Засенчено слънце

24. G0D Наследственост

- Да - промълви Хендет. - Баща ти знаеше, знаех и аз. Ванахомен затвори очи. „Можеше да станеш Бирник“ - каза Лечителката. Като Ехиру, който уби баща му. Като Уна-уне, безумният Жътвар, който се хранеше с човешки души.

Нарушил бе следобедния сън на Хендет, за да чуе от нея тази истина.

- Но защо? - Той шептеше. - Защо не сте ми казали?

- Дарбата се предава по мъжка линия - отвърна майката. Гласът и бе равнодушен и хладен, но той я познаваше добре. Страх я беше. - Много пъти си чувал историята за Маханасет, първия Принц. Не си ли проумял нейната поука, Ванахомен? Той пръв познал чудото на сънната кръв, защото без нея бил неспособен да прави разлика между реалността и виденията, които го тормозели…

- Това ли ме чака и мене? Безумие? - Ванахомен скочи на крака. - Демони и сенки, това ли ми казваш?

- Седни! - Гласът и го шибна като камшик. Отвори уста да възрази, но тя го смрази с поглед. - Сядай, глупаво момче, и чуй какво ще ти кажа.

Кипнал вътрешно, той се подчини, като коленичи върху най-отдалечената от нея възглавница. Хендет забеляза това, въздъхна и разтри очи.

- Не те виня за този гняв - промълви тя най-накрая. Погледна го и яростният възел в стомаха му се поотпусна пред болката в тези очи. - Жрецът, който те прегледа, ни каза, че при тази сила на дарбата ти шансовете да полудееш или да си порастеш без никакви отклонения са едно към едно. Струваше си да рискуваме.

- Едно към едно. - Той стисна юмруци. - Можело е да стана опасен безумец във всеки един момент, а вие сте си казали, че си струва да рискувате?

- Истината е, че баща ти реши така - отвърна Хендет тихо.

Той се взря в нея и най-накрая произнесе на глас въпроса,

който бе напирал у него - и който бе потискал упорито цели десет години:

- Той беше ли луд?

Забавянето на отговора го прободе в сърцето.

- Не знам - отвърна майка му след продължителна пауза. Отклони поглед и разтърка нервно длани в скута си. Учена бе да не показва никога чувствата си. - Несъмнено можеше да различи сън от реалност. Към мен бе неизменно мил и наистина добър. Но нещата, които направи накрая… Всичко онова… - Тя стисна зъби и потъна в тишина.

„Значи Бирниците може би са били прави да го поискат“ - му мина през ума, преди да успее по навик да пропъди тази мисъл.

Не. Хетава бе постъпил подло с неговия баща и с всичките му предтечи. Каквито и престъпления да бе извършил Еникет, те са били в отговор на тази неправда.

- Трябва да разбереш - промълви Хендет с много по-мек тон от обикновено. - Ако жреците бяха изискали което и да било от другите му деца, той щеше да се съгласи, но за теб -никога. Затова баща ти пое риска и подкупи жреца да каже, че си лишен от всякаква дарба.

- Всичко това е направо прекрасно - каза сопнато Ванахомен, - но бихте могли да го кажете на мен.

Настъпи мълчание - сърдито от страна на Ванахомен и виновно от страна на Хендет.

- Съжалявам - прошепна тя най-накрая. - Прав си, разбира се. Само че… ти имаше на главата си толкова много други неща. А колкото по-дълго скривах тайната от теб, толкова по-трудно ставаше да я споделя.

След всичко това Ванахомен не знаеше какво повече да каже. Поклати глава, въздъхна тежко и се изправи. Хендет се надвеси напред разтревожена.

- Къде си тръгнал?

- Да си подготвя хората. И да намеря Лечителите.

- Вана…

Той я спря с жест. Не желаеше да чува повече полуистини.

- Можем да продължим този разговор, когато се върна.

- Съжалявам - повтори тя и Принцът излезе през процепа на шатрата. Извърна се да я погледне, но не можа да събере сили за сбогом и завесата я скри от очите му.

