Засенчено слънце

32. GGD Смърт

В първия момент, след като влезе в шатрата на Унте, Ванахомен реши, че са го върнали назад във времето. Ханани отново седи неподвижно, въздухът наоколо е пак изпълнен от смърт и потрес. Само че сега тук лежаха две тела - на шадунката и на Мни-ини.

- Какво става, в името на сенките? - попита той.

Колко дълбоко бяха поразени всички от случилото се пролича от факта, че пръв намери сили да отговори Таджед.

- Жената започна да дрънка врели-некипели - проговори той зашеметен. - Дадохме и да яде и пие, заплашвахме я, а тя само ни псуваше. Тогава повикахме тия двамата - посочи с глава първо тялото на Мни-ини, а после и Ханани - да видят да не би да е луда.

- Тя не даваше да я пипат - обади се друг глас. На мъж, когото Ванахомен не познаваше. Ако се съдеше по силната му прилика с Унте, трябваше да е неговият брат, вождът на племето Исаир. - И мъжът лечител и направи нещо да я успокои. Когато допря с пръсти очите и… - Вождът потръпна. - Никога не бях виждал такова лице.

332

- Беше смъртоносният кошмар. - Гласът на жрицата, тих и в най-добрата си форма, сега почти не се чуваше. Тя седеше с гръб към тях, положила в скута си главата на своя наставник. На Ванахомен му се стори странно, че бе разпуснала неговите обикновено събрани на тила коси. Галеше ги непрекъснато и ритмично. - Сънят, който убива като болест. Някои не умират веднага, но го носят у себе си, предават го на всички спящи наоколо. - Замълча за момент, но не престана да гали косите. -Спуска се нощ.

Ванахомен замръзна.

- Искаш да кажеш… - Най-накрая разбра. Слухове за кошмара се носеха из града, още когато ходи у Санфи, но тогава през ум не можеше да му мине, че нещата са толкова сериозни. А сега си припомни при какви обстоятелства бяха попаднали на шадунката - стъкваше си огън за чай. Силен черен чай, за да я държи будна.

„Сигурно е знаела, че носи смъртта. Затова е дошла сред враговете, без да и мигне окото - какво значение имаше как ще загине, след като ще ги отнесе и тях със себе си?“

Вождовете го гледаха в очакване - Ханани бе говорила на гуджаарейски. Той преглътна с усилие и преведе.

Таджед отскочи назад.

- Зараза! Може ли да се прихване от тия трупове?

- Сънната магия не действа така. Няма опасност. - Ванахомен погледна към Ханани, притеснен от безучастния и тон. -Изглежда тази шадунка е била наскоро в Гуджааре по търговия. Откак Кисуа завоюва страната, само нейното племе се допуска отвъд стените на столицата. Ако е прекарала нощта там, в близост до някой носител на заразата… Доколкото съм чул, това би било достатъчно.

- Зверове - изръмжа вождът на Мадоба. Ванахомен изчисли самоличността на непознатия по метода на изключването. Мадобецът впери поглед в трупа на жената. - Подли страхливци! Не смеят да ни се опълчат в битка, но виж какво им хрумнало!

- Така е - съгласи се Унте. И той погледна мъртвата жена, напуснала този свят с отвратителна гримаса на лицето. - Тук са събрани много от най-добрите воини на шестте племена. Ако планът и бе успял, щеше да реши с един удар изхода от кървавата вражда, продължила толкова поколения. - Въздъхна тежко и премести поглед върху тялото на Лечителя. - Кажи на жената, когато намериш за уместно, че приятелят и ще бъде погребан с всички почести, които се полагат на един банбарски воин. Той загуби своя живот, но спаси всички нас.

Ванахомен кимна в знак на съгласие. Настана неловка тишина. Чуваше се само едва доловимият шум от дланта на Хана-ни, която не преставаше да гали косите на своя наставник.

