Възходът на Ордата

Пролог

Силата, която се излъчваше от странника, се завихряше и потрепваше в божествени нюанси, носеше се като пелерина зад гърба му и обгръщаше мощната му глава сякаш с корона от светлина. Гласът му бе доловим както за ушите, така и за ума и преминаваше през кръвта като отдавна забравена и внезапно припомнена любима песен.

Той предлагаше нещо изкушаващо и вълнуващо и караше сърцето да гори от копнеж. Но все пак, все пак… имаше нещо…

Когато си отиде, водачите на ередарите1 се спогледаха и заговориха тихо с думи, които звучаха само в съзнанията им.

— Иска твърде малко в замяна на това, което ни предлага — каза първият.

Той се изпъна и силата му заехтя както във физическия, така и в метафизическия свят.

— Такава сила — прошепна вторият, вглъбен в мислите си.

Той беше елегантният и красивият с божествената и блестяща същност.

— И казва истината. Това, което ни показа, ще премине. Никой не може да излъже за подобно нещо.

Третият мълчеше. Вторият беше прав. Начинът, по който онова могъщо същество им беше демонстрирало истината за това, което им предлага, не можеше да бъде подправен и всички го знаеха. И все пак това същество, този… Саргерас… Имаше нещо в него, което не се харесваше на Велън.

Останалите водачи бяха и негови приятели. Той беше особено близък с най-мощния и решителния от тримата — Кил’джейден. Двамата бяха приятели от години, които бяха преминали неусетно за същества, неподвластни на времето. Това, че Кил’джейден бе склонен да приеме предложението, имаше повече тежест от мнението на Велън и Аркемонд2, и макар обикновено да бе разумен, той понякога се поддаваше на собствените си капризи.

Велън отново се замисли за образа, който Саргерас им показа. Светове, които да покорят и по-важното — да изследват и проучват, защото повече от всичко ередарите са любопитни. За тези мощни същества познанието е това, което е храната и водата за по-нисшите създания, и Саргерас ги изкуши, позволявайки им да надникнат в това, което можеше да бъде тяхно само ако… Само ако му се закълнат във вярност. Само да дадат обет за същото от името на целия си народ.

— Както винаги, нашият Велън е предпазливият — каза Аркемонд.

Думите му трябваше да прозвучат като комплимент, но вместо това на Велън му се сториха по-скоро снизходителни. Той знаеше какво иска Аркемонд и сега колебанието му се приемаше единствено като пречка. Велън се усмихна.

— Да, аз съм предпазливият и понякога моята предпазливост ни е спасявала точно толкова, колкото твоята решителност, Кил’джейден, и твоята инстинктивна прибързаност, Аркемонд.

И двамата се засмяха и за миг Велън се успокои, усещайки топлите им чувства. Но щом утихнаха, той усети, че другарите му вече са направили своя избор. Велън почувства как сърцето му натежава, докато гледаше как се оттеглят, и се надяваше да вземе правилното решение.

Тримата винаги се сработваха отлично, а различните им характери взаимно се балансираха. Резултатът от това бе хармония и мир за народа им. Велън знаеше, че Кил’джейден и Аркемонд наистина искат най-доброто не само за себе си, но и за тези, които водеха. Той споделяше желанието им и досега тримата винаги бяха успявали да постигнат единодушие за подобни въпроси.

Велън се намръщи. Защо ли увереното и завладяващо присъствие на Саргерас го притесняваше толкова? Другите двама явно бяха склонни да приемат предложението му. Саргерас им беше казал, че ередарите са точно това, което е търсил. Силни, пламенни и горди същества, които да му служат, за да подкрепят каузата му за обединяването на всички светове. Освен това той искаше да ги усъвършенства. Искаше да ги промени за добро, да ги дари с невиждани във вселената неща. И наистина, вселената досега не бе виждала съюзяването на силите, които Саргерас твърдеше, че притежава, и уникалността на ередарите. И това, което Саргерас им беше казал, наистина щеше да отмине.

И все пак, все пак…

Велън се запъти към храма, където често ходеше, когато нещо го тревожи. Тази нощ там имаше и други. Те седяха в кръг около единствената колона в стаята, на която бе поставен безценният ата’малски3 кристал.