Не му потрябва много време, за да открие жрицата.

- И тя те търси - му каза един от старейшините на племето, когато попита за нея. - Натам отиде.

Видя я да се оглежда в близост до аншерата на Шатирия, майката на Вутир и баба на Вуджег. От притеснения и вид разбра, че е усетила неприязнените погледи на вутировите роднини. Отправените към Ванахомен бяха още по-враждебни. Той не им обърна внимание.

- Принце. - Изглежда изпита облекчение, когато го видя. При други обстоятелства това щеше да му се стори комично. -Моля те да простиш на моя наставник. Още го е яд…

- Знам - отвърна Ванахомен. - Ела с мен.

Измина три крачки, преди да усети, че тя не го следва. Когато се обърна назад, видя, че Ханани го наблюдава и разбра, че е преценявала доколко е безопасно да тръгне с него. Бе добре, че е станала по-предпазлива след инцидента с Азима. Но че намираше за уместно да проявява същата предпазливост спрямо него бе отрезвяващо.

„А дали не съм го заслужил?“ - попита съвестта му, когато Ханани най-накрая го последва.

Да. Заслужил си го бе. И заради това щеше накрая да прости на майка си. Нямаше право да я вини, след като самият той бе сътворил позорни дела.

Докато вървяха из лагера, Ханани току поглеждаше към него, но не направи опит да наруши мълчанието, за което Ванахомен и благодари наум. Чак когато стигнаха до аншерата на Янаса, тя разбра.

- Синът ти.

Той спря и се обърна с лице към нея. Вече не я мразеше, не и след като я видя вечерта, когато бе убила Азима. А дали тя го мразеше? Помоли се да удържи на обещанието и му помогне.

- Трябва да знам - промълви той. - Таса трябва да знае.

Тя кимна бавно.

- Мога да направя теста за четиригодишните. Дарбата се предава най-често и най-пълно по мъжка линия, от баща на син. Ако я има…

- Не значи, че непременно ще полудее.

- Не. Но какво ще стане, ако го направи? Как се отнасят банбарци към своите луди?

- Отвеждат ги в пустинята и ги оставят да загинат.

Тя се вцепени. Когато проговори отново, в тона и се усещаше презрение, каквото не бе чувал до този момент.

- За цивилизоваността на един народ се съди по неговите грижи за най-онеправданите.

Изненада се да чуе един от цитатите на Маханасет от нейните уста - очевидно Хетава не спестяваше нищо в образованието на своите питомци.

- Има известна истина в това - призна той. - В Гуджааре хората не колят собственоръчно престарелите си или болни родители, нито давят в реката уродливите деца. Но тук няма Бирници, които да се заемат със задачата.

- Лудите не са нито умиращи, нито уродливи! Тия варвари… - Тя замълча, вероятно от желание да бъде учтива. Ванахомен едва не се усмихна на чисто гуджаарейската арогантност в казаното. Не бе подозирал, че я има и у нея.

- Животът в пустинята е труден, Чирак-Лечител. Банбара не са богати като Гуджааре. Те не разполагат с достаточно средства, та да се грижат за „най-онеправданите“ сред тях. И не забравяй едно: лудите могат да станат опасни.

Тя направи жест на несъгласие, бърз и ядовит.

- Тогава им кажи да изпращат лудите си в Гуджааре! Ние ще им помогнем да живеят дълго и добре. Ако пък ги довеждат в ранна възраст, ще помагат на другите като Лечители или Бирници. На годините на Таса или още по-рано.

Ванахомен настръхна, но си даде сметка, че жената няма предвид конкретно Таса.

- Когато се върна в Гуджааре, ще загубя сина си - промълви той. Тонът му бе мек и безизразен, но тя долови болката, въпреки усилията му да я скрие. Ханани замълча и част от справедливия гняв я напусна. - Той ми е първороден син, но никога не ще заеме Трона на Залеза. По кръв Таса е само наполовина банбарец, но по дух - изцяло. Ако го откъсна от семейната среда и начина на живот, които обича, ако го принудя да живее под постоянен покрив и го прикова към един народ, който е свикнал да презира… Тези неща ще го унищожат. Разбираш ли?

