Възходът на Ордата

Десет

Писмото не доведе до несъгласие. Дуротан се взираше в него и накрая с тежка въздишка го подаде на съпругата си. Драка бързо го прочете, очите й пробягаха по думите и леко изръмжа с дебелия си глас.

— Нер’зул ти поверява такава задача като истински страхливец — тихо каза тя, за да не я чуе вестоносецът, който чакаше отвън. — Това пътуване се изисква от него, а не от теб.

— Обещал съм да се подчинявам — отвърна Дуротан също толкова тихо. — Нер’зул говори от името на предците.

Драка замислено изправи глава. Слънчевият лъч, който проникваше в палатката от една малка пролука между шевовете, освети лицето й, подчертавайки здравата й челюст и високите й скули. Дуротан погледна любимата си и остана без дъх. Въпреки целия този хаос, дори лудост, които изведнъж бяха връхлетели него и хората му, той бе щастлив да бъде до нея. Дуротан докосна кафявото й лице с ноктестия си пръст и тя се усмихна.

— Съпруже… Не съм сигурна, че вярвам на Нер’зул — каза тя почти шепнешком.

Той кимна.

— Но и двамата имаме доверие на Дрек’Тар, а той потвърди думите на Нер’зул. Дренаите заговорничат против нас. Нер’зул казва, че Велън дори смята да влезе в Ошу’гун.

Вождът на Фростулф отново се загледа в писмото.

— Радвам се, че Нер’зул не иска от мен да убия Велън. Може би, щом го заловим, ще успеем да го убедим да промени намеренията си, ще го накараме да ни обясни защо иска да ни навреди. Може би ще успеем да постигнем мир.

Мисълта за това се вкопчи в сърцето му и силно го стегна. Колкото и да беше хубав животът с Драка, колкото и горд да беше с клана си, колко ли по-щастлив щеше да бъде, ако просто можеше да прави това, което правеше баща му — да ловува в горите и полята, да танцува на лунна светлина на празника Кош’харг, да слуша старите истории и да се любува на благата топлина на предците. Той не беше споделял с Драка, но се радваше, че тя още не беше заченала дете. Това не беше хубаво време дори за малките орки. Те бяха лишени от детство, отговорности на възрастни орки бяха поставени на плещите им, а те не бяха достатъчно широки, за да могат да ги носят. Ако Драка му родеше дете, Дуротан нямаше да се подвоуми да го тренира като всички останали. Той не би поискал от другите родители нещо, което сам не би направил, но беше щастлив, че все още не му се налага да мисли за това.

Драка го наблюдаваше с напрегнати и присвити очи. Като че ли можеше да прочете мислите му.

— Ти и преди си срещал Велън — каза тя. — Видях, че се опитваш да свържеш спомените си от тази среща с новините, че дренаите се опитват да ни унищожат. Не ти беше лесно.

— Нито пък е лесно сега — отвърна той. — Може би е добре, че тази задача се падна на мен. Сигурен съм, че Велън помни онази нощ. Може да реши да поговори с мен, дори да не желае да се помири с Нер’зул. Ще ми се да бях прочел писмото, което е пратил.

Драка въздъхна и се изправи на крака.

— Мисля, че щеше да бъде особено показателно.

Дуротан последва примера й.

— Ще кажа на вестоносеца, че господарят му може да бъде спокоен. Няма да пренебрегна дълга си.

Докато излизаше, той усети тревожния й поглед върху гърба си.

Велън държеше виолетовия кристал до сърцето си. Червеният и жълтият стояха до него, докато медитираше и хвърляха мека светлина върху алабастровата му кожа. Останалите четири кристала бяха пръснати из територията на дренаите, където мощната им енергия помагаше за нуждите на хората му. Но той никога не се разделяше с виолетовия. Неговата сила отваряше съзнанието и духа му и по някакъв начин сякаш директно го свързваше с наару. Когато медитираше с виолетовия кристал, Велън винаги се чувстваше по-силен, по-чист, а душата му бе изострена като нож. Макар че всеки от седемте кристала беше ценен и мощен, за него този бе най-скъп.

Той се напрягаше да чуе тихия шепот на К’уру, но не успяваше. Сърцето на Велън се сви. Той склони глава. Дочу гласове и отвори очи. Ресталаан говореше с един от помощниците и Велън му махна да се приближи към него.

