Възходът на Ордата

Пет

В мрака живееше видимият, неостаряващ, вечен Кил’джейден. Силата преливаше и пулсираше в него вече по-добре и от кръв, по-питателна от храна или напитка, едновременно опияняваща и успокояваща. Той не беше всемогъщ, още не. Иначе световете щяха да рухват пред него само от мисълта му, а не посредством битки и унищожения. Засега той бе доволен от това положение.

Но те все още бяха живи — изгнаниците. Кил’джейден ги усещаше, макар че според тези, за които времето все още бе от значение, бяха изминали векове. Сега се прикриваха — Велън и останалите глупаци. Беше ги страх да се изправят срещу Аркемонд, който му беше приятел и съюзник по време на… промените… какъвто бе и Велън, докато бяха още съвсем обикновени същества.

Той, Аркемонд и останалите вече не се смятаха за ередари. Велън ги наричаше ман’ари, но те се наричаха Пламтящия легион. Армията на Саргерас. Избраните.

Той протегна червената си ръка — дълга, елегантна и ноктеста — в нищото, което беше всичко, и усети как се вълнува от повика му. Беше изпратил разузнавачи веднага след бягството им, разузнавачи, които докладваха само провал. Аркемонд искаше да ги погуби заради неуспехите им, но Кил’джейден бе предпочел друго. Тези, които се страхуваха, бягаха и той го знаеше много добре. Тези, които надушваха награда и благоразположението на господаря си, оставаха и продължаваха да жадуват за тях. Затова, докато Кил’джейден решеше да изрази недоволството си, тези, които го проваляха, получаваха втори шанс. Или дори трети, ако той бе убеден, че наистина се стараят, а не злоупотребяват с добрата му воля.

Аркемонд не одобряваше манията на Кил’джейден.

— Има достатъчно много светове, които да завладеем и погълнем в служба на господаря Саргерас — изръмжа Аркемонд.

Мракът около тях проблесна, пронизан от гласа му.

— Остави го този глупак. Ще усетим, ако използва уменията си, за да ни застраши по някакъв начин. Остави го да гние в някой свят, лишен от всичко, което е имало значение за него.

Кил’джейден бавно обърна огромната си глава към демоничния властелин.

— Целта не е да го оставим безсилен — изсъска Кил’джейден. — Целта е да го унищожим, както и останалите, които бяха толкова глупави да го последват. Целта е да го смажем заради липсата му на вяра. Заради упоритостта му. Заради отказа му да помисли за това, което щеше да е най-добро за всички нас.

Голямата ноктеста ръка се сви в юмрук и острите нокти се впиха в плътта. От нея бликна разтопен огън. После потокът спря, когато се докосна до това, което минаваше за въздух, оставяйки дебел ръб като белег. Тялото на Кил’джейден беше осеяно с много такива белези и той се гордееше с тях.

Аркемонд беше мощен, елегантен, изящен и интелигентен. Но той не изпитваше изгарящо желание за пълно унищожение като Кил’джейден. Той много пъти му го беше обяснявал и сега просто реши да не обсъжда повече този въпрос. Вече векове наред спореха за това и сигурно щяха да продължат да го правят и векове напред… или докато Кил’джейден не успееше да унищожи съществото, което някога бе най-добрият му приятел. Може би това бе причината. Кил’джейден изведнъж се озари и се замисли. Аркемонд никога не бе имал други чувства към Велън, освен като към равен водач на ередарите. А Кил’джейден обичаше Велън като брат, дори още повече — обичаше го, сякаш беше негово собствено проявление. И тогава…

Отново огромната ръка се сви в юмрук и отново вместо кръв рукна нечестив огън.

Не. Не бе достатъчно да си мисли как Велън седи в някой затънтен свят, лекува накърнената си чест, преживява от земята и живее в някоя пещера. Едно време Кил’джейден би поискал кръв. Но сега не можеше да се задоволи с кръв, колкото и мощна да бе тя сама по себе си. Той искаше същността на срама, пълното и цялостно унижение. Това щеше да бъде дори по-сладко от бакърения вкус на живота, който течеше във Велън и глупавите му последователи.