Принцът се приближи и клекна до нея. Погледна я в лицето. Тя не плачеше. Пълното отсъствие на какъвто и да било израз никак не му хареса.

- Чирак-Лечител.

Той се подвоуми - жестът можеше да не и се понрави, но в крайна сметка улови ръката и, за да спре това влудяващо галене.

Ханани вдигна поглед към очите му и безизразната маска се пропука. За един ужасен момент тя бе заместена от такова неизразимо страдание, че Ванахомен едва успя да познае това лице. Уплаши се, че тя не ще може да го понесе - че ще загуби ума си или ще загине. Но ето че мигът отмина и лицето отново застина. Тя пое дълбоко дъх, кимна и внимателно отмести главата на наставника си от скута си.

- Вие имате важни въпроси за обсъждане - проговори Ханани. - Извинете ме.

- Ханани - каза той, върнал се неловко към малкото и име. - Трябва да…

- Ще се погрижиш ли за погребението? - Тя изобщо не обърна внимание на казаното от него. - Независимо от… обстоятелствата… кремацията ще свърши работа. Душата му не е при нас, в Хона-Карек, нито пък сънува в Ина-Карек. Плътта е без значение.

Ванахомен се запита къде е тогава тази душа, но не намери сили да зададе въпроса на глас.

- Банбара не знаят как се прави това, но аз ще им покажа. Ще приготвят кладата както трябва.

- Благодаря ти, Принце. - Тя се изправи с бавни и непохватни движения, сякаш използваше всички свои сили за поддържане на оная страховита маска. Нямаше място за благоприличие.

- Предвид обстоятелствата, трябва отново да поискам сънни течности от племето, след като съм единственият лечител тук.

- Ще го уредя с Унте. - Говореше бързо, за да не и позволи да го прекъсне пак. - Ханани, не бива да оставаш сама.

Тя го погледна и Ванахомен съзря самите сенчести селения в тези очи.

- Кой ще ми дари покой сега, Принце? Ти ли?

- Има повече от един вид покой - отвърна той намръщен.

- Янаса. Ще и кажа да…

- Благодаря за тази загриженост. - Понечи да си тръгне, но спря. - Беше непредвидима злополука. Когато се прибера в Хетава, ще имам грижата да обясня това на моите братя.

Ванахомен сбърчи лице, засрамен от собствената си себичност, защото дълбоко в подсъзнанието му се бе загнездило точно такова опасение. Тя не му остави време да отговори. С видимо усилие изправи рамене, склони почтително глава към племенните вождове и напусна шатрата.

- Вана. - Беше Унте. Гледаше намръщено подире и. - Не познавам обичаите на твоята страна, но…

- Ако бяхме в Гуджааре, щяхме да я изпратим в Хетава -каза натъртено Принцът. - Моят народ умее да лекува душевните рани също както и телесните. Никога не оставяме подобни неща да се задълбочат. Само че тук няма кой да и помогне.

Унте кимна с въздишка.

- Добре. Утре е последната вечер от празненствата. Ще гласуваме на другия или на по-другия ден, стига да пристигнат навреме и останалите две племена. При всички случаи скоро ще можеш да я отведеш у дома.

Ванахомен не беше уверен, че Ханани ще издържи дотогава, но запази съмнението за себе си.

- Тя обеща да каже на събратята си в Хетава, че нямаме нищо общо с неговата смърт. - Погледна двата трупа и потрепери. - А вината е моя - аз донесох тази страхотия сред племето.

Стиснал юмруци, той свали булото и тюрбана си, отиде при Унте и коленичи. Макар да се бяха разбрали, че няма никога да сведе глава пред него - владетелите не се кланят един другиму, - сега го стори. Опря и двете си ръце в пода и наведе чело пред тях в най-официалния гуджаарейски поклон - израз на разкаяние. Мразеше словата, които трябваше да произнесе, възненавидя и себе си, задето се налага да ги изрече, но нямаше как да не го направи.