— Какво ново, стари друже? — попита Велън.

Той посочи към чайник с горещ билков чай. Ресталаан махна с ръка, отказвайки поканата.

— Хубаво и лошо, пророче — отвърна той. — С голяма мъка трябва да докладвам, че вестоносецът, когото изпратихте до водача на шаманите Нер’зул, е бил убит от група орки.

Велън затвори очи. Виолетовият кристал за миг се стопли, сякаш за да го успокои.

— Усетих смъртта му — каза натъжено Велън. — Но се надявах да е било нещастен случай. Сигурен ли си, че е бил убит?

— Нер’зул твърди така и не желае да се извини.

В гласа на Ресталаан прозвуча гняв и обида от случилото се. Той коленичи до Велън близо до червения кристал. Потъмнелите сини очи на Велън забелязаха как кристалът проблесна в отговор на емоциите на Ресталаан.

— Дотук бяхме с теорията ви, че не биха атакували невъоръжен дренаи — продължи огорчено Ресталаан.

— Надявах се на нещо по-добро — спокойно каза Велън. — Но ти каза, че има и добри новини, които да смекчат тези тъжни вести.

Ресталаан се начумери.

— Ако могат да се нарекат добри. Нер’зул казва, че отряд орки ще ни посрещне в подножието на планината.

— Той… няма ли да дойде?

Ресталаан сведе очи и поклати глава.

— Не, пророче — отвърна тихо той.

— Кого изпраща на свое място?

— В писмото не пише.

— Дай ми го.

Велън протегна бялата си ръка и Ресталаан постави пергамента в дланта му. Велън го разгърна и бързо прочете писмото.

Велън дълбоко въздъхна. Това не бе отговорът, на който се надяваше. Какво се бе случило с орките? Защо изведнъж бяха решили да наранят дренаите, които никога не са имали каквито и да било противоречия с тях. „Не обещавам нищо“ — казваше Нер’зул, изписвайки го със силна и твърда ръка.

— Много добре — тихо каза Велън. — Значи нищо не е сигурно.

Той се усмихна на Ресталаан.

— Също като самия живот.

„Денят е неподобаващо светъл и приятен“ — мислеше си Дуротан, присвивайки очи на ослепителната лятна светлина. Един такъв ден, в който душата му бе толкова мрачна и нещастна, времето трябваше да отразява настроението му. Можеше да има поне облаци. И още по-добре — студен, ситен дъжд. Но слънцето не се интересуваше нито от натежалото сърце на орка, нито дори от съдбата на една цяла раса. То блестеше щастливо, сякаш всичко беше наред навсякъде, където достигаха лъчите му. Ошу’гун приличаше на пожар, толкова ярка бе светлината, която се отразяваше по многостранната й кристална повърхност.

Дуротан бе избрал силна позиция. От мястото, където беше позиционирал воините си, можеше да види Велън и групата му много преди те да забележат тях. Беше решил да изчака Пророка на дренаите да отиде право при него. Той бе разположил хората си стратегически, лишавайки дренаите от възможност за бягство. Всички орки, които търпеливо чакаха в този обидно прекрасен ден, бяха въоръжени до зъби, а шаманите бяха готови за действие.

Със своя остър поглед и превъзходни бойни умения Драка бе особено полезна като разузнавач. Дуротан й беше дал пост в предните редици. В мига, когато Велън се появеше, тя щеше да изпрати сигнал на съпруга си посредством заклинанието на Дрек’Тар.

Самият Дрек’Тар стоеше до Дуротан. Той бе най-мощният шаман в клана и задачата му бе да пази вожда си. Двамата стояха на една скала, подаваща се точно над входа на бляскавата свещена планина. Десетки воини стояха в готовност със стрели, секири и копия. Други пък цял ден бяха примъквали големи речни камъни. При заповед на Дуротан едно леко движение щеше да срине огромните смъртоносни камъни точно върху дренаите. Всъщност смъртната заплаха дебнеше от всички страни на тази прекрасна планина, в този красив слънчев ден.

Лек ветрец развя черната коса на Дуротан и една птичка весело зачурулика. Дрек’Тар погледна загрижено вожда си.

