Засенчено слънце

23. GGD Приложение на магията

Детето седна в постелята и се огледа. Миг по-късно стана и се завъртя в кръг. Майката ахна и прегърна здраво момиченцето, което възнегодува приглушено.

- Слабичка е нещо от няколко месеца - обърна се Янаса към Ханани. Ама с тая треска майка и започна да се плаши - да не вземе да умре. Целият род разчита само на това момиченце за наследница на аншерата.

Ханани също стана и оправи гънките на полите си, като кимна към просълзената майка, която бъбреше благодарности.

- Всичко е от Богинята - каза тя. - Аз излекувах треската, но първопричината си остана. Кажи им, моля, че детето трябва да се храни по определен начин, иначе може да отслабне отново, особено сега, след като цикълът и вече е дошъл. Най-добре би било месо, но… - Тя огледа шатрата, една от най-бедните, които бе виждала в банбарския лагер, кърпена и стара, с оскъдна украса и много малко дрънкулки от онези, по които явно си падаха местните жени. - Ако семейството не може да си позволи месо, има други храни, които също вършат работа. Ако ти ги кажа на гуджаарейски, ще разбереш ли какво имам предвид?

- И да не разбера, ще намеря начин да ги открия - отвърна Янаса. Тя също се изправи и последва Ханани извън шатрата. - Твърде много деца умират нахалост в това племе. Дали ще помогне, ако всички започнат да ядат тия храни?

- Да, ще помогне на всички, но най-вече на децата и жените във възраст за раждане.

- Тогава ще кажа на Унте, та да натрупаме запаси от тях при пролетната търговия. - Хвърли кос поглед към Ханани и се засмя. - Ти пак даде нещо на племето. Ако поостанеш с нас повечко, ще трябва да те изпратим в Гуджааре с кон или два!

Ханани премълча. Два дни бяха изтекли от първото празненство за слънцестоенето и един - откакто тихомълком и без оплаквачки погребаха Азима. Дори Дзике не отидоха на гроба. Така нареди Таджед, заради срамното петно, което бе лепнал мъртвецът на племето. За всичко се погрижиха робите, а освен тях единствена Ханани стоеше край ямата, за да се помоли на език, който би останал неразбран от Азима, на Богиня, която той най-вероятно презираше.

Оттогава насетне тя се посвети изцяло на своя дълг, за да откъсне мислите си от спомена за онази ужасна вечер. Янаса и помогна да издири заболелите или ранени членове на племето и, пак с помощта на банбарката, съумя да ги придума да отворят сърца за магията. Без да забравя съвета на Хендет, приемаше подаръци и услуги в замяна, но вътре в себе си бе наясно с истинското положение на нещата - тя не лекуваше заради тях.

- Още ли се тормозиш, мишленце? - Ханани усети погледа на Янаса. Не отговори и банбарката въздъхна. - Така и няма да проумея изнежените ви градски сърца. Да жалиш за някого, който ти е сторил такова зло… - Поклати глава. - И за убитите във война врагове ли жалите по същия начин?

- Да.

Янаса зяпна.

- Ама аз се шегувах.

- Аз - не. Убийството и въобще насилието води до поквара, освен когато е осъществено с най-чиста помисъл. Затова моят народ убива единствено от милосърдие, но никога от гняв. Ние разглеждаме войната като проклятие… или поне така бе навремето. Но светът се промени толкова много.

Откъм противоположния край на лагера се зададе Мни-ини. Той кимна на Янаса с хладна учтивост, преди да тръгне с двете жени. Хвърли на Ханани изпитателен поглед и прокара длан по дължината на ръката и.

- Резервите ти са изчерпани.

- Останало ми е достатъчно за болести и малки рани.

- Чака ни война, Ханани. Трябва да си готова за много повече от това. Ела. Тъкмо отивам при Унте. Можем да поискаме заедно.

Янаса ги погледна с любопитство.

- Да поискате ли?

- Сънни течности - обясни Ханани. Тайно се бе надявала да мине и без тях, като използва за магията малкото си останали резерви плюс трупаната от собствените и сънища енергия. Така не би могла да се занимава с по-висша наркомансия. Така не би могла да убива.

Мни-ини кимна и отправи неодобрителен поглед към Ха-нани.

- Моят чирак май забравя, че Богинята Хананджа - Тя, Чиито сънища обхващат другия живот - ни дарува магията, за да служим на хората. Но нашите собствени сънища не стигат за целта. Трябва да поискаме Дан от твоя народ.

- Дан… от сънища? - Янаса помисли малко и въздъхна. -Ние харесваме боговете на Гуджааре не по-малко от тези на която и да било друга страна, но специално вашите се оказват изключително взискателни. Тая Дан… тя дали боли?