- Проявих безотговорност - започна той на гуджаарейски. Не би могъл да изрази по подходящ начин своето смирение на хакти. - Приех, че тази жена не може да ни причини зло, като пропуснах да забележа онова, което бях длъжен да видя, макар всички признаци да бяха налице. Ти бе прав да се усъмниш в мене, Унте - не проявих нужната предпазливост.

Настъпи тишина. Ванахомен отброяваше всеки удар на сърцето си. Но ето че вождът го докосна по рамото.

- Мисля, че занапред ще бъдеш по-внимателен - проговори той с изненадваща мекота.

И премина на хакти, за да разбират и останалите за какво става дума.

- Не се измъчвай, Ванахомен - никой не би могъл да предвиди всичко това.

- Да, но моята небрежност…

Унте поклати глава.

- Погрижи се за сънародничката си, щом толкова искаш да понесеш някакво наказание. Но не виждам как аз самият бих могъл да постъпя иначе на твое място.

Той огледа останалите вождове - двамина кимнаха одобрително. Таджед - не. Това можеше да се очаква.

Ванахомен затвори за миг очи. Изпита едновременно облекчение, благодарност и болка. Гърлото му се сви, но това не вършеше работа, не и пред всички тези мъже, които все още се надяваше да спечели за своята кауза - макар че след станалото шансовете му сигурно се бяха изпарили като роса под слънчеви лъчи. Засега не можеше да направи нищо повече. Преглътна с усилие, кимна и се изправи на крака.

- Жената помоли да го изгорим - промълви той, като кимна към тялото на Лечителя.

Унте потри замислено брадичка.

- Има една пещера, където това може да стане - каза той. В северния край на каньона, доста далеч от полята, където реката потъва под повърхността. Свързана е с множество други пещери, така че няма да има проблеми с пушека.

Ванахомен кимна.

- Знам мястото. Ще накарам хората си да се погрижат за всичко. - Погледна шадунката. - А тази?

Унте се усмихна тъжно.

- И нея трябва да погребем достойно. Като всеки воин, постъпил самоотвержено и храбро за доброто на своя народ.

Когато Ванахомен тръгна да търси Ханани, бе вече нощ. Той бе сгорещен и потен, миришещ на масла и билки и бе прекалено уморен, за да мисли за баня преди утре заран. А и твърде много се тревожеше за жената. Не че допускаше възможността тя да е от хората, които биха посегнали на себе си - или поне не тук и сега. Като добра хананджистка щеше да пожелае да принесе сънната си кръв, преди да умре.

Видя Янаса, седнала сред група други жени, да слуша някакъв музикант недалеч от шатрата на Ханани. При наличието на няколкостотин гости в каньона и след осуетяването на непоправимо бедствие Унте явно бе разрешил продължаване на празненствата. При все това веселбата не бе истинска. Музикантът, Неапа Седемте пръста, свиреше бавна жалейна елегия. Ванахомен не видя танци, нито пък забеляза проявите на буйни чувства и груба невъздържаност, така обичайни за предпоследната вечер до слънцестоенето. Вероятно утре щяха да се върнат към привичното си поведение, особено ако очакваха гласуване в подкрепа на войната. Засега обаче общото настроение оставаше потиснато.

Янаса също забеляза Ванахомен, помоли с жест приятелките си за извинение, стана и тръгна към него.

- Ще я видиш ли?

Той кимна.

- Ти говори ли с нея? Как е?

- Пусна ме вътре за малко, но дума не спомена за мъката си. - Янаса сведе поглед. - Бяхме си поговорили преди това. За шадунката. Мисля, че вече ми няма доверие. Може би ти ще се справиш подобре.

Ако бе така, значи нещата вървяха съвсем на зле.

- Отивам.

Още при първото потропване по шатрата, отвътре се чу раздвижване. Ханани отвори, за да види кой е.

- Принце. За урока ли идваш?

Той се сепна. Това бе последното нещо, което можеше да му мине през ум в този момент.

