахомен тежкия, бронзов меч от катарамата на пояса си. Положи го внимателно върху стъпалото отпред, а сетне свали и самия пояс с банбарския нож, за да остави и него върху стъпалото. Като вдигна високо празните си ръце, за да видят всички, че идва в Хетава с нужното благоговение, той пристъпи вътре.

От мрачната паст на храма изсвистяха две стрели. Едната се заби шумно в гърдите на Ванахомен, а другата - в дясното му бедро.

Смайването, което се изписа върху лицето на Принца, бе пълно. Също като ужаса на Ханани, когато той отстъпи крачка назад, преди да се отпусне на колене. Едногласният вик на войска и граждани изпълни цялото пространство над площада -вълна от бесен гняв го заля от край до край.

Кисуатските войници превзеха храма на Хананджа с изненадваща лекота. Единствената съпротива дойде от страна на шепата останали в Хетава Пазители, които нападнаха, докато хората на Бибики изкарваха стотината или повече деца от тяхната Къща на двора, за да ги отведат в Залата на Благослова. Жреците действаха мълчешком, бързо и крайно ефикасно, като избиваха войниците на четворки, макар те да ги превъзхождаха десетократно по численост. Децата нададоха радостни викове; за момент победата на охраната изглеждаше неизбежна. И тогава Бибики обърна нещата, като нареди на стрелците да насочат лъковете си към децата, скупчени заедно върху плочника на двора. Пазителите застинаха. Следващата команда на Бибики запрати стрелите срещу тях.

Тианет с Тантуфи на ръце и Инсурет по това време бяха сред кисуатците, заедно с още трийсетина „гости на Протектората“. Тианет разпозна неколцина от другите заложници, но само двама сред тях бяха от семейства на заговорници - Оре-ная, старейшина от жина и леля на Лезанем, и Уаяд - осемгодишният син на Дети-ара. Ореная стоеше изправена и гневна и тръгваше само когато я сръчкат войниците. Уаяд полагаше големи усилия да бъде храбър, но когато Пазителите паднаха, Тианет го видя да бърше с юмрук сълзите си.

След гибелта на Пазителите хората на Бибики подкараха заложниците през комплекса от сгради, като пътьом малки групи се втурваха във всяка постройка, за да я претърсят и да заловят или убият всеки обитател на Хетава, който им се изпречи. Стигнали Залата на Благослова, нашествениците установиха, че повечето Слуги са се събрали там, след като са научили за нападението.

Сред пленниците не бяха останали бойци - само Учители в кафяви роби, Лечители с червени препаски, послушници и чираци - общо неколкостотин души. Докато войниците на Бибики влизаха вътре, всички те стояха мълчаливи и втренчени, неестествено спокойни, какъвто им бе навикът, строени в две неравни редици. Едната преграждаше достъпа до стълбите на пиедестала, за да не бъде осквернен олтарът на Хананджа от досега с хора с лишени от покой души. Втората редица пазеше множество проснати върху носилки фигури - последните жертви на кошмарната зараза.

Побутвана от войниците, Тианет спря, за да погледне спящите, а сетне се препъна и едва не падна, тласкана от хората зад гърба и. Стар Лечител, толкова блед, колкото тя бе тъмна, пристъпи към нея откъм най-близката редица, за да я подхване.

- Удари ли се? - попита той.

- Не - отвърна Тианет, - благодаря.

Понеже жрецът замълча, младата жена вдигна поглед и видя, че неговият е насочен право в Тантуфи.

- Може ли… - започна той.

- Не - отказа рязко Тианет и, притиснала по-силно детето към себе си, продължи бързо нататък.