— Вожде, изпълняваш заповед — искрено каза Дрек’Тар. — Тези същества са наши врагове.

Дуротан кимна, но му се искаше да може да повярва толкова лесно, колкото явно бе за всички останали орки.

Ветрецът отново погали бузите му, по-настоятелно отпреди и този път той дочу думите, които носеше. Съобщението на Драка се носеше посредством връзката на Дрек’Тар с елементите.

„Идват. Петима са. Никой от тях не носи броня или някакво видимо оръжие. Вървят спокойно.“

Вятърът отнесе думите й и той знаеше, че те ще достигнат до ушите на хората му. В подходящия момент Дрек’Тар щеше да използва вятъра, за да отнесе заповедите на Дуротан до всички воини. Дуротан се изправи, а сърцето му започна да бие по-бързо. Ръката му здраво стисна бойната секира.

— Ето ги — мрачно отбеляза Дрек’Тар.

Дуротан проследи погледа му. Докладът на Драка беше точен, включително и описанието на движението на дренаите. Петимата дренаи не носеха странните си синьо-сребърни брони, които Дуротан помнеше от единствената си среща с тях. Те бяха облечени така, както се бяха появили на вечерята — в роби в красиви нюанси, които вятърът развяваше зад тях като знамена.

Начело на малката група вървеше самият Пророк Велън. Той бе непогрешим, семплата му роба контрастираше с одеждите на хората му и, разбира се, странната му бяла кожа бе уникална. Дуротан леко се усмихна, въпреки критичната ситуация. Дренаите бяха толкова крещящо облечени, че само сляп орк нямаше да може да ги забележи от голямо разстояние.

Усмивката му угасна при мисълта за това, което предстоеше. Те искаха да бъдат моментално забелязани. Искаха орките да се убедят, че не носят оръжие и че са тръгнали на това, което Майка Кашур наричаше поклонение. Или бе просто хитър трик? Шаманите не се нуждаеха от оръжия. Нито пък дренаите. Дуротан си спомни за магическите мрежи, които изгарят и овъгляват плътта при допир — енергийни мрежи, които бяха чужди за орките, и които се появяваха от нищото. Не, дори невъоръжени, дренаите далеч не бяха безобидни.

Дуротан бе инструктирал воините си и знаеше, че ще му се подчинят. Те знаеха, че не трябва да дават предупредителен изстрел, нито да изговарят обидни думи без изричната му команда. Но знаеха как се бият дренаите и нямаше да бъдат хванати неподготвени.

Дуротан усещаше напрежението на воините около себе си и се чудеше дали дренаите също можеха да го почувстват. Той видя как най-отдалеченият му отряд излиза от скривалището си и заобикаля дренаите. Те бяха достатъчно надалеч и Дуротан се надяваше, че дренаите няма да ги забележат. Дори и да ги бяха усетили, те продължиха да вървят уверено… и спокойно.

Дуротан и Дрек’Тар не се опитаха да се прикрият. След няколко дълги минути Велън повдигна глава и погледна нагоре право в очите на Дуротан. Дуротан не отмести поглед, а изчака враговете му да се приближат. Те достигнаха подножието на планината, но преди да продължат по-нататък, десетки орки излязоха от скривалищата си и ги наобиколиха.

Велън изобщо не изглеждаше изненадан. Той се огледа, леко се усмихна и после отново погледна към Дуротан. Бавно Дуротан заслиза от скалата, докато се изправи лице в лице с дренайския пророк.

— Много време мина, откакто стояхме един срещу друг, Велън — каза Дуротан със спокоен глас.

Той умишлено не назова титлата на дреная.

— Наистина, Дуротан, син на Гарад, вожд на клана Фростулф — отвърна Велън с онзи благозвучен, равен глас, който оркът помнеше. — Все още ли сте приятели с Оргрим?

— Да — отговори Дуротан. — Сега той носи дуумхамъра и е втори по ранг в клана си.

По бледото му лице премина мъка — мъка, която беше дълбока и безспорно истинска. Дуротан отново си спомни онази нощ, когато това същество седя с тях и говори за оркските обичаи, за дуумхамъра и цената, на която Оргрим щеше да го получи.

— Надявам се, че баща му и твоите родители са загинали славно — каза Велън.

