Засенчено слънце

20. GGD Примамка

Трябваше да бъде жената от храма, реши Ванахомен.

Нямаше по-добра възможност. Не и сега, с Дзике на хоризонта, подранили цяло четиридневие, благодарение козните на Шатирия. Даже и след подкупа, събиран от Ванахомен цяла година (собственият му дял от плячката, заграбена от Гуджааре и от други кисуатски владения), Унте му гарантира само два гласа - своя и на Исаир-Банбара, чийто вожд бе негов брат. Останалите водачи се колебаеха в своята готовност да се присъединят - особено пък под командата на гражданин и чужденец. Ванахомен им беше напомнил за укрепналата им в резултат от успешните набези в Гуджааре власт, а и те ламтяха за новите богатства, с които щяха да се сдобият в резултат от кампанията. Но едно силно възражение можеше да ги откаже чрез чувство за гордост и за солидарност. Водачът на Дзике Таджед олицетворяваше това възражение.

С помощта на Ханани обаче може би щеше да успее да го спечели на своя страна.

- Върви се преоблечи - каза Унте, като се извърна, за да слезе обратно по стълбата. Изкриви лице от болка в коленете.

- Таджед ще дебне за най-малката проява на слабост - не бива да вижда толкова лесно кръвта ти.

- Добре, Унте. - Хвана го за рамото и добави, колкото бе възможно по-тихо: - Това се отнася и за теб. Да доведа ли някой от Лечителите да те освободи от болките?

- Могат ли да го сторят? Колко странно. - Унте се позасмя.

- Предложението ти е изкусително, Вана, но нека не си хабят магията - нищо не може да излекува старостта.

„Сънната кръв може.“ Но тази мисъл извика твърде много мрачни спомени и Ванахомен я отпъди.

Майка му го чакаше в техния аншерат, и душата му се изпълни с радост, когато я видя застанала - застанала! - пред входа на шатрата да наблюдава какво става наоколо. Отиде при нея, хвана я за ръцете и целуна по челото. Хендет се засмя и той забеляза, че не се отдръпна.

- Ще накараш другите жени да си помислят, че те глезя прекалено много - каза тя и отстъпи намръщена крачка назад, забелязала кървавото петно при стомаха му. - Какво е станало?

- Дълго е за разправяне. - Стисна ръцете и. - Не се тревожи. Трябва да си почиваш. Жреците казват, че само така ще се възстановиш…

- Да, да, добре. - Тя въздъхна с лека досада от настойчивата му загриженост. - Ще чакам пълен отчет после, да ти е ясно.

- Ясно ми е. - Той се поклони леко и забърза към своята шатра, за да се преоблече. Не пропусна да сложи най-хубавата си индигова роба - цветът на банбарската аристокрация. Унте му разреши да го облича още преди години. Препаса красивия бронзов меч, наречен Мует-цу-аниан (Утринно слънце), който носеше по традиция претендентът за Трона на Залеза. Не го слагаше често, защото видът му бе очевидно не-банбарски -техните оръжия бяха извити - и защото се страхуваше да не го изгуби. Но сега трябваше да покаже, че чуждестранните съюзници притежават сила, от която може да се спечели. Даже неговите градски ръце умееха да проливат кръв.

Когато Ванахомен отиде отново при Унте, отрядът на Дзи-ке навлизаше в каньона. Трудно бе да се каже със сигурност от толкова голямо разстояние, но му се стори, че Таса помага при посрещането на гостите долу, където бяха животните. Момчето умираше да бъде в центъра на събитията. За миг му мина през ум, че е възможно Дзике да покажат презрение към него, щом го видят - повечето юсири не го закачаха заради това, но банбарци по принцип не обичаха много мелезите. Още преди години Янаса го предупреди да не защищава Таса в това отношение. „Сам трябва да се оправя - ако клечиш като квачка над него, няма да му направиш услуга“ - бе казала тя. И бе права. Затова стискаше юмруци, но не правеше нищо, когато момчето идваше при него с разкървавен нос и ожулени кокалчета. Научи го да се бие, като използва всички трикове, които сам бе усвоил от своя баща толкова отдавна. И сега щеше да стиска зъби, стига Таса да го понесеше. Ако обаче престъпеха чертата…

Както и да е. Подобре бе да не викаш Бирника без време - така казваха в Гуджааре. Имаше си достатъчно други грижи.