- Не - отвърна Мни-ини. - И не може да навреди никому, освен ако се събира сънна кръв - но само Бирник има право да се занимава с това. Макар че, мисля си аз, ако намерим доброволци, бихме могли да изтеглим по мъничко от всекиго. Така ще бъде безопасно.

„Азима щеше да има повече сънна кръв, отколкото ни е нужна, ако бе починал в мир.“ Ханани не можа да избяга от тази мисъл, но не каза нищо на глас.

- Сънното семе също ще създаде проблем - продължи като на себе си Мни-ини. - Ако вземем предвид отношението на тези хора към сексуалността, хич не ми идва наум по какъв начин да поискаме от тях такава Дан. А и не съм Сестра, представа нямам как… м-да. - Лицето му поаленя. - Обаче определено се нуждаем и от него.

Янаса гледаше с неразбиращ поглед.

- Ами само кажете какво ви трябва и Унте ще го осигури. Сега ми става ясно защо вашите хора са ви предложили за размяна. Тази магия е цяло състояние. - Тя забави крачка пред шатрата на Унте и се обърна многозначително към Ханани: -Привечер ще мина да те видя. - Сетне се поклони и тръгна.

Мни-ини погледа известно време подире и.

- Май си спечелила приятел.

- Да. - Банбарци обожаваха бързите и ефикасни убийци.

В шатрата на Унте не бе толкова горещо, колкото отвън,

но пък въздухът лютеше от дима на оставената край него дълга дървена лула. Унте, свалил булото и тюрбана си (Ханани за пръв път зърна голата му като яйце глава) се усмихна при тяхното влизане и ги покани с ръка при ниската маса, която бе видяла преди. И също като тогава там бе Ванахомен, макар сега да седеше сериозен и с изправена снага върху възглавница близо до масата. И той бе свалил булото си. Не погледна към тях. Ханани също нямаше желание да го гледа.

- Накъдето и да се обърна, всичко живо говори за вашата магия - каза Унте, докато ги настаняваше с жестове по възглавниците от двете страни на масата. Ханани изчака Мни-ини да си избере място, но той даде знак тя да седне първа - тя се сети, че това е банбарски обичай. Обзета от чувство на неудобство, преборила вътрешното си нежелание, седна до Унте. Мни-ини зае останалото свободно място до Ванахомен.

- Виж за какво сме дошли, господарю Унте - започна Лечителят.

- Господарю! Какви изискани маниери имат тия граждани, а? - Унте погледна Ванахомен и се усмихна. - Никой не ми е викал така от твоята първа поява.

Ванахомен се усмихна, но тази усмивка не успя да стигне до очите му.

- В моята страна това се смята за учтивост.

- Хм. Ако някой ден моят народ изпита нужда от префъ-рцунена титла, за да разпознава своя водач, веднага отивам в пустинята да срещна Слънцето-Отец. - Унте измъкна отнякъде чашки и наля чай на всички, без да се интересува искат или не. Последвала примера на Мни-ини, Ханани вдигна своята и отпи внимателно. За нейна голяма изненада течността вместо гореща бе хладка, силно подправена и много сладка.

Мни-ини повдигна вежди одобрително, когато отпи, но после остави чашката на масата.

- Дано този ден не настъпи и след дълги години - каза той. - Ако искаш, някой от нас може да те прегледа и, току-виж, отложил го още повече. Само че за да стане тази работа, както и за да продължим с каквото и да е лечение, ще имаме нужда от твоята подкрепа.

- Така ли?

Мни-ини погледна Ханани. Вече бяха говорили по този въпрос. Според банбарци бе неприлично жената да мълчи, дори когато е само чирак, който иска да покаже уважение към своя наставник. И дори когато поначало не и се говори. Така че, Ханани пое дълбоко въздух и също остави чая си.

- Нашата сила идва от сънищата, гос… - Тя примигна. -Унте. В града, в Хетава, ние събираме тези сънища от други хора, които идват, за да предложат на Богинята своята Дан. Тук обаче няма приносители и в скоро време ще изчерпим магията.

Унте се облегна изненадан назад.

- Не знаех, че можете да се изчерпите. Събирането на сънища… ъ-ъ-ъ… опасно ли е?

Ханани понечи да поклати отрицателно глава, но в същия миг си спомни за Даюхотем.

- Обикновено не. Безболезнено е и отнема няколко дихания време.

Унте погледна Ванахомен.

- Ти чувал ли си за това?

Ванахомен кимна и за пръв път, откакто дойдоха, погледна и двамата. Ханани не прочете нищо в този поглед - той внимаваше да го запази абсолютно безизразен.

- Всички граждани на Гуджааре са длъжни да принасят редовно своята Дан, макар лично аз да не съм го правил никога.

- Сега се обърна специално към Унте: - Двамата с Карис сме подобре запознати с въпроса от когото и да било в племето. С твое позволение ще събера доброволци, преди да тръгна.