Аркемонд наклони глава — жест, който Кил’джейден познаваше. Един от слугите му искаше да говори с него. Аркемонд имаше свои схеми и машинации, всички — като тези на Кил’джейден — в служба на тъмния им господар и крайната му завоевателска цел. Безмълвно Аркемонд се изправи в цял ръст и се оттегли с плавни, гъвкави, неочаквани за размерите му движения.

В същия момент Кил’джейден усети леко стържене в главата си. Той моментално го разпозна — беше Талгат, дясната му ръка, който искаше да се свърже с него. А усещането, което тази мисъл му вдъхна, бе на предпазлива надежда.

— Какво има, приятелю? Говори! — заповяда Кил’джейден.

— Велики господарю, не искам да подхранвам празни надежди, но… май ги открих.

В Кил’джейден се надигна притаена наслада. Също като съществото, което преследваше, Талгат бе най-предпазливият от слугите му. С малко по-нисък ранг от самия Кил’джейден, той бе доказал верността си през вековете и не би направил дори такова несигурно изявление без явно основание.

— Къде? И какво те кара да мислиш така?

— В един малък свят — примитивен и несъществен. Усетих специфичната им магия там. Възможно е да са били там, но да са си тръгнали. Уви, това вече се е случвало.

Кил’джейден кимна, макар че Талгат нямаше как да види това. Някои неща от миналото му все още са запазени, мислеше си той, усмихвайки се леко от древното движение, което предвещаваше съгласие в почти всяко съзнателно същество, което бе срещал.

— Говориш истината — призна му той.

Много пъти воините на Кил’джейден отиваха в някой свят, подмамени от сладката есенция на ередарската магия само за да открият, че някак си Велън и проклетите му последователи са надушили атаката им и са избягали.

— Но няма да губя надежда. Ще ги открия и ще ги изменя така, че да служат за целите ми, и разполагам с цяла вечност, за да го направя.

После го осени една мисъл. Толкова често воините на Кил’джейден достигаха някой свят, откъдето Велън вече бе избягал. Кил’джейден лекуваше наранената си гордост, унищожавайки тези светове, но заличаването на примитивни раси, колкото и да бе приятно, не утоляваше жаждата му за пълно и цялостно отмъщение.

Този път нямаше да действа по същия начин. Нямаше да изпрати Талгат начело на Пламтящия легион. Някога Велън бе най-силният от тримата, най-мъдрият и най-възприемчивият за магия и наука. Кил’джейден не можеше да си представи, че старият му другар би свалил гарда си, не и след толкова кратко време. Велън щеше да е нащрек непрекъснато, винаги готов да избяга, изправен пред толкова очевидна заплаха. Ами ако заплахата не бе толкова очевидна?

— Талгат… Искам да изследваш този свят.

— Милорд? — мисленият глас на Талгат бе равен, спокоен, но объркан. — И преди сме нападали светове, но напразно.

— Може би този път само един ще отиде там.

— Само един… но на кого може да се доверим за това?

Кил’джейден долови едновременно притеснение и гордост в мислите на Талгат.

— Има много начини да унищожиш врага си, без да използваш армия. Понякога тези начини са по-добри.

— Искате… искате аз да открия по-добър начин?

— Точно така. Иди сам в този свят. Опознай го. Изследвай го. Провери дали изгнаниците са там и ако са, разбери какво е положението им. Кажи ми как живеят, дали са надебелели и живеят като домашен добитък или са изтънели като дребна плячка. Кажи ми какъв е светът им, какви хора живеят там, какви същества, какви сезони има там. Изследвай всичко, Талгат. Не прави нищо без изричната ми заповед.

— Разбира се, милорд. Ще се подготвя веднага.