Това бе толкова древен артефакт, че никой ередар не познаваше произхода му по-добре от своя собствен. Според легендите това беше дар, който бяха получили много отдавна. Кристалът им позволяваше да разгърнат както умствените си способности, така и познанието си за тайните на вселената. Навремето е бил използван за лечение, за заклинания и, както Велън се надяваше да го използва тази нощ — за видения. Той почтително пристъпи напред и докосна триъгълния кристал. Топлината му, наподобяваща тази на дребно животинче, сгушено в ръката му, го успокои. Той вдиша дълбоко, позволявайки познатата сила да проникне в него, после свали ръката си и се върна на мястото си в кръга.

Велън затвори очи. И отвори всяка частица от съществото си, която притежаваше възприятие — тялото, духа, магическата интуиция. Отначало това, което видя, само потвърди обещанието на Саргерас. Той видя себе си до Аркемонд и Кил’джейден. Тримата бяха господари не само на собствения си благороден и горд народ, но и на безброй други светове. Около тях проблясваше сила — сила, която Велън знаеше, че ще бъде опияняваща като всяка глътка алкохол, която би отпил. Техни бяха бляскави градове, а гражданите им се подчиняваха на тримата си господари с радостни възгласи на преклонение и вярност. Очакваше ги технология, за каквато Велън не можеше дори да мечтае. За него се превеждаха томове, изписани на странни езици, които му разкриваха неподозирана досега магия. Всичко изглеждаше толкова величествено, че сърцето му се изпълни с радост.

Той се обърна към Кил’джейден и видя как старият му другар му се усмихва. Аркемонд постави приятелски ръка върху рамото му. После Велън сведе поглед към себе си. И извика от ужас.

Тялото му беше гигантско, изменено и изкривено. Гладката му синя кожа сега бе черна, кафява и загрубяла, като че някога величествено дърво е било обезформено заради някаква болест. От тялото му наистина се излъчваше светлина, но не онази чиста светлина на мощната благодатна енергия. Тази беше противна и зелена. Той нервно се обърна да огледа другарите си — другите двама водачи на ередарите. Те също бяха променени. Те също не бяха запазили нищо от същността си, а се бяха превърнали в нещо друго — ман’ари.

Тази дума, която за ередарите означаваше нещо ужасно лошо, нещо изкривено, неестествено и осквернено, се заби в съзнанието на Велън като остър меч. Той отново изкрещя и коленете му се подвиха. Отмести поглед от изтерзаното си тяло и потърси онзи мир и благополучието и познанието, които Саргерас беше обещал. Но откри единствено зверства. Там, където преди стояха ликуващи тълпи, сега се виждаха само осакатени трупове или тела, които подобно на неговото, на Кил’джейден, на Аркемонд, бяха превърнати в чудовища. Сред мъртвите и осакатените подрипваха същества, които Велън не беше виждал досега. Странни кучета, от чиито гърбове излизаха някакви пипала. Дребни, изкривени фигури, които танцуват и подскачат и се наслаждават на поголовната сеч. Измамно красиви същества с разперени криле, които гордо и доволно наблюдават резултата. Там, където раздвоените им копита докосваха земята, тя умираше. Не само тревата, но самата почва. Всичко, което раждаше живот, биваше изтръгнато и заличено.

Значи това е планирал Саргерас за ередарите. Това бе „подобрението“, за което толкова пламенно говореше. Ако хората на Велън се съюзят със Саргерас, ще се превърнат в такива чудовища… в тези ман’ари. И по някакъв начин Велън осъзна, че това, което видя, не бе просто единичен случай. Това не беше просто един поразен свят. Дори не бяха дузина такива, стотици или хиляди.

Ако той се съгласи да подкрепи Саргерас, всичко щеше да бъде унищожено. Този легион от ман’ари щеше да продължава напред с помощта на Кил’джейден и Аркемонд… и Велън…

Дано всичко добро и чисто да му е на помощ… Те нямаше да спрат, докато всичко живо не се прочисти и почерни като онази частица земя, която Велън зърна през замъгления си поглед. Луд ли беше този Саргерас? Или по-лошо — съзнателно ли жадуваше за подобно нещо? Кръв и течен огън заля всичко, обля и него. Изпръска го и го изгори и той падна на земята и зарида.

Видението милостиво изчезна и разтреперан, Велън премигна. Той беше останал сам в храма, а кристалът блестеше успокояващо. Велън бе благодарен за тази утеха. Още не се беше случило. Още не.

