Засенчено слънце

5. GGD Приносителят

- Не - каза Мни-ини.

Ханани бе свела глава и бе сгънала ръце пред себе си с обърнати надолу длани. Мни-ини, седнал на тапицирана пейка, за да разтрие болното си коляно, се намръщи, когато стана ясно, че момичето не възнамерява да си тръгне.

- Казах не, Ханани. - Той спусна свития си крак на пода, като намести с отривисто движение препаската си. - Хетава вече поднесе извинения на семейството на приносителя. Той ще бъде погребан в криптата на храма с почести, които са отредени единствено за Слуги на Хананджа. Да оставим нещата дотук.

- Смъртта на приносителя не бе по вина на Хетава - отвърна Ханани, забила поглед в гърдите му. В бледата светлина на утрото рубинената огърлица, отбелязваща неговия сан, наподобяваше капки кръв върху бледата му кожа.

Мни-ини потрепери и изправи снага. От зори до пладне Залата на Лечителите бе почти пуста, понеже работилите през нощта почиваха по това време, а останалите бяха заети с обичайните всекидневни дейности в Залата на Благослова или в Билковата зала. Малцината присъстващи по пейки и усамотени кътчета бяха дълбоко потънали в учение или разговор помежду си. Никой не поглеждаше Мни-ини и Ханани. При все това, Лечителят се озърна внимателно и чак тогава се наведе към момичето, за да и каже тихо:

- Нито пък по твоя, глупаче! Недей налива вода във воденицата на Йехами. Как искаш Съветът да повярва в твоите умения, ако самата ти не им се доверяваш?

Тя вдигна изненадан поглед към него.

- Не мисля, че съм неспособна, Мни-ини-братко. Как бих могла, след като съм обучена от теб?

- Защо ти е тогава да отиваш при семейството на приносителя?

Този въпрос си бе задавала самата Ханани цяла нощ, през дългите часове, прекарани в плач и молитва, преди най-накрая да се унесе в сън. Не бе сънувала, не получи отговор на молбите си за покой и разбиране. И на сутринта се събуди, завладяна от едничката мисъл да научи как е умрял Даю.

- Защото в момента няма покой за моята душа - отвърна тя. При тези думи Мни-ини се отдръпна и се намръщи. - А празнотата се изпълва със съмнения. Наистина ли накарах Даю прекалено рано да отиде твърде далеч? Дали този приносител не умря, защото възложих на дете работа за възрастен? Сам знаеш какво може да причини едно съмнение на наркомансията, Братко. Дори ако Съветникът не ми бе наложил възбрана, аз самата щях да откажа да практикувам Лечителство при това положение.

Мни-ини въздъхна безпомощно.

- Това го разбирам. Но по какъв начин извинението пред една опечалена вдовица, която може да те обвини за смъртта на своя съпруг, без да я е грижа дали си виновна, или не, би допринесло за разсейване на твоите съмнения? - Внезапно той стана много сериозен. - Не бързай. Ясно ми е за какво иде реч. Това е твоят първи пряк сблъсък със смъртта.

- Не е - отвърна тя, но се наложи да отвърне очи от съчувствения му поглед. През първите месеци на обучението в своя

Път Ханани бе заподозряла Мни-ини във вроден садизъм, който успява да скрие по някакъв начин от Бирниците, но с огромна наслада задоволява за сметка на своя злощастен чирак под маската на наставничество. Той се отнасяше към нея с двойно по-голяма взискателност от тази на другите Лечители към техните чираци момчета, като при всяко нейно оплакване изтъкваше, че и се налага да бъде два пъти по-добра от тях, ако иска приносителите да преодоляват естествените си опасения, свързани с нейния пол. Както и неговата собствена омраза към последния, според дълбокото убеждение на Ханани.