Талгат бе все още объркан, но покорен и разумен. В миналото той бе служил добре на ман’арийския си господар. Сега щеше да стори същото.

Лицето на Кил’джейден, макар че сега слабо напомняше на това, което беше преди да се отдаде на великия господар Саргерас, все още можеше да се изкриви, за да изрази някакво подобие на усмивка.

Дуротан, като всички от рода си, беше готов да започне тренировките с оръжие още шестгодишен. Тялото му вече бе високо и здраво, а боравенето с оръжия бе напълно естествено за народа му. На дванадесет той започна да придружава ловните дружини. И сега, след ритуала, който го утвърди като зрял, той можеше да се присъедини към лова на огри и дори противните им страховити господари — гроните. Тази година с идването на есенния Кош’харг той бе приет в кръга от възрастни, когато децата бяха изпратени да спят. И както заедно с Оргрим бяха разбрали преди години, това да си възрастен и да седиш в кръга около огъня не беше особено интересно.

Но докато оглеждаше всичко с наблюдателните си кафяви очи, за него истински интересното нещо бе да общува с онези, чиито имена знаеше от години и които никога не бяха говорили с него, защото е бил малък. Майка Кашур, разбира се, бе от неговия клан. Той знаеше, че е високопоставена сред шаманите от другите кланове и се гордееше с това. Дуротан забеляза, че първата вечер тя се бе сгушила до огъня, а одеялото й увиваше тяло, което сякаш бе почти само кожа и кости. Без да знае как, той почувства, че това е последното й празнуване на Кош’харг и мисълта за това го натъжи повече, отколкото очакваше.

До нея, по-млад от нея, но все пак по-възрастен от родителите на Дуротан, седеше Дрек’Тар — чиракът на Кашур. Дуротан не бе разговарял много с Дрек’Тар, но острият език и поглед на стария орк му вдъхваше особено уважение. Кафявите очи на Дуротан продължаваха да оглеждат събралата се дружина. Утре шаманът щеше да се оттегли и да поеме към пещерата на предците в свещената планина. Дуротан потръпна, спомняйки си как беше отишъл там и студения полъх, който наподобяваше въздушно течение, но не бе нещо толкова обикновено.

Ето там бе Гром Хелскрийм21 — най-младият и леко вманиачен вожд на клана Уорсонг. Той беше само няколко години по-голям от Дуротан и Оргрим и тази позиция бе нова за него. Носеха се слухове около съмнителните обстоятелства, при които бе загинал предишният вожд на клана, но хората му не бяха оспорили водачеството на Гром. Дуротан не бе изненадан от това. Макар и млад, Гром беше страховит. От танцуващата, проблясваща светлина на огъня той изглеждаше още по-зловещ. Гъстата му черна коса падаше свободно по гърба му. При въздигането му като вожд долната му челюст бе татуирана в същия черен цвят. На врата му висеше огърлица от кости. Дуротан знаеше какво означава тя. Традиция на орките Уорсонг бе да носят костите на първата си плячка, които надписваха с личните си руни.

До Гром седеше огромният и внушителен Блекхенд22 от клана Блекрок. До Блекхенд тихо похапваше главатарят на клана Шатърд Хенд23 — Каргат Блейдфист24. Вместо ръка, в китката му бе закрепена коса, от която дори сега вече зрелият Дуротан се смущаваше, виждайки я как проблясва на светлината от огъня. До него беше Килрог Дед-ай25, вождът на клана Блийдинг Халоу26. Това не бе фамилно име, той сам си го беше избрал. Едното му око следеше събралата се компания, а другото стоеше обезформено и мъртво в кухината си. Ако Гром бе твърде млад за вожд, то Килрог бе твърде стар да бъде такъв. Но Дуротан разбираше, че въпреки годините си и посивелия си вид, Килрог не бе готов да се прости нито с живота, нито с властта си. Дуротан нервно отмести поглед от него.

