Възходът на Ордата

Дванадесет

По пътя на връщане ръцете на Нер’зул бяха толкова замръзнали, че той се чудеше дали ще може да ги откъсне от гъстата черна козина на вълка. Той яздеше Скайчейсър и се молеше нощта да го погълне. Как можеше да се върне при хората си, знаейки какво им беше причинил? От друга страна, как можеше да избяга и можеше ли изобщо да отиде някъде, където Кил’джейден да не го открие? Той горчиво копнееше за куража да извади ритуалния нож, който винаги носеше със себе си, и да го забие в сърцето си, но знаеше, че не може да го направи.

Орките не приемаха самоубийството като славно деяние, според тях така отвръщаха на проблемите си само страхливците. Нямаше да му бъде позволено да продължи да живее като дух, ако поемеше по този примамлив път на бягство от ужаса, пред който беше изправен.

Можеше да продължи да се преструва, че нищо не подозира и може би дори хитро да подкопае Кил’джейден. Въпреки невероятните му сили, нищо не свидетелстваше за това, че т.нар. Красивия може да чете мисли. Тази мисъл някак си ободри Нер’зул. Да… той можеше да смекчи щетите, които този натрапник се опитваше да нанесе на хората му. Така щеше да продължи да им служи.

Изтощен както физически, така и психически, Нер’зул се добра до палатката си в ранния час малко преди зазоряване. Имаше намерение да се строполи върху кожите на земята и да заспи в опит да забрави поне за малко болката от това, което беше навлякъл на всички. Вместо това обаче го заслепи ярка светлина и той падна на колене.

— Значи искаш да ме предадеш? — заговори Красивия.

Нер’зул вдигна ръце, опитвайки се да защити очите си от невероятната светлина. Стомахът му се сви и той се уплаши да не повърне от ужас. После светлината отслабна и той свали ръце. До Кил’джейден стоеше чиракът му и се усмихваше мрачно.

— Гул’дан — прошепна с отвращение Нер’зул. — Какво си направил?

— Информирах Кил’джейден, че имаме плъх — спокойно отвърна Гул’дан, а зловещата усмивка не напускаше лицето му. — И сега той ще реши какво да направи с вредителя, който е решил да му се опълчи.

По раменете на Гул’дан все още имаше следи от сняг. Нер’зул смътно осъзна какво се бе случило. Чиракът му, жаден за власт, го беше проследил. Как така Нер’зул е могъл да си затваря очите пред нещо толкова очевидно толкова дълго време? Гул’дан беше чул думите на предците. И все пак продължаваше да стои на страната на Кил’джейден? За миг собственият му страх и себелюбие се изпариха и Нер’зул почувства само вълна на съжаление към орка, който бе паднал толкова ниско.

— Боли ме — каза Кил’джейден.

Сепнат, Нер’зул го погледна.

— Аз избрах теб, Нер’зул. Дадох ти силите си. Показах ти какво е нужно, за да подобриш положението на хората си и те никога повече да не са на второ място в този свят.

Нер’зул проговори, без да мисли.

— Ти ме измами. Ти ми изпрати фалшиви видения. Ти оскверни предците и всичко, за което са се борили. Не знам защо правиш това, но знам, че не е от обич към хората ми.

— Но те все пак процъфтяват. За пръв път от много векове са единни.

— Обединени от лъжа — каза Нер’зул.

Той се беше увлякъл в бунта си. Но се чувстваше добре. Може би, ако продължи, Кил’джейден ще изгуби търпение и ще го убие на място и така проблемът на Нер’зул щеше да бъде решен. Но Кил’джейден не отвърна със смъртоносната ярост, на която се надяваше шаманът. Вместо това той въздъхна дълбоко и поклати глава като родител, разочарован от своенравното си дете.

— Не е късно отново да получиш подкрепата ми — каза Кил’джейден. — Имам задача за теб. Ако я изпълниш, ще простя моментната ти загуба на вяра.