Но месеците преминаха в години, тя съзря и най-накрая разбра, че суровостта на Мни-ини е само маска, скрила неговата далеч по-блага същност. Прекалено блага, смяташе днес Ханани - почти напълно лишена от безпристрастност и стоицизъм, каквито вярващите очакват от Слугите на Хананджа. Всяка обида към нея той приемаше като лично оскърбление, вечно се дразнеше на мудния ход на промените в Хетава, често забравяше всякакъв такт и изричаше неща, които вредяха на собственото му положение сред останалите Спътници. Вярно бе, че пълното отсъствие на ортодоксалност у него го правеше може би най-добрият учител за Ханани, но понякога и се струваше, че щеше да и е по-лесно да я кара с непреклонно строгия ментор от първите години, отколкото с прекалено грижовния и несдържан по-голям брат, в какъвто се бе превърнал той.

- Срещата с нея ще ми помогне да се почувствам подобре - заяви твърдо тя най-накрая. - Искам да науча повече, Мни-ини-братко. Искам да разбера кой е мъжът, починал заедно с Даю. Трябва да знам какво точно се случи. Иначе не ще намеря покой.

Мни-ини я загледа изпитателно. После въздъхна още веднъж и прокара ръка през своята особена, вълниста и мазна на вид коса.

- Хубаво. Отивай.

Тя скокна и направи няколко крачки, преди жрецът да възкликне:

- Ама веднага ли? Добре, добре, както и да е. Я тръгвай, да не взема да се разколебая. Само внимавай.

- Благодаря ти, Мни-ини-братко!

Той измърмори под нос нещо, което тя подозираше, че не е молитва.

Така Ханани напусна Залата на Лечителите, прекоси огромния вътрешен двор на Хетава и влезе в Залата на Благослова. Двама Чирак-Учители с натежали в ръце свитъци я погледнаха изпод вежди, когато пресякоха пътя и, и си зашушукаха нещо веднага, след като се отдалечиха достатъчно. Седнал на една площадка възрастен Пазител я изгледа с присвити очи, все едно и взема мярка. Тя му кимна и той също и кимна в отговор.

Не беше трудно за Ханани да прозре какво се крие зад множеството погледи, отправяни в нейна посока тази утрин. Когато се включи в молитвен танц призори, ги усети начаса забити в гърба си. В банята някои от другите чираци отклоняваха поглед от нейната голота с по-голяма показност от обикновено. Не всичките и събратя по Служение я смятаха за виновна за тази двойна смърт - това знаеше със сигурност. Но от погледите и шушукането ставаше ясно, че мнозина го вярват.

Ако така или иначе не се чувстваше достатъчно отвратително, тези погледи щяха да вземат своята дан. Само че нищо не можеше да я нарани повече от загубата на Даю.

Залата на Благослова и дари известно облекчение, понеже дежурните Лечители бяха до такава степен заети, че не можаха да и обърнат капка внимание. Опашката на просителите бе по-дълга от обичайното - надвишаваше два пъти тази на приносителите. Почти всеки от първата опашка имаше някакво видимо нараняване - счупена ръка, бинтована глава или крак. Още жертви на банбарското нападение, осъзна тя, освен обичайните пострадали по жътва или от градското ежедневие. Най-напред бяха приели тежко ранените като войника, лекуван от нея вчера. Днес имаше достатъчно време и магия за всички останали.

„Работата ще върви по-бързо, ако и аз участвам“ - каза си тя, докато минаваше край подиума. Само че от подобни мисли нямаше ни смисъл, ни полза, затова просто продължи нататък.

Огромните двойни врати от масивен бронз бяха широко отворени за посетители и когато Ханани излезе от прохладния полумрак на Залата, спря на стълбите, за да привикнат очите и към ярката светлина и глъч на улицата. Жегата бе така свирепа, че кожата и мигом пламна - в първия момент приятно усещане, но скоро щеше да започне потенето. Тя засенчи очи с длан и огледа претъпкания, врящ и кипящ площад на Хетава. На стълбите забеляза неколцина вярващи, потънали в молитва, а около тях се навъртаха търговци, продаващи на минувачите вода и разрязани плодове. От главната улица в противоположния край на площада прииждаха хора, а други се бяха отправили към крайбрежния пазар или кой знае накъде още. Твърде много народ, прекалено голям хаос, изобилие от зяпачи, които вперваха поглед в сплеснатите и пристегнати гърди или в червената мъжка препаска, вързана към широките и женски бедра. Никога не излизаше из града с охота. Обаче…