Отляво на Дрек’Тар седеше прочутият Нер’зул от клана Шадоумуун27. Откакто Дуротан се помнеше, Нер’зул бе водач на шаманите. Веднъж на Дуротан му бе позволено да участва в лов, на който присъстваше и Нер’зул. Майсторските му шамански умения бяха поразителни. Докато останалите пъхтяха и се мъчеха да се свържат с елементите, да ги насочат със сила, но без грация, Нер’зул стоеше спокоен. Когато пожелаеше, земята под краката му се разтърсваше, когато посочеше към небето, се появяваше светкавица. Огън, въздух, вода, земя и неуловимият Дух на Пустошта — за всички тях той бе приятел и другар. Той не бе виждал Нер’зул да контактува с предците, разбира се. Никой, освен шаманите, не можеше да стане свидетел на подобно нещо. Но Дуротан бе сигурен, че ако предците не одобряваха Нер’зул, той нямаше да може да властва спокойно толкова дълго. Дуротан обаче не харесваше чирака му.

Оргрим седеше до приятеля от детството си. Той проследи погледа на Дуротан, наведе се към него и прошепна:

— Мисля, че Гул’дан ще служи по-добре на хората си, ако бъде използван като стръв.

Дуротан отмести поглед, за да прикрие усмивката си. Той не знаеше колко опитен шаман е Гул’дан, но със сигурност бе способен, иначе Нер’зул не би го избрал за свой наследник. И все пак той не бе особено симпатичен. По-нисък от обичайното, по-слаб от повечето и с къса, гъста брада, той не представяше орките като раса на воини. Но Дуротан бе склонен да вярва, че не всеки трябва да е герой, за да служи на клана си.

— Ето тази вече е роден воин.

Дуротан погледна в посоката, която Оргрим му посочи и очите му леко се разшириха. Оргрим беше прав. Тя бе висока и стройна, а мускулите под гладката й кафява кожа се накъдриха като вълни на светлината от огъня, когато тя се доближи да отреже парче месо от печения талбък. В очите на Дуротан въпросната женска изглеждаше като въплъщение на всичко, което орките ценят. Тя се движеше с дивата грациозност на черните вълци, а бивниците й бяха малки, но смъртоносно наточени. Дългата й черна коса бе изпъната в удобна и красива плитка.

— Коя… коя е тя? — прошепна Дуротан със свито сърце.

Със сигурност невероятната женска бе член на друг клан. Той щеше да забележи, ако такава красавица — силна, пищна, изящна — бе от неговия клан. Оргрим се закикоти и удари Дуротан по гърба. Звукът от жеста му накараха няколко глави да се обърнат към тях, а Дуротан дори забеляза, че една от тях бе и на красивата девойка. Оргрим се наведе, за да прошепне думите, които повдигнаха духа на Дуротан.

— Ти, завеяно куче! Тя е Фростулф! Ако беше от моя клан, щях да я избера за себе си.

Фростулф? Как е могъл Дуротан да не забележи такова съкровище в собствения си клан? Той отмести погледа си от ухиленото лице на Оргрим, за да я погледне отново. И видя, че тя се взира право в него. Очите им се срещнаха. „Драка!“ Женската се сепна и извърна поглед. Дуротан примигна, сякаш се събуждаше от унес.

— Драка — тихо каза той.

Нищо чудно, че не можа да я познае веднага.

— Не, Оргрим. Тя не бе роден воин. Тя е станала воин.

Драка бе родена болнава, кожата й бе бледа и светлобежова, вместо със здравословния дървеснокафяв цвят, който бе присъщ за повечето орки. Такава беше през повечето години от детството си. Дуротан помнеше как възрастните шепнеха, когато говореха за нея, сякаш вече бе поела по пътя към предците. Собствените му родители говореха натъжено за нея и се чудеха какво беше сторило семейството й, за да бъде прокълнато от духовете с такова крехко дете.