Устните на Нер’зул помръднаха. Той искаше да крещи в знак на протест, но този път не успя да продума. После осъзна, че моментът е изтекъл. Не искаше да умира, не повече от всяко друго съзнателно същество, и остана безмълвен.

— Това, което стана с вожда на клана Фростулф, ме тревожи — продължи Кил’джейден. — Не само защото той не е единственият, който мърмори срещу всичко, което се случва. Има и други — онзи, който държи дуумхамъра, и други от клановете Блейдуинд35 и Редуокър36. Щеше да е друго, ако тези гласове не принадлежаха на авторитетни лица, но много от тях са такива. Не трябва да излагаме плана ми на никакви рискове. Затова ще подсигуря подчинението им. Не е достатъчно да ми се закълнат във вярност.

Кил’джейден замислено докосна бузата си с дългия си червен пръст.

— Твърде много орки изглеждат склонни да променят значението на думите „чест“ и „клетва“. Трябва… да гарантираме сътрудничеството им сега и завинаги.

Малките очи на Гул’дан проблеснаха.

— Какво предлагате, Велики?

Кил’джейден се усмихна на Гул’дан. Нер’зул вече виждаше връзката между тях, виждаше коренно различното отношение на Кил’джейден към Гул’дан. Красивия беше използвал подли лъжи и трикове, за да привлече Нер’зул за каузата си, но с Гул’дан той разговаряше открито.

— Има начин — каза Кил’джейден, обръщайки се към двамата шамани. — Има начин да ги свържем завинаги с нас. Да ни бъдат верни завинаги.

Нер’зул беше решил, че е неспособен да изпита по-голям ужас след това, което предците му разкриха, но сега осъзна, че може да почувства шок на съвсем ново ниво, слушайки плана на Кил’джейден. Свързани завинаги. Завинаги верни. Завинаги поробени.

Той се взря в блестящите очи на Кил’джейден и не успя да проговори. Достатъчно бе само да кимне, но той не можеше да направи дори и толкова. Вместо това той просто стоеше и гледаше като птичка пред змия. Кил’джейден въздъхна дълбоко.

— Значи се отказваш от шанса си за изкупление пред мен?

Щом чу думите на Кил’джейден, Нер’зул усети как сякаш се разваля някаква магия. Думите, заклещени в гърлото му, се изляха от устата му и, въпреки че осъзнаваше, че го грози гибел, шаманът не се опита да ги спре.

— Категорично отказвам да обрека хората си на вечно робство — извика той.

Кил’джейден го изслуша и после кимна с огромната си глава.

— Това е твоят избор, но избра и последствията. Запомни едно, шамане. Твоят избор няма да промени нищо. Моите желания ще бъдат изпълнени. Хората ти ще бъдат роби. Но вместо да ги водиш и да се радваш на подкрепата ми, ти ще бъдеш само един безсилен наблюдател. Мисля, че това наказание ще е по-сладко от това просто да те убия.

Нер’зул понечи да отвърне, но не успя. Кил’джейден присви огромните си очи и шаманът дори не успя да помръдне. Дори сърцето му, което биеше лудо в гърдите му, продължаваше да тупти само по волята на Кил’джейден и Нер’зул го знаеше. Как можеше да бъде такъв наивен глупак? Как не бе успял да прозре лъжите? Как можа да се заблуди от илюзията, която това… чудовище му изпрати в образа на любимата му съпруга? Очите му се наляха със сълзи, които се стекоха по бузите му само защото Кил’джейден им позволи.

Кил’джейден му се усмихна, после бавно се обърна към Гул’дан. Дори в злочестото си състояние Нер’зул успя да намери капка облекчение от мисълта, че той не се бе обърнал към Кил’джейден с изражението на гладно кученце, чакащо награда, както сега изглеждаше Гул’дан.

— Няма нужда да те мамя с красиви лъжи, нали, мой нов слуга? — обърна се Кил’джейден почти с любов към Гул’дан. — Ти не се страхуваш от истината.

— Не, господарю. Живея, за да ви служа.