- Надали му е времето точно тази вечер…

- Янаса ми каза, че вождовете ще гласуват след два дни. Не ми остава много време да те науча. Ела. - Тя се измъкна от шатрата, мина зад нея и се запъти към огнището.

Ванахомен осъзна, че аншератът си бе все така от четири шатри. Утре сутринта щеше да накара хората си да махнат тази на Мни-ини.

Сега Ханани изглеждаше подобре, отколкото следобеда. В осанката и поведението и не се забелязваха признаци на болка - всъщност не личаха каквито и да било чувства. Физически също изглеждаше подобре, макар това да бе навярно заслуга на Янаса. Косата и падаше свободно на къдрави кичури, тежките украшения бяха заменени от мънички златни монети, които подрънкваха при всяко нейно движение. Банбарци използваха това дрънчене за пропъждане на лош късмет по време на траур.

Той се отпусна с въздишка върху един камък край огнището. Тя приседна срещу него.

- Погрижих се, доколкото можах, за тялото на твоя наставник. Не помня всички правила на обреда, нямах и повои, но се постарах всичко да бъде благопристойно. Хората ми събират дърва. Утре заран ще го отнесем на кладата. Искаш ли да дойдеш?

Тя не отговори веднага. Езикът на тялото и остана също толкова непроницаем, колкото и лицето и.

- Не.

Нямаше сълзи, нямаше трепване, нямаше и най-малък признак за печал. Ако не бе вече запознат с оная особена комбинация от сила и несигурност, така присъща за нея, не би усетил, че има нещо не като хората.

- Намери ли приносители?

- Янаса - отвърна тя. - Също и Карис. И още неколцина.

- Достатъчно ли събра вече?

- Достатъчно от всичко останало, освен сънна кръв, но това е нормално, след като няма Бирник, който да помогне. Живите могат да дават съвсем по малко от своята.

Ванахомен се бе надявал да отклони разговора от темата за смъртта.

- Този урок. И той ли ще е неприятен като последният? -Успя да пусне усмивка, която остана без отговор.

- Зависи от тебе - отвърна тя. Равният и тон бе крайно смущаващ, предвид обичайната за нея емоционалност. - А сега заспивай, ако обичаш.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“ - помисли си той кисело, но се премести на земята, подпрял гръб в камъка. Макар да бе изтощен, сънят не идваше и не идваше. Прекалено ясно усещаше погледа и върху себе си, твърдостта на земята отдолу, отчетливото пращене на огъня.

- Не можеш да заспиш.

Звукът на нейния глас.

- Ще стане най-накрая - сопна се той. - Ако те бавя прекалено много, можем да продължим с урока утре.

- Представи си нещо, което е особено важно за теб.

Той свъси вежди.

- Като какво например?

- Някакъв предмет или символ, които имат определено значение за тебе - пикторал може би. Представи си го. Очертай контурите му в съзнанието си.

Той помисли малко, а после предпазливо и с благоговение нарисува Ореола на Залеза. Не имитацията на майка му, а истинския - жезъл, изваян от бял нефтит, дървото, което се използваше единствено за изработка на свещени предмети. Бронзова рамка, направена от някакъв майстор толкова отдавна, че името му бе забравено. Плочки от полирана слонова кост, всяка изрязана от цяло парче, което е имало размери на пъпеш и стойност, колкото държавното съкровище на някое малко кралство. Те изобразяваха слънчевите лъчи - осем червени, осем яркожълти. Спомни си как слуша в захлас своя баща да обяснява, че централната плочка - златен полукръг, широк две педи и червен почти като кръв - изобразява слънцето, което поставя началото на тяхното родословие чрез едно красиво смъртно момиче, като задържа върху него своя огнен, вечно търсещ поглед. Златото бе изкопано от планински връх, с толкова дебела снежна шапка, че…

- Ниим.