И скоро след това Дуротан осъзна, сглобявайки парченцата от пъзела, че семейството на Драка се бе преместило в покрайнините на лагера им. От тогава не я бе виждал, тъй като бе зает със собствените си задължения.

Драка бе отрязала няколко парчета месо и ги отнесе на семейството си. Дуротан забеляза два млади орка, които седяха до тези, които явно бяха родителите й. И двете деца изглеждаха здрави и силни. Усещайки погледа му върху себе си, Драка обърна глава и спокойно го погледна в очите. Ноздрите й се разшириха и тя се изправи, сякаш предизвикваше Дуротан да я огледа по-скоро със съжаление и състрадание, отколкото с възхищение и уважение.

Не, тази орка не заслужаваше съжаление. По милостта на духовете, лечението на шаманите и силата на волята, която той видя да гори в кафявите й очи, тя бе отхвърлила детската си слабост и бе съзряла като този… този пример за оркско съвършенство.

Дуротан остана без дъх, когато Оргрим го сръчка с лакът. Той се обърна към стария си другар.

— Престани да зяпаш. Иде ми да напълня устата ти с нещо, за да я затворя — изръмжа Оргрим.

Дуротан осъзна, че наистина седи зяпнал и към него са насочени повече от един многозначителни и усмихнати погледи. Той възвърна вниманието си към празника и до края на вечерта нито веднъж не погледна към Драка.

Но я сънува. И когато се събуди, знаеше, че ще бъде негова. Той бе наследник на вожда на един от най-гордите оркски кланове. Коя женска можеше да го отхвърли?

— Не — каза Драка.

Дуротан остана изумен. На следващата сутрин беше отишъл при Драка и я беше поканил на лов в утрешния ден. Сама. И двамата знаеха какво означава това — мъжки и женска на лов бе ритуал на ухажване. И тя го отряза.

Беше толкова неочаквано, че той не знаеше как да реагира. Тя го гледаше почти презрително, а устните й се изкривяваха около перфектните й бивници в самодоволна усмивка.

— Но защо? — успя да промълви Дуротан.

— Още не съм на нужните години — отвърна тя.

От начина, по който се изрази, отговорът й прозвуча по-скоро като извинение, отколкото като причина. Но Дуротан нямаше да се откаже толкова лесно.

— Имах намерение това да бъде лов за ухажване, признавам си — каза той без да се церемони. — Но щом не си достатъчно голяма, ще уважа това. И все пак бих се радвал на компанията ти. Нека да отидем на лов като двама горди воини и нищо повече.

Сега бе неин ред да бъде поразена. Дуротан предполагаше, че Драка очаква или да я притисне, или да се оттегли разгневен. Тя се поколеба, а очите й оставаха широко отворени. После се усмихна.

— Ще дойда на такъв лов, Дуротан, син на Гарад, вожд на клана Фростулф.

Дуротан не се бе чувствал по-щастлив в живота си. Това бе много по-различно от обичаен лов. Двамата с Драка бяха тръгнали с бърза и широка крачка. Всички предизвикателства с Оргрим бяха закалили Дуротан и за миг той се притесни, че може би върви твърде бързо. Но Драка, родена крехка, а сега толкова силна, поддържаше темпото му. Те не говориха много, нямаше много за казване. Бяха тръгнали на лов, щяха да открият плячка, да я убият и да я отнесат при клана си. Тишината бе спокойна и приятна.

Той забави крачка, когато стигнаха до едно открито място, и заоглежда земята. Нямаше сняг и търсенето на следи не бе толкова лесно, колкото през зимните месеци. Но Дуротан знаеше какво да търси — отъпкана трева, скършени клонки, вдлъбнатини по почвата.

— Клефтхуфи — каза той.

Той се изправи и се загледа към хоризонта в посоката, в която бяха поели. Драка все още разглеждаше земята и внимателно опипваше почвата.

— Един от тях е ранен — заяви тя.

Дуротан се обърна към нея.

— Не видях кръв.