Тя също заговори меко, може би от желание да прояви любезност.

- Лудостта също ще го унищожи, Принце. Има само един начин със сигурност това да се предотврати, ако душата някога му започне да витае.

- Няма да допусна да бъде заробен със сънна кръв.

Тя запази мълчание, за да смекчи удара на следващите си думи, както и да събере сили да ги произнесе.

- Ако полудее, ще го заведеш ли при Бирниците?

- Няма да им дам още един от рода си.

- Тогава…

- Ако полудее, ще го убия със собствените си ръце.

Произнасянето на думите не болеше толкова, колкото самата мисъл за тях. И понеже той бе гуджаареец, душата и се изпълни не с ужас, а със състрадание.

- Този избор би следвало да си остане негов.

Той кимна рязко.

- Така е. Ако се стигне до това, ще го попитам. Но ако е потънал в морето от видения и загуби връзка със света, ако изборът му е вече отнет от това проклятие, което ти наричаш дарба… - Принцът поклати глава. - Не ще го оставя да се мъчи.

Ханани въздъхна, но не възрази.

- Сега ще го прегледам.

Таса си играеше вътре с детската сабя, която Ванахомен му бе донесъл след едно пътуване до Гуджааре. Момчето дръпна завесата, за да влязат, с едно нетърпение, което говореше за натрупано отегчение.

- Майка каза да си стоя днеска вътре - съобщи той. - Да-шеури намери скорпион и вика, че не смея да го пипна. Аз го хванах, но майка видя и побесня.

- И правилно - одобри намръщен Ванахомен. - Тия същества могат да убият дете с твоето тегло.

- Много добре знаех какво правя - отвърна Таса с голяма доза нахалство в гласа. Сетне насочи светлите си пълни с любопитство очи към жената. - Тази е, дето майка и помага.

- Тя е лечител - поясни Ванахомен. Жената изгледа и двамата, явно усетила, че говорят за нея. - Идва от земята, в която съм се родил. Иска да прочете сънищата ти, да провери как си със здравето.

Таса ги покани с жест към подредените около правоъгълно килимче възглавници за гости.

- Тя може ли да види сънищата ми? - В гласа му пролича по-скоро възхищение, вместо притеснението, което би изпитал някой възрастен. - Как го прави?

- Легни и тя ще ти покаже - отвърна Ванахомен. Когато Таса се просна с готовност върху две възглавници, баща му кимна към Ханани, а тя коленичи край момчето.

- Сън - помня аз? - попита я Таса на несигурен и ужасен гуджаарейски.

Ванахомен трепна от изненада, но веднага се досети: Яна-са. Тя се бе заела да го учи, макар по традиция да не занимаваха банбарските момчета с усвояване на женски умения. Неканени сълзи опариха очите му, преди да успее да ги преглътне. Трябваше да благодари на Янаса след това. Жрицата също изглеждаше изненадана, но се усмихна приветливо.

- Ако поискаш, мога да направя така, че да го запомниш. - И понеже Таса примигна в недоумение, допълни: - Да, ще го запомниш.

Таса изглеждаше доволен.

- Повечето сънища ги забравям - съобщи той отново на хакти. - Ще ми се да помня всичките.

- Тя може да те научи, ако искаш.

Момчето присви недоверчиво очи.

- Не ща да уча магия - това са чуждоземни работи.

„Тя е половината от твоя произход“ - едва не изрече Принцът, но си прехапа езика.

- Зависи от майка ти, но сега лягай и трай, или точно тая магия ще отнеме цял ден.

Таса се нагласи удобно.

- И сега?

- Затвори очи. Тя ще ги допре с пръсти и ще те приспи.

През лицето му пробяга сянка на тревога.

- Ти правил ли си го?

- Да. Също и Хендет. Не виждаш ли, че започва да оздравява?

- Виждам. Добре тогава. - И той затвори очи, обзет от нетърпение.