Този път гласът на жената не го стресна. Нещо вътре в него се промени. Кожата му внезапно се наежи от студ, много по-свиреп отколкото в пустинна нощ, а въздухът стана сух и горчив на вкус, също като на ръждясало желязо. Отвори очи и видя аншерата в бели и сивкави сенки. Дори тлеещият в краката му огън бе станал чудновато безцветен. Друга белота, мигаща и непривична, покриваше шатрите и всичко наоколо. Докосна някаква неясна маса край себе си и пръстите му изтръпнаха от студ. Сняг? Никога не бе виждал, но си бе мислел за него, спомнял си бе бащините приказки… И изведнъж проумя. Сънуваше.

- Да, но не в Ина-Карек. - Огледа се и видя жрицата на няколко стъпки от себе си. Имаше нещо странно в нейния сънен образ, който току потрепваше, сякаш се мъчеше да премине в друга форма, но за момента тя успяваше да го държи под контрол. - Това е мястото между сънния свят и будния. Душата ти ме води всеки път тук, вместо в Ина-Карек. Мисля, че някаква част от нея не е наред. Имаш ли често видения?

Ванахомен потръпна и излъга:

- Не.

Тя мълча толкова дълго, че му стана ясно - виждаше през него като през стъкло. Но не пожела да признае истината.

- Това не е важно - каза тя най-накрая. - Така или иначе, ще те науча как да се лекуваш самичък.

Той се намръщи и обгърна тяло с ръце. Студът проникваше през дрехите му.

- Това място не ми харесва.

- Ами, промени го - отвърна тя. - Това си е твое пространство.

- Не разбирам.

- Бирник е този човек, чиято мисъл създава нови светове посредством сънуване. Това е нещо съвършено естествено за него. И ако не бе уравновесяващата сила на сънната кръв, някои биха прекарвали цялото си време в създадени от собственото им съзнание светове. Това наричаме лудост.

Ванахомен потрепери. Поради някаква неизвестна причина на нея не и бе студено, макар да носеше по-тънки дрехи.

- Аз не съм Бирник. - Понеже тя не му отговори, той се намръщи и попита: - Как да напусна това място?

- Създай друго. Също както създаде това.

Спомнил си бе бащините разкази и си бе представил снежна покривка. Сега реши да опита с друг детски спомен - градините на Ките-ян, палата на неговите майки, сестри и братя. И видя крехките миниатюрни палми, усети ароматите на пълзящи цветя и близката река, усети пясък между пръстите на краката си…

Неговите пръсти. Преди малко носеше сандали, но сега краката му бяха боси. Въздухът бе топъл. Отвори очи в Ките-ян - безцветен, сенчест, но несъмнен.

Ханани се огледа и кимна - може би одобрително.

- Имаш силна воля. Но този въпрос никога не е бил под съмнение. - Тя тръгна през градината. Видът и бе съвсем неуместен с нейните варварски одежди и хетавски маниери. Прокарваше пръсти по цветя, камъни и стени. - Какво виждаш наоколо? Всичко ли е както трябва?

Той свъси чело. Не разбираше какво има предвид.

- Всичко е каквото го помня, освен тая грозна сивота.

- Няма нищо допълнително? Сигурен ли си?

- Разбира се, че не съм. За пръв път идвам тук от десет години насам.

Как не забеляза досега! Тук бе играл на криеница с брат-четата си, строил бе пясъчни замъци със сестрите. Слушал бе майчиния глас - дълго преди възрастта и болестите да го отслабят - да тананика песни от старата родина на древен суа. Слушал бе…

Един звук. Нещо в градината не бе наред.

Като се завъртя по посока на звука, той тръгна между палми и папрати. Вода. Да, старият фонтан. Почти го бе забравил. Вградена в една стена, скулптура във формата на глава на леопард изливаше вода в устата на три малки, а оттам - в езерце отдолу.

- Много е тихо - каза той на себе си. - Водата не стига; едва тече.

- Нагласи я както трябва. - Жената се бе приближила безшумно. Дали вървеше или просто се бе появила до него?

