Възходът на Ордата

Двадесет и две

Орките от Съвета в сянка бяха изнервени, почти се бяха поболели от притеснение като Гул’дан, когато Кил’джейден ги изостави. Но сега имаха цел. Той свика Съвета и сподели с тях думите на мистериозния странник, който се наричаше Медив. Той им разказа за плодородните поля, чистата вода и здравите животни с лъскава козина. Разказа им дори с по-голяма радост за съществата, наречени човеци, борбата с които щяла да бъде предизвикателство, но които несъмнено щели да паднат под ударите на по-мощната Орда.

— Вода, храна, убийства. И власт за тези, които се съгласят да ги получат — съблазнително каза Гул’дан, почти мъркайки.

Беше ги преценил точно. Очите им, някои червени, други все още кафяви и строги, бяха фокусирани върху него и в тях той видя надежда… и алчност…

Работата започна.

Първо трябваше да пренасочват вниманието на гладуващата Орда. Гул’дан добре съзнаваше, че с намаляването на храната и изгарящата жажда за насилие, която вече нямаше отдушник, орките щяха да се обърнат едни срещу други. Той и Блекхенд изпратиха укази до всички кланове за определяне на най-добрите им воини, които да участват самостоятелно или в малки групи в организирани публични боеве. Победителите в битките щяха да получат от победения клан храна, както и чиста вода и слава. Въодушевени за нещо, каквото и да е то, което да смекчи болката от двойния им глад — за храна и за кръв, орките радушно посрещнаха предложението и Гул’дан остана доволен. Медив искаше армия, която да атакува човеците. Това нямаше да стане, ако воините се избиеха помежду си преди нападението.

Дуротан продължаваше да им създава грижи. Вождът на клана Фростулф, явно окуражен от факта, че Гул’дан не го уби в нощта на атаката на Шатрат, беше започнал да се изказва все по-открито. Той обяви организираните боеве за унизителни. Призова да се потърси начин да се излекува земята и намекваше за вината на уорлоците. С други думи, той танцуваше възможно най-близо до границата и понякога дори я пресичаше. И както винаги, някои го слушаха.

Макар че Фростулф беше единственият цял клан, който отказа да пие кръвта на Манорот, имаше и други орки на по-ниски позиции, които направиха същото. Този, който най-много притесняваше Гул’дан, беше Оргрим Дуумхамър. Той можеше да се окаже проблем. Оргрим никога не бе харесвал Блекхенд и един ден можеше да направи нещо по въпроса. Но засега той не подкрепяше открито Фростулф и всъщност бе един от редовните участници в боевете.

Виденията на Гул’дан продължаваха. Медив имаше пределно ясна представа за това, което иска — портал между двата свята, такъв, който да бъде създаден от Съвета в сянка и уорлоците от едната страна, и Медив и каквато и магия да контролираше той — от другата страна. Те не можеха да работят тайно. Порталът трябваше да е достатъчно голям за армията, която Медив възнамеряваше да пропусне през него. Освен това Ордата се чувстваше унила. Вълнението и предизвикателството от големите церемонии за битките на арената, както и строителството на портал, щеше да им предостави нещо, върху което да се фокусират.

Медив беше доволен от идеята. В едно от виденията той прие формата на голяма черна птица, която кацна върху ръката на Гул’дан. Ноктите ѝ се забиха в плътта му и червеникавочерна кръв се стече по зелената му кожа, но болката бе… приятна. Около крака на птицата беше навито едно малко парче хартия. Във видението си Гул’дан разви хартията и видя дизайна на нещо, което го остави без дъх. Когато се събуди, той го преначерта на голямо парче пергамент. Разучи го и очите му блеснаха от вълнение.

— Красота — каза той.

— Не разбирам недоволството ти — каза Оргрим един ден.

Двамата с Дуротан седяха върху вълците си и оглеждаха строежа на това, което Гул’дан наричаше Портал. Накъдето и да се обърнеше, Дуротан виждаше трудещи се орки. Мъжките бяха голи до кръста, женските почти толкова и зелената им кожа блестеше от пот на слънцето, което изгаряше земята. Някои от тях издаваха ритмични бойни викове, докато работят, други бяха мълчаливи и фокусирани. Пътят до платото, простиращ се почти по права линия от това, което сега се славеше с името Цитадела Хелфайър, вече беше павиран и строителните съоръжения се придвижваха лесно.