— Не сме тук, за да обсъждаме миналото — каза Дуротан по-свирепо, отколкото възнамеряваше. Той не обичаше да си спомня онази нощ. — Тук сме, защото си ни информирал за намерението си да престъпиш в нашето най-свято място.

„Ето на“ — помисли си той. — „Да не хабим повече приказки.“

Велън погледна Дуротан в очите и кимна.

— Изпратих вест на Нер’зул, а не на теб, Дуротан. Той е отказал да се срещне с нас. Чудя се… дали е споделил с теб писмото ми?

— Нямаше нужда да го чета — отвърна Дуротан. — Получих заповед да дойда вместо него. Така и направих.

Дуротан видя как широките му рамене леко се отпускат. Велън дълбоко въздъхна.

— Разбирам — каза той. — Може и да не ти е казал защо искам да дойда тук.

— Няма нужда да знам какви са целите ти, дренаи — отсече Дуротан.

— Напротив, иначе този разговор щеше да е напразен.

Гласът му беше ясен и чист и в него не личеше нищо старо или немощно, въпреки очевидната древна възраст на Велън. Дуротан повдигна вежда. Беше напълно ясно, че Велън е мъдър старейшина. Но сега за пръв път Дуротан забеляза чистата сила на волята, която бе поддържала Пророка толкова много години.

— Тази планина е свещена за хората ти. Ние знаем това и уважаваме позицията ви. Но тя е свещена и за нас.

Велън направи стъпка напред, без да отделя очи от Дуротан. Орките около него се размърдаха, замърмориха, но не направиха нищо повече.

— Дълбоко в планината се намира същество, което от много време се грижи за дренаите — продължи Велън. — То е по-старо от всичко, което и двете ни раси могат да си представят. И много по-мощно. Но дори старите и мощни неща могат да умрат и сега то умира. То дава мъдрост и милост, и помирение. Можем заедно да ги получим — твоите хора и моите. Ние…

— Богохулник!

Дуротан се сепна. Горчивият вик не излезе от устата на някой от избухливите му воини, а от тази на шамана, който стоеше до него. Очите на Дрек’Тар бяха широко отворени, а тялото му се тресеше от ярост. Вените по шията му изпъкваха, докато той размахваше юмрук към Велън. Дуротан бе толкова шокиран от изблика, че не успя да го потуши достатъчно бързо и Дрек’Тар продължи:

— Ошу’гун е наша! Тя е дом на любимите ни мъртви, подслон за духовете им и твоите мръсни копита няма да направят и една стъпка на свещената й земя.

Велън явно също се изненада от изблика на орка. Той се обърна към шамана и умолително протегна ръка.

— Вашите духове се намират зад тези стени. Това е така и аз никога не бих го отрекъл — извика Велън. — Но те са тук, защото са привлечени от това същество. Искам просто да…

Това беше най-погрешното нещо, което можеше да изрече. Дрек’Тар яростно изрева. Надигнаха се още викове и преди Дуротан да осъзнае какво точно се случва, той видя как воините му се спускат напред. Драка се насочи към тях, опитвайки се да спре атаката, но със същия успех можеше да се опита да спре и приливна вълна. Дуротан се обърна и зашлеви лицето на Дрек’Тар. Шаманът се завъртя и се озъби.

— Защити ги! — извика Дуротан. — Изпълнявай заповедите ми, трябват ни живи! Защити ги, проклет да си!

Очите на Дрек’Тар гневно проблеснаха, но само за миг. Той вдигна ръка и затвори очи, и изведнъж около петимата дренаи пламна широк огнен кръг. Изви се вятър, който поде огъня нависоко и отблъсна орките. Воините отстъпиха назад и за ужас на Дуротан някои от тях започнаха да опъват тетивата на лъковете си.

— Стой! — изрева Дуротан, а вятърът отнесе заповедта му до ушите на воините му. — Ще убия всеки, който стреля!

Благодарение на заповедта му и мощните, макар и с неохота приложени способности на Дрек’Тар, дренаите не бяха наранени. Дуротан се спусна надолу по хълма към пленниците си, защото сега те бяха точно такива. Дрек’Тар го последва.

— Потуши огъня — заповяда Дуротан на шамана си.