Кил’джейден се засмя.

— Ще ти спестя лъжите, но ти трябва да направиш същото. Ти живееш за власт. Жадуваш за нея. Копнееш за нея. И през последните няколко месеца успя да развиеш умения, които ще са ми от полза. Нашето съдружие няма да се основава на възхищение и уважение, а на взаимна изгода и лична печалба. Това означава, че има голяма вероятност да бъде успешно.

По лицето на Гул’дан преминаха различни емоции. Той явно не знаеше как да реагира на тези думи и Нер’зул остана доволен от притеснението на чирака си.

— Щом… така казвате — запелтечи накрая Гул’дан, но продължи по-уверено. — Кажете ми какво да направя и се кълна, че ще бъде изпълнено.

— Без съмнение си разбрал, че желая да елиминирам дренаите. Причината за това не е твоя грижа. Стига ти да знаеш, че така искам. Орките се справят сравнително добре с това, но могат и по-добре. Те ще се справят и по-добре. Воинът е добър, колкото е добро оръжието му, Гул’дан, и аз възнамерявам да дам на теб и хората ти оръжия, каквито не сте си представяли. Ще отнеме малко време, първо трябва да се изучиш, преди да можеш да обучаваш другите. Готов ли си за това?

Очите на Гул’дан проблеснаха.

— Започнете с уроците, Велики, и ще видите колко усърден ученик съм аз.

Кил’джейден се засмя.

Дуротан беше покрит с кръв, повечето от която негова собствена. Какво се беше объркало? Всичко се развиваше както обикновено. Откриха ловна хайка, обградиха я, атакуваха и зачакаха шаманите да използват магията си срещу дренаите. Но те не го направиха.

Вместо това един след друг Фростулф биваха посичани от блестящите мечове и бяло-синята магия на дренаите. В един момент, докато се бореше за собствения си живот, Дуротан видя, че Дрек’Тар отчаяно се бори, разчитайки не на друго, а на жезъла си. Какво се беше случило? Защо шаманите не им помогнаха? Какво си мислеше, че прави този Дрек’Тар? Той размахваше жезъла си не по-добре от едно дете… защо не използва магията си?

Дренаите се сражаваха яростно, възползвайки се от възможността, която очевидното бездействие на шаманите им предостави. Те се бореха по-ожесточено, отколкото Дуротан ги беше виждал, а очите им блестяха така, сякаш за пръв път предчувстваха победа.

Тревата бе хлъзгава, напоена с кръв, и Дуротан усети как губи почва под краката си. Той падна, а нападателят му вдигна меча си. Значи това бе моментът. Дуротан щеше да загине в славна битка. Само че нямаше чувството, че това е славна битка. Той инстинктивно вдигна секирата си, за да парира предстоящия удар, въпреки че ръката му бе дълбоко прорязана при свръзките на бронята му и трепереше. Той вдигна очи към този, който щеше да го убие.

И разпозна Ресталаан. В същия миг блестящите сини очи на дренайския капитан на стражата се озариха и той спря замаха си. Дуротан си пое дъх, опитвайки се да събере сили да се изправи, за да продължи битката. Ресталаан изрече нещо на мелодичния си език и всички дренаи застинаха на място.

Докато Дуротан се изправяше на крака, осъзна, че малцина от воините му бяха останали живи. Още малко и дренаите щяха да довършат цялата група срещу само две-три жертви от тяхна страна. Ресталаан се обърна към Дуротан. По лицето му се изписаха различни емоции — състрадание, отвращение, съжаление, решителност.

— Заради жеста на състрадание и чест към нашия Пророк, ти, Дуротан, син на Гарад, и останалите ти хора ще бъдете пожалени. Погрижи се за ранените си воини и се върнете у дома. Но не мисли, че ще видиш милост от нас втори път. Честта бе заплатена.