Ванахомен огледа наоколо - търсеше някакъв механизъм, макар фонтанът да си бе на това място от векове, а той никога не бе знаел как работи проклетото нещо. Ханани докосна ръката му.

- Това е твоят свят - каза тя. Нямаше следа от предишното особено потрепване на сънния и образ. Сега той бе съвършено отчетлив. Вниманието и бе изцяло съсредоточено върху него. Необяснимо защо той се почувства поласкан. - Нагласи го както трябва.

И сега Ванахомен разбра. Не му трябваха никакви механизми, нито майсторски умения, понеже всичко наоколо се подчиняваше на собствената му воля. Затова опита да си спомни каква бе струята по-рано. Когато звукът и съвпадна с този от спомена, по гръбнака му премина ледена тръпка, но тя нямаше нищо общо със снежинките, които продължаваха да се топят върху косите му. Направляван от чист инстинкт, вдигна поглед към небето. И то не беше наред. Беше сложил сухото безоблачно небе на Мерик-рен-аферу. Сега волята му го замени с по-синьо и изпъстрено с тънички пера влага, които щяха да изсъхнат до пладне, но винаги се завръщаха вечер.

Отново го прониза тръпка, този път по-силна, и заедно с нея го обзе усещане за правилност, което му спря дъха.

- Сега усещаш равновесие - обади се Ханани. - Покой. Запамети го. Когато се промени или избледнее, върни се на това място и направи онова, което стори току-що. Или пък създай друго място, без значение е. Когато призовеш името на душата си, ти отстраняваш съставките на своето будно Аз. Създадената в това празно място картина, всичко, което виждаш наоколо - си ти. Промениш ли го, променяш себе си.

Той пое дълбоко дъх и се наслади на усещането за правилност. Удиви се на обстоятелството, че не бе забелязал неговото отсъствие преди. Означаваше ли, че бе вървял бавно и сигурно към лудостта? Плашеща мисъл.

- Не мога да разбера как става?

- Няма и нужда. Никой не го разбира. - Погледна я изненадан, а тя се усмихна, макар да нямаше нищо за смях. Помисли си, че изражението и не е нещо повече от рефлекс. - Това е сън,Принце. Тук си в селенията на боговете. Само най-надарените Бирници биха могли да разберат - те са родени с божествена сила, която ние, останалите, можем само да се борим да наподобяваме. Точно заради това те са наши водачи - и поради същата причина храним такива надежди за теб, Аватар на Хананджа.

Ванахомен се намръщи при тези думи, но независимо от това проумя, че знаците са си били около него през цялото време, също като кръговете под очите на онази шадунка. Бе мислил, че проявеният към него от страна на Хетава интерес е подплатен само политически. Че им трябва нова пионка и военна подкрепа, за да се отърват от господството на Кисуа. Но сега разбра: те го смятаха за един от тях. Носител на магическото проклятие. Необучен и безконтролен, но осенен от Нейното благоволение. За Хетава това стоеше над всичко.

Ванахомен никога не бе вярвал истински в Хананджа. Е да, сънуваше и бе ставал свидетел на магията на жреците, но представата, че една богиня ще тръгне да се разправя с незначителните човечета, които щъкаха из сънищата и, му се струваше абсолютно нелепа. Тази история с Аватара за него никога не бе нещо повече от поредна куха титла - още по-безсмислена от всички останали. Но ако тя бе причина Хетава да му помага, значи в титлата се криеше истинска власт. Ами ако наистина бе така? Ако властта, за която тия жреци непрекъснато му повтаряха, че притежава - и която би следвало да го превърне в Бирник, - бе с някакво по-висше предназначение? А то какво е? И защо му бе дадена от Нея?

Ванахомен тръсна глава и се изправи. Щеше да обмисли всичко по-късно.

- Това е значи цялата работа? Отсега ще мога сам да се пазя от безумието?

