Засенчено слънце

27. GGD Сън наяве

Имаше нещо особено в нощния въздух. Бирник Инму го усети, докато се прехвърляше от един покрив на друг по обратния път към Хетава. Ако покривът се бе срутил, случил някое от стръмните, покрити с керемиди безобразия, толкова харесвани от жина и други с вкус към чуждестранна екзотика, Инму щеше да си брои кокалите върху алеята отдолу. За късмет, този бе плосък. Приземи се лошо. Претърколи се с цел да убие инерцията и, общо взето, пострада единствено достойнството му.

То понесе допълнителен удар, когато вдигна очи и забеляза Бирник Ниджири, застанал прав до водния резервоар на същия покрив.

Инму се изправи притеснен. Но Ниджири не се заяде. Всъщност макар да се бяха разбрали предварително за срещата на това място, след като приключат, той не даваше вид изобщо да го е забелязал. Когато го приближи, Инму видя, че стои абсолютно неподвижен, подпрял се с една ръка на резервоара и явно потънал дълбоко в себе си, а лицето му бе замръзнало в гримаса на страх и гняв.

„Ниджири може и никога да не познае истински покой“ -бе казал веднъж наставникът на Инму Бирник Рабанех. - „Разполага с достатъчно за своите приносители, но никога не ще събере колкото е нужно, за да бъде щастлив. Не и в Хетава.“

Мисълта, че един от неговите братя страда толкова, понякога смущаваше покоя на самия Инму. Всички знаеха причината: Ехиру. Но във всяко друго отношение Ниджири беше образец за Бирник - бърз и мълчалив в работата, смъртоносен при стълкновение, нежен при събиране на Дан. Дали неутешимата мъка го правеше толкова съвършен? Инму нямаше представа, но бе решил да изучи отблизо своя брат, за да му помогне.

И сега го приближи в сянката.

- Ниджири-братко?

Жрецът вдигна рязко глава и за един кратък миг Инму се уплаши, че ще го удари. Сетне дивият войнствен поглед угасна и той каза:

- Инму. Усещаш ли?

Същото особено напрежение, изпълнило нощта около тях - онова, което бе доловил, докато скачаше преди малко. То бе толкова силно, че сякаш притъпяваше цветната светлина от Сънната Луна.

- Да - отвърна навъсен Инму, - но нямам представа какво е.

- Помислих… - запъна се Ниджири, като преглътна с усилие. Привикналият вече със сянката поглед на Инму забеляза избилите по лицето на жреца капки пот. - В един момент… Сонта-и е мъртъв, нали така? Погребахме го… - Затвори очи и потрепери.

Уплашен, Инму го бутна леко по рамото.

- Добре ли си, Братко?

Опита да си спомни кога за последно Ниджири се е подлагал на пранаж, ритуала за пречистване и духовно укрепване, изискван ежегодно от всеки Бирник. Момент… ами да - Ниджири се бе уединил в самота около средата на лятото, само преди няколко месеца. Прекалено скоро, за да се нуждае отново. Но каква бе тогава тази необичайна възбуда у него?

Ниджири най-неочаквано го погледна.

- Аз съм просто един заслепен от спомени глупак. Това е съвсем друго. - Измъкна се от ръката на Инму, присви очи и пристъпи към ръба на покрива. - Ела, Инму. Погледни.

Още по-объркан, по-младият мъж отиде при своя събрат и проследи ръката му. Друга сграда, допряна до тази, върху която бяха застанали. През един от прозорците се виждаше заспала в легло двойка. Жената хленчеше на сън с немощен глас - тихо, но се чуваше в тишината на нощта. Мъжът се мяташе и се въртеше от една страна на друга - биеше се с невидим враг. Докато го наблюдаваха, направи широк замах с едната си ръка и удари заспалата жена. Тя не се събуди - продължи да издава своя жалък накъсан хленч.

Инму се намръщи. Ниджири свъси вежди без следа от предишното си състояние. Хладнокръвният смъртоносен Ниджири се бе завърнал.

- Нещо не е наред тук - промълви той.

„Може би просто и двамата спят дълбоко“ - понечи да каже Инму, но замълча, стреснат от зловещата нотка в гласа на своя другар. А и нищо чудно Ниджири да се окажеше прав. И той усещаше нещо нередно около заспалата двойка, макар и да не можеше да определи точно какво.

Сети се за жената, чийто сън уби Сонта-и. Годините обучение си казаха думата и той не възкликна, но когато вдигна поглед към Ниджири, жрецът кимна утвърдително.