Никой от тези забързани и заети люде не вдигна поглед към нея, докато тя ги наблюдаваше от висотата на стълбите пред Хетава. Дори ония, които го сториха, след като се смеси с шумящата тълпа, се дивяха само на това, че жена е облякла мъжки дрехи. Нямаха представа какво е сторила, а и въобще не ги интересуваше. Съзнанието за това я озадачи, но и успокои в някаква степен.

- Трябва ти охрана, Чирак-Лечител.

Ханани погледна нагоре, към балкончетата над стълбите пред Хетава. И двамата наведени оттам мъже бяха с черни препаски, носеха огърлици от оникс, а в пълната им неподвижност се криеше смъртоносна заплаха. Онзи, който я заговори, бе Анарим, високопоставен жрец от Пътя на Пазителите. Не познаваше втория - докато Анарим бе насочил вниманието си към нея, той не изпускаше от поглед стълбите и пространството пред тях в търсене на евентуална заплаха за храма на Богинята или нейните поклонници.

Независимо от това, тя се поклони и към двамата.

- Много пъти съм излизала в града за лечение на просители, Пазител. Ще се оправя и сама.

- Не се съмнявам в това, Чирак. Но ти предложих охрана поради съвсем други съображения. - Анарим, също като повечето от неговия Път, бе сух като камшик. Това бе резултат от атлетическата подготовка, която преминаваха. Собствената му физика също допринасяше за общото впечатление - висок и жилав, с дълги пръсти и тънки като на северняк устни върху триъгълно лице. Тези устни сега бяха едва видимо извити в израз на неодобрение, но цялото му изражение оставаше невъзмутимо. Ханани разбра начаса, че не тя е причина за това неодобрение. - Тези дни кисуатците май не могат да се справят с външните нападения и с другите безредици. Положението не е толкова спокойно, колкото трябва да бъде. Аз или някой друг от моя път може да дойде с теб.

Ханани се поколеба, но поклати глава.

- Тръгнала съм да засвидетелствам смирение пред непознат, Пазител. Присъствието на охрана би могло да се изтълкува неправилно. Освен това - тя посочи облеклото си, - тези одежди ми осигуряват немалка закрила. Това поне остава непроменено - с кисуатците или без тях.

- Добре, Чирак. Върви и се върни с Нейния покой. - Тогава, за най-голяма изненада на Ханани, Пазителят отправи поклон към нея. Тя се облещи, понеже бе само чирак, а той - един от най-уважаваните Слуги на Хетава, член на Съвета на Пътищата. Но когато Анарим се изправи, за да заеме отново позата на страж, който бди за потенциална заплаха, щеше да бъде проява на неуважение да отвлича вниманието му с приказки по толкова незначителен повод.

Посланието бе пределно ясно: той поне смяташе, че Хана-ни няма вина за двойната смърт. Тя продължи по пътя си, без да знае какво трябва да изпитва сега - но при всички положения се почувства подобре.

Приносителят се казваше Бехенамин, заможен представител на търговската каста. Семейството му живееше в края на аристократичния квартал, близо до градината Яфаи - в западната част на града, отвъд реката. Лунният камък на Ханани задължаваше всяка избрана от нея двуколка да я закара докъдето пожелае, но тя не посмя да го използва. Амулетът бе предназначен единствено за нуждите на Хетава. Дали извинението за причинена от негов Слуга смърт влизаше в тези рамки? Нямаше представа, но и не желаеше да доказва подобна позиция пред Съвета. Затова тръгна пеш.

