Засенчено слънце

33. G0D Покана

Ханани седеше в мрака на своята шатра и очакваше лудостта.

Усещаше я да се прокрадва в съзнанието и с всяка изминала секунда. Почувствала я бе в Ина-Карек с Ванахомен, а даже и в пространството помежду. Не знаеше как да и се изплъзне. Нито пък бе напълно убедена, че иска.

Даю. Търговецът. Дане. Мни-ини. „Всеки, който означава нещо за мене, умира.“

Но не бяха само тези, нали? Азима, Бирник Сонта-и, даже безименната шадунка. Може би не тя бе пряката причина, но всяка от трагедиите се предшестваше от контакт с нея. Тя не бе нищо по-различно от жив, дишащ вестител на смъртта.

„Страх ме беше от банбарци, а всъщност те трябва да се боят от мене. Трябва да си тръгна от будния свят, преди да съм унищожила цялото племе.“

Така идваше лудостта.

Даваше си сметка, че подобни мисли са неразумни. Хетава учеше, че няма такова нещо като предвестници, освен изпращаните направо от Нея под формата на ясновидство. Мни-ини би побеснял, ако разбереше, че допуска в главата си подобна ерес.

Но колкото и да ги пъдеше, мислите все така не и даваха мира. И ставаха все по-настоятелни.

Едничкият изход бе да не усеща каквото и да било, нито пък да мисли за неща, които причиняват болка. А това никак не бе лесно при толкова много народ, който искаше да и говори, да я докосне, да я утеши. Те не разбираха. След загубата на Мни-ини нищо не и носеше утеха.

Свита на кълбо между възглавниците, Ханани заспа.

Когато тази сутрин Ханани излезе от шатрата, племето се оказа в добро разположение на духа. Станала бе по-късно от обикновено - за пръв път откакто се помнеше, тялото и не се събуди заедно със зората. Не бе сънувала. Като се огледа навън, забеляза, че станалите банбарци отново се скупчват при наблюдателния пост. От възбудените им възгласи и жестове заключи, че трябва да е пристигнал нов отряд.

Спусна се в ниското, за да се окъпе, като този път завари още няколко жени във вира. Те я поздравиха с жестове и сториха място за нея, по-любезни от когато и да било. Макар да нямаше представа какво си говорят, докато бъбреха наоколо, самият тон на тия женски гласове я дразнеше - толкова бяха щастливи. Когато и дойде до гуша да чува тези спорадични изблици на весел смях, Ханани се изправи, кимна учтиво за сбогом и си тръгна от вира. Жените се умълчаха, но тя усещаше погледите им с гърба си, докато се обличаше. Ей сега щяха да започнат да я одумват - още щом си тръгнеше. Затова не ги накара да чакат дълго.

Горе, на скалната тераса с лагера, завари водачите на последните две банбарски племена, Вилизо и Амадур, които бяха дошли да поздравят Унте и останалите. Робите се носеха като сенки, забързали да подготвят последната вечер от празненствата за слънцестоенето, която несъмнено щеше да бъде най-разюздана от всички. Жените бяха като обезумели в усилията си да се разхубавят, а мъжете уж бяха по-умерени, но и те плащаха дан на суетата. С напредването на деня Ханани все по-често ставаше свидетел на борби и състезания по бързо танцуване с по някое жадувано украшение като награда за победителя. Виждаше мъже да повдигат тайничко була, за да сравнят блясъка на зъбите си.

Ханани полагаше огромни усилия да не ги намрази всичките до един.

Само че омразата е чувство като всяко друго и тя не можеше да си го позволи в по-голяма степен от мъката, иначе цялата щеше да се разпадне. Затова се върна в шатрата и цял ден не излезе от нея.

Привечер някой потропа. Никак не и бе до гости, но все пак стана и развърза завесата.

Влезе Ванахомен и остави входа широко отворен, та да се вижда вътре. Той, за разлика от всички останали днес, изглеждаше тъжен и унил и в държанието му нямаше нищо празнич-но. Ханани разбра защо е така, когато видя глинената урна под мишницата му.

Той и я подаде.

- Запечатана е. Ще можеш да я занесеш спокойно до Хетава.

Тя погледна урната и усети първата пукнатина в черупката на своята защита. Това значи бе останало от Мни-ини, от ласкавата усмивка и тихия приятен глас. Погледна встрани и затвори очи.

- Благодаря, Принце. Ще можеш ли да я прибереш някъде засега?

Чу го да шумоли край стената на шатрата.

- Ще я сложа в една от дисагите ти. Увил съм я в плат, за да не се счупи.

Тя кимна и се върна да седне върху възглавниците. Не смееше да говори още, защото в гърлото и се бе образувала буца. Само без чувства, без чувства. Повтаряше си тази мисъл, докато стана истина. Когато гърлото и се отпусна достатъчно, Ханани каза:

- Скоро ли ще се гласува?

- Утре. Най-късно вдругиден. Ако резултатът е в моя полза, тръгваме на следващото утро. Банбара може и да са варварско племе, но стане ли дума за военно дело, преспокойно могат да засрамят всяка цивилизация.