Моментално пламъците, които едва не опърлиха веждите на Дуротан, се изпариха. Сега той стоеше лице в лице с Велън и осъзнаваше, че водачът на дренаите продължава да стои спокойно и уверено както когато само си говореха. Тогава в него се надигна вълна от емоция, която не можеше точно да определи.

— Велън, сега ти и хората ти сте пленници на клана Фростулф — каза Дуротан с тих, заплашителен глас.

Велън се усмихна благо и натъжено.

— Не очаквах нещо друго — отвърна той.

Той и останалите четирима по някакъв начин запазиха хладнокръвие, докато Дуротан заповяда да бъдат съблечени и претърсени. Прекрасните им роби бяха отнети и дадени на най-доверените воини на Дуротан, а дренаите останаха по долните си туники. Стомахът на орка се преобръщаше от подвикванията, обидите и ругатните, които воините му сипеха по пленниците, но не ги спря. Докато нямаше физически наранявания, а Дуротан внимаваше да няма, той щеше да позволи на воините си да си излеят гнева. До него Драка изглеждаше вбесена от поведението на останалите Фростулф и мърмореше.

— Съпруже, не можеш ли да ги накараш да млъкнат?

Той поклати глава.

— Искам да видя как ще реагират дренаите. А и… воините не смеят да посегнат, макар че биха ги убили. Няма да ги усмирявам повече от това.

Драка го изгледа изпитателно, после кимна и се оттегли. Той знаеше, че тя не одобрява, а и той самият не харесваше това, което вижда. Но освен това осъзнаваше, че се намира в деликатно положение.

— Вожде! — извика заместникът му Рокар. — Елате и вижте какво са ни донесли!

Дуротан отиде до Рокар и надникна в торбата, която държеше. Очите му се отвориха широко. Вътре, увити в меко парче плат, лежаха два невероятно красиви камъка. Единият беше червен, а другият — жълт. Дуротан нямаше търпение да ги докосне, но се сдържа. Той вдигна очи и срещна погледа на Велън.

— Много отдавна Ресталаан ни показа един кристал, подобен на този — каза той. — Той защитаваше града. Какво правят тези двата?

— Всеки от тях притежава различна сила. Те са част от наследство. Бяха ни дадени от съществото, което живее в свещената планина.

Дуротан тихо изръмжа.

— Няма да е зле повече да не споменаваш това — каза той.

После се обърна към Рокар:

— Нахранете ги, качете ги на вълци и поставете един шаман да ги пази. Дай тези камъни на Дрек’Тар. Ще отведем дренаите у дома и след това ще ги заведем при Нер’зул. Той трябваше да е тук днес, а не аз.

Дуротан се обърна и бързо се отдалечи, защото не желаеше да вижда странните блестящи сини очи на Велън, не искаше да вижда и недоволството в очите на Драка.

По време на дългия преход той се бореше с емоциите си. От една страна споделяше обидата на Дрек’Тар. Ошу’гун беше свято място за орките. Идеята, че нещо различно от предците им живее там и, както твърдеше Велън, е толкова мощно, че е привлякло мъртвите там, го раняваше дълбоко. Можеше само да си представи как се бе почувствал шаманът от това изявление. Всичко свидетелстваше, че Нер’зул е прав, че дренаите са напаст за този свят и трябва да бъдат елиминирани. Но това, което не му даваше мира, бе защо е така. И тази вечер той щеше да получи отговора си.

Всички, включително петимата пленници, яздеха вълци и напредваха бързо. Когато стигнаха лагера, слънцето едва бе започнало да се снижава. Дуротан беше изпратил вестоносци, които да съобщят добрата новина, и сега кланът нетърпеливо чакаше завръщането им. От дясната му страна бяха Дрек’Тар и Рокар, които споделяха отношението на орките Фростулф. От лявата му страна беше Драка, която, неприсъщо за нея, мълча през целия път. Дуротан не искаше да чуе какво си мисли тя, вече се разкъсваше в твърде много посоки.

Пленниците бяха грубо натирени в две палатки, които стражите бързо обградиха. Четирима опитни воини и най-доверените шамани на Дрек’Тар стояха горди и щастливи от задачата, която бяха получили. Дуротан беше наредил Велън да бъде затворен отделно, защото искаше да разговаря с дренайския пророк насаме.