Дуротан махна с ръка, сякаш беше пил твърде много, а от раните му струеше кръв. Той положи голямо усилие да се задържи на крака, докато дренаите се оттеглиха и изчезнаха зад хоризонта. Щом изчезнаха от погледа му, той се подчини на краката си и се свлече на колене. Явно имаше няколко напукани или счупени ребра и при всяко вдишване усещаше остра болка.

— Дуротан!

Беше Драка. Тя също беше тежко ранена, но гласът й бе силен. Дуротан се изпълни с облекчение. Благодарение на предците тя все още беше жива. Дрек’Тар се спусна към него, постави ръце върху сърцето му и започна да шепти нещо. Дуротан усети топлина и скоро болката му изчезна. Той вдиша дълбоко освежаващ въздух.

— Поне ми позволяват да лекувам — каза Дрек’Тар толкова тихо, че Дуротан не бе сигурен дали чува правилно думите му.

— Погрижи се за другите, после ще говорим — отвърна Дуротан.

Дрек’Тар кимна, без да поглежда към вожда си. Той и останалите шамани можаха да излекуват с магия някои от раните, а другите, които не можаха, третираха с мехлем и превръзки. Дуротан имаше наранявания, но не и опасни за живота, и също помогна на шаманите.

Когато направи всичко по силите си, той се изправи и се огледа. Върху зелената трева изстиваха поне петнадесет тела, включително това на Рокар, неговия заместник. Шокиран и невярващ, Дуротан поклати глава.

Трябваше да докладва с писма и да отнесе телата на загиналите по домовете им. Щяха да бъдат изгорени на клада, дарени на огъня, прахта им щеше да се разпръсне от вятъра и да се върне във водата и земята. Духовете им щяха да отидат в Ошу’гун и шаманите щяха да се съветват с тях по важни въпроси. Но така ли щеше да стане наистина? Беше се случило нещо ужасно и той щеше да разбере какво точно.

Изведнъж Дуротан се изпълни с гняв заради загубата си. Въпреки това, което му бяха казали предците, нещо вътре в него му нашепваше, че тази атака срещу дренаите е голяма грешка. Той се обърна към Дрек’Тар, който седеше и тъкмо отпиваше вода, сграбчи го с гърлен рев и го вдигна на крака.

— Това си беше чисто клане! — извика Дуротан, разтърсвайки яростно шамана си. — Петнадесет от нашите лежат мъртви в краката ни! Земята е дълбоко напоена с кръвта им, а аз не видях нито теб, нито някои от шаманите ти да помагате в битката!

За миг Дрек’Тар не успя да продума. На поляната цареше мъртвешка тишина, докато всички орки наблюдаваха сблъсъка. После Дрек’Тар отговори с тих глас:

— Елементите… те не се появиха този път.

Дуротан присви очи. Държейки все още кожения елек на стреснатия шаман, той попита настоятелно:

— Вярно ли е това? Не пожелаха да ни помогнат в битката?

Шокиран и изтощен, шаманът кимна. Друг се обади с треперещ глас:

— Вярно е, велики вожде. Обърнах се към всеки поотделно. Те казаха… казаха, че балансът е нарушен и повече няма да ни позволят да използваме силата им.

Дуротан се отърси от шока си и гневно изсъска. После се обърна към намръщеното лице на Драка.

— Това е повече от знак! Това е вик, боен вик, че правим нещо нередно!

Бавно, опитвайки се да осъзнае величината на случилото се, Дуротан кимна. Ако Ресталаан не беше проявил милост, той и всеки един от групата му щяха да лежат на тази земя и телата им щяха да изстиват. Елементите бяха отказали подкрепата си. Те бяха отрекли това, което шаманите искаха от тях.

Дуротан пое дълбоко дъх и поклати глава, сякаш искаше физически да се отърси от мрачните си мисли.

— Да заведем ранените у дома възможно най-бързо. А после… после ще изпратим писма. Ако това, от което се боя, е истина, ако не само шаманите от клана Фростулф са лишени от силата на елементите заради това, което причиняваме на дренаите, трябва да се противопоставим на Нер’зул.