Жената допря върховете на пръстите си до клепачите на момчето и започна да издава тих монотонен звук. След миг тялото на детето се отпусна в сън, а Ванахомен клекна и зачака.

Стана по-бързо, отколкото бе предполагал. Едва след пет минути Ханани издиша шумно и отвори очи.

- Толкова нежни сънища - промълви тя. - Не съм очаквала това от твоя син.

Понеже не бе сигурен как да приеме чутото, Ванахомен реши да не му обърне внимание.

- Има ли дарба, или не?

- Не. Неговите сънища не ще напуснат никога пределите на Ина-Карек.

Вълната на облекчение, която заля Ванахомен, бе едновременно болезнена и сладостна. Някъде дълбоко в подсъзнанието си се бе надявал да открие още нещо от себе си у своя син. Тази глупост отшумя на бърза ръка и той затвори очи, за да прошепне благодарствена молитва за добрия късмет на Таса. Когато ги отвори отново, жената го гледаше.

- Не знаех, че се молиш - отбеляза тя.

При тези думи Принцът се намръщи.

- Аз мразя Хетава, не Богинята. - Приближи се към Таса. Подтикнат от вътрешен порив, той го взе в обятията си, което Янаса му бе позволявала толкова рядко, още когато момчето беше бебе. - Щом Тя намира за уместно да ме дари с този благослов, най-малкото, което трябва да сторя, е да и благодаря.

- Но пак няма да следваш Нейния Закон.

Таса въздъхна доволно в съня си и се сгуши в гърдите на Ванахомен. Той не можа да сдържи усмивката си. Впоследствие нямаше да му спести закачките по този повод.

- Не. В сърцето си съм и верен, но на практика… Днес съм много по-корав, отколкото преди да напусна Гуджааре. Признавам, че това ме безпокои понякога. Но всички тези чужди на покоя неща правя в името на Гуджааре. Искам те да бъдат правилните неща, но… - Погледна я в очите. Синините ги нямаше и Азима бе мъртъв, но сянката на спомена бе оставила ясен отпечатък върху това сериозно лице. Ванахомен въздъхна и се опита следващите му слова да прозвучат дотолкова като молба за прошка, доколкото позволяваше собствената му гордост. -Невинаги успявам.

Тя се намръщи леко - според него не неодобрително, а по-скоро замислено. Внимателно го наблюдаваше как държи Таса. Усети, че обмисля нещо или пък се опитва да прикрие нещо.

- Той няма дарба, но все пак е твой син. Възможно е да се прояви у неговите деца. Тези неща понякога прескачат през поколение. - След като Ванахомен не каза нищо, понеже не можа да измисли какво, тя добави: - Ще трябва да му обясниш това, Принце. Знанието е оръжие. Не оставяй потомците си с голи ръце. - Замълча отново. - Като теб.

Той я изгледа строго, ядосано. Само че от това нямаше смисъл, защото не тя бе крила истината от него. Ханани не се впечатли от този гняв, може би защото съзнаваше правотата си. При тази мисъл Ванахомен въздъхна и омекна.

- Ще му обясня всичко. Утре. Ще кажа и на Янаса. Ще я убедя… ще опитам да я убедя… да го пусне някой ден в Гуджааре. Той трябва да знае как да заведе децата си в Хетава за преглед, ако има тази възможност.

Ханани се навъси.

- Значи тези неща тук зависят от майките. Ясно. - Помисли за момент. - Ще поговоря с нея, а също и с другите жени. Аз самата не съм майка, но може би ще им е по-лесно да разберат, когато го чуят от жена.

- Благодаря ти - каза изненадан Ванахомен. - Да, по-лесно ще разберат.

„Но защо ми помагаш?“ - не попита той. Въпросът беше излишен - явно тя си мислеше, че като помага, служи по някакъв начин на Богинята Хананджа. А може би бе убедена, че помага само на Таса, а Ванахомен е просто средство за това.

Жената неочаквано въздъхна и той разбра, че докато е разсъждавал върху нейните постъпки, тя е взела някакво решение.