Както обикновено, тълпите и уличното движение влизаха в дразнещо противоречие с подреденото достолепие на Хетава. Ханани се вля сред хората и това веднага я принуди да тръгне с крачка, чиято бързина се смяташе за неприемлива в храма, освен при крайна необходимост. Докато минаваше през един пазар, човешкият поток се позабави, разля се в клокочещо езеро и Ханани не можа да открие друга причина, освен самия неспокоен характер на подобни течения - те много често стигаха до бързеи. Тук я ръгаха с лакти, блъскаха, настъпваха по сандалите, а някой дори я заля с бира по ръката. Забелязали червената препаска, хората се отдръпваха, но в повечето случаи просто не я виждаха. Не за пръв път и се прииска някоя от нейните женски предтечи да бе хванала за нощ или две окото на някой красив - и главно висок - мъж от висша каста.

Движението в близост до реката, слава на Сънната Луна, изтъня, макар и главно заради миризмата. Рибарите въртяха с пълна сила търговия край най-северния мост на града - продаваха сушени морски водорасли и улова си от сутринта направо от лодките. Непродаденото от вчера също бе тук, затворено в поставени специално за целта под моста делви. След като узрееше, кашата щеше да послужи за наторявана на нивите, които се намираха по-високо от нивото на ежегодните наводнения, представляващи причина за плодородието в Гуджааре. Но макар делвите да бяха запечатани с катран, восък и паста от семе на хеке, зловонието им насищаше въздуха в достатъчна степен, за да насълзи очите на Ханани. Тя затаи дъх и тръгна бързешком по моста. Задържа се само за миг, когато няколко подивели котки прекосиха пътя и в преследване на една щастливка с рибешка глава в зъбите.

Най-накрая стигна квартала на градината Яфаи. Къщата на Бехенамин, висока постройка в кисуатски стил с трегери от синьо дърво, се издигаше на ъгъл точно срещу самата градина. Родовите му пикторали бяха издълбани върху разположен близо до входа стълб. Пеперуди с леопардови шарки пърхаха над калдъръма пред къщата, танцуваха в трептящия от жега въздух. Ханани внимаваше да не настъпи някое от красивите създания. За нейна изненада, вратата се отвори, преди да е посегнала към нея, и на прага се показа слугиня с драперия в най-тъмно индиго - цвета на траура - в ръце. Момичето носеше прилепнала къса рокля с бродирани сини мотиви, вместо да ходи с оголени гърди, както правеха повечето прислужници в горещи дни. Опечалените семейства се обличаха официално заради евентуалните посетители. Ханани изчака, докато слугинчето закрепи плата около семейния стълб, а после то също я забеляза и спря изненадано на място.

- Добре дошла, непозната. Насам ли си се упътила?

Ханани се поклони, обърнала длани нагоре.

- Идвам от Хетава. Искам да говоря с близките на търговеца Бехенамин.

- Това е къщата му, да почива в Нейния покой вечно. - Сега момичето заразглежда Ханани с познатия сконфузен израз на лицето. - От Хетава, казваш?

- Да - отвърна Ханани.

Препаската беше - или поне трябваше да бъде - достатъчно ясен знак. Като допълнителен аргумент за убеждаване на по-недоверчивите, тя винаги носеше и огърлицата си от малки полирани червени халцедони, която и дадоха при влизането в пътя на Лечителите. Освен по нея и по препаската, както и благодарение на разнообразните слухове, които се носеха из града, повечето жители я разпознаваха и по лице - нямаше друга жена, допусната до един от четирите свещени Пътя за Служение на Богинята.

На тази слугиня и трябваше само миг, за да отгатне кого вижда пред себе си. Едва тогава гостенката добави:

- Аз съм Ханани, чирак от Пътя на Лечителите.

Слугинята най-накрая се сети как трябва да постъпи - сведе глава и каза:

- Заповядай вътре, Чирак-Лечител.