- Трябва да им помогнем - прошепна Инму. Още докато го изричаше, в стомаха му се сви топка на отчаяние. Сонта-и бе вече доказал, че с нищо не могат да помогнат. Ниджири поклати глава и Инму забеляза израза на безпомощност в очите му.

- Има и друго - каза Ниджири. - Особеното усещане, светлината, вкусът на въздуха. Почти бях забравил всичко това през годините, откакто станах Бирник, но сега ми е ясно - чувствам се така, сякаш сънувам.

Инму разбра, че Ниджири има право. Самият той бе пълноправен Бирник вече осем години. Влизаше в пределите на Ина-Карек единствено заедно със на своите приносители, но все още не бе забравил какво е да сънуваш собствени сънища. Случваше се тяхното царство да наподоби будния свят толкова силно, че само инстинктът да помага да се разграничат един от друг. Точно това усети и сега - неуловим шепот на сетивата отвъд материалното, които го предупреждаваха за присъствие на нереалното.

- Сънуваме ли? - попита Инму.

- Надявам се не - отвърна Ниджири и кимна към спящите. - Иначе е само въпрос на време онова, което уби Сонта-и, да ни докопа.

„Брат Рабанех ще се разсърди много, ако го оставим като единствен Бирник“ - помисли си Инму и потисна идиотския порив да избухне в смях. Нов звук в самата периферия на слуха му пропъди мига на лекомислие.

Изправи се и прекоси покрива до противоположния му край. Тук лунната светлина бе по-силна и той успя да види ясно причината за целия смут - млад мъж, немного по-възрастен от него самия, заспал свит на кравай пред един вход. С оглед облеклото и опърпаното му одеало, Инму реши, че трябва да е слуга, изгонен да спи отвън заради някакво прегрешение през изминалия ден. Макар стълбите пред родния му дом да не бяха кой знае колко удобни за целта, той бе заспал, но също се въртеше неспокойно и стенеше в кошмарния си сън.

- Това не ми харесва - каза Ниджири. Инму подскочи. Спътникът му го бе приближил така безшумно, че не бе успял да го усети.

- Сънят се предава чрез физическа близост - отбеляза тревожно Инму. - Вече се убедихме в това. Търговецът Бехенамин пострада, след това неговата съпруга и накрая слугинята им. Другите жертви са от същото домакинство или от съседни къщи. Хора, които спят в близост до носител на заразата.

Ниджири кимна.

- Излиза, че ставаме свидетели на ново огнище. - Казаното прозвуча зловещо. Лечителите се бяха постарали да съберат в Залата на Отдиха всички пострадали, които успяха да издирят. С нищо не можеха да помогнат на жертвите, но се утешаваха с мисълта, че когато тези бедни души си отидат, няма да ги заместят други. А сега май Лечителите щяха останат и без тази мъничка утеха.

Нещо друго от видяното не даваше мира на Инму.

- Братко - каза той, - ние издирихме вече всички жертви. Пазителите събраха всички засегнати от съня и всички, които са били в контакт с тях, и всички, които биха могли да са били контакт с тях. Доведоха някои дори против собствената им воля. - Самият Инму, както и някои от Лечителите, бяха придружавали Пазителите по време на тези действия. Изглеждаше несправедливо сънната магия да се използва като оръжие, особено предвид обстоятелството, че някои от приспаните нямаше да се събудят повече, но понякога поддържането на покоя изискваше болезнени мерки. - Нашите братя Пазители бяха толкова усърдни и внимателни, че не ми е ясно как са могли да пропуснат някого.

- Явно са го направили. Друг е големият проблем, Инму: къде е източникът на този кошмарен сън? Така и не го откриха.

Докато Инму мислеше по въпроса, до ушите на двамата достигна нов необичаен звук. Женски глас? И още нещо, по-високо от всичко останало и напълно познато - колела от каляска тропаха по калдъръма.

- Малко е късно за разходки - отбеляза Ниджири.

- Някой се прибира след любовна визита или пък е закъснял от кръчма - сви рамене Инму.

Ниджири се завъртя на място, както бе клекнал, за да проследи звука.

- Чу ли откъде дойде?

- Оттам… - Инму посочи с ръка и сам остана изненадан, когато забеляза, че сочи към Хетава. И по-точно към улицата, която минаваше покрай източната стена на храма.

Но защо това накара Ниджири да се намръщи още повече?

- Идва от там - промърмори като на себе си той, - а не от околните улици, където има къщи. Беше тихо, а сетне чухме да се движи…

Изведнъж се вцепени и очите му се разшириха от ужас.

- Индете… - И преди Инму да попита какво става, Ниджири вече бе тръгнал. Намираше се насред пътя до долу, когато другарят му успя най-сетне да събере тревожните си мисли. Слезе и той, но Ниджири изчезна зад ъгъла.