Стълбите се разклатиха и след малко мъжете от Дзике започнаха да се появяват на повърхността. Пръв излезе водачът им Таджед. Ванахомен го позна, защото беше на години, макар и не остарял колкото Унте. Това предоставяше на Унте преимуществото на по-възрастния, което бе добре. Таджед бе висок и слаб, с печален израз и рамене, започнали да се привеждат. Изправи се пред Унте, който го очакваше, и двамата вождове се поздравиха.

Космите по врата на Ванахомен настръхнаха от вида на мъжа, който се показа след него, макар Вутир да го предупреди: „Таджед идва със специално оръжие срещу теб“. Новодошлият не бе висок колкото вожда, но което не му достигаше като ръст, се компенсираше с телосложение - плещи на бивол и голи до лактите ръце (рядко изключение сред смахнатите на тема голота банбарци), чиито мускули внушаваха мисълта, че може да размества канари с тях. Препасал бе не един, а два меча в ножници, украсени с амулети и талисмани, а по осанката и движенията му Ванахомен разбра, че знае как да си служи с тях.

Това бе военният предводител на Дзике-Банбара - не можеше да има никакво съмнение. По внезапно блесналия над булото поглед, Ванахомен разбра, че мъжът е разпознал в негово лице своя съперник.

„Ще намери причина да те предизвика и ще те убие.“ Тогава Ванахомен се присмя на Вутир за тези думи, но сега видя, че банбарецът има право. Той самият бе талантлив боец, обучен от Карис и страховитите стражи на Ките-ян, но този дзике бе нещо съвършено различно. Истинско оръжие.

Но всяко оръжие можеше да бъде обърнато срещу своя господар.

- Значи това е причината за нашето събиране - каза Тад-жед, като изгледа продължително Принца. - Много съм слушал за тебе, Ванахомен от Гуджааре.

„Нищо чудно, след като хората на Шатирия ти пращат писма при всяко завъртане на Будната Луна“ - отвърна Принцът наум.

- И аз за тебе, братовчеде - изрече той високо. Видя веждите на Таджед да се повдигат при това обръщение, а военният предводител се навъси.

- Майка му прие да стане моя четвърта жена, скоро след като влязоха в племето - обади се Унте с измамно мазен глас, както обикновено. - Сега Ванахомен е син на моя род.

- Ясно. - Таджед изгледа Унте така, сякаш искаше да каже нещо по въпроса, но най-накрая реши да бъде дипломатичен. - Надявам се, че можем да разчитаме на гостоприемство от страна на племето Юсир през следващите дни, Унте. Доста побързахме, та да пристигнем навреме за вашия празник на слънцестоенето.

Унте сложи ръка на сърцето в израз на престорена изненада.

- Затова значи пристигате по-рано? Да ухажвате жените и да ядете от храната ни? Трябваше да се сетя. - Насъбраното множество избухна в смях и след миг към него се присъедини и Таджед. Напрежението до голяма степен се разсея. Ванахомен винаги се бе възхищавал на това умение на Унте. - Хайде тогава.

Вождът направи широк жест с ръка, който включи двамата дзике. Останалите, изкачили стълбите - над осемдесет души според преценката на Ванахомен - бяха посрещнати от племето с пиене, храна и влажни кърпи, за да избършат лица и ръце. Ванахомен се увери, че собствените му хора са наоколо. Неколцина бяха долу, сред посрещачите, но всички останали стояха спокойно из лагера, готови за всяка неприятност. Езак беше в наблюдателницата. Вана срещна погледа му и той кимна едва забележимо. Всичко бе наред. Доволен, той се извърна да последва Унте.

Неговата шатра бе най-голяма от всички, понеже той често ставаше домакин на различни събирания. Тримата му роби трябваше да са се постарали здравата, за да приготвят вътре посрещането на гостите. От обичайната за стопанина неразбория - полуизписани с поезия свитъци, недопушени лули - нямаше и помен. Шатрата бе гостоприемно подредена. Ниската маса по средата бе натежала от закуски и чайове. Пищно украсена кадилница пръскаше аромат на горящи билки.

Таджед се настани на възглавниците в единия край на масата, като изпъшка сдържано, и веднага посегна към шише с как-тусово вино - традиционна напитка за пътници, пристигнали от сърцето на пустинята. Военният предводител седна до него, като изчака племенния вожд да се подкрепи пръв, както бе редно.