Бибики разпореди да се организира охрана на Залата, което хората му извършиха незабавно - повечето пехотинци и стрелци се събраха край входа, готови за евентуално нападение. Неколцина стрелци тръгнаха по коридорите отзад, за да се изкачат на позиции по балконите. След това Бибики нареди заложниците да влязат в нишите за събиране на дан, разположени покрай стените. Те не бяха големи и много скоро децата ги напълниха, като оставиха Тианет и другите възрастни да си търсят места за сядане покрай стените или около украсените с лози и цветя колони. След дълъг преценяващ оглед на заложниците, а после и на спящите, Бибики отиде по средата на помещението.

- Нищо няма да ви се случи, ако се подчинявате. - Говореше високо, защото Залата имаше свойството да поглъща звука. Тианет забеляза неколцина от Слугите да се мръщят при този силен глас. - Освен ако населението на града прецени, че не си струва да ви спасява. Но това вече си е ваша грижа - не моя.

Някои от Слугите се поуспокоиха от тия думи, но повечето останаха мълчаливи и смръщени - по-скоро оскърбени, отколкото уплашени. Не след дълго напред излезе старец в одежди на Учител.

- Ще се подчиним - промълви той. Сякаш за да порицае гръмогласния Бибики, той говореше толкова тихо, че Тианет почти не го чу. - Ако позволиш, можем да донесем на твоите хора храна и вода, както и да се погрижим за раните им, ако имат такива. Не с магия. - Обходи с поглед спящите и въздъхна тихо. - Нашата магия е свързана със сън, а сънят е опасен в близост до тия бедни души - имайте го и вие предвид. Разчитаме, все пак, на малко билки, хирургически методи, а също и донякъде на алхимия. Молим ви само да не прибягвате до повече насилие в пределите на тази зала. Застанали сме край образа на Хананджа, а Тя обича покой.

Бибики впери в него невярващи очи.

- Най-напред подклаждате открит бунт по улиците, а след това ни предлагате гостоприемство? - Поклати глава и въздъхна. - Сигурно никога няма да разбера тоя народ. Хората ми не ще приемат нищо за ядене или пиене от ваши ръце. Нямаме нужда и от лечението ви. Ако обаче някой от заложниците има, можете да се погрижите за него.

Учителят склони глава и понечи да се обърне.

- Що се отнася до насилието - спряха го думите на Бибики, - за него не мога да гарантирам. Ние сме войници, а това е война. Правим каквото е необходимо.

Войниците, повечето от които гледаха враждебно жреците, нададоха одобрително мърморене от различните краища на помещението. Учителят изгледа тях и началника им с присвити от отвращение устни. Сетне се обърна и заговори братята си.

Изтощена от безсъние през последното четиридневие, Ти-анет се настани в подножието на една колона, като отпусна Тантуфи в скута си, за да отдъхнат натоварените и рамене и ръце. Открадвала бе по някой миг сън, ако се осмелеше в такава близост до Тантуфи, докато я мъкнеха по конски седла или затваряха в импровизирани заграждения заедно с останалите заложници. Помагаше и това, че отдавна се бе научила да усеща кога Тантуфи започва да сънува, за да се събуди, преди да бъде впримчена собствената и душа.

Но макар действието на обичайните лекарства да бе спряло преди много дни, Тантуфи продължаваше да остава будна с помощта на техники, усвоени от нея в хода на годините - непрестанно движение на някоя част от тялото, въртене на очните ябълки, хапане на езика или ръцете, монотонно бърборене. Не можеше обаче да остане в това положение. Всъщност Тианет вече усещаше, че иска или не, Тантуфи ще заспи. Безсмислените и движения започваха да се забавят. След всяко затваряне на кръглите като луна очи, минаваше все повече време, докато ги отвори. С жестокото съдействие на бащините пазванти тя би могла да издържи още, но след напрежението от последните дни и в унасящата тишина на Хетава нямаше да мине много време, преди да се предаде.

Инсурет бе опряла гръб в стената насреща и ги наблюдаваше с блещукащи очи. Пътуването избистри съзнанието и както никога през последните години - физическите несгоди го изтръгнаха сякаш със сила от плетеницата на безпаметността. От това омразата и не бе отслабнала. Но за голямо облекчение на Тианет, откак войниците ги изведоха от полското имение, тя не обели дума,.