След като вълнението постихна, Дуротан си пое дълбоко дъх. Той не тръпнеше в очакване на предстоящия разговор, но трябваше да го направи. Оркът кимна на стражите и влезе в малката палатка, която приютяваше Пророка Велън.

Беше заповядал Велън да бъде завързан и очакваше да види старейшината с вързани ръце. Но видя, че който и да беше изпълнил заповедта му, доста се беше престарал.

Палатката бе издигната около здраво дърво и сега Велън бе завързан за ствола му. Ръцете му бяха извити назад под странен ъгъл, а въжетата около бялата плът на китките му бяха толкова стегнати, че дори на слабата светлина в здрача Дуротан можеше да види, че са потъмнели. Около врата му, макар и не толкова стегнато, също беше омотано въже, което да държи главата му изправена. В устата на пророка беше напъхан мръсен парцал. Той бе на колене, а копитата му бяха завързани зад него.

Дуротан изруга гневно и извади камата си. Велън го погледна, а в дълбоките му сини очи нямаше и следа от страх. Дуротан обаче забеляза, че дренаят се изненада, когато използва оръжието, за да пререже въжето, вместо гърлото му. Велън не издаде звук, но рязка болка премина по призрачното му лице, когато кръвта се завърна в крайниците му.

— Казах им да те вържат, а не да те овързват като талбък — измърмори Дуротан.

— Явно хората ти са много прилежни.

Дуротан подаде на старейшината кожена манерка с вода и внимателно го наблюдава, докато пие. Седнал пред него в мръсни дрехи, отпиващ хладка вода, с натъртена бяла плът, Велън не изглеждаше като голяма заплаха. Той се чудеше как ли щеше да се чувства, ако бе разбрал, че дренаите се отнасят по такъв начин с Майка Кашур. Всичко това изглеждаше погрешно. Но самата Майка Кашур беше уверила Дрек’Тар, че дренаите са толкова опасна заплаха, колкото някой трудно може да си представи.

На земята имаше купа със студена кървава каша. Дуротан я побутна с десния си крак към пленника. Велън я погледна, но не яде.

— Не е богатата трапеза, с която удостоихте мен и Оргрим в Телмор — каза Дуротан, — но е питателна.

Устните на Велън се извиха в усмивка.

— Каква паметна вечер.

— Получи ли това, което искаше от нас? — настоятелно попита Дуротан.

Той се гневеше, но не на Велън. Гневеше се, че се бе стигнало до това положение, в което този, от когото не бе видял друго, освен учтивост, сега бе негов пленник. И сега си го изкарваше на Пророка.

— Не разбирам. Ние просто искахме да посрещнем добре две смели момчета.

Дуротан стана на крака и изрита купата. Гъстата каша се разля по земята.

— Очакваш ли да ти повярвам?

Велън не се хвана на уловката. Той спокойно отвърна:

— Това е истината. Ти сам ще избереш да повярваш или не.

Дуротан падна на колене и изгледа Велън отблизо.

— Защо се опитвате да ни унищожите? Какво сме ви направили?

— Мога да ти задам същия въпрос — отговори Велън. Бялото му лице беше поруменяло. — Никога не сме вдигали пръст, за да ви нараним, а сега над двадесет дренаи са жертви на атаките ви!

Истината в думите му още повече разгневи Дуротан.

— Предците не лъжат — изръмжа той. — Бяхме предупредени, че не сте такива, каквито изглеждате… че сте наши врагове. Защо донесохте тези кристали, ако не за да ни атакувате?

— Мислехме, че може да ни помогнат да комуникираме по-добре със съществото в планината — Велън говореше бързо, опитвайки се да довърши изречението си, преди Дуротан да го прекъсне. — То не е враг на орките, нито пък ние. Дуротан, ти си интелигентен и мъдър. Разбрах го още в онази отдавна отминала нощ. Ти не вървиш сляпо като животно на заколение. Не знам защо водачите ви лъжат, но е така. Ние винаги сме се стремили да живеем в мир с вас. Ти си по-добър от това, сине на Гарад. Ти не си като другите!

Дуротан присви кафявите си очи.

— Грешиш, дренаи — отсече той. — Горд съм да бъда орк. Приемам наследството си.

Велън изглеждаше отчаян.