- Ами ако резултатът не е в твоя полза?

- Вече е малко вероятно. - Да, ето един мъж, който усещаше наближаването на войната. Позна по гласа му, макар в него да не звучеше радост от постигнатото. - Шадунката свърши по-добра работа от всичките ми тайни планове. Гневът обедини племенните водачи. Ако походът е успешен, несъмнено ще потърсят помощта на Гуджааре за унищожаването на шадуните.

- Но шадуните са вече така и така пострадали, след като заразата е проникнала в племето им.

- Това няма значение - отвърна той с безизразен тон. -Гуджааре ще се нуждае от съюзници, докато стъпи отново на крака. А и аз ще трябва да си плащам дълговете.

Ханани въздъхна.

- Говориш така, сякаш завоюването на града ти е в кърпа вързано.

Той бе отишъл при отметнатата завеса на входа, загледан към лагера или просто застанал на показ, за да се вижда, че не прави нищо непристойно с нея. Булото си бе на място, но тя го познаваше вече достатъчно добре, за да знае, че се усмихва горчиво.

- Какво ми остава? Ако се проваля, никой съюзник и никоя армия не би застанала отново зад мен. Ще трябва да търся спасение на север, и то ако кисуатците не ме заловят, та да превърнат екзекуцията ми в посмешище за народа. - Принцът сви рамене. - По-лесно е да си оптимист.

На Ханани не и оставаше друго, освен да се съгласи.

- Народът ще се обедини около теб. Ти си Нейният Аватар. Може пък наистина да ти е в кърпа вързано.

- Нищо сигурно няма на тоя свят. Банбарската армия… -Той млъкна и въздъхна. - Баща ми щеше да се изсмее дори на опита да се назове тя армия. Ако се обединят всички воини на племената, ще станат малко повече от хиляда и шестстотин. Бият се като демони, само че кисуатците са четири хиляди, плюс още толкова, които могат да пристигнат от Кисуа в рамките на едно осмодневие. Аристокрацията сигурно ще добави още две хиляди на моя страна… но това са войници, на които не мога да се доверя. Страх ме е, че далеч не всичките ми съюзници са почтени като Хетава и Банбара.

Страх го бе. Това личеше от приведените рамене и скръстените ръце, както и от начина, по който гледаше, без да вижда зараждащата се отвън веселба. А тя не можеше да намери утешителни думи за него. Знаеше, разбира се, цял куп хетавски мъдрости и поговорки от учителите, които би могла да изрецитира, само че в тази обстановка всички те бяха лишени от смисъл.

Той въздъхна.

- Е, твърде дълго са застоях. Не искам да се разприказват злите езици. - Обърна се към нея, но тя не можа да прочете нищо върху лицето му. - Виждам какво се опитваш да направиш - промълви най-накрая Ванахомен. - И аз постъпвах така, когато… когато с майка ми напуснахме Гуджааре. Недей да оставаш сама тук довечера. Мълчанието… То може да те разкъса на парченца.

Мислеше си, че разбира, защото баща му е мъртъв. Само че този баща бе чудовище, докато Мни-ини бе добър, мъдър и мил. Отклони поглед от Ванахомен, за да не намрази и него. Отвърна с леден глас:

- И тук ми е добре.

- Никак няма да ти е добре - възрази той. В гласа му се усещаше раздразнение. - Просто си самонадеян инат като всяка друга жена. Богове! Защо ми трябваше да опитвам. Прави каквото знаеш. - И си тръгна, като смъкна рязко завесата зад гърба си.

Ханани завърза връзките и, а после седна сама в смълчания мрак на шатрата с надежда да усети нещо от Мни-ини в праха, който и бе оставил Принцът.

Привечер стана ясно, че няма да издържи.

Ванахомен се оказа прав за мълчанието. Остана седнала още час, вперила поглед в дисагите, едва сдържайки желанието да вземе урната и да я разопакова, да се свие на кравай около нея и да я отвори, да провери дали прахът мирише на нейния наставник. Напълно наясно бе, че ако стори това, ще загуби дар слово. Най-накрая не и остана избор - можеше да мрази племето, понеже се весели, докато Мни-ини е мъртъв, само че да ги мрази бе за предпочитане пред изгарящата празнота, в която потъваше край тази урна. И тя най-накрая излезе от шатрата и се огледа.

Всичко си бе както през първата вечер на осмодневното празненство. Двете тераси на постоянния лагер плюс още няколко площадки на Мерик-рен-Аферу, направени обитаеми за нуждите на гостите, гъмжаха от народ. Пътечките между отделните шатри бяха по-ярко осветени от обикновено, благодарение на множество фенери, окачени по въжета между тях, целият каньон бе по-шумен, въздухът се изпълваше от гласове и музика, от ръкопляскане и смях. Видя дори робите да се веселят, наклали буен огън на най-ниското ниво. Сънната Луна отгоре не бе пълна както обикновено - черна сянка откъм дясната и страна отрязваше голямо парче от пресечения с четири ленти лик - предвестник за лют студ в най-далечните земи на Севера. За първи път от няколко месеца, точно под затъмнената и част, отново се виждаше ярката примигваща светлина на звездата, наречена на суа Миани или Красивото момче. Новата година бе започнала.