Четирите огромни платформи имаха дренайски дизайн. Тази ирония не убягна на Дуротан. Оригиналният дизайн беше променен, коронован с вече познатите копия и остри върхове, които отличаваха архитектурата на орките. Но Дуротан помнеше как бе изкачвал подобни стъпала като малък и как после отново изкачваше същите стъпала с намерението да убие всеки по пътя си. Два обелиска се извисяваха към небето като остри копия, а върху трети беше издигната статуя на Гул’дан.

Но най-страховито бе четвъртото нещо, разположено малко по-назад от първите три. Това трябваше да е скелетът на истинския Портал, който Гул’дан обещаваше да задейства. Две огромни каменни плочи се издигаха високо, а трета бе положена върху тях, оформяйки най-грубо подобие на порта. По повърхността на камъните бяха започнали да се появяват изображения, извисяващи се силуети на закачулени фигури от двете страни, а отгоре се извиваше нещо като дракон.

— Това не е ли по-добре, отколкото да дойдат в лагера ти и да избият хората ти? — продължи Оргрим.

Дуротан кимна.

— Да, донякъде — каза той. — Но все още не знаем къде води този портал.

Оргрим посочи към пустинния пейзаж. Полуостров Хелфайър беше една от най-разрушените части на света, но изобщо не бе единствената.

— Има ли значение? Знаем откъде започва.

Дуротан изсумтя с лека насмешка.

— Май си прав за това.

Той усети сивите очи на Оргрим върху себе си.

— Дуротан… Сдържах се да те попитам, но… защо забрани на клана си да пие от бокала на Гул’дан?

Дуротан се обърна към приятеля си, отговаряйки му на въпроса с въпрос.

— Ти защо отказа?

— Имаше нещо… нередно — каза накрая Оргрим. — Не ми хареса това, което видях да се случва с другите.

Дуротан сви рамене, надявайки се другарят му да не задълбочи темата.

— Почувствал си същото, което и аз.

— Сигурно — каза Оргрим и не продължи да настоява.

Дуротан не виждаше смисъл да разкрива това, което знае. Той беше успял да защити хората си от ужаса, който щеше да ги сполети, ако бяха пили от демоничната кръв. Беше се противопоставил на Гул’дан и засега нямаше особени последствия. И Оргрим, слава на предците, беше достатъчно мъдър да осъзнае, че нещо не е наред и също да откаже. Засега това стигаше на Дуротан, сина на Гарад, вожда на клана Фростулф.

— Днес ще се бия — каза Оргрим, сменяйки темата. — Ще дойдеш ли?

— Знам, че не го правиш за слава, а за клана си — отвърна Дуротан. — Биеш се, за да им спечелиш храна и вода. Но аз няма да покажа лицето си на тези… прояви. Орките не трябва да се бият с орки. Дори и на ритуални боеве.

Оргрим въздъхна.

— Не си се променил, Дуротан. Винаги те е било страх да не те победя.

В гласа му се долови лека шега. Дуротан се обърна и за пръв път от много време, цели месеци, искрено се усмихна.

Дойде денят.

Цяла нощ, докато кръг от уорлоци пазеха да не би някой любопитен минувач да види тъмния ритуал, няколко каменоделци се трудеха усърдно да довършат последния печат върху основата на портала. След като бяха готови, избърсаха потта от челата си и се спогледаха с усмивка, доволни от работата си. И малко след това бяха убити. Печатът щеше да се зареди с кръвта на тези, които са го създали. Така Медив беше инструктирал Гул’дан. Вещерът нямаше причина да се съмнява в мъдростта на новия си съюзник. Но злощастните зидари нямаше да са единствените, които щяха да умрат тук.

Зората беше огнена, пурпурна и оранжева, а въздухът бе тежък и спарен. През последните няколко дни, докато довършваха портала, бяха свършени и някои други задачи. Бойните машини, които разрушиха Шатрат преди няколко месеца, сега отново се пускаха в движение, за да бъдат поправени, смазани и тествани. Занемарените брони бяха излъскани, мечовете — наточени, а неравностите по нагръдниците и шлемовете — изчукани и изгладени. Великата оркска армия, която покоси дренаите, беше възобновена.