— Не разбираш. Не желая злото на хората ти. Просто…

— Просто какво? Просто твърдиш, че единствената причина да виждаме любимите си предци е защото… вашият бог е затворен в планината, така ли?

— То не е бог, то е съюзник и ще бъде такъв и на твоите хора, ако му позволите.

Дуротан изруга и се изправи, закрачи нервно в палатката, свивайки и отпускайки юмруци. После въздъхна тежко и гневът в него се превърна в пепел.

— Велън, думите ти са като дърва за огъня на нашия гняв — каза тихо той. — Твърдението ти е дръзко и обидно. То ще насърчи онези, които вече се готвят да избият хората ти, следвайки думите на предците ни. Аз самият не разбирам… но ти искаш да избера между хората, на които вярвам, и традициите, с които съм израснал, и твоята дума.

Той се обърна към дреная.

— Ще избера хората си. Трябва да знаеш едно нещо. Ако ти и аз застанем лице в лице на бойното поле, няма да спра ръката си.

Велън го изгледа с любопитство.

— Ти… значи няма да ме заведеш при Нер’зул?

Дуротан поклати глава.

— Не. Ако е искал да се срещне с теб, да е дошъл сам. Той искаше да разговарям с теб и аз изпълних задължението си, както сметнах за добре.

— От теб се очаква да му заведеш пленник — каза Велън.

— Трябваше да се срещна с теб и да те изслушам — отвърна Дуротан. — Ако те бях заловил по време на битка, ако те бях обезоръжил и те бях повалил на земята, тогава — да, щеше да си пленник. Но няма чест в това да завържеш враг, който сам подава ръце за въжето. С теб се намираме в безизходно положение. Ти настояваш, че нямате нищо против орките. Моят водач и духовете на предците ми твърдят обратното.

Дуротан отново коленичи до дреная.

— Наричат те Пророк… наистина ли виждаш бъдещето? Ако да, кажи ми какво можем да направим, за да избегнем това, което се опасявам, че предстои. Не искам да отнемам невинен живот, Велън. Дай ми нещо, каквото и да е, нещо, което да занеса на Нер’зул и да му докажа, че думите ти са истина!

Дуротан осъзна, че се моли, но това не го притесни. Той обичаше съпругата си, клана си, хората си. Не одобряваше това, което вижда — цяло поколение орки, втурнали се към съзряването си със сърца, изпълнени единствено с омраза. Ако това да се помоли на някакъв странник можеше да го промени, той щеше да се моли.

Невероятните сини очи се изпълниха с неописуемо чувство на съпричастност. Велън протегна бледа ръка и я постави на рамото на Дуротан.

— Бъдещето не е като книга, която може да бъде прочетена — каза тихо той. — То постоянно се променя, като потока на водата, като завихрен пясък. Аз получавам определени видения, нищо повече. Бях убеден, че трябва да дойда невъоръжен и виж, не ме посрещна най-великият шаман на орките, а този, който пренощува под покрива ми. Не мисля, че това е случайност, Дуротан. И ако може да се направи нещо, което да промени нещата, то зависи от орките, не от дренаите. Мога да ти кажа единствено това, което вече ти казах. Течението на реката може да се измени. Но вие сте тези, които трябва да го направите. Това е всичко, което знам, и се моля да е достатъчно, за да спася хората си.

Изражението на странно сбръчканото бяло лице и тонът на гласа подсказаха на Дуротан това, което думите му не изразиха открито — Велън не смяташе, че това ще е достатъчно, за да спаси хората си.

Дуротан затвори очи за миг и после отстъпи назад.

— Ще задържим камъните — каза той. — Каквато и сила да имат, шаманите ще се научат да я използват.

Велън кимна натъжено.

— Така и предполагах — каза той. — Но трябваше да ги донеса. Трябваше да вярвам, че мога да открия начин да предотвратим всичко това.

Дуротан се зачуди защо в този момент той като че ли се почувства по-близък с този, за когото се твърдеше, че е враг, отколкото с духовния водач на собствените си хора. Може би Драка знаеше. Може би е знаела през цялото време. Не беше казала нищо, знаейки, че той няма да осъзнае правотата й, докато сам не достигне до нея. Но тази нощ той щеше да говори с нея.