- Ще искаш ли вода, господарке? - Някакъв хлапак от Хе-тава, навярно натоварен със задачата от своите висшестоящи, бе спрял пред нея с кофа и черпак в ръце.

- Благодаря - отвърна тя и момчето и подаде черпака, който тя поднесе на свой ред към устните на Тантуфи, преди да пие сама и да го върне. - И на майка ми - каза тя, като посочи с глава Инсурет.

Момчето кимна несъзнателно и Тианет забеляза, че и то наблюдава доста особено Тантуфи. Като го погледна студено, тя се завъртя така, че да скрие детското лице от случайни погледи. Момчето потръпна от мълчаливото порицание, наведе глава над черпака в знак на извинение и се обърна, за да предложи вода на Инсурет.

- Това е безсмислено - промърмори Ореная, която седеше до Тианет. И тя също като останалите заложници бе гледала с почуда Тантуфи през първия ден, но външният вид на детето вече явно не и правеше впечатление. - Целият град се е побъркал. Никой не дава пет пари за това, че сме затворени тук.

Но Тианет знаеше, че баща и ще се заинтересува - при това много сериозно. Сигурно достатъчно сериозно, та да предложи откуп. Може би дори дотолкова, че да предаде своите другари от съпротивата, макар надали чак до положение да уличи себе си. Мнозина конспиратори щяха да се уплашат след превземането на Хетава - толкова много, че да откажат по-нататъшна подкрепа на Ванахомен, сега, когато единството на всички съюзници бе от най-голямо значение.

- Кисуатците са все още силни - проговори Тианет. - Чух Бибики да казва на своите хора, че основните им сили са се оттеглили в Яна-ян. Ако съюзът на Принца се разпадне, на тях ще им трябва само едно усилие, за да си върнат града. Убият ли Принца и съсипят ли Хетава, духът на народа ще бъде пречупен. Гуджааре отново ще стане техен.

Ореная смръщи вежди, докато обмисли чутото.

- Не се безпокоя чак толкова от възможността да умра -проговори най-накрая тя. - Скоро щях да викам Бирник, така или иначе. Но… - Тя отправи поглед към нишите, откъдето се чуваше детски плач.

Тианет не можа да се сдържи и погледна към носилките със спящи. Лечители и послушници се движеха между тях. Обслужваха ги, както бяха правили сигурно през целия последен месец. Видя да преповиват една жена, наглед по-възрастна от нея самата.

- Няма значение - прошепна тя и се извърна. Вече бе виждала пострадали от силата на Тантуфи. Нищо не можеше да се направи за тях, най-добре бе да ги приеме като покойници. -Сега трябва да се погрижим за себе си.

Чу неодобрителното изсумтяване на Ореная зад гърба си, но старицата не каза нищо повече.

- Мамо - прошепна Тантуфи. Тианет я погледна. В блестящите кръвясали очи грееше разум. - Хората.

Спящите.

- Ш-ш-ш-т - прошепна Тианет. - Гладна ли си?

Тантуфи поклати яростно глава.

- Не, не, не. - Обърна се и надникна над рамото на Тианет към носилките. Чертите на лицето и се изпънаха в израз на почти осезаема злочестина. - Толкова много, мамо.

- Няма значение - повтори Тианет. - За тебе нищо друго няма значение, освен мен, както и за мен си важна само ти. Нали винаги е било така? Кротувай сега.

Тантуфи замълча, възобновила налудничавите си движения, но погледът и все търсеше спящите, а от време на време издаваше по някой напевен звук на пълно отчаяние. Отсреща Инсурет изпръхтя презрително, но понеже се ограничи само с това, Тианет не и обърна внимание.