- Има и друг начин да се предотврати лудостта - каза Ханани. - Най-сигурният е чрез сънна кръв, но след като не желаеш… - Тя се подвоуми. - Би могъл да се научиш да възстановяваш равновесието на жизнените си течности, когато бъде нарушено. Всички ние, които се занимаваме с тях, усвояваме това умение в самото начало. Ако и ти го овладееш, съзнанието ти ще бъде в безопасност.

Той се намръщи за момент, а после положи Таса върху постелята, за да си доспи остатъка от следобедната дрямка.

- Трудно ли се научава?

- За мен беше лесно, но на този етап от обучението бях вече доста напреднала в наркомансията. Всичко зависи от това колко бързо учиш и колко търпелив ще се покаже моят наставник…

- Дума да не става. - Да допусне този омразен инквизиторски копелдак в собствените си сънища? Как не! Та тя да не беше луда? - Ти ще ме научиш.

Ханани се стресна.

- Принце, аз съм само чирак.

- Не ме интересува. Можеш ли да ме научиш?

Тя се поколеба. Не от съмнение, разбра по лицето и той, а от съображения за приличие.

- Мога, но Мни-ини има зад гърба си дългогодишен опит…

- Значи ти ще бъдеш. Но ми кажи защо.

Сега бе неин ред да го погледне сякаш се е побъркал.

- Защото не желаеш да допуснеш моя наставник…

- Не, не. Кажи ми защо поначало предлагаш това. Аз ти нанесох тежко оскърбление, Чирак-Лечител Ханани. И бих го направил пак, без да ми мигне окото, ако това ще ми спечели гласовете на банбарските вождове. А ти ми прости. Защо?

Тя се отдръпна. Изведнъж всички чувства избягаха от лицето и и я оставиха студена като статуя. За един кратък миг му напомни Тианет.

- Никога не съм казвала, че ти прощавам - сряза го тя.

- Защо тогава ми помагаш?

- Защото ми се струва, че именно с тази цел ме изпратиха Бирниците на това място. Наредено ми е да спася Гуджааре. Като ти помагам, аз приближавам тази цел.

- Наредено ти е да… - Той я се втренчи в нея. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли. На кой идиот му бе дошло наум да кара това свенливо и хрисимо същество да освобождава народа си от неговите завоеватели? И кой бе повярвал, че тя наистина ще се опита?

Но сега не бе нито свенлива, нито хрисима. Никога не би повярвал след първото си впечатление от нея, но ето, погледът и бе твърд като камък. Случилото се с Азима ли го бе направил такъв, или си бе винаги каменен, а гуджаарейската сдържаност го бе скривала досега? Не можеше да разбере, но трябваше да се съобрази с фактите.

- Научи ме на магия - промълви най-накрая Ванахомен с тих глас, защото това бе единственото смирение, което можеше да си позволи да прояви пред жрец на Хетава. - А пък аз ще науча Таса, за да може той да го предаде на своите деца. Когато отвоювам нашата земя, ще науча всичките си наследници. Гуджааре не бива никога да изпадне отново под властта на коронован безумец.

Тя склони глава.

- Тогава да не губим време. Още утре. Трябва да обсъдя методиката с моя наставник. - Ханани стана да си върви.

Ванахомен впери поглед в гърба и.

- Утре тръгвам към планините!

Тя вече бе отметнала завесата. Спря и се обърна назад. Лек порив на вятъра, наситен с ухание на късни диви цветя, нахлу през отвора и раздвижи полите около краката и подобно на облак в землисти цветове. Застинала бе като сънно видение, с толкова типично гуджаарейски вид - независимо от банбарските си одежди, - че Ванахомен бе обзет от носталгия.

- Там ли ще лагерувате? - Тя протегна ръка над шатрата, в посока към планинските ридове.

- През нощта - да. През деня ще обхождам хребетите с моите хора…

- Тогава ще идвам при теб нощем. - Кимна му и си тръгна. Завесата шляпна меко зад гърба и, сякаш едва чуто се засмя.