В преддверието бе значително по-хладно и уютно в сравнение със зноя на късния следобед отвън. Оттук се влизаше направо в скромен семеен атриум, където малки храсти и цветя обграждаха красива и доста голяма финикова палма. Под сянката на дървото бе струпано голямо гнездо от възглавници и одеала. В него се бе разположила масивна посивяла жена в кисуатска тъмновиолетова роба. Лицето и - Ханани забеляза това, когато слугинчето я заговори - бе подпухнало и набръчкано, а очите - зачервени от плач. Но погледът им следеше внимателно Ханани, докато слушаше прислужницата, и миг по-късно я повика с ръка.

Гостенката пристъпи в градината и се поклони над две ръце.

- Благодаря за честта, която ми оказваш с гостоприемството си.

Момичето бързешком нагласи още една възглавница. Жената кимна и проговори:

- Седни, моля, Чирак-Лечител, и бъди добре дошла. Казвам се Дане. В будния свят бях първа съпруга на Бехенамин.

Ханани седна, а слугинята изчезна по невидим знак на Дане.

- Дошла съм да помоля за прошка - заговори Ханани, след като прецени, че периодът на благопристойно мълчание е изтекъл. Вътрешно бе нащрек, макар да бе вече решила, че ще приеме всяка казана от жената дума и ще изтърпи всеки израз на гняв. - Мисля, че нося известна отговорност за смъртта на съпруга ти. Моят помощник бе този, който прие неговата Дан тогава.

Дане свъси вежди.

- Детето, което умря заедно с него ли?

- Да. Послушник, поел по пътя на Лечителите. Беше добре подготвен, а самата процедура бе рутинна, но… - Тя поклати глава; търсеше някакво смислено обяснение. Но такова нямаше. - Нещо се обърка. Вината е моя.

Челото на Дане се смръщи още повече.

- Казаха ми, че било нещастен случай.

- Помощникът ми бе само на тринайсет… прекалено млад, за да носи такава отговорност…

- Не. - Дане поклати глава на свой ред. - Възрастта на избора е дванайсет. На тринайсет едно момче е достатъчно зряло, за да носи отговорност за своите дела. Ти си му доверила тази задача, нали? Не си допускала възможност да се провали?

- Аз… - Ханани не бе готова за подобна реакция. - Аз му вярвах,господарке.

- За първи път ли му беше?

- Не, господарке. Правил го бе и преди - много пъти. Всички послушници се обучават да изтеглят и отдават сънни течности, независимо от пътя, който ще изберат в крайна сметка.

Дане въздъхна.

- Значи е било нещастен случай. Или… - Дане и хвърли проницателен поглед. - Да не би да са те изпратили да се извиняваш?

- Н-не. - Проклетото заекване! Появяваше се само когато е изнервена. - Никой не ме е пращал, но…

- Но обвиняват теб. Че кого другиго да обвинят? - Дане поклати глава и се усмихна едва-едва. - Едничката жена в Хе-тава. Очаквах да си по-висока.

Ханани се размърда неспокойно върху възглавницата си -не знаеше какво да отговори.

- Надявах се да науча нещо повече за съпруга ти.

Това бе твърде остър завой в разговора. Тромав преход. Усмивката на Дане мигом посърна и Ханани се прокле наум заради тази безобразна грешка. Но жената въздъхна дълбоко и кимна.

- Да научиш повече за него - повтори тя. - Да. Това ми харесва. Би било…

За ужас на Ханани, очите на Дане внезапно се наляха със сълзи. Тя извърна глава встрани, закри уста с шепа и пое няколко пъти дълбоко въздух, за да предотврати риданието. Ханани посегна да докосне другата ръка на жената и се обърка още повече, защото тя сграбчи силно нейната. Но това сякаш и помогна да преодолее мига и да се овладее.

- Прости ми - проговори тя след още няколко дълбоки вдишвания. - Знам, че трябваше да отида до Хетава, да помоля за покой. Но ми е някак… подобре, като оставя мъката у себе си.

- Разбирам - съгласи се Ханани, мислейки си за собствените си дълги нощи след смъртта на Даю. Част от всичко това изглежда успя да се прокрадне в гласа и, защото върху лицето на Дане се изписа печална усмивка.