В Залата цареше относителна тишина. Всички чакаха. Какво - Тианет не знаеше. Мина друг послушник, този път с на-рязан хляб - явно Бибики бе позволил на някои да посетят под охрана килерите. Тианет взе една филия, повече за да прогони съня, отколкото от истински глад. Щеше да накара и Тантуфи да яде, водена от същите съображения. Момичето бе започнало да се укротява за все по-продължителни периоди - още един признак за приближаващия сън. Но преди да поднесе филията към устата на Тантуфи, тя подскочи от изненада - някакъв войник край входа на залата викна тревожно:

- Капитане!

Бибики, който разговаряше в един ъгъл с други войници, тутакси тръгна към вратата, за да види какво става. Дълго време не се случи нищо. Тианет започна да яде и да храни Тантуфи, като сдъвкваше донякъде и нейния хляб - зъбите на момиченцето се клатеха. Най-накрая стана ясно, че навън става нещо. Войниците се разшаваха, струпаха се край вратата и по прозорците с оръжие в ръце. Тяхното напрежение прониза цялата мирна атмосфера в Залата на Благослова.

Тианет дочу изненадана следните думи на Бибики:

- Да не повярва човек на очите си. - И се изсмя. - Виж ти, виж ти. Може би цялата бъркотия ще свърши по-скоро, отколкото си мислех. Да видим сега дали не можем да го пипнем жив.

Мъжете се раздвижиха бързо, макар Тианет да не разбираше какво правят и защо. След това чу дълбокото стенание на тежките храмови двери.

Всички Слуги на Хананджа наоколо веднага настръхнаха.

- Вадят оръжие - каза един Лечител с ясен яростен шепот. - Оръжие!

- Покой - обади се Учителят до него, но и той изглеждаше дълбоко нещастен.

Тогава се чу гласът на Бибики:

- Давай!

Тианет долови змийското съскане на стрели. В огромното помещение отекна гръмовит възглас - хиляда сърдити мъже и жени, деца и старци - всички като един. И отново гласът на Бибики:

- Цели се в първата редица! Отблъснете ги! Вие четиримата, бягайте да го донесете! Бързо. Останалите, прикривайте ги!

При бронзовите двери на Хетава настана някаква суматоха, но миг по-късно те се затвориха с протяжно скърцане. А след това в залата нахлу групичка хора на Бибики, за да спре чак в центъра. Един от тях дърпаше след себе си жена във варварско облекло, която се мяташе като подивяла в ръцете му. Втори влачеше по пода друг банбарец, но дори от мястото си Тианет успя да види, че е мъртъв - от гърлото му стърчеше самотна стрела. В момента, когато го оставиха неподвижен, около него започна да се разлива локва кръв.

Третата фигура, която довлякоха, също кървеше, но освен това ругаеше и се мяташе. Ванахомен.

- Внимавай за змийчето си, дъще. - Гласът на Инсурет изтръгна Тианет от вцепенението. Майка и се усмихваше. Сочеше с глава скута на Тианет. Прорязана като с нож от тревога, тя усети отпуснатото тяло на Тантуфи. Очите и бяха отворени, а устата зееше.

- О, не… - Тианет на мига започна да я разтърсва с всичка сила. Очите на детето се поотвориха, без да виждат, но клепачите се спуснаха почти веднага. - Туфи, събуди се. Не бива да заспиваш, не сега.

Не и в зала, пълна със спящи, чиито души са вече отслабени от продължително изпитание. Не и в сърцето на Хетава, пълен с наркомансери, които начаса ще разберат какво точно представлява тя.

Но вече бе твърде късно. Тианет я раздруса отново, шляпна я, дори хвана едната и ръка, за да захапе скорошен отпечатък от други зъби върху нея, но Тантуфи не помръдна. Винаги ставаше така, когато сънят най-сетне я пребори - не я ли събудят веднага, тялото започваше да си иска компенсация за дългите денонощия мъчение. Вече можеха да я събудят само с бой.

Оставила Тианет безпомощна и уплашена до смърт, дъщеря и въздъхна, сгуши се у нея, и потъна в сънища.