- Да тръгнеш ли? - попита Мни-ини.

Ванахомен го погледна.

- При толкова много гости, очаквани в предстоящите дни, би било много лесно за шпиони на шадуните или други наши врагове да минат границата и дори да организират изненадващ набег срещу каньона. Заедно с част от моите хора ще пазим височините до края на слънцестоенето. - И той направи неопределен жест към стените на клисурата.

- А-ха. - Ханани бе изненадана от студенината, изписана внезапно върху лицето на нейния наставник - тя бе виждала изключително рядко подобно изражение у него. - Това е наказание заради ролята ти в смъртта на онзи мъж.

Настана болезнена тишина. Погледът на Ванахомен стана още по-хладен, устните му се присвиха по-силно, но не каза нищо. Унте бе този, който най-накрая, след като първо отпи дълга глътка от чая си, обясни:

- В очите на моя народ Ванахомен не е сторил нищо лошо

- каза той. - Азима е неподходящ за военен предводител на Дзике, което доказа с посегателството си срещу твоята духовна дъщеря. Вана не е виновен за това. - Той остави чашката и погледна Ханани. - При все това, аз знам, че си пострадала, девойко от Гуджааре. Дълг на Юсир-Банбара е да те утеши след претърпяното страдание. Затова реших да отпратя Ванахомен извън лагера за известно време, та да не те дразни неговото присъствие наоколо.

- Но то не ми пречи - отвърна Ханани.

Всички я погледнаха изненадани - дори Ванахомен.

- Ханани. - Мни-ини посегна да улови загрижено ръката и. - Ти не съзнаваш какво направи той.

Тя погледна ръката, а после и лицето му, и се запита дали този мъж разбира колко силно я нараняват неговите думи, както и тяхното внушение, че е твърде глупава, за да се ориентира в нещата. Не разбираше - това и стана ясно веднага и болката понамаля. Но не изчезна.

- Много добре съзнавам какво е сторил, Мни-ини-братко - отвърна тя, с което си спечели още един негов недоверчив поглед. - Известно ми е, че е подмамил онзи човек да ме нападне, макар да не знам защо - нито пък ме интересува. Но знам също така, че спечелването и задържането на властта налагат определена степен на поквара, която Хетава допуска, доколкото нашите водачи не забравят по-важното - добруването на нашия народ. - Тя погледна Ванахомен. - В името на Гуджааре ли го извърши, Принце?

Той не отговори дълго време, а когато го стори, в гласа му звънна много особена нотка. Ханани не можа да определи дали е ядосан, уплашен или обзет от някакво друго силно чувство, но гласът му потрепери.

- Всяка секунда от моя живот е свързана с Гуджааре, Чи-рак-Лечител. С все сърце и душа.

Ханани кимна.

- В такъв случай приемам, че стореното от теб е по волята на Хананджа.

Това бе и едничката причина, поради която още не бе предложила собствената си сънна кръв на Мни-ини.

Унте изглеждаше смаян, но след малко поклати глава и въздъхна.

- Все пак, тази задача трябва да се изпълни - Ванахомен има задължение да охранява племето.

Принцът направи отривист поклон.

- Приятно задължение, Унте. - Когато се изправи обаче, той изгледа Ханани все така намръщен.

- Тъй, тъй. - Унте взе чашката си, за да я изпие до дъно.

- Ванахомен, можеш да вървиш и да подготвиш всичко необходимо. А вие, мои гуджаарейски приятели, само това ли имахте да ми кажете?

- Да - отвърна Мни-ини. Подвоуми се и добави: - Засега.

Унте се разсмя.

- Почваш да се учиш, гражданино. - Направи към него широк жест, отчасти за поздрав, отчасти за сбогом, и взе в ръка все още димящата лула. - Идвай, когато пожелаеш. Ако пък искаш, остани с мен за следобедна почивка.

Също като в Гуджааре, банбарци прекарваха в дрямка най-знойните часове от деня.

- Благодаря, но ще ти откажа - отвърна Мни-ини и стана.

- Нашата най-плодоносна работа протича, докато останалите спят.

- Е, тогава починете си - и работете - добре.

Те се изнизаха от шатрата. Ванахомен - последен, за да притвори добре завесата. Когато свърши с това, се изправи и погледна двамата Лечители.

- Можете да вземете каквито ви трябват сънни течности от мен и Карис - каза им той. - Ще попитам и майка си дали е съгласна да отдаде своята Дан. Това ще стигне ли?

- Майка ти не може - отвърна Мни-ини. - Тялото и още се възстановява. А Карис трябва да го направи доброволно, Хананджа не приема насилствена Дан.

- Мисля, че ще се съгласи - винаги е бил дълбоко вярващ. Но ще го повикам, та да го питате сами.

Мни-ини кимна.