Тя поклати глава.

— Няма кръв, но си личи по стъпките.

Тя му посочи към мястото, което разглеждаше. Той не видя нищо особено, което да му подскаже за ранен звяр и объркан, поклати глава.

— Не, не тази стъпка… следващата. И онази след нея.

Тя тръгна по следите, внимавайки къде стъпва, и изведнъж Дуротан видя какво има предвид. Вдлъбнатините от едното от копитата бяха малко по-плитки от тези на останалите три. Животното е куцало.

Той я изгледа с възхищение и тя леко се изчерви.

— Лесно е да се види — каза тя. — Ти също щеше да се справиш.

— Не — искрено призна той. — Нямаше да мога. Видях следите, но не отделих време да ги разгледам. Това го направи ти. Един ден от теб ще стане прекрасен ловец.

Тя се изправи и го изгледа гордо. Нещо топло и едновременно подсилващо и отслабващо премина през тялото му. Той не се молеше, но сега, докато гледаше Драка пред себе си, изпрати една кратка молитва към духовете. „Нека тази женска ме приеме.“

Те проследиха стъпките, както вълци следят миризма. Дуротан вече не вървеше напред, орката до него бе равностоен следотърсач. Те се допълваха много добре. Той имаше остри очи, но тя виждаше нещата в по-голяма дълбочина. Дуротан се чудеше какво ли щеше да бъде да се бие рамо до рамо с нея. Приковали очи в земята пред тях, те свиха в рязък завой. Той се чудеше какво ли щеше да бъде да…

Големият черен вълк, наведен и озъбен над същото животно, което преследваха те, се обърна. За един безкраен миг трима хищници се измерваха с поглед. Но още преди мощният звяр да успее да скочи, Дуротан се нахвърли върху него.

Той не усещаше тежестта на секирата в ръцете си, замахна и удари. Тя потъна дълбоко в тялото на съществото, но Дуротан усети отмъстителното впиване на жълтите му зъби в ръката си. През него премина болка — гореща, сякаш нажежена до бяло, и шокираща. Той издърпа и освободи ръката си. Този път беше по-трудно да повдигне секирата с пулсиращата кръв в ръката му, но той все пак го направи. Вниманието на вълка бе изцяло насочено върху Дуротан. Горещият дъх на звяра вонеше на гранясало месо.

И в същия миг, преди страховитата челюст да щракне пред лицето му, Дуротан чу боен вик. С крайчеца на окото си долови движение. Драка се спусна към вълка с насочено напред дълго орнаментирано копие. Главата на вълка се отметна рязко назад, когато копието прониза гърдите му. В този миг на невнимание Дуротан отново вдигна секирата си и я стовари с всичка сила върху звяра. Той усети как острието преминава през тялото на животното, продължава надолу, стига до земята и потъва толкова дълбоко в нея, че нямаше да може да я извади отведнъж.

Задъхан, оркът отстъпи назад. Драка стоеше до него. Той почувства топлината й, енергията, страстта й към лова, които бяха толкова силни, колкото и неговите. Двамата се вгледаха в мощния звяр, когото бяха убили. Бяха хванати неподготвени от животно, за повалянето на което обикновено бяха нужни няколко опитни воини, и все още бяха живи. Врагът им лежеше мъртъв, от него се стичаше кръв, тялото му бе прерязано на две от секирата на Дуротан, а в сърцето му бе забито копието на Драка. Дуротан осъзна, че никога няма да може да каже кой точно бе нанесъл смъртоносния удар и от тази мисъл се почувства невероятно щастлив.

Той отпусна тежкото си тяло и седна. Драка се спусна да почисти кръвта, която се стичаше от наранената му ръка, мърморейки под нос, когато струята не спря. Тя бързо го намаза с лековит мехлем и стегна раната му с превръзка, а после го накара да изпие отвара от някакви горчиви билки. Не след дълго замайването му отмина.

— Благодаря ти — каза тихо той.