- Ще можеш да използваш този метод за поддържане равновесието на жизнените си течности. Но трябва да си винаги нащрек, защото лудостта приема най-различни форми, а не всички са податливи на оказваното от сънната кръв влияние. Покварата на твоя баща е очевидно доказателство за това.

Ванахомен се скова, а през градината премина остър порив на вятъра.

- Той не беше луд.

- Тоест смяташ, че е бил просто зъл? Това дори ние не го допускаме, Принце.

Той я изгледа намръщен.

- Въобще не го вярвам.

- Нали знаеш какво е извършил. Измъчвал е Бирник, при това нееднократно, докато го превърне в чудовище. Насъсквал го е срещу врагове и приятели, без разлика, за да ги обрече на участ много, много по-жестока от обикновената смърт…

- Това не е вярно! Той не беше такъв! Той беше…

Градината се промени. Все така безцветна, тя се обля цялата в светлина - в слънчева светлина. Сега Ванахомен се намираше на горните етажи на Ките-ян, застанал на балкона на великолепния апартамент с множество стаи, който някога бе негов. Погледна се и видя дрехи от един друг живот - любимата му навремето препаска от леопардова кожа и свободно скроена риза от вносна коприна с огърлица от яспис отгоре. Огърлицата бе подарък от майка му за деня на неговото пълнолетие. Дланите му бяха по-меки, ръцете - не така мускулести, каквито бяха станали за десет години тежък воински живот…

- Ванахомен - каза един глас зад него и сърцето му застина.

Обърна се.

Еникет, сега Крал на гуджаарейския Трон на Сънищата, прекосяваше помещението с уверената крачка, така привична за него в будния свят. Широко усмихнат и разтворил обятия, за да прегърне своя любим син. Почти парализиран от шока, спомена и все така болезнената мъка, Ванахомен отвърна на прегръдката с насълзени очи, а сънят изтикваше на преден план нови и нови почти забравени подробности. Уханието на неговия баща - пот, тамян и карамфилово масло. Дрънчене-то на златните цилиндърчета, вплетени в косите му. Силата на ръцете, за която тогава - вече млад мъж, отдавна надживял юношеските заблуди - си мислеше, че никога няма да залинее.

Онзи ден. Да, помнеше и него. Беше денят преди армиите на Суа и Гуджааре да се сразят при Соджаро, в северната част на Кисуа. Денят преди бащината смърт.

- Татко - прошепна Ванахомен, като го притисна с все сила. - Татко.

Отвори очи и видя нещо, което го потресе: жрицата. Тя ги наблюдаваше откъм един ъгъл на помещението, а образът и бе все така сивкав, бял и безцветен. И сега, пред очите му, отново започна да се размазва, но този път проблясваха за миг черти от истинската и същност - покрусена от мъка, обляна в сълзи фигура. Измъчено същество с изпълнени от горчиво съчувствие очи.

Точно така. И тя знаеше какво е да загубиш баща.

Ванахомен се изтръгна от бащината прегръдка и впи очи в лицето на мъжа, който бе бог в неговия свят през цялото време. И тогава ли бе скривала толкова много печал тази широка усмивка? Или бе просто шега на паметта?

- Какво има, Вана? - попита баща му с ведро лице, развеселен от неговата физиономия.

- Нищо - отвърна той. - Просто се радвам да те видя. - И Еникет се усмихна още по-широко, прегърна го дружески през раменете и го поведе към балкона.

„Това е твоят свят“ - бе казала Ханани. Щеше да вижда онова, което иска да види. В ония времена, още като глезено дете на Принц, имаше много неща около неговия баща, които не искаше да съзре. Сега…

След кратко колебание Ванахомен затвори очи и пожела спомените да се оправят.

Когато ги отвори, баща му се бе отдръпнал от него и се бе облегнал на парапета - двамата наблюдаваха залязващото слънце. Сега Ванахомен видя бръчиците от грижи около очите му, усети непривично за него напрежение по цялото му тяло. И най-накрая забеляза, че Еникет отбягва погледа му.