- Що се отнася до теб… Наясно си с рисковете. Съгласен ли си въпреки това?

Ванахомен погледна с неразбиране.

- Какви рискове?

Мни-ини зяпна. Хвърли поглед към Ханани - не и трябваше никаква наркомансия, за да сподели неговото смайване. Как бе възможно Ванахомен да не осъзнава риска? Освен ако никога не е бил наясно с него…

- Обяснете ми тези рискове - настоя Ванахомен. Той забеляза разменените погледи и очите му се присвиха подозрително. - Не споменахте никакви рискове, когато стана дума за Карис.

Мни-ини само поклати глава и измърмори нещо под нос, все така смаян. Остави Ханани да отговори. Ванахомен я погледна в очакване.

- Ти не бива никога да отдаваш Дан - каза тя.

Ванахомен се смръщи още повече.

- Обясни, жено.

- Би могло да стане опасно. Имаш много силна дарба за сънища. Дори най-слабият дисбаланс може да отключи спираловиден процес, който да изкара нещата от контрол. При недостиг на сънна кръв, която да поддържа вътрешното ти равновесие, можеш да се побъркаш.

Принцът потрепери. През лицето му преминаха вълни на ужас, на пълно объркване, на ярост. Не преставаше да я гледа втренчено. След известно време промълви:

- Дарба за сънища. - Прозвуча като въпрос.

- Баща ти трябва да е знаел - обади се Мни-ини. Той се усмихваше, но в гласа му Ханани усети студена нотка на раздразнение и това я уплаши. - Казваш, че никога не си отдавал Дан. Всичките десетки деца на Принца са водени в града за тази цел, но поради някаква причина никой не е намерил време за теб, така ли? - Изпръхтя презрително. - По онова време в Хетава цареше поквара. Един подкуп за подходящия човек и тайната на скъпоценния наследник остава скрита.

Ванахомен стисна юмруци край напрегнатото си тяло.

- За какво говорите вие двамата?

Ханани побърза да се намеси, преди наставникът и да е казал още нещо.

- При някои хора способността да сънуват е прекалено силна, за да остане в рамките на умовете им или да идва само насън - обясни тя на Ванахомен. - Техните сънища са по-ярки, а съзнанието им странства между Ина-Карек и Хона-Карек с такава лекота, сякаш сънят и будността са едно и също. Ние разглеждаме подобни способности като дар от Богинята. Тези, които ги притежават, обикновено биват изисквани от Хетава.

Очите му се изпълниха с такъв ужас, че Ханани инстинктивно се отдръпна назад. Какво го разстрои толкова много? Силно притеснена, тя удари напосоки:

- Голяма чест е човек да обладава талант като твоя. Ако беше открит в достатъчно ранна възраст и развит при подходящи условия, можеше да станеш Лечител като нас или пък Бирник. Може би щеше да служиш рамо до рамо с твоя чичо, Ехиру…

Тя замлъкна, осъзнала какво означава това. Ванахомен бе на възраст приблизително колкото Бирник Ниджири. Ако бе изискан от Хетава, както бе трябвало да стане, по-скоро той, а не Ниджири, щеше да се окаже замесен в убийството на своя баща.

Момичето запуши уста с шепа, забелязала страховития израз на лицето му. И преди да измисли как да замаже нещата, той сви устни и се отдалечи.

- Принце… - Ханани тръгна след него, но Мни-ини я хвана за ръката.

- Остави го.

- Братко!

- Остави го ти казвам. - Мни-ини гледа след Принца, докато индиговата му фигура се изгуби между шатрите. - Той току-що научи, че принадлежи към средите на онези хора, които е ненавиждал дълбоко цял живот. Хич не му е лесно в момента.

- Ти с нищо не му помогна!

- Така е - съгласи се Мни-ини. В израза на лицето му нямаше нито молба за извинение, нито чувство за вина. - И ти не трябва да се опитваш след всичко, което ти стори. Много си мекушава, Ханани.

За втори път и говореше като на глупачка. И макар да бе непристойна проява в ущърб на покоя да изпитва гняв заради неговите думи - или пък ако все пак го изпита, да го покаже - в този миг Ханани бе до такава степен ядосана, че издърпа грубо ръката си от неговата.

- Може би трябваше да проявя кротост, така ли, Братко? -Той я гледаше втренчено, силно изненадан от невъздържаната и реакция. Ханани пристъпи крачка напред, но и стигна умът да снижи глас до разгорещен шепот. - Гневът ти носи утеха, така ли? Никак не ми е лесно, уверявам те. Още някой може да умре, когато отново загубя контрол над себе си. Дали пък да не помоля за повече мекушавост, какво ще кажеш?

- Ханани… - едва намери сили да промълви Мни-ини, но млъкна. Преди да е добавил нещо друго, тя последва примера на Принца и също се отдалечи.