Ванахомен седна срещу него.

- Ти имаш преимуществото да знаеш името ми - обърна се любезно към него той.

- Така е - отвърна другият и замълча. Ванахомен остана с впечатление, че се усмихва зад булото си.

Унте вдигна вежди при тази сцена.

- Да не сме на война - попита той, - та да крием имената си? Да не би да си нямаме доверие, та не показваме лица на закрито, в шатрата? - Той смъкна булото си и изгледа смело двамата дзике в очите. - Ако е така, то аз не съм бил уведомен.

Таджед побърза да свали своето, за да покаже лице, изпито и печално като цялата му фигура, макар озарено от широка усмивка. Липсваха му няколко зъба.

- Каква ти война, братовчеде, разбира се, че не сме. Нито пък някой от нас таи опасения от нещо. Нали, Азима?

Военачалникът на Дзике се навъси, когато чу името си, но побърза да си свали булото. И Ванахомен стори същото, така че двамата да открият лица едновременно. Това на Азима бе изсечено в безмилостна маска, макар да имаше големи очи на западняк. Те го издигнаха малко (а също и Таджед покрай него) по критериите на Ванахомен - гостът също бе мелез.

- Не виждам нищо за страх наоколо - каза той на Ванахомен с усмивка.

Принцът отвърна на усмивката с мисълта: „Бих те убил с най-голямо удоволствие. “ Но не можеше да го стори - Азима щеше да му е от много по-голяма полза жив.

Докато Таджед опитваше виното и - както изискваше добрият тон - рецитираше стихове в негова и на домакина възхвала, Ванахомен даде знак на един от робите на Унте, който клечеше наблизо. Човекът приближи и той прошепна в ухото му:

- Доведи лечителката. Кажи, че някой в шатрата на Унте се е наранил леко и му трябва помощ. - Робът кимна и се изниза навън.

Таджед приключи, а Ванахомен кимна одобрително.

- Дълъг ли е пътят от аншерата на твоето племе до тук? -попита той.

Унте си наля вино. Ванахомен склони любезно глава към Азима, за да покаже че той, в качеството си на гост, трябва да последва примера му. Азима сбърчи устни, но не посегна към шишето. Не отпи, а това значеше, че и Ванахомен не бива. Принцът бе изумен - наистина ли този си въобразяваше, че може да го вбеси с подобна дребнавост?

Но пък банбарци нямаха склонност към тънки интриги, каквито Ванахомен не преставаше да очаква, дори след десетгодишно пребиваване сред тях. Той бе израсъл сред гуджаарейските аристократи, които умееха да обидят човек по десет различни начина само с промяна в тона си или с някой неуместен поклон. Банбарци бяха толкова прями, че му се струваха приятни, дори когато искаха да бъдат груби.

- Пълен месец, плюс-минус едно осмодневие - каза Таджед. Даваше вид, че не забелязва поведението на Азима, но Принцът бе на друго мнение по въпроса. - Говорим за опитни бойци при ускорен ход.

- Труден преход - отсъди Унте.

Ванахомен се засмя.

- Е, нашите жени несъмнено ще помогнат на мъжете ти да забравят походните тегоби. - Наля си чай, за да заобиколи глупавата игра на Азима с виното. - Те обичат нови лица. Макар че може да срещнете известно съперничество - в лагера има новодошли напоследък.

Унте наблюдаваше замислен развоя на нещата. Ясно му бе, че Ванахомен не говори току-така. С течение на годините той бе свикнал да му се доверява и предоставяше широка свобода на действие в племенните дела, но никога не би допуснал открити обиди срещу Дзике. Банбарците може и да не са особено благосклонни към чужденци, но в отношенията помежду си вземаха много присърце законите на гостоприемството. Тъкмо на това разчиташе Ванахомен.

- Себе си ли имаш предвид? - попита Таджед и бързо добави, вероятно с цел да смекчи обидния намек: - Макар, че след като си приет в рода на Унте…

- Не, не мене. - Той скромно се усмихна на гостите. - Аз вече отдавна не съм никаква новост. Имам предвид двама гуджаарейски жреци, които получихме в дар от техния Хетава за скрепяване на споразумението. Скоро ще ги видите - бледи мекушави хора, типични граждани. Наложи се да ги облечем в банбарски дрехи, понеже техните бяха твърде непристойни.