Това, което им беше казал Саргерас, наистина беше вярно. Ередарите щяха да бъдат променени и тримата им лидери щяха да получат сила, познание и власт… щяха да станат като богове. И щяха да изгубят всичко, което бе ценно за тях и щяха да предадат тези, които се бяха заклели да защитават — за да постигнат това.

Велън прокара ръка през лицето си и с облекчение разбра, че влагата се дължи само на пот и сълзи, а не на огъня и кръвта от видението му. Поне не още. Беше ли изобщо възможно да предотврати това или поне по някакъв начин да смекчи унищоженията от създадения легион?

Отговорът се стече към него като живителна и сладка глътка скъпоценна вода в пустиня. Да.

Те веднага се отзоваха на емоцията в повика на съзнанието му. Нужни им бяха само няколко секунди да се докоснат до него и да видят всичко, което той бе видял, да почувстват това, което той бе почувствал. За кратък миг той усети, че и другите двама споделят мнението му, и сърцето му се изпълни с надежда. Все още имаше шанс. Аркемонд се намръщи.

— Това не е поглед в бъдещето, който можем да докажем, а просто твоето предположение.

Велън се вторачи в стария си другар, а после премести поглед към Кил’джейден. Кил’джейден не бе подвластен на суетата, присъща на Аркемонд. Той беше решителен и мъдър…

— Аркемонд е прав — рече спокойно Кил’джейден. — Това не е нещо реално, а само образ в твоето собствено съзнание.

Велън го изгледа и усети как в гърдите му се надига болка. Внимателно и натъжено той отдели мислите си от техните. Сега това, което бе в ума и сърцето му, си оставаше там. Никога повече нямаше да го споделя с тези двамата, които някога бяха като неразделна част от душата му. Кил’джейден прие оттеглянето му като отстъпление, както самият Велън искаше да изглежда, усмихна се и постави ръка на рамото му.

— Не искам да предавам това, което познавам като добро и истинско заради нещо, което се опасявам, че може да е лошо — каза той. — Нито пък мисля, че ти го искаш.

Велън не можеше да рискува да излъже. Той само сведе очи и въздъхна. Веднъж. Кил’джейден и дори Аркемонд щяха да прозрат зад такава слаба фасада, но сега мислите им не бяха насочени към него. Те бяха завладени от очевидно безграничната сила, която щяха да получат. Беше твърде късно да ги разубеди. Тези две някога славни същества вече бяха играчки на Саргерас и бяха на път да се превърнат в ман’ари. С ужасяваща увереност Велън знаеше, че ако двамата усетят липсата на подкрепа от негова страна, щяха да се обърнат срещу него със смъртоносни последици. Той трябваше да оцелее дори и само за да направи малкото, на което бе способен, за да спаси хората си от поквара и унищожение.

Затова той кимна безмълвно и с това бе решено тримата водачи на ередарите да се съюзят с великия Саргерас. Аркемонд и Кил’джейден бързо се оттеглиха, за да подготвят всичко необходимо за посрещането на новия си господар.

Велън се ядоса на собственото си безсилие. Той искаше да спаси целия си народ, както се беше заклел, но знаеше, че това е невъзможно. Повечето щяха да подкрепят Кил’джейден и Аркемонд и да ги последват към гибелта си. Но имаше и не малко други, които щяха да захвърлят всичко заради неговата дума. Трябваше да го сторят. Родният им свят Аргос скоро щеше да бъде унищожен, погълнат от безумието на демоничния легион. Тези, които искат да оцелеят, ще трябва да бягат.

Но… къде?

Погълнат от отчаяние, Велън се взря в ата’малския кристал. Саргерас щеше да дойде. В този свят нямаше място, където някой да се крие от такова същество. Как тогава можеше да се спаси?

Сълзи замъглиха прикования към кристала поглед. Сигурно заради сълзите му той изглеждаше така, сякаш проблясва и пулсира. Велън примигна. Не… това не беше илюзия заради светлината през сълзите му. Кристалът проблясваше и пред шокираните му очи той бавно се издигна от поставката си, понесе се във въздуха и спря точно пред него.

— Докосни го — прошепна в съзнанието му глас.

Треперещ и изпълнен с възхищение, Велън протегна здравата си синя ръка, очаквайки да почувства познатата топлина на неподвижната призма.