— Ставай — каза грубо той, опитвайки се да прикрие емоциите си. — Ти и хората ти спокойно може да си тръгнете — изведнъж Дуротан се усмихна. — Колкото спокойно може да бъде в мрака и без оръжия. Ако срещнете смъртта си през нощта извън територията ни, няма да бъде по моя вина.

— Това би било добре за теб — съгласи се Велън, изправяйки се на крака. — Но нещо ми подсказва, че не би искал да се случи точно това.

Дуротан не отговори. Той излезе от палатката и информира стражите.

— Велън и придружителите му ще бъдат ескортирани до границата на земята ни. После ще бъдат пуснати да се завърнат в дома си. Не трябва да пострадат по никакъв начин, ясен ли съм?

Стражът като че ли беше готов да протестира, но друг, по-умен воин го стрелна с гневен поглед.

— Напълно ясен, вожде — измърмори първият страж.

Докато тръгваха да освободят останалите дренаи, Дрек’Тар дотича до Дуротан.

— Дуротан! Какво правиш? Нер’зул очаква пленници!

— Нер’зул може сам да си ги вземе — изръмжа Дуротан. — Аз командвам тук и това е моето решение. Противоречиш ли ми?

Дрек’Тар се огледа и поведе Дуротан далеч от любопитни уши.

— Да — изсъска той. — Ти чу какво каза Пророка! Твърди, че предците са… като молци около факла при този техен бог! Каква наглост! Нер’зул е прав. Трябва да ги елиминираме. Така ни казват!

— Ако е така, така ще бъде — каза Дуротан. — Но не и тази нощ, Дрек’Тар. Не и тази нощ.

Докато той и другарите му пристъпваха бавно по росната трева на поляните, покрай високите черни силуети на дърветата на Терокар към най-близкия град, сърцето на Велън бе свито. Два от ата’малските кристали сега бяха в ръцете на орките. Той не се съмняваше, че Дуротан е прав и скоро шаманите му ще отключат тайните им. Но орките бяха пропуснали един. Бяха го пропуснали, защото Велън не искаше да бъде открит, а що се отнася до кристалите, светлината се подчиняваше на желанията му и се изкривяваше така, че виолетовият да остане скрит от погледите на претърсващите орки.

Сега той го държеше близо до сърцето си и усещаше как топлината му преминава през древната му плът. Беше рискувал и се беше провалил, макар и не напълно и за това свидетелстваше фактът, че той и другарите му бяха живи и се прибираха у дома. Но той се надяваше орките да го послушат или поне да го придружат до сърцето на свещената си планина, за да видят нещо, което не само не отрича вярата им, но което всъщност я е създало.

Перспективата бе мрачна. Докато минаваше през лагера, той видя какво се случва там. Малките тренираха толкова усилено, че припадаха от изтощение. Ковачниците работеха до късно през нощта. И макар сега Велън да вървеше свободен, той знаеше, че днешният инцидент с нищо няма да промени това, което предстои. Орките, дори тези, водени от мъдрия и трудно избухлив Дуротан, не само се приготвяха за вероятна война. Те бяха убедени, че със сигурност ще се случи. Когато утре сутринта слънцето покажеше жълтата си главица, щеше да види неизбежното.

Кристалът, който той държеше близо до сърцето си, запулсира, сякаш усещаше мислите му. Велън се обърна към другарите си и ги погледна натъжен.

— Орките няма да се откажат от този път — каза той. — Затова, ако искаме да оцелеем… ние също трябва да поемем по пътя на войната.

Някъде далеч, разбито, умиращо и в най-пълен покой под водите на свещения басейн, съществото, познато като К’уру, нададе дълбок, болезнен вой.

Велън се сепна, разпознавайки гласа, и склони глава. Орките Фростулф ахнаха и се обърнаха към идеалния триъгълник на Ошу’гун.

— Предците ни са разгневени! — извика един млад шаман. — Гневят се, защото освободихме Велън!

Дуротан поклати глава. Трябваше да порицае младежа и, ако на другата сутрин нещо подобно се случеше, със сигурност щеше да го направи. Но сега сърцето му бе изпълнено с мъка. Това, което се чу от планината, не беше гневен вой. Това беше болезнен вик на огромна печал и той потръпна, чудейки се защо предците скърбяха толкова, толкова дълбоко.