- Искам да знаеш, че онова, което ще сторя утре, е заради теб - каза неговият баща.

Жетвата на армиите. Баща му го бе сторил в опит да се до-могне до безсмъртие с помощта на магическо знание, толкова древно и тайно, че бе забравено в по-голямата част от света. Когато всичко това се бе случило, Ванахомен не бе имал представа за какво става дума, но по-късно Карис му бе разкрил истината. Ако Еникет бе успял в това начинание, Ванахомен щеше да сподели съдбата на останалите си братя и сестри - живот в несигурна безполезност, зависеща от чужда воля, в разкош и привилегии без цел. Като любим син може би щеше да се ожени за издънка на високопоставено родословие и по този начин да укрепи неговите връзки с трона, но никога не би могъл да се сдобие със собствена власт и слава, дори и да се заеме с някаква професия или с изкуство. Принц, който се превръща в съперник за своя баща, представляваше заплаха за Трона на Залеза.

Нямаше ли тогава владетелят да му изпрати убийци, както повеляваше традицията в подобни случаи?

Тогава баща му го погледна много особено. Как така не бе успял да забележи срама в тези очи, които толкова много наподобяваха неговите собствени?

- Искам да си в безопасност - добави тихо Еникет. - Искам да водиш спокоен живот. Тегобите на управлението… - Той въздъхна. - Ако успея, ще те предпазя от тях, ще те оставя неопетнен, какъвто си сега.

„Ще ме оставиш какъвто съм сега ли, татко? Момче в тяло на мъж? Домашно кученце?“

Застанала до баща му, жрицата се извърна настрани.

- Вана? Разбираш ли ме? - Баща му го погледна, притеснен от неговото мълчание.

„Да, разбирам. Що за човек би избрал подобна участ за своя син? Разбирам съвсем точно какво възнамеряваш да сториш.“

И все пак Ванахомен въздъхна, разтри очи и протегна ръка, за да докосне рамото на своя баща. Тази ръка - неизвестно защо Ванахомен не се изненада от това обстоятелство - бе същата, която имаше сега. Тя не бе вече мека. Белязана бе от времето, обветрена и потъмняла от слънцето, цялата в белези от упражнения с ножа, овладяване на меча и ръкопашни схватки. Превърнал се бе в мъжа, който баща му не искаше никога да види.

- Обичам те, татко - промълви той и това бе истина. - Така и не можах да ти го кажа, когато трябваше. Само че покварата в този свят, който е изображение на моята душа… - Затвори очи, намразил себе си заради предателството спрямо собствения си младежки спомен за бащата… - Това си ти.

И като затвори очи, пожела всичко, всичко да изчезне. Пак се понесоха през пространството помежду, което бе загубило лъжовните си форми, за да покаже своята истинска природа на сумрачен и пуст безкрай. Такова бе и настроението на Принца.

- Съжалявам - долетя отнейде нейният глас.

- Как става така, че и ти си тук? - попита я Ванахомен. Усети се празен под кристалната черупка, която предпазваше най-съкровената му същност. Всичкият гняв се бе изпарил. Дори Хетава не можеше да мрази вече както трябва. Поне в дадения момент разбираше, че са били прави да убият баща му. - След като това място се подчинява само на моята воля.

- Явно някаква част от теб ме иска тук. Но аз мога да си вървя вече и да те оставя да спиш. Урокът приключи.

- Недей. - Пожела кристалната стена на душевното му име да изтънее, да стане пропусклива и гостоприемна. - Остани. Можем да си бъдем утеха един за друг.

Внезапно усети стените около нейната същност - твърди, но крехки като кост.

- На мене не ми трябва утеха.

Досега не я бе чувал да лъже.

Но преди да я уличи, тя си тръгна.

- Почини си добре, Принце. Покой. - Бърза и лека, Ханани изчезна.

- Нека Нейният покой да е и с теб - отвърна той.

Но знаеше, че и това щеше задълго да остане празно пожелание.