Инму се запита отново дали по-възрастният му брат е напълно в ред и хукна подире му. Но Ниджири потъна в плетеницата тесни улички и дори шумът от стъпките му заглъхна.

А тропотът от каляската въобще не беше далечен. Инму се подвоуми, ослуша се и се затича да пресече пътя на невидимата двуколка. Докато бързаше към трополящите по уличната настилка колела, отново чу женския глас. Пееше.

Вече бе точно отпред. Стигна до една пресечка - каляската щеше се появи всеки миг.

- Богиньо велика Богиньо, не… - Гласът на Ниджири се извиси до степен, която нямаше нищо общо с мира, нито с покоя, и отекна по пустите улици.

Уплашен, Инму се закова на място. Какво…?

Каляската - най-обикновено возило на две колела, теглено от як представител на слугинската каста, по който висяха достатъчно оръжия, за да стане ясно, че е и охрана - премина пред очите на Инму. Тя бе открита, но пердето против комари не позволяваше да се видят ясно пътниците в нея. Един случаен лунен лъч, както и внезапен порив на вятъра, който отметна за миг завесата, позволиха на жреца да усети някакво движение вътре, както и да зърне женско лице. То се обърна към него, забелязало своя наблюдател. Най-прекрасните очи, които бе зървал през живота си - черни като тъмната страна на Сънната Луна, омайни като звук от джунгиса.

И печални. Толкова ужасно, болезнено печални, че на Инму му се прищя да отиде при нея и да я утеши, за да изтрие този израз от лицето и. Би могъл да я Събере, стига тя да поиска, или просто да я докосне, защото никога не бе виждал някой да носи сам такъв огромен товар от горест и отчаяние. Или поне да го носи и все още да живее.

Тогава нещо в обятията на жената се размърда. Дете, разбра Инму, макар да го съзря само за миг. На възраст пет или шест наводнения, отпуснато в сън. Изражението на женските очи се промени. Инму видя у тях такава топлота и дълбока нежност, че се просълзи. Жената се дръпна назад, в сянката на пердетата, притиснала детето към гърдите си. Докато каляската отминаваше покрай близкия ъгъл към един от мостовете, той отново чу същия глас, нейния глас, да тананика песента от преди малко - люлчена песен.

Изпълнен от копнеж към нещо, което не му бе липсвало никога, Инму остана загледан подир каляската цели пет дълги дихания време, преди да се сети за Ниджири.

Той смени посоката към Хетава и се затича, докато стигна улицата покрай източната стена на храмовия комплекс. Тук завари своя събрат-Бирник, облегнат на стената. Главата му бе наведена, раменете му се надигаха и отпускаха от тежко дишане, юмруците му бяха притиснати към древните камъни с такава сила, сякаш се мъчеха да ги отместят.

- Братко! - Той се спусна към него. - Ниджири-братко, какво в името на сенките…

- Тук! - Ниджири се извърна и го хвана здраво за раменете. Погледът му бе подивял. - Беше тук. Това трябва да е причината - хората го прихващат сега, в момента - източникът! Беше точно тук, дебнеше тук, знаеш ли какво означава това? - Заби пръст в каменната стена. - Погледни!

Инму погледна, без да разбира нищо. Стена като стена.

- Това е само източната стена, Братко. Не разбирам…

Но разбра. Внезапно и ужасяващо.

Всяка група в Хетава разполагаше със своя част от комплекса. Северната принадлежеше на Пазителите - там бе и Детската къща. В западното крило бе разположена Залата на Бирниците, където се провеждаха часовете по наркомансия.

Южната част приютяваше Залата на Благослова и служебните кабинети, библиотеките и класните стаи, използвани от служителите миряни, Учителите и Супериора.

А в източната част от Хетава се намират сградите, обитавани от Пътя на Лечителите.

Източникът, бе казал Ниджири. Първопричината за кошмарната зараза, бе дебнела в близост до Залата на Лечителите през нощта, докато те спят.

- Не - прошепна той. Не можеше да мисли. Едва успяваше да диша. - Не.

И сега Инму си спомни каляската и жената. Жената с нейната люлчена песен.

Откъсна се от Ниджири и хукна по улицата, затича с все сили, без да помисли въобще за шума, който вдига, за нарушения от собствените му действия покой. Какво значение имаше, че сандалите му шляпат гръмко по паважа, че самият той ридае, докато се носи напред? Никой от околните къщи нямаше да се събуди вече.

Стигна до мястото, където бе видял за последно каляската, и спря - направи отчаян опит да успокои дишането и се ослуша за трополене от колела на двуколка.

Но навред цареше пълна тишина.