Енергията, която премина през него, го остави без дъх. Силата бе почти толкова мощна, колкото тъмната енергия, която го бе изпълнила във видението му. Но тази беше чиста и неопорочена, толкова светла, колкото онази бе тъмна и Велън изведнъж се изпълни с надежда и сила.

Странното, блестящо сияние около ата’малския кристал се усили, издължи се нагоре и придоби форма. Велън примигна, почти заслепен от светлината, но не искаше да отмести очи.

— Ти не си сам, ередаре Велън — прошепна му глас.

Той беше успокояващ и благ като звука на ручей или летен ветрец. Сиянието леко отслабна, а над Велън се понесе същество, което никога не бе виждал. Сякаш се състоеше от жива светлина. Центърът му имаше мек златист оттенък, а около него блестеше успокояващо виолетово. Странни, като че ли метални релефни фигури се въртяха около него, успокояващо и хипнотично, в спираловиден танц на цвят и светлина. Съществото продължи да говори в съзнанието на Велън с глас, който му се струваше, че е даден от самата светлина.

— Ние също усетихме наближаващия ужас, който ще сполети този и другите светове. Ние поддържаме баланса и това, което Саргерас планира, би унищожило всичко. Ще настане пълен хаос и разруха и всички неща, които са добри и истински, и чисти, и свети, ще бъдат безвъзвратно изгубени.

— Кой… какво… — Велън бе толкова удивен от великолепието на съществото, че дори не можеше да оформи въпроса си в съзнанието си.

— Ние сме наару4 — каза блестящото нещо. — Можеш да ме наричаш… К’уру5.

Устните на Велън се извиха, за да произнесат на глас думите:

— Наару… К’уру… — Той вкуси сладостта им, сякаш произнасянето им го даряваше с част от същността им.

— От тук започва всичко — продължи К’уру. — Не можем да го спрем, защото другарите ти имат свободна воля. Но ти ни призова с натежало сърце, защото искаш да спасиш колкото се може повече от тях. Затова и ние ще сторим каквото можем. Ще спасим онези от вас, чиито сърца отхвърлят ужаса, който Саргерас предлага.

— Какво мога да сторя аз?

Очите на Велън отново се наляха със сълзи, но този път от облекчение и радост.

— Събери всички, които биха се вслушали в мъдрите ти слова. И в най-дългия ден от годината ги отведи в най-високата планина на тази земя. Вземи със себе си и ата’малския кристал. Много, много отдавна ви го дадохме и с него ще можем да те открием отново. Ще дойдем и ще ви отведем надалеч.

За миг искра на съмнение, като сянка на пламък, опари сърцето на Велън. Той дори не беше чувал за същества от светлина като наару, а сега това нещо, този К’уру го караше да открадне най-ценния за народа му предмет. Той дори твърдеше, че именно те са тези, които са го подарили на ередарите! Може би Кил’джейден и Аркемонд бяха прави. Може би видението на Велън не бе нищо друго, освен проявление на собствения му страх.

Но дори докато в съзнанието му препускаха подобни мисли, той знаеше, че те са последната следа от копнежа на едно разбито сърце всичко да се върне както си е било, преди нещата да се изменят толкова ужасно… преди Саргерас.

Той знаеше какво трябва да направи и сведе глава пред величественото танцуващо същество от светлина.

Първият и най-доверен съюзник, към когото Велън се обърна, беше Талгат. Той бе стар другар, който в миналото му беше помагал. Всичко сега бе в неговите ръце, защото само той можеше да действа незабелязано там, където Велън не може. Отначало Талгат бе скептично настроен, но когато Велън свърза съзнанието си с неговото и му показа мрачното си видение, той бързо се съгласи. Велън не спомена нищо за наару и тяхното предложение за помощ, защото самият той не знаеше какво точно щеше да представлява тя. Той само увери Талгат, че има начин онази съдба да бъде избегната, стига другарят му да му се довери.

Най-дългият ден от годината наближаваше. С цялата дискретност, на която беше способен, докато Аркемонд и Кил’джейден се заслепяваха от Саргерас, Велън се свърза мисловно с всеки, на когото вярваше. Талгат събра останалите, които да застанат на страната на Велън в защита на себе си и народа си. После Велън се концентрира върху изплитането на тънки магически мрежи за двамата предатели, които навремето му бяха близки другари, за да не забележат трескавото движение пред самите им очи.

С едновременно неочаквана бързина и болезнена мудност, сложната мрежа бе готова.