На някои кланове им беше заповядано да останат. Гул’дан твърде много се постара да убеди вождовете на Шатърд Хенд, Шадоумуун, Тъндърлорд, Блийдинг Халоу и Лафинг Скъл, че ще бъдат нужни тук. Гром и кланът Уорсонг бяха особено трудно убедени. За миг, докато вождът беснееше, Гул’дан се зачуди дали беше постъпил правилно, позволявайки на Хелскрийм да пие демонична кръв. Той твърде често губеше контрол върху емоциите си. И макар Гул’дан да ласкаеше Гром, че ще бъде особено ценен и нужен като остане тук, именно неконтролируемият и непредсказуем характер на орка бе причината той да бъде изоставен. Гул’дан не можеше да рискува Гром да се увлече от някоя от безумните си идеи и да наруши заповедите. Медив изобщо нямаше да остане доволен от подобно нещо.

Блекхенд беше заповядал цялата Орда да се събере в Цитадела Хелфайър. През последните няколко дни малцината, които се бяха завърнали в потомствените си земи, между които и Фростулф, се бяха промъкнали и вдигнали лагери там. Бяха изпълнили заповедта да се въоръжат за битка, въпреки че единици осъзнаваха какво точно се случва.

Всички се събраха, клан до клан. Всеки клан носеше традиционните си цветове под формата на ленти или колани върху бронята си, и в този горещ ветровит ден знамената им се развяваха гордо.

Гул’дан и Нер’зул наблюдаваха събирането. Гул’дан се обърна към някогашния си учител.

— Ти и кланът ти ще останете — каза кратко и ясно той.

Нер’зул кимна, почти смирено.

— Така и подозирах.

Напоследък той не говореше много, което изобщо не тревожеше Гул’дан. Той подозираше, че старият орк ще се опита да му отнеме властта, след като Кил’джейден ги изостави, но явно Нер’зул бе твърде сломен да опита дори това. Гул’дан с презрение си спомняше времето не много отдавна, когато се възхищаваше и завиждаше на Нер’зул. Колко глупав е бил само. Но беше израснал и се беше поучил дори от горчивината и предателството. И все пак имаше моменти, когато като че ли долавяше някакъв блясък в очите на Нер’зул, нещо като това, което забеляза и сега. Той изгледа остро стария орк, но реши, че е от светлината. После отново насочи вниманието си към събиращите се кланове и се усмихна.

Макар идеите му да надхвърляха простото кръвопролитие, той не можа да сдържи вълнението си от гледката. Те изглеждаха величествени! Изгарящото слънце се отразяваше в броните им, знамената им се развяваха на вятъра, а зелените им лица светеха от радост. Всичко беше така, както обещаваше Медив и това можеше да е повратната точка за величието им.

Зазвучаха барабани. Дълбокият първобитен звук разтърси земята, премина през камъните и достигна костите на воините. Много от тях отметнаха глави и изреваха, подемайки своя марш и влизайки естествено в стъпка, отново като единен народ. Гул’дан не бързаше. Щом се съберат пред Портала, всички ще се транспортират наведнъж от магията на друг уорлок. Той можеше да се наслади на парада на армията, която маршируваше по широкия, павиран път към Портала.

Пред самия Портал стоеше едно дренайско дете. Откъде го бяха намерили? Дуротан с месеци не беше зървал дренаи, както и всички останали. Сигурно е бил голям късмет да открият дренаи, още повече дете.

Те бяха в челните редици до клановете Тъндърлорд и Драгънмоу. Порталът беше завършен и изглеждаше едновременно красив и ужасяващ. От двете му страни имаше изобразени закачулени фигури, чиито очи светеха червени, което можеше да се дължи или на някаква магия, или на хитра технология. Около върха се извиваше гравирано змиеподобно същество със зинала паст, разкриваща остри зъби. То протягаше остри нокти като на гущер, а по дългия си врат и надолу към гърба бе покрито с шипове. Дуротан не беше виждал нищо подобно и за миг се зачуди откъде се бе появил този образ в съзнанието на зидарите. Дали не е било в някой кошмар? Той се намръщи. Във всеки случай конструкцията изглеждаше страховита.

Но Дуротан не обърна толкова голямо внимание на усилията, които бяха положени за нея. Очите му бяха приковани върху малкото дренаи. То изглеждаше толкова дребно на фона на огромната арка — малко, слабо и пребито. Стоеше вторачено в морето от орки, които ревяха срещу него, и явно вече не само не усещаше ужас, не усещаше нищо.