- Кажи ми тогава какво искаш да научиш за моя Хена?

Ханани се замисли.

- Набожен човек ли беше?

Дане така и не пусна ръката и, макар да не стискаше вече толкова силно - милваше я несъзнателно, може би търсеше утеха в телесното, понеже неосезаемото и причиняваше такава болка.

- Не особено. Принасяше редовно месечната си дан, правеше дарения за Хамиан, но нищо повече. Макар че този път отиде в Хетава, за да се помоли.

- Защо точно този път?

- Сънища - отвърна Дане и попи очи с кърпа. - Имаше лоши сънища.

Кожата на Ханани настръхна, сякаш в атриума бе повял студен вятър, макар клоните на палмата да си оставаха все така неподвижни.

- Не разбирам - каза тя. - Всяко дете в Гуджааре знае как да се оправя с лошите сънища.

- И Хена опита, само че обичайните методи не помогнаха. Каза, че има нещо, което го чака. Дебне го като лъвица своята плячка. Затова отиде в Хетава - опасяваше се, че по някаква причина боговете му се сърдят.

„Нещо го очаква.“ Раздвижване в мрака. Спотаено зло.

- Имаше ли дарба за сънуване? - попита Ханани. Ръката и май трепна в дланта на Дане, но жената явно не забеляза.

Тя поклати глава и се усмихна на някакъв мил спомен.

- В Хетава го отхвърлили още на четвъртото му наводнение. Не му предложили дори обучението за миряни - лишен бил от какъвто и да било талант за сънуване.

- Само един път ли го е споходил лошият сън?

- Два пъти в две последователни нощи. През третата не заспа - страхът го държа буден. На сутринта го накарах да отиде до Хетава и той най-накрая се съгласи. - Дане въздъхна. - Ако трябва да съм искрена, не мислех, че е кой знае какъв проблем. Очаквах Лечителите да го освободят от кошмара, да му дарят един здрав сън и толкоз. Няколко дни преди това беше на погребение - на Канвер, благородник от шуна, с когото често бе имал работа. Понякога смъртта на приятел може да тласне всекиго към селенията на сенките… - Тя отново замълча, но Ханани прочете недоизказаното в очите и. Бехенамин бе умрял от този сън.

И това бе истината - Ханани го почувства с инстинктивна увереност, макар да не каза нищо на глас. Коя жена би искала да разбере, че някаква забелязана от нея дреболия, привидно съвсем незначителна и неразтревожила я дори малко, я е направила вдовица? Коя съпруга не би започнала да се самообвинява?

И още по-обезпокоително - какво означаваше доловеното от самата Ханани зловещо очакване в пространството между сънищата в онзи ден, когато явно и Бехенамин го бе усетил, преди да умре?

- Благодаря ти - каза Ханани. - Възможно е това да помогне на мен и на моите братя да разберем как се е случило. - Най-сетне се осмели да стисне на свой ред ръката на Дане. - Да ти дари Хананджа покой в будния свят, докато го срещнеш отново в Ина-Карек.

Дане се усмихна и най-накрая я пусна.

- Добро дете си ти - промълви тя. - Слугите на Хананджа умеят да избират.

Усетила, че разговорът е стигнал благоприятен завършек, Ханани кимна свенливо и се изправи на крака.

- Бих искала да дойда отново - осмели се да предложи тя. - Да чуя още за Бехенамин. Ако не искаш да ходиш в Хетава заради мъката си, може пък аз да дойда, след като получа отново Дан от някой Бирник.

- И на мен ми се иска да стане така - отвърна Дане, - но не заради сънната кръв.

Усмивката и насърчи Ханани също да се усмихне, докато се покланяше за сбогом.

- В такъв случай непременно ще дойда пак - обеща тя. -Покой, Дане.

- Покой, дете.

Ханани излезе бавно по стълбите, а в главата и се вихре-ха черни облаци като при наводнение. Заради това не забеляза слугинчето, което направи пълния официален поклон зад нея, преди да затвори входната врата.