Когато дойде и последният ден и ередарите, избрали да последват Велън, се събраха на върха на най-високата планина в древния им свят, Велън видя, че броят им бе умопомрачително малък. Бяха само няколкостотин — онези, на които Велън наистина имаше доверие. Той не посмя да рискува и да се свързва с други, които имаше вероятност да се обърнат срещу него.

Съвсем наскоро Велън бе взел ата’малския кристал от мястото му. През последните няколко дни се бе постарал да изработи негово копие, за да не се вдигне шум около евентуалното му изчезване. Той много внимателно го беше изсякъл от обикновен скален кристал, към който добави и магия за блясък. Само че копието нямаше излъчване. Ако някой го докоснеше с пръсти, веднага щеше да открие измамата.

Сега истинският ата’малски кристал бе близо до сърцето му, а той гледаше как хората му изкачват планината, забивайки стабилно копитата на силните си крака. Много от тях вече бяха дошли и го наблюдаваха с очакване, а въпросът им личеше по-ясно в очите им, отколкото по устните им. Как, чудеха се те, щяха да избягат?

Как ли наистина, мислеше си Велън. За момент той се отчая, но после си спомни за съществото от светлина, което бе свързало мислите си с неговите. Те ще дойдат. Той бе сигурен в това. Всеки следващ миг увеличаваше вероятността да бъдат разкрити. А толкова много още не бяха дошли, включително Талгат.

Ресталаан, друг стар и доверен другар, се усмихна на Велън.

— Скоро ще са тук — каза той, за да го успокои.

Велън кимна. Беше почти сигурно, че Ресталаан е прав. По нищо не личеше някогашните му другари и вече врагове — Кил’джейден и Аркемонд — да са разбрали за нечувано дръзкия му план. Те бяха твърде увлечени в очакването на новите си сили.

И все пак, все пак…

Същият дълбок инстинкт, който не му позволи да се довери на Саргерас, сега отново не му даваше мира. Нещо не беше наред. Той осъзна, че е забързал крачка.

И ето че се появиха. Талгат и още няколко души тъкмо привършиха едно изкачване и радостно му помахаха с ръка, а Велън въздъхна от облекчение. Той се спусна надолу, за да ги посрещне, когато кристалът изпрати мощен енергиен сигнал към тялото му. Сините му пръсти се свиха около скъпоценния камък, а съзнанието му се отвори, за да приеме предупреждението му. Коленете на Велън се подкосиха от вонята, която завладя съзнанието му.

Саргерас беше започнал делото си. Беше започнал създаването на ужасния си легион. Вече поробваше ередари, които бяха достатъчно глупави или наивни, за да се доверят на Кил’джейден и Аркемонд, и ги превръщаше в ман’арите от видението на Велън. Имаше хиляди ман’ари с всевъзможни физически форми и способности и те се намираха точно отвъд сетивния му обсег. Бяха прикрити по някакъв начин. Ако не държеше ата’малския кристал, той никога нямаше да ги усети, преди да е станало късно, прекалено късно.

А може би вече бе твърде късно.

Велън обърна шокирания си поглед към Талгат, осъзнавайки изведнъж, че покварата се излъчваше както от самия него, така и от множеството — Легиона — чудовища, които се спотайваха от погледа му. От дълбините на отчаяната му душа се изтръгна молитва, която трепна в съзнанието му.

— К’уру! Помогни ни!

Ман’арите вече бяха започнали да изкачват планината, след като бяха усетили, че са разкрити, и наближаваха като гладни хищници към плячката си. Но Велън знаеше, че би предпочел смъртта пред това, което опорочените ередари щяха да причинят на него и последователите му. Осъзнавайки безизходното си положение, Велън сграбчи кристала и го насочи към небето.

Сякаш самите небеса се отвориха от лъч чиста бяла светлина. Лъчът се насочи право към кристалната призма и пред смаяните очи на Велън, разцепи бялата светлина на седем отделни лъчи в различни цветове. Велън почувства пронизваща болка в мига, когато кристалът се разтроши. Острите му ръбове порязаха пръстите му. Той изохка и инстинктивно пусна счупения кристал, гледайки как частиците му се понасят във въздуха и се превръщат в идеални сфери. Всяка от седемте придоби един от нюансите на светлината, която допреди малко бе един красив лъч на чисто бяло сияние. Седемте кристала — червен, оранжев, жълт, зелен, син, тъмносин и виолетов — се стрелнаха нагоре и светкавично оформиха светлинно ограждение около изплашените ередари.