Разходката през лагера бе като насън. Май никой не я забелязва - нито групичките мъже и жени, нито пък децата, които притичваха покрай нея в своите игри. Тя бе също като речен камък - неподвижна, докато край нея протича животът на лагера. Сред хиляда други си оставаше напълно самотна.

- Ханани! - Познат глас. Обърна се и видя Янаса, седнала с Хендет и още няколко жени край един от огньовете. Банбарката стана, приближи се и я хвана усмихната за ръце. - Излязла си най-после. Това е хубаво! Не съм си играла толкова време с косите ти, за да ги криеш в шатрата. Ела, ела.

Да се подчини бе по-лесно, отколкото да се противи, и тя отиде да седне до нея край огъня.

- Вземи - обади се една от жените, като и връчи неголяма кратунка.

Ханани отпи, без да погледне. Разбра какво е чак когато течността подпали гърлото и. Като се даваше и кашляше, тя едва не изпусна кратунката. Някой я пое от ръката и. От всички страни бликна доброжелателен смях - започнаха да и разтриват гърба, та да се оправи по-лесно.

- Сипри - поясни жената, която и бе дала да пие. - От чай,да?

- К-какво? - попита Ханани, все още бореща се за въздух.

- Прави се от същото растение, което използват за студения чай, дето толкова харесваш - обади се Янаса. Точно тя и разтриваше гърба. - Искаш ли още?

Това бе някакъв вид алкохол. Лечителите не пиеха въобще, тъй като наркомансията изискваше абсолютно ясно съзнание и воля. Ханани пое отново съда и отпи още няколко глътки, сбърчила лице, докато силната течност изгаряше хранопровода и.

Хендет, която я наблюдаваше с присвити очи от другата страна на огнището, се обади:

- Не си много добре, Чирак-Лечител.

Ханани вдигна поглед към нея. Янаса също се наведе напред, за да надникне в лицето и, и усмивката изчезна от нейното.

- Не - отвърна Ханани на гуджаарейската кралица. - Не съм.

Янаса отново се усмихна измъчено и мълчешком взе кратунката от ръцете и.

- Ще се оправиш - каза тя. - Ние ще се погрижим. Не се безпокой.

Ханани не се безпокоеше въобще - просто не даваше пукната пара.

- Я виж, я виж - обади се една от другите жени и всички проследиха нейния поглед.

Момиче от съседен огън, на шестнайсет или седемнайсет наводнения, стана и се запъти към исаирски воин, седнал сред група мъже. В погледа му припламна очакване. Той продължи да разговаря с другарите си, но бе ясно като бял ден, че не им обръща внимание. Момичето държеше в ръка някакво украшение - Ханани не можеше да види от мястото си точно какво. Когато се изравни с мъжа, момичето го погледна в очите и - уж без да иска - изпусна украшението на земята. Сетне продължи с най-невинен вид, който не можа да заблуди никого, към друга група жени.

Гостът се ухили и грабна предмета. Мъжете около него започнаха да го задяват и ръчкат добродушно, за да го изпусне, но той стискаше здраво.

- Значи Тениант се реши най-накрая! - В гласа на Янаса прозвуча задоволство. - Този е военният предводител на Исаир - добър избор.

- Не съм съгласна - възрази намръщена друга жена. -Мъж, който се стяга за война, може да се окаже прекалено груб за толкова младо момиче.

- Все ще намери сили да укроти войнския си нрав за една нощ - каза примирително Янаса. - Не мога да си представя как би станал предводител при брата на Унте някой грубиян със склонност да тормози жени. Исаир не са като Дзике.

Друга жена накара Янаса да млъкне, като се озърна, за да види дали наблизо няма някого от Дзике. Ханани не им обърна внимание, а продължи да гледа воина от Исаир. Усети порив в сърцето си. Той не бе нито съвсем ясно оформен, нито логичен. Би го нарекла инстинкт, ако се позамисли, но в главата й нямаше никаква мисъл.

Докато Янаса и другата жена продължаваха да се препират, Ханани се надигна. Янаса и бе дала красиво изработена обеца, която се захващаше на три места за ухото. Тя посегна да я свали.

- Чирак-Лечител - чу се изненаданият и подозрителен глас на Хендет. Ханани не и обърна внимание и се отдалечи.

Завари онзи, когото търсеше, да разговаря кротко с хората си край огън в края на лагера. До скалата недалеч от тях бдеше Карис. Той пръв забеляза нейното приближаване и смръщи вежди. После някой сръга Ванахомен, който се извърна и я загледа с любопитство.

Обецата студенееше в дланта на Ханани. Стискаше я с такава сила, че по-острите и части заплашваха да и пуснат кръв. Но тя продължи да върви напред, вперила, доколкото може, твърд поглед в очите на Ванахомен, и пусна обецата в краката му.

Мъжете замлъкнаха. Тя не ги удостои с внимание; не и трябваха. Ванахомен сведе поглед към обецата и разшири очи. И пак се вторачи объркан в нея.

Мълчалива и празна отвътре, Ханани се прибра да чака в своята шатра.