— Какво ли ще правят с него? — зачуди се Драка на глас.

Дуротан поклати глава.

— Опасявам се за най-лошото.

Тя се вторачи в него.

— Видях как се избиват деца по време на битка — каза тя. — Всички бяха заслепени от жажда за кръв… Не ги оправдавам, но поне видях как се случва. Сега обаче не могат да принесат в жертва това дете!

— Надявам се да си права — каза Дуротан, макар че не виждаше друга причина за присъствието на детето тук.

Но ако наистина това бе целта, той нямаше да стои безучастно. Не искаше да рискува да навреди на клана си и се молеше да греши. Уорлоците започнаха да напяват нещо и за изненада на Дуротан, точно пред очите им се появи Гул’дан. Ордата зашушука и Гул’дан се усмихна благо.

— Днес е славен ден за орките! — провикна се той. — Всички видяхте, че се строи Портал, съзерцавахте майсторската работа и как се издига като паметник на величието на Ордата. Сега ще ви разкрия виденията, които получих.

Той посочи към отвора.

— В един много далечен свят, наречен Азерот, имам съюзник. Той ни предлага земята си. Тя е зелена и тучна, изобилна на чиста вода и тлъсти същества за ловуване. Най-хубавото е, че ще можем да продължим да се радваме на кръвопролития. Една раса на човеци, която е враг на нашия съюзник, ще се опита да ни спре да завладеем земята им. Ще ги унищожим! Тъмната им кръв ще потече по мечовете ни. Както унищожихме дренаите, така ще заличим и човеците!

Избухнаха радостни възгласи. Невярваща, Драка поклати глава.

— Как може още да се чувстват така? Не могат ли да видят, че онази земя ще пострада също като нашата, ако продължаваме по този начин?

Дуротан кимна одобрително.

— Но в същото време нямаме избор. Нуждаем се от храна и вода. Трябва да преминем през портала.

Драка въздъхна, тя осъзнаваше логиката, но не я одобряваше.

— В този момент съюзникът ни задейства отварянето на портала от неговата страна. Сега ще започнем и ние.

Той направи знак към малкия дренайски пленник.

— Кръвта е чист дар за този, който ни дава огромните сили. А кръвта на дете е още по-чиста. С помощта на живителната течност на врага ни ще отворим Портала и ще пристъпим в един нов прекрасен свят — ще отворим нова страница от историята на Ордата!

Той се приближи към вързаното дете, което го погледна с празни очи. Гул’дан вдигна инкрустираната със скъпоценни камъни кама, която проблесна на слънцето.

— Неее!

Думата се откъсна от устните на Дуротан. Всички се вторачиха в него. Той се втурна напред. Ако това ново начинание започнеше с кръвта на невинно дете, нищо добро нямаше да излезе. Той не успя да направи и три крачки, когато бе хванат и проснат върху опечената от слънцето земя. В същия миг чу бойния вик на Драка и удрянето на метал в метал, когато се спусна напред. Настана хаос. Той се опитваше да се изправи на крака и видя свитата фигура на детето. Синя кръв се стичаше от прерязаното му гърло.

— Гул’дан, какво ни причини! — изкрещя Дуротан, но протестът му бе заглушен от рева на побеснялата тълпа орки.

Воините от клана Фростулф се бяха втурнали да защитят вожда си и бойните им викове бяха оглушителни. Дуротан остана без дъх от удара на нападателя си, от който и клан де беше, който, поднови битката. Дуротан се опита да се защити, вдигна секирата си и замахна. Другият се измъкна по-бързо, отколкото Дуротан очакваше, засили се отново срещу него и…

Тонът на врявата се смени рязко, когато земята под краката им се разтресе и дълбок, пронизващ звук отекна в мозъка на костите им. Боят спря и всички се обърнаха към Портала. Преди секунди през него можеше да се види пейзажът на полуострова. Сега в него се завихряха мрак и звезди, сякаш някакво нощно небе беше полудяло. Дори Дуротан прикова поглед в него. Изведнъж мракът проблесна и се измени, превръщайки се в сцена, която едновременно го стресна и обърка.

Гул’дан говореше за красива земя, богата и пълна с охранени животни, плодородни поля и синьо небе. Сега Дуротан наистина виждаше напълно непознато място, но то бе далеч от идилията, която Гул’дан описваше. Беше толкова влажно, колкото Дренор бе сух. Гъста мъгла се носеше над солена вода и поклащаше блатна растителност. Въздухът се изпълни с жужене и чуруликане. Дуротан си помисли, че там поне има живот.