Тя кимна, без да го поглежда. После по ъгълчетата на устните й заигра усмивка.

— Какво смешно има? Че не успях да се задържа на крака ли?

Гласът му прозвуча по-остро, отколкото му се искаше и тя го изгледа изненадано.

— Не, изобщо не е това. Добре се би, Дуротан. Мнозина щяха да изпуснат секирата си след първия удар.

Той почувства странно облекчение от думите й, които прозвучаха по-скоро като факт, отколкото като ласкателство.

— Тогава… какво е толкова забавно?

Тя се усмихна широко и го погледна в очите.

— Знам нещо, което ти не знаеш. Но… след това… мисля да ти го кажа.

Той усети как отвръща на усмивката й.

— Поласкан съм.

— Вчера ти казах, че още не съм на години за лов за ухажване.

— Така е.

— Ами… когато го казах, знаех, че скоро ще навърша нужните години.

— Разбирам — каза той, макар всъщност да не разбираше. — Е… кога ще ги навършиш?

Усмивката й грейна.

— Днес — просто отвърна тя.

Той я изгледа продължително, после, без да каже нищо повече, я придърпа към себе си и я целуна.

От известно време Талгат наблюдаваше орките. Сега той се отдалечи от тях, погнусен от дивашката им природа. Ман’арите бяха по-добри. С изключение на женските същества с жилави криле и опашки, ман’арите задоволяваха похотта си с насилие, а не с чифтосване. Той предпочиташе да е така. Всъщност дори предпочиташе да убие онези двамата на място, но господарят му бе ясен по отношение на намесата му. Щяха да възникнат въпроси, ако двамата орки не се завърнат в клана си, и макар че за него те бяха незначителни като мухи, мухите можеха да се превърнат в неудобство. Кил’джейден искаше от него само да наблюдава и да докладва, нищо повече. И Талгат щеше да направи точно това.

„Отмъщението“ — мислеше си Кил’джейден — „като плод на дърво, е най-вкусно, когато узрее напълно.“ През дългите години на търсенето му имаше моменти, когато се съмняваше, че някога ще успее да открие ередара-отстъпника. Но колкото повече Кил’джейден научаваше от Талгат, толкова по-уверен ставаше.

Талгат му бе служил добре. Той бе наблюдавал жалките „градове“, които някога великият Велън и шепата ередари бяха създали. Беше наблюдавал как живеят, как ловуват като създанията, наречени орки, как със собствените си ръце поставят семена в земята. Беше наблюдавал как търгуват с тромавите, почти неговорещи същества, проявявайки към тях абсолютно смешна учтивост. Талгат бе доловил следи от някогашното величие в сградите и ограничената им технология, но като цяло смяташе, че Кил’джейден ще остане доволен да разбере колко ниско бе паднал бившият му приятел. Сега се наричат „дренаи“. Изгнаниците. Дори са нарекли този свят Дренор.

Кил’джейден осъзна, че Талгат се озадачи, когато поиска от него да научи повече за орките, вместо да се фокусира върху самия Велън. Как са организирани? Какви обичаи имат? Кои са лидерите им и как биват избирани? Какво е важно за тях като общество и като отделни индивиди?

Но работата на Талгат бе да докладва, а не да оценява и той се стараеше да се сдобие с нужните отговори. Когато най-накрая Кил’джейден научи всичко, което Талгат бе разбрал — дори имената на онези зверчета, които се мляскаха след лова си, той остана доволен… поне за този момент.

След толкова дълго време той щеше да осъществи отмъщението си. Велън и недодяланите му другари щяха да бъдат наказани. Но не бързо, не и с армия от подобрени ередари, която да ги разкъса на кървави парчета. Това би било твърде милостиво. Кил’джейден ги искаше мъртви, да. Но първо трябваше да ги съсипе. Да ги унижи. Да ги смаже напълно като насекоми под тежък ботуш.

И сега вече знаеше как точно да го направи.