В същия миг към Велън се втурна Талгат, а в очите му се четеше чиста омраза. Той се блъсна в кръга от многоцветна светлина, сякаш беше каменна стена и се прекатури назад. Велън се обърна и видя как озъбени и с потекли лиги, ман’арите се спускат към тях и започват да драпат с нокти по стената от светлина, която предпазваше него и хората му.

По нервите на Велън премина дълбок тътен, който той по-скоро усети, отколкото чу. Той погледна нагоре и в този ден на чудесата видя нещо, което надминаваше дори чудото на седемте светлинни кристала. Той се взря в нещото, което отначало изглеждаше като падаща звезда, с толкова силен блясък, че едва можеше да задържи очите си към нея. Щом се приближи, той видя, че това не бе нещо така неуловимо, като звезда в нощното небе. Беше плътна структура, центърът й бе мек и овален като самите кристални сфери, инкрустиран с издадени триъгълни кристали. Велън неудържимо зарида, когато до съзнанието му достигна чужда мисъл.

— Тук съм, както обещах. Подготви се да изоставиш този свят, Пророк Велън.

Велън вдигна нагоре ръцете си, почти както дете се присяга към любящия си родител, за да бъде вдигнато в нежна прегръдка. Сферата над него запулсира и после самият Велън усети как нещо го повдига нагоре във въздуха. Той се понесе в небето и видя, че другарите му също се насочват към… кораба? Велън реши, че е кораб, макар че вибрираше като нещо живо, което все още не можеше да проумее. Насред тихата си радост Велън дочу крясъците и виковете на ман’арите, които бяха лишени от плячка.

Основата на кораба се отвори и след няколко секунди Велън се озова върху нещо твърдо. Той коленичи на пода, ако изобщо можеше да се нарече така, и се загледа към хората си, които също се придвижваха към това безопасно място. Когато и последният от тях се качи, Велън очакваше вратата да се затвори и корабът — корабът, направен от метал, който не беше метал, и плът, която не беше плът, и нещото, което той подозираше, че бе самата същност на К’уру — да отлети. Вместо това той отново чу шепот в съзнанието си.

— Кристалите — това, което беше едно, сега е седем. Прибери ги, защото ще са ти нужни.

Велън се надвеси над изхода и протегна ръце. С невъобразима скорост седемте кристала се стрелнаха към него и се удариха в дланта му толкова силно, че той изпъшка. Той ги събра, пренебрегвайки невероятната топлина, която излъчват, и пристъпи назад. Моментално вратата изчезна, без да оставя следа от съществуването си. Велън стискаше седемте кристала и съзнанието му се простря толкова надалеч, като че още малко, и щеше да достигне границата с лудостта. За един безкраен миг той увисна между надеждата и отчаянието. Успяха ли? Избягаха ли?

От позицията си начело на армията Кил’джейден имаше идеална гледка към планината, която робите му бързо покриха. За един славен миг той вкуси победата — бе почти толкова сладка, колкото глада, който Саргерас насади в съзнанието му. Талгат беше свършил добра работа. Беше само чист късмет, че Велън държеше кристала в мига на нападението. Ако не беше в ръцете му, сега тялото му щеше да лежи на земята, разкъсано на множество парчета.

Но Велън все пак държеше ата’малския кристал и все пак беше предупреден. Нещо се случи — някакви странни светлини се появиха и защитиха отстъпника и нещо дойде да го отведе. Сега Кил’джейден гледаше как странният кораб проблясва и… изчезва.

— Той избяга! Проклет да е, проклет! Велън избяга!

Ман’арите, чиято радост изпълваше Кил’джейден само допреди няколко секунди, сега стояха смаяни и разочаровани. Той докосна съзнанието на всеки един от тях, никой не знаеше нищо. Какво бе това, което дойде да отскубне Велън от ръцете на Кил’джейден? Кил’джейден изведнъж потръпна от страх. Господарят му нямаше да остане доволен от този развой на събитията.

— Сега какво? — попита Аркемонд.

Кил’джейден се обърна към съюзника си.

— Ще ги открием — изръмжа той. — Ще ги открием и ще ги унищожим. Дори да ни отнеме хиляда години.