Сред тълпата прозвуча недоволно шушукане. Там ли искаше да ги изпрати Гул’дан? На пръв поглед не изглеждаше много по-хубаво от техния свят. Но все пак. Дуротан осъзна, че водата значи живот. Макар небето да бе оранжево, а не синьо, и земята да бе водниста, а не покрита с цветя и трева, в този свят имаше живот.

Той се обърна към Гул’дан, когато шушукането се усили. Вещерът явно се опитваше да прикрие собствения си шок. Той махна с ръка за тишина.

— Азерот е огромен свят, какъвто е и нашият! — извика той. — Знаете, че на различни места гледката е различна. Сигурен съм, че това важи и за този свят. Това място… не изглежда толкова изкусително, колкото аз…

Гласът му утихна, той се отърси и видимо се съвзе.

— Но вижте, това наистина е нова земя! Истинска е! Вие!

Гул’дан посочи към две дузини въоръжени орки, които стояха до Портала. Те застанаха мирно.

— Вие сте избрани първи да изследвате новата земя. Преминете в името на Ордата!

Орките се поколебаха само за миг и после се втурнаха към Портала. Сцената изчезна. Дуротан извърна глава към Гул’дан. Уорлокът полагаше всички усилия да запази спокойствие, но очевидно бе поразен.

— Те са нашите разузнавачи — заяви Гул’дан. — И ще ни донесат новини от новия свят.

И преди тълпата пак да се надигне от негодувание, образът на блатото отново се появи и орките се завърнаха… усмихнати до ушите. Повече от половината носеха трупове на едри животни. Едното бе някакъв люспест гущер, с дълга опашка, с къси и дебели крайници и огромна челюст. Другото беше нещо вълнесто, имаше четири крака, които завършваха с дълги нокти, дълга опашка, малки закръглени уши и петна по жълтата лъскава козина. И двете животни изглеждаха здрави.

— Убихме и опитахме от двата вида — докладва водачът на разузнавачите. — Месото им е хубаво. Водата там е чиста. Не ни трябва красива земя. Трябва ни нещо, което да ни храни. Този Азерот ще свърши работа, Гул’дан.

Сред тълпата отново се надигна шушукане. Несъзнателно погледът на Дуротан се спря върху животните, които разузнавачите бяха донесли и стомахът му закъркори. Той не беше ял от два дни. Гул’дан видимо се успокои. Той погледна към Дуротан и присви очи. Дуротан предвкусваше нещо лошо, остро и горчиво в гърлото си.

Той и кланът му бяха нужни и го знаеше. Но знаеше и че защитата му на детето и реакцията, която предизвика сред останалите кланове, много от които се притекоха на помощ на Фростулф, няма да бъде забравена. Той очакваше Гул’дан да заповяда екзекуцията или отлъчването му, но очевидно Дуротан и орките Фростулф все още му носеха някаква полза, както и на Блекхенд. Така да бъде. Засега той щеше да се бие редом с братята си, а утре да става каквото ще. Каквото и да се случи, Дуротан знаеше, че ще умре с чест.

Гул’дан се обърна към тълпата нетърпеливи орки и си пое дълбоко дъх.

— Това е съдбовен момент — каза той. — От другата страна ни очаква ново начало. Нов враг за заличаване. Усещате го, нали? Жаждата ви за кръв нараства! Последвайте Блекхенд! Слушайте заповедите му и ще подчините този нов свят, както ви се полага! Това е вашият нов свят! Вземете си го!

Виковете бяха оглушителни. Тълпата се втурна напред. Дори Дуротан почувства вълнение от предстоящата среща с новия свят — толкова свеж и плодороден и готов да бъде завзет. Може би напразно се тревожеше, може би това наистина щеше да бъде ново начало. Дуротан обичаше клана си, обичаше хората си. Искаше да ги види щастливи. И той, както всички орки до този момент, обичаше да убива. Може би всичко щеше да е наред.

Със секира в ръка и изпълнено с надежда сърце, Дуротан се втурна с потока през Портала към това място, наречено Азерот. Той вдигна ръце и нададе вика, който излизаше от устата на всички орки, които настъпваха напред:

— За Ордата!