Таджед се ококори. Банбарските племена поддържаха връзка помежду си посредством вестоносци и обучени птици, но вероятно отрядът бе напуснал техния лагер преди да се разчуе за сключения договор.

Азима не изглеждаше особено впечатлен.

- Дар жреци? - Той се изсмя. - Да не би да имаме нужда от молитви в битката?

- А, те имат много дарби - отвърна Ванахомен и се усмихна на Азима, който май се ядоса. Наля си чай и тогава, точно навреме, се чу шум от пристигането на роба с лечителката подире му. Завесата на входа се отметна и той я въведе вътре.

Озадачен, Унте се намръщи на роба.

- Какво е това?

Жената от храма побърза да заговори на родния си език. Робството бе против Закона на Хананджа и тя несъмнено се опасяваше, че могат да накажат нещастника.

- Моля за извинение, задето идвам без покана. Казаха ми, че някой е ранен и се нуждае от лечение.

Ванахомен не би могъл да го измисли подобре. И двамата дзике се вторачиха в нея, изненадани от приятния глас и почтителното отношение. Облечена бе съвсем подходящо, защото Янаса бе свършила чудесна работа - дори Ванахомен бе силно впечатлен. При все това, никоя жена - ако си знаеше цената -не би застанала пред тях да се черви като малко дете.

- Насам - рязко каза Ванахомен и я повика с ръка.

Тя се подчини на мига - още нещо, което никоя банбарска жена не би сторила след този груб жест - и коленичи на възглавница до него.

- Къде е раната? - попита гуджаарейката. Тя бе вече изцяло обзета от мисълта за работата си и не обръщаше абсолютно никакво внимание на вторачените в нея дзике. Над рамото и Ванахомен видя смръщеното лице на Унте, макар че вождът видимо да бе решил да не пречи на играта му.

Ванахомен се настани удобно по гръб върху възглавниците и вдигна робата, за да покаже нанесената му от Вутир рана в корема. Това също направи впечатление на гостите, тъй като банбарските мъже показваха уязвими части от своето тяло само пред роднини, пред други мъже или пък пред жени, с които са - или възнамеряваха да станат - близки.

- Ето тук - каза той и отстрани парчето плат, с което бе покрил раната, за да не кърви през робата.

Жената от Хетава се приведе, за да я прегледа, като опипа внимателно ръбовете и.

- Плитка е - отсъди тя лаконично, като едва не развали ефекта от неговия замисъл. Изправена пред своята задача, стана самоуверена и спокойна. Трябваше да направи нещо по въпроса. - Но поради разположението си ще се отваря непрекъснато, възможна е и инфекция.

- Така си и мислех - отвърна Ванахомен. Сетне, с уж небрежно движение, отметна украсените и плитки зад рамото. Тя трепна почти незабележимо, хвърли му смутен поглед, но, точно както се бе надявал той, не протестира, нито се отдръпна от него. Всъщност… О, тя се изчерви! Бледата кожа на низшата и каста грейна като фенер.

При други обстоятелства щеше да се изсмее. Но в случая бе особено важно да покаже близост, привързаност. Гостите имаха навярно съвсем бегла представа за онова, което си казват - ако изобщо знаеха гуджаарейски, - но неминуемо щяха да обърнат внимание на тона и жестовете. Искаше му се да внуши у тях представа за сладострастен мъж и сдържана жена -сдържана, но неспособна или нежелаеща да го отблъсне.

Ханани заприказва твърде припряно:

- Разбирам. Няма да трае дълго. Спомняш ли си как се прави?

Беше наблюдавал лечение на един от братята си навремето, след като една момчешка лудория в Ките-ян бе свършила зле. В отговор той отметна глава и затвори очи. Миг по-късно пръстите и кацнаха на клепачите му, леки като перца. А след това…

Отвори очи рязко, неуспял да задържи спомен за съня. Коремът го сърбеше. Надигна глава и видя зарасналата рана. Вече изтеклата кръв започваше да засъхва. Ванахомен я обърса с парчето плат, което бе свалил от раната, и едва тогава забеляза жената от храма, седнала смълчана и пребледняла до него. Върху лицето и бе изписано нещо като страх. Но понеже бе с гръб към дзике, Ванахомен не обърна внимание.

Седна, за да могат Таджед и Азима да видят излекувания корем.

- Какво ще кажете? - Таджед затаи дъх, а Азима се навъси.

- Магия - промълви със страхопочитание Таджед. - Чувал съм, че жреците от Гуджааре владеят тази сила.

- Те и убиват - сопна се Азима. - Също като демони се прокрадват с нощния вятър, за да вдъхнат на спящия отрова.

- Това го правят друг вид жреци - поясни Ванахомен с безразличен тон, все едно изричаше: „Аз не се страхувам от тях“. Смъкна робата и кимна към Ханани. - А тези не могат нищо друго, освен да лекуват. Те ще се грижат за хората ни след битка, за да бъдем постоянно здрави и готови за бой, докато враговете ни се разправят с техните си ранени. Разбирате ли сега какво е за нас дружбата с Хетава?

Таджед се замисли. Азима бързо доближи глава и зашепна в ухото му. Унте престана да се мръщи. Лицето му стана безизразно като на статуя, но и той наблюдаваше двамата дзике. Лечителката бе успяла да се съвземе, макар все още да изглеждаше силно разтревожена от нещо, когато кимна несъзнателно за сбогом и сякаш понечи да стане. Ванахомен протегна ръка и я хвана за брадичката. Жената се подплаши като диво животно.

- Благодаря - каза той, наведе се и я целуна.

Ако бе права, сигурно щяха да и се подкосят краката. Задоволи се с лека целувка, любовна закачка, макар тя да не се съпротивляваше и да бе лесно да я изпие цялата пред очите на всички. След като я пусна, и трябваха два опита, за да се изправи, но и тогава изглеждаше нестабилна, видимо разстроена. Не можа да сдържи усмивката си, когато жената се отправи към изхода, отново кимна за сбогом - на роба, о, богове, дори в Гуджааре никой не го правеше - и най-накрая си тръгна.

След това последваха общи приказки. Според банбарския обичай не се обсъждаха важни въпроси веднага след пътуване - смяташе се за непочтено спрямо уморената страна. Освен това се свечеряваше и Ванахомен чу музикантите да настройват своите лютни и да изпробват барабаните си. Осмодневието на слънцестоенето винаги започваше и завършваше с голямо празненство, а в присъствието на толкова гости вечерта се очертаваше приказна дори по банбарските стандарти.

Унте изпрати един роб да заведе Таджед и Азима в шатрата за гости. Когато двамата излязоха, той издиша продължително, преди да заговори Ванахомен.

- Ако не успееш да превземеш Гуджааре - каза му, - ще трябва да напуснеш племето.

Ванахомен застина от неочаквания удар.

- Унте?

- Не защото не те бива, Вана. - Лицето на вожда излъчваше доброта и това заглуши отчасти болката на гуджаарееца. - Всъщност много добре знам, че ако ти оглавиш племето след моята смърт, то ще процъфтява.

- Защо тогава трябва да си вървя?

- Защото те обичам като роден син - и дори повече, - но ти ме плашиш, Вана. Виждам, че си готов да използваш всекиго, да унищожиш всичко, за да уталожиш гнева, който бушува като слънчев пожар в сърцето ти. Включително и цялото племе. Обичаш някои от нас, но не достатъчно. Не дотам, че да ни пожалиш, ако стане така, че ни намразиш някой ден.

- А-аз… - Втренчи поглед в Унте, загубил дар слово. Трескаво затърси някакъв отговор. Какъвто и да е.

- Не е ли така?

Сърцето му се сви, той отклони поглед и не каза нищо.

Унте кимна, сякаш не бе и очаквал друго и въздъхна.

- Кажи на роба си от днес нататък да не изпуска от очи гуджаарейката. Ти пося опасно семе.

Това бе знак да си върви. Ванахомен се изправи на крака, несигурен също като жената от храма, и тръгна към изхода. Когато посегна към завесата, нещо у него трепна и той видя…

… баща си, протегнал мъртвешка ръка към него, с кожа, изпъстрена от тлен…

… същите петна плъзнали по собствената му плът…

… И тогава видението, кошмарът или каквото беше, изчезна.

- Вана? - прозвуча зад гърба му гласът на Унте. В него имаше и загриженост, и мъка, и обич. Обичта направи болката от чутите думи много по-остра, защото показа, че Унте наистина вярва в тях.

Какъв късметлия бе само - с двама бащи, и двамата владетели, които го обичат толкова силно, и които не искат по своя воля да го направят владетел след себе си.

- Лека нощ, Унте - промърмори Ванахомен. Вдигна булото